Измяната

38

Рап кръстосваше по Джорджтаун Пайк във взет под наем бял микробус, с десет километра в час над разрешената скорост. Беше почти седем сутринта и следователно закъсняваше за срещата си с Кенеди. Не че много искаше да остане насаме с нея в кабинета й, но тя настояваше. Изглежда, това, което Айрини имаше да му покаже, не можеше да напусне сградата. Въображението му заработи с пълна сила. В същото време взе решение ла предаде Милинкавич на доктор Хорниг.

След като цял ден пленникът беше променял историята си и беше плакал като дете, Рап си каза, че няма да може да го разпита както трябва. Коулман не можеше да търпи Хорниг и затова той нае друг микробус и сам закара беларусина. Пътуването от Балтимор до секретния обект на ЦРУ в Северна Вирджиния отне повече време от очакваното. А после Хорниг искаше да разкаже подробно за случая. Рап каза какво е разбрал, предаде аудиозаписи на разпитите, които вече беше провел, и си тръгна.

Свърна от Джорджтаун Пайк и се насочи към портала на ЦРУ. Обикновено автомобил под наем щеше да има проблеми с минаването, но охраната позна Рап и след бърза проверка на товарния отсек той беше пуснат. Остави микробуса на паркинга за посетители близо до главния вход и набързо изкачи стъпалата до фоайето. Пред него вдясно се виждаха бюрото на охраната, металните детектори и пропускателните врати-въртележки. Рап окачи личния бадж на врата си и мина покрай голямата статуя на Дивия Бил Донован, придържайки се през цялото време до лявата стена. Веднага след статуята зави вляво в един малък вестибюл и оттам изкачи няколко стъпала вдясно, докато не се озова на малка площадка. Точно пред него се намираше личният асансьор на директора. Прокара баджа си през сканиращото устройство. Миг по-късно вратата на асансьора се отвори и той вече се качваше към седмия етаж.

В чакалнята нямаше никого. Дори бодигардовете на Кенеди не се виждаха никъде. Рап почука два пъти на тежката врата на кабинета и влезе. Директорката седеше зад бюрото си с телефонна слушалка до ухото.

Тя се усмихна студено на Мич и каза на човека на телефона:

— Нямам представа за какво говориш. В момента стои пред мен.

Рап попита шепнешком кой е.

Кенеди се плъзна със стола си напред.

— Изчакай малко. — Натисна бутона за задържане на разговора и вдигна очи към Рап. — Том Рич от „Таймс“ е.

— Този предател? Какво иска?

— Вестникът утре ще излезе с материал за нас. Иска да чуе и нашата гледна точка.

Рап си погледна часовника. Беше 7:04 вечерта. „Таймс“ щеше да пусне за печат изданието си за Източния бряг много скоро.

— За какво е материалът?

— Основно за операцията ти в Кипър. Че правосъдното министерство, ФБР, Държавният департамент и гръцкото правителство ни имат голям зъб. Че ние с теб ще сме без работа другата седмица и че може и да ни съдят.

— Ти какво му каза?

— Отказах да коментирам.

— Добре.

— Бил чул, че си изчезнал. Вероятно си избягал от страната, за да се скриеш от правосъдието.

— Доста си измисля. — Посочи телефона. — Пусни го на микрофона.

Кенеди натисна мигащия бутон и отново се обърна към журналиста:

— Том, Мич Рап е в кабинета ми. Искаш ли да го питаш нещо?

— Значи все пак шпионинът се завърна от север? — Репортерът като че се забавляваше от ситуацията.

Рап се беше срещал веднъж с него на някакво официално мероприятие. Беше ги запознала покойната му съпруга. Тогава тя работеше като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом и двамата с Рич посещаваха едни и същи места.

— Изненадан съм, господин Рич. Не предполагах, че човек с леви убеждения като вас може да е почитател на творчеството на Джон Льо Каре.

— Той ми е любимият писател. „Шпионинът, който се завърна от север“… По-хубаво от това здраве му кажи. А и знаете, че съм независим. Като всички добри журналисти знам как да не намесвам политиката в моите статии.

