Измяната

6

Рос се беше разположил в ъгъла на просторния хол, с гръб към големия панорамен прозорец. Сякаш стоеше пред олтара на някоя от онези модерни църкви, в които проповядваха повече за защитата на природата, отколкото за любовта към бога. Висок метър и осемдесет три, той обясняваше на събралата се публика, че защитата на околната среда е ключът към обединението на Близкия изток и останалия свят. Популярно становище, с което всеки би се съгласил. Слушателите му кимаха одобрително и от време на време правеха кратки коментари. Една слаба като вейка манекенка с повишено внимание попиваше всяка негова дума. Часът му беше ударил. Сега той беше силният на деня.

— Как е президентът? — попита манекенката с холандски акцент.

— Предишния или новия?

— Новия.

Рос нарочно направи пауза, преди да отговори:

— Той е… той… справя се някак. Има твърд характер.

— Не бих могла да си представя каква болка изпитва в момента — намеси се стройна възрастна дама. Опита се да изобрази тъга, но заради последния лифтинг, лицето не можеше да показва други емоции освен постоянно удивление.

— Явно двамата много се обичаха — добави манекенката.

— Да, така е. Много, много се обичаха.

— Да оставим меланхолията настрана — намеси се Шпейер, като си проби път през събралите се. Махна с ръка и продължи: — Това тук е парти, празненство и то не какво да е, а мое. Настоявам всички да се забавлявате.

Хората се разведриха и неколцина се усмихнаха. Група мъже дори се разсмяха и поискаха Шпейер да им прости за внесената тъжна нотка.

— Ще си помисля. Но знайте, че на моите партита няма да търпя повече депресиращи разговори. Започнете веднага да се веселите или догодина няма да ви поканя — изрече тези думи с театрална изразителност и гостите, с изключение на Рос и манекенката, се разпръснаха.

— Искам да ви покажа нещо, господин вицепрезидент — обърна се домакинът към Рос.

— И то е?

— Моята нова винарна.

— Може ли да дойда и аз? — попита манекенката.

— Боя се, че не скъпа. Само за мъже. — Шпейер хвана Рос за ръката и го поведе през хола. Някои се опитаха да ги спрат и да ги заговорят, но домакинът само им се усмихна и продължи по пътя си. Стигнаха до антрето, където до външната врата стояха на пост специален агент Браун и двама негови колеги. Агентите видяха как охраняваната от тях персона и домакинът се приближиха до дървена врата, която сякаш водеше към килер или изба, но всъщност беше вратата на асансьор.

Агент Браун се обърна към колегата си отляво:

— Не ми каза, че в къщата има асансьор.

— И аз не знаех — объркано отвърна другият. — Казаха ми, че е килер.

Браун бързо отиде при вратата.

— Господин Шпейер, накъде води този асансьор?

— Към винарната ми.

— Спокойно, Майкъл.

Агентът не обърна внимание на думите на вицепрезидента.

— Във винарната може ли да се влезе от друго място?

— От гаража води една стълба.

Облицованата с дърво врата се отвори с плъзгане. Преди двамата мъже да влязат вътре, Браун препречи пътя им е ръка.

— Трябва първо да проверя помещението — каза и се обърна към двамата си колеги, за да им даде нареждания, но Рос го спря с думите:

— Категорично ти забранявам. Познавам Йозеф от години. Охранителната сигнализация на тази къща е по-добра и от тази на Белия дом. Чакайте ме при вратата и аз ще ви повикам, ако ми потрябвате.

— Но, Сър, знаете, че не мога да ви позволя да влезете вътре без охрана, преди да сме проверили помещението.

— Напротив, можеш и ще го направиш. Върви да чакаш при вратата.

Браун се поколеба, но се примири. Отстъпи настрани и безпомощно изпроводи с очи поверената му за охрана личност. Рос влезе в асансьора с човек, когото Браун почти не познаваше и не знаеше дали може да му има доверие. Вратата се затвори и някъде зад дебелите стени забръмча електрически мотор. Това пътуване бързо се превръщаше в учебник за най-грубите грешки, които не биваше да се допускат при личната охрана. Той се върна при другите двама агенти и си го изкара на тях:

— Искам довечера да опишете в доклада си всичко, което видяхте. И гледайте ясно да се разбира, че той ни е попречил да си свършим работата. — Погледна отново към асансьора и добави: — А сега идете да намерите тази стълба и я дръжте под око.

Асансьорът спря на десет метра под къщата. Вратата се отвори и пред Рос и Шпейер се показа огромна подземна пещера. Подът беше покрит с дялани каменни плочи, излъскани до блясък. Помещението беше изпълнено от дървени рафтове на няколко етажа, на които бяха подредени безброй винени бутилки. Размерите на винарната и липсата на подпорни колони шокира Рос повече от внушителната колекция от вина.

— Йозеф… — само изрече той.

— Знам, знам. Отне ми три години и трябваше да се работи в почти пълна секретност.

— Но защо?

— Тук е Зермат, столицата на природозащитниците. Винарната е издълбана направо в планината. Градските власти никога нямаше да ми издадат разрешително за подобен проект. Достатъчно трудности имах при строителството на къщата. Трябваше да давам подкупи и да се подмазвам на всеки един чиновник и инспектор в местната управа.

