Измяната

3

Той беше с петнайсет сантиметра по-висок от нея и с десет години по-възрастен.

— Мисля, че трябва да ме целунеш — тихо каза тя.

Мич Рап не обърна внимание и продължи да наблюдава вратата на кафенето от другата страна на улицата.

— Ако наистина бяхме влюбени, нямаше да сваляш ръцете си от мен. — Тя приближи стола си до неговия и сложи дланта си на бедрото му. После прокара другата по дългата му черна коса. Отстрани кичурите бяха прошарени. Тя го беше изучавала най-подробно цели три седмици. Познаваше всяка гънка и бръчка на тялото му, всички белези. А те не бяха малко. Някои бяха видими. Други — стаени дълбоко в душата му. Тя нямаше доказателства, че душевните белези съществуват, но със сигурност такива имаше, трябваше да има. Никой с жесток и драматичен живот като неговия досега не се беше измъквал невредим от съдбата.

Тя повдигна слънчевите си очила, колкото да открие очите си. Бяха по-скоро зелени, отколкото кафяви, което според нея може би беше част от проблема. Бившата му съпруга — не, грешка, покойната му съпруга имаше най-невероятните и красиви зелени очи. Една вечер Синди Брукс без да иска я нарече бивша и той я накара да спи на пода. Брукс беше в управлението само от пет години и за нея беше огромна чест да работи с такава жива легенда в нейния занаят като Мич Рап. Поне така си мислеше, когато съобщиха за задачата.

— Виж какво, темерут такъв — думите бяха произнесени грубо, но тихо. А на лицето се беше изписало престорено възхищение. — Ти сам ме избра за задачата. Трябва да се държа като твоя съпруга. Ние сме на сватбено пътешествие. Когато хората отиват на сватбено пътешествие, те се целуват, говорят си, държат си ръцете, демонстрират взаимната си любов.

— Тоест? — Рап се обърна към нея, но погледът му остана насочен към кафенето. Носеше черни слънчеви очила „Персол“, които напълно скриваха очите му.

— Никой няма да повярва в легендата ни, защото ти се държиш все едно аз изобщо не съществувам.

— Хората непрекъснато се карат по време на сватбеното си пътешествие.

— Ние се карахме вчера.

— Вчера бяхме в Истанбул. Никой от тези хора тук не знае, че сме се карали.

— Писна ми от твоето мрачно настроение. — Тя свали дланта си от бедрото му и се облегна назад. След миг и усмивката изчезна от лицето й. — Добре, така да бъде. Ще се караме.

Брукс стана с бързина, която изненада дори Рап. Столът се катурна, а тя се хвана за кръста и извика:

— Майка ми добре ми казваше да не се омъжвам за теб! — Взе чашата с вино от масата.

Рап стисна зъби и прошепна:

— Сядай веднага! Всички ще ни видят. Престани да правиш сцени.

— Знам, че правя сцени! И ще правя, щом искам! Ти си пълен задник — каза и с огромно удовлетворение изля чашата с виното върху синята риза и бежовия панталон на Рап, след което демонстративно си тръгна.

Мич остана като вцепенен. Хората от съседните маси гледаха към него и се подсмихваха. Тази година беше лоша. Най-лошата в живота му. Всяка нощ заспиваше с мисълта, че той е виновен за смъртта й. Всяка сутрин се събуждаше с надеждата, че всичко е било само кошмар. Но, уви. Нероденото дете, което тя носеше в себе си, другите деца, каквито несъмнено щяха да имат — цял един живот, изпълнен с мечти и светли спомени, си беше отишъл безвъзвратно, а той не можа да го предвиди и да го предотврати. Това беше другият му проблем, фактът, че се беше оставил да го изненадат, че го бяха сварили неподготвен, направо го изяждаше отвътре. Той беше позволил да го промени, да го обнадежди, че от него може да излезе не само убиец.