— Да, сигурно. — Рап долови приповдигнатата тържественост в тона му. Като повечето егоцентрични репортери и той сигурно вече се виждаше как изнася реч след награждаването му с „Пулицър“.

— Чуйте, аз съм леко притеснен откъм времето, но се питах дали не бихте искали да коментирате по темата, която ще обсъжда утрешната ми статия.

— Виждам, че сте отделили доста време, за да се запознаете с версията на другата страна.

— Крайните срокове са кофти нещо. Как ще коментирате нападките, че сте изтръгнали фалшиво признание чрез мъчения от гръцкия гражданин на име Александър Декас?

— Записвате ли разговора в момента?

— Разбира се.

— Много ви благодаря за доброто отношение, Том.

— Хайде, Мич. Знаете как се играе тази игра.

— Така е, Том. — Рап се усмихна на Кенеди и попита: — Само се питах… вие сте евреин, нали?

Журналистът помълча, след което отговори, вече с по-сериозен тон:

— Не виждам какво общо има това с темата.

— Ами, знам колко се гордеете вие, репортерите, с вашата неутралност, но се чудех колко горд ще сте с „Пулицъра“ са, когато някой побъркан ислямист взриви ядрена бомба и изпепели Израел. — Кенеди го погледна притеснено. Той се усмихна и се доближи до микрофона. — Поне ще имате утехата, че сте останали неутрален докрай.

— Значи да разбирам, че няма да коментирате обвиненията срещу вас, че сте отвлекли погрешния човек и сте го изтезавали.

— С удоволствие ще коментирам, но след като ми кажете кой е източникът ви.

— Източниците. Имам много източници и много добре знаете, че не мога да ги разкрия.

— Сигурно няма да искате да забавите отпечатването на материала с ден-два.

— Нека да помисля. Не, няма да мога.

— Ами тогава вървете на майната си и благодаря, че ми изгубихте времето. — Рап натисна бутона и затвори, след което се настани на стола пред бюрото на Кенеди.

— Не беше много професионално — отбеляза тя и го удостои с неодобрителен поглед.

— Този си мисли, че утре ще ме обеси за топките. — Рап поклати глава. — И представа си няма колко греши.

Кенеди го изгледа с подозрение.

— Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш все пак какво си намислил?

Той извади от сакото си флаш памет и я подаде.

— Ще бъде доста забавно.

Кенеди взе миниатюрното подобно на писалка устройство.

— За какво е това? — попита.

— За твоята пресконференция.

— Каква пресконференция.

— Тази, която ще свикаш утре в Белия дом в отговор на клеветите, написани във водещата статия на утрешния „Таймс“. Направих си труда да вкарам всичко в едно и да го направя като презентация за Пауър Пойнт.

Айрини се усмихна.

— И какво има вътре?

— Видеозаписът от „Старбъкс“ в деня на атаката. Официалните показания на агент Ривера какво е видяла секунди преди взрива. Записи от летище „Кенеди“ на които се вижда Декас в деня преди атентата. Влязъл е в Щатите с фалшив паспорт, разбира се.

— Друго?

— Пълните му самопризнания.

— Които според журналистите са дадени насила.

— Ще мислят другояче, като го чуят. Беше доста убедителен. Призна, че е кацнал на летище „Кенеди“ ден преди атентата, в петък вечерта е отишъл в Пенсилвания, откъдето е взел микробуса с експлозивите, след което е пристигнал във Вашингтон в събота сутринта. Дори призна, че е застанал зад дървото, както го е видяла Ривера.

Кенеди поклати глава.

— Ще кажат, че си фалшифицирал записа.

— Да казват каквото си щат. Има и още нещо. Този тип не е грък.

— Моля?

— Босненец е. Истинското му име е Гаврило Газич. Ето и най-интересното. — Той се ухили и добави: — Издирван е от Международния трибунал в Хага за военни престъпления в бивша Югославия. Обвинен е в извършването на злодеяния срещу цивилни по време на гражданската война в Босна.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Сега вече Кенеди се усмихна.

