Измяната

20

Рап се беше подпрял с двете ръце на стената на кабината, сякаш се налагаше да бута самолета във въздуха. Беше затворил очи и беше навел глава. Коулман и Стробъл се бяха събудили от разгорещения му телефонен разговор с Кенеди. Още сънени, те го гледаха объркано, питайки се какво би могло да го разгневи толкова силно. Брукс стоеше до седалката, а на лицето беше изписана силна загриженост.

Двамата с Коулман се спогледаха, но тя само сви рамене.

— Какво има, Мич? — попита го Коулман.

— Политиците пак се намесиха — отвърна той, без да вдигне глава и да отвори очи.

— Много ли е лошо?

— Много. ФБР ще ни посрещне на летището, за да отведе пленника.

— Не сме ли готови винаги за подобен развой? — попита Брукс.

Коулман я погледна и рязко поклати глава.

Рап я изгледа гневно.

— Да, готови сме за подобен развой — отвърна, като наблегна на последната дума, — но имайки предвид как се развиха събитията в Кипър, аз не бих препоръчал предаването му на ФБР. Или поне бих поискал една седмица, за да имаме възможност да го разпитаме както трябва.

Брукс объркано кимна и наведе глава.

— Ще ни чакат на летището? — изненада се Коулман.

— Да.

— Как, по дяволите, от Бюрото са разбрали толкова бързо?

— Хейс е казал на Алекзандър, че сме хванали човека, убил жена му. Той е настоял да го изправим пред съда. Иска целият свят да види, че сме заловили виновника.

— Но ние нямаме категорични доказателства за вината му.

— Знам, но те предполагат, че имаме.

— Значи ще ни чакат на летището? — отново попита Коулман. — Като кацнем. — Погледна часовника си. — След по-малко от два часа.

— Точно така.

— А медиите?

— Кой ги знае.

— Така няма да стане — разтревожено отсече Коулман.

— Защо? В попита Брукс. — От какво да се срамуваме? Свършихме тяхната работа, и то перфектно.

— Погледни в по-далечна перспектива. Новината ще се превърне в сензация. Обзалагам се, че телефоните във Вашингтон вече са загрели. Всеки се опитва да си припише заслуги за операцията или поне да се преструва, че е знаел за плана.

— Пак не виждам какъв е проблемът. Това е огромен успех за нас. За управлението.

Коулман се засмя.

— Аз не работя за управлението и определено не се нуждая от известност.

— Е, управлението обаче се нуждае.

— Спорен въпрос — намеси се Рап.

— Стига, Мич. Ние винаги сме непослушното и пакостливо дете в семейството. Поне десетина пъти през последния месец те чух да го казваш. Трябва малко да си оправим имиджа.

— И ти очакваш, че журналистите ще се отнесат с нас като с герои?

— А защо не?

— Всяка новина има свой цикъл. Когато стане дума за ЦРУ, колкото и добра да е новината в началото, накрая винаги се превръща в чудовищна.

— Я пак повтори.

— Проблемът е в методите ни на работа. Те са вегетарианци, а ние — месоядни. Ние никога не се показваме пред публиката. Този самолет, тактиката ни, способите ни за разгръщане, начина, по който слагаме черен чувал на главата на подозирания терорист и го отвличаме посред нощ от страната. Те ще започнат да ни гледат и да проверяват под лупа.

— Мисля, че изпадаш в параноя.

— А аз си мисля, че си наивна. — Рап погледна часовника си. — Нямаме много време. Ето какво ще направим. Що се отнася до нашия руски приятел — посочи зад гърба си спящия дебелак в ъгъла на кабината, — някой от вас казвал ли е на някого за него?

Коулман, Стробъл и Брукс едновременно поклатиха глави.

— Добре, значи не съществува.

— Какво ще го правим? — попита Брукс.

Търпението на Рап вече се изчерпваше.

— Вместо да задаваш непрекъснато въпроси, по-добре гледай и се учи.

— Ще го убиеш ли?

— Брукс, погледни ме добре, за да не кажеш после, че не си ме разбрала.

Тя инстинктивно скръсти ръце и вдигна зеленикавите си очи към него.

— Престани да задаваш въпроси. Това тук не ти е някакъв клуб за дебат и, а добронамерена диктатура. Аз в момента обаче не съм много добронамерен и ако не искаш да те изхвърлят от Службата за нелегални операции и да те прехвърлят на някоя секретарска длъжност в забравена от бога държава, ще правиш каквото ти кажа през следващите два часа. Разбра ли?

— Да — отвърна тя след секунден размисъл.