Вероятно тя щеше да успее, но едва ли промяната щеше да е драстична. С такава професия, или по-скоро призвание, беше трудно да се научиш да правиш друго. Особено когато от теб зависеше толкова много. Той самият не желаеше да се отказва от миналото си. Винаги имаше още една задача, още една операция, която трябваше да се проведе. Тя все му казваше да остави другите да воюват на фронта. Той обаче беше виждал по-младите си колеги, дори беше обучавал някои от тях. Те имаха още доста да се потрудят, за да го стигнат. На трийсет и девет, той беше в апогея си. Коленете и гърбът му не бяха като едно време, но той още можеше да се състезава с младоците. Годините натрупан опит му помагаха за това.

Ако трябваше да повтори живота си, не би се колебал да направи избора. Би се отказал от всичко само и само да прекара още един ден с нея. Търсенето на нейните убийци беше единственото, което го движеше в деветте месеца, последвали след смъртта й. След това опита с хапчета. В началото му помагаха да заспи. Но след още месец те започнаха да го подлудяват и той ги изхвърли. Тогава започна да пие. Взе самолета за Париж, слезе в Швейцария и изчезна за два месеца. Пиеше промишлени количества алкохол и цяла седмица прекара в Банкок на опиумна диета. Дори през това време преспа с две жени. Мимолетните забежки само засилиха чувството му за вина. Накрая, в последните дни на октомври, една вечер се събуди в хотелската си стая в Калкута и включи телевизора на „Скай Нюз“. Така научи за атентата срещу кортежа. Видя в огледалото подпухналото си червено лице и кървясалите си очи и разбра, че е стигнал до ръба на пропастта. Оттук нататък имаше два изхода — или да се върне в Щатите и да се захване отново с работата си, или да се пропие до смърт. Рап имаше много ценни качества, но най-ценното беше, че винаги оцеляваше.

Когато го видя отново, Кенеди се зарадва, но все още имаше някои въпроси, а Рап не беше много добър в даването на отговори. ЦРУ леко настръхваше, когато негови офицери потъваха вдън земя. ФБР също го набеляза. Кенеди го предпази доколкото можа и каза на разследващите, че Рап си е взел отпуск. Логично. Всички знаеха за смъртта на жена му. Рап обаче имаше врагове в правителството и те също искаха отговори. В типичния си маниер той им каза да вървят на майната си и така само влоши положението си. Накрая трябваше да се намеси президентът. Главнокомандващият стовари гнева си със страшна сила върху онези, които поставяха под съмнение лоялността на Рап. Студената война отдавна беше свършила. Противникът вече не се занимаваше с превербуване на агенти. Новата война се водеше срещу тероризма и мисълта, че Рап е преминал от другата страна на барикадата, беше абсурдна.

Но ситуацията коренно се промени седмица преди изборите. Хората на Рос от Националното разузнаване бяха тези, които най-много се разсмърдяха. Когато Алекзандър и Рос изненадващо поведоха в резултата, Рап и Кенеди разбраха, че дните им в управлението са преброени. Преди почти две години той беше предупредил Айрини, че „Ал Кайда“ или някое от нейните подразделения може да прибегне до помощта на наемници за нейните операции. Организацията разполагаше с необходимите пари и прагматизмът го диктуваше. Съединените щати и техните съюзници бяха положили неимоверни усилия в разкриването на терористичните клетки, което направи „Ал Кайда“ в оперативен план неспособна да удари отново в сърцето на Америка. Инцидентът с кортежа промени всичко. Те бяха съумели да организират зрелищната атака и при това бяха оставили впечатляващо малко следи. Рап от опит знаеше, че липсата на веществени доказателства е признак за действията на професионалист.