— Нещо друго?

— Списък с хората, които вероятно е ликвидирал. Повечето са в Африка през последните пет години. Има един висш служител на ООН, няколко доброволци от благотворителни организации, политици, бунтовнически водачи и вождове, генерали.

— И можеш да докажеш всичко това категорично?

— Като бетон. На ФБР ще се отвори доста работа, а от ООН сигурно ще ни благодарят.

Директорът на ЦРУ повъртя в ръката си сивата на цвят флаш памет и се замисли за фотографиите, които беше дал Кап Бейкър.

— Имаш ли предположение, кой го е наел да премахне кандидатската двойка?

— Не, но знам кой се опита да го убие, след като той се провали.

— Я повтори пак.

Рап скръсти ръце и изложи накратко случилото се в Кипър. Как беше забелязал другите преследвачи на Газич. Как Газич хладнокръвно беше застрелял единия от тях в колата му и как с лекота се беше справил с другите двама — единия беше убил, а другия беше възнамерявал да изтезава. След като беше видял босненеца в действие, Рап беше преценил, че ще се наложи да го обезвреди, тоест да го осакати. Да накараш човек като него да хвърли оръжието беше равносилно на започването на кървава престрелка, в която Мич също можеше да пострада.

— Кои бяха тези, които се опитаха да го убият? — попита накрая Кенеди.

— Първо си мислех, че са руснаци. Единият от тях непрекъснато повтаряше, че е от КГБ.

— Шегуваш се.

— Оказа се, че са от Беларус и че поне един от тях е бивш служител от БКГБ. Докарах шефа на екипа им с нас.

Айрини остана крайно изненадана отново.

— В неделя?

— Да.

— И защо чак сега ми го казваш?

— Трябваше да проверя някои неща.

— Къде е той?

— Тази вечер го предадох на доктор Хорниг.

— Не можа да го накараш да проговори ли?

— Не. Той беше доста приказлив, но не можах да разгранича кое е истина и кое е лъжа.

— Замесена ли е беларуската мафия?

— Уместен въпрос. Типът, който пленихме, се казва Милинкавич. Твърди, че е бил изпратен в Кипър да убие Газич, защото последният е оплескал поръчката. Попитах го дали отдавна си сътрудничат със саудитците, а той реагира доста любопитно.

— Как?

— Каза, че шефът му Александър Гордиевски, който оглавява беларуската мафия, мрази мюсюлманите. Бил източноправославен и мислел, че, цитирам: „Ислямът е създаден от Сатаната“. Според него било изключено те да имат вземане-даване със саудитци.

Кенеди отново се замисли за фотографиите.

— Друго има ли?

— Някои неща не се връзват.

— Кои например?

— Газич, не че може много да му се вярва, твърди, че е изпълнил точно нарежданията и не е оплескал нищо. Били виновни хората на поръчителя, които му дали невярна информация.

— В смисъл?

— Газич казва, че около половин минута преди експлозията са му се обадили по телефона и са му казали, че мишената е втората лимузина в колоната. Тогава аз предположих, че от Тайните служби сигурно са разменили реда на колите, след като са си тръгнали от конференцията. Един съгледвач стои на улицата, вижда, че кандидатите влизат във втората лимузина, и съобщава на Газич по телефона. После кортежът потегля и втората лимузина излиза начело. От службите го правят често. Тогава веднага става ясно как са се провалили терористите.

— От чутото дотук всичко съвпада.

Рап поклати глава.

— Говорих с Ривера. Тя каза, че не е размествала колите.

— Не са ги разместили? — повтори Кенеди с неприкрито удивление.

— Не. Което ме кара да мисля, че Газич лъже.

Стомахът се сви от лошото предчувствие. След секунда тя отговори:

— Напротив, той казва истината.

— Защо смяташ така?

Айрини погледна замислено през прозореца и добави:

— Време е аз да ти покажа нещо.