В никой от ранните доклади Рап не прочете и дума за мистериозния мъж с червената шапка. Научи за него, когато разговаря със специален агент Ривера. Първоначално остана шокиран, че мъжът не е споменат никъде в докладите. Но после картината започна да му се изяснява. Ривера беше единствената, забелязала мистериозния тип. Мъжът не беше заснет на никоя от камерите от съседните магазини и заведения. От „Бърза помощ“ не си спомняха да са оказвали помощ на такъв човек след взрива. Чисто и просто беше изчезнал или както някои лекари се опитваха да втълпят на Ривера, изобщо не съществуваше и беше само плод на въображението й. Тя беше получила тежко мозъчно сътресение. Затова предполагаха, че може да е загубила представа за това какво и кога се е случило. Юристите от Министерството на правосъдието само това и чакаха. Те не обичаха загадките и неизяснените обстоятелства. Особено ако тези обстоятелства заплашваха да разпалват най-различни конспиративни теории десетилетия наред.

Рап се върна на местопрестъплението с карта в ръцете, на която беше обозначено къде са се намирали в онзи съдбоносен октомврийски ден всеки един пешеходец и всяка една кола. Две от жилищните сгради от другата страна на улицата сега представляваха само огромни дупки в земята. Съседните сгради от двете им страни бяха пострадали сериозно и в момента се ремонтираха. Като изключим това, всичко останало изглеждаше нормално. Огромният кратер в улицата беше запълнен и асфалтиран наново, а наоколо бяха засадени дръвчета. Рап откри дървото, зад което Ривера твърдеше, че е стоял мъжът. Големият дъб продължаваше да се извисява на мястото си, но беше силно наранен. Част от кората беше обелена. Разлетелите се останки бяха оставили няколко дълбоки белега в ствола на дървото.

За Рап ключът към загадката се криеше в дървото и в още нещо. Ако атаката беше извършена от джихадисти, щеше да остане тяло или по-точно частици от тяло. Останки на истински правоверен, жертвал живота си за каузата. Дистанционното задействане на бомбата изключваше тази версия. Ако Рап беше на мястото на бомбаджията, той щеше да застане точно там, където Ривера каза, че е видяла мъжа с червената шапка. ФБР и останалите правителствени служби щяха да наводнят с агенти земното кълбо, за да издирват терористи, поели отговорност за атентата, но Рап щеше да търси другаде. В сенчестия свят на наемните убийци.

Свят, който добре познаваше. Тайните операции често изискваха поддържането на контакти с хора, които бяха близки с швейцарските банкери. По същество това беше широка неформална мрежа от бивши разузнавачи, полицаи и военни. Мнозина от тях работеха в реални фирми за сигурност, фирмите се занимаваха с легален бизнес и наемаха подизпълнители за мръсната работа. Още от самото начало Рап изключи тези компании от разследването си. Да удариш по кандидат-президент и да взривиш кола-бомба във Вашингтон далеч надхвърляше всякакви граници. Нито една голяма фирма за сигурност и охрана или чужда разузнавателна служба не би се нагърбила с поръчка като тази. Просто защото отрицателните последици бяха твърде мащабни. С подобна задача би се заел някой, който работеше сам, встрани от основния поток. Някой малък. В най-добрия случай двама-трима души. Това също така беше човек или хора, които нямаха нищо против да вземат пари от терористи, което на свой ред значително съкрати списъка от потенциални извършители.

Всичко това си мислеше Рап, когато направиха първия пробив — записа от „Старбъкс“. Трябваше да прегледат буквално стотици подобни записи от местните магазини и заведения в Джорджтаун. Тогава компютърният гений в Ленгли, Маркъс Дюмонд, удари джакпота. Дюмонд написа програма, която работеше в допълнение към основния софтуер за разпознаване на лица, който използваха в ЦРУ. Хилядите часове на заснети кадри бяха сканирани от новата програма с една зададена задача: търсене на лица с бейзболни шапки. Намерените резултати бяха над сто, но записът от „Старбъкс“ беше този, който най-точно съвпадаше по време и с описанието на Ривера. Той не им даде ясно изображение на заподозрения, но все пак беше някакво начало. Козирката на шапката закриваше от обектива на камерата почти цялото му лице, но се виждаха устата и брадичката. Освен това за кратко зърнаха носа и част от очите му. Също така вече знаеха ръста му и приблизителното му тегло.

Най-важното за Рап обаче беше, че сега знаеше как се движи мъжът. Как се държи. Имаха го на запис от двайсет и седем секунди — докато той чакаше на опашка, за да си вземе нещо за пиене. Благодарение на маркирания час и минути на записа можаха да установят какво точно си е поръчал убиецът — двойно еспресо. Определено беше по-скоро европеец или арабин, отколкото американец. Именно натам ги отведе ловът — към страните около Средиземно море.

Рап започна от базата данни на ЦРУ, след което потърси помощта на колеги от Великобритания, Франция и Италия. Близо четири седмици той заедно с малък екип кръстосваха Средиземноморието с надеждата да се натъкнат на следа. Ходиха в Тунис, Италия, Гърция, Турция и сега бяха в Кипър. Бяха стеснили търсенето до три имена. Дали зад тези три имена стояха трима души или само един те не знаеха. Много лесно беше един наемник да си създаде много на брой самоличности и да използва различни псевдоними в зависимост от мишената, вида на операцията и района на действие. С всеки изминал ден у Рап се засилваше убеждението, че си имат работа с един и същи човек. Имаше прекалено много прилики. Прекалено много пресичащи се пътища.

Човекът на Рап в Истанбул беше надежден: помощник-секретар в турската разузнавателна служба МИТ, който беше на издръжка на ЦРУ от почти три десетилетия. Той каза на Рап, че най-вероятно лицето, което търси, живее в Кипър. От време на време въпросният отскачаше по работа до Истанбул, но домът му беше в Лимасол, Кипър. Турският разузнавач даде на Мич адреса, електронната му поща и тайно направена фотография с недотам добро качество. Дюмонд събра цялата информация за по-малко от ден, но все още се опитваше да свърже точките. Разполагаха с информация за имота, данъчните декларации, минали и настоящи електронни пощи и извлечения от банкови сметки. Човекът, когото търсеха, ръководеше малка фирма от офис, намиращ се над кафенето, което той наблюдаваше вече два часа. Негов хазяин беше собственикът на кафенето. Наемателят се подвизаваше като Александър Декас. Странна ирония — името на убиеца беше като фамилията на човека, когото се беше опитал да ликвидира.

Рап стана и попи виното от панталона си. Сервитьорът съчувствено му подаде втора салфетка. Той почисти виното колкото можа, докато в същото време мислеше кое ще е най-ужасното място на света, където да изпрати на работа Брукс. Сервитьорът му даде трета салфетка, а той му връчи напоените с вино. Огледа се набързо, за да види на колко хора е привлякъл вниманието. Кафенето се намираше на еднопосочна улица пред хотела и всички коли бяха паркирани с предниците на изток. По-нататък по улицата, вляво от него, забеляза нещо. Той небрежно хвърли няколко банкноти на масата и благодари на сервитьора на италиански. Не знаеше гръцки и си каза, че това е най-добрият вариант. После тръгна по улицата. Хвана се за изцапаната си риза и продължи да се преструва на загрижен за дрехите си. Крадешком погледна надясно и подозренията му се потвърдиха. Двама мъже седяха в една кола. Единият от тях държеше фотоапарат с вариообектив и го беше насочил към същото кафене, което Рап беше наблюдавал допреди малко.

Мич извади телефона си. След няколко позвънявания мъжът от другата страна на линията вдигна.

— Какво има?

— Къде си? — попита Рап.

— В Атина.

— Докарай си задника веднага в Кипър.

— Какво се е случило?

— Мисля, че не сме единствените, които дебнем нашия човек.

— В момента съм на летището. Ще видя кой полет е най-удобно да хвана и ще дойда при теб.

Рап затвори и продължи да върви. Тъкмо мислеше какъв да е следващият му ход, когато решението се появи във вида на пластмасов манекен във витрината на магазин близо до следващото кръстовище. Точно от това се нуждаеше — нови дрехи и добър изглед към двамата мъже.