Рос пристъпи навътре и огледа пещероподобната зала. На всеки четири-пет метра от тавана висеше кристален полилей. Рафтовете с бутилки заемаха цялото пространство и от двете страни подобно на редиците от пейки в църквите. Вляво от него имаше врата, маса за дегустация и четири кожени стола.

— Колко голямо е това чудо?

— Дълго е трийсет и е широко десет метра.

— Удивително. Как успя да го направиш?

— Докарах семейство албански миньори. Баща и четиримата му синове.

— Колко бутилки имаш?

Изведнъж от сянката някой отговори:

— Около трийсет хиляди.

На десетина метра от тях иззад стелажите се показа мъж. Беше със син блейзър със златисти копчета и бяла риза без яка. Кестенявата му коса беше пригладена назад, което я правеше да изглежда по-тъмна. Беше среден на ръст, пълен. Носът му като че изпъкваше на фона на иначе безличната физиономия.

— Какво държиш в ръцете? — попита загрижено Шпейер.

— А… това ли? — Мъжът подхвърли бутилката във въздуха, която се преобърна два пъти, и пак я хвана.

Шпейер зяпна от вълнение и целият се напрегна.

— Само не ми казвай, че е една от моите „Ротшилд Шато Мутон“, реколта 1942.

— „Шато Мутон“, 1941 е — отвърна непознатият с лек нюйоркски акцент. — Това не е ли годината, в която приятелчетата на баща ти нахлуха във Франция?

— Те не бяха приятели на баща ми, а и германците влязоха в страната през 1940. — Шпейер се приближи и изтръгна изключително скъпата бутилка от ръцете на мъжа.

— А аз си мислех, че е добре документирано как нацистите плячкосват частната колекция на Ротшилд през войната. Вероятно е само незначително съвпадение, че синът на швейцарски банкер притежава толкова много бутилки от същата тази рядка колекция.

— Мога да те уверя, че съм купил почтено всяка бутилка в тази изба — вече по-спокойно отговори Шпейер. — И то предимно с хонорарите, които си ми давал, за да укривам огромното ти състояние от американското правителство.

Мъжът с нюйоркския акцент се усмихна широко и показа идеално белите си зъби.

— Заслужил си си всеки цент, Йозеф. Какво ще кажеш да отворим една от тези бутилки и да отпразнуваме победата?

Банкерът се поколеба секунда и отвърна:

— Чудесна идея. Направо страхотна. — Кимна въодушевено. — Ще отида да го прелея, а през това време ще намеря нещо не толкова скъпо и по-подходящо за лошия ти вкус. — Шпейер се отдалечи и остави двамата американци насаме.

— Добре изглеждаш, Сай.

Сай Грийн беше роден в Ню Йорк през 1950 година в семейство на еврейски имигранти, избягали от Унгария след края на Втората световна война, когато комунистите окончателно закрепили властта си в страната. Беше натрупал първия си милион едва двайсет и пет годишен, а първия си милиард — на трийсет и пет.

— Благодаря — отвърна Грийн. — Ваканцията ми се проточи по-дълго.

Рос се ухили, но не посмя да се засмее.

— Поздрави за изборната победа.

— Благодаря ти.

— Как върви помилването ми?

— Работим по въпроса.

— Работите по въпроса? Не ми звучи убедително.

— Сай, не мога да ти дам стопроцентова гаранция, че ще стане.

— Така ли? А защо преди три месеца, когато беше изпаднал в отчаяние, ми даде такава гаранция?

— Ситуацията е деликатна. Ако прибързаме прекалено много, може да имаме неприятности.

— Ако не побързаш, пак ще имаш неприятности. И то доста големи неприятности.

— Няма защо да ме заплашваш.

— Имам над един милиарда авоари, запорирани от американското правителство, компаниите ми в Щатите плащат петдесет хиляди долара на ден съдебни разходи, а аз самият не съм стъпвал в родината си четири години. Имението ми в Палм Бийч, апартаментът ми в Ню Йорк, вилата в Бевърли Хилс — всички те бяха конфискувани от федералните. На собствените ми деца е забранено да влизат в дома си.

Комбинацията от скорошния триумф и алкохол дадоха на Рос повечко смелост от обикновеното.

— Ами трябваше да помислиш за това, преди да правиш бизнес с врага. Да не говорим за измамите и укриването на данъци.

— Не ми изнасяй лекции за тънкостите на транснационалните корпорации — сряза го ядосано Грийн. — Жертва съм на един фанатизиран прокурор.

— Ако наистина е така, трябва да се изправиш срещу него в съда, заобиколен от армия от високоплатени адвокати, и да докажеш, че ти си правият.

Грийн не беше свикнал да му държат такъв тон. Особено някой, който му беше безкрайно задължен. Щеше да избухне, когато Шпейер се върна с две чаши вино.

— Един ваш сънародник ми го продаде. „Кеймъс Винярдс“, каберне реколта 1994, специална селекция. Чудесно трапезно вино за някое твое барбекю. Но не и за мое парти.

Грийн взе чашата и отговори:

— Йозеф, защо не ни оставиш за няколко минути сами?

— Разбира се. Ще отида да пусна малко музика.

Когато домакинът се отдалечи достатъчно, Грийн се намръщи и каза:

— Ти или си пиян, или си си създал някакво абсурдно високо самомнение.

— Може би по малко и от двете — усмихна се Рос. — В края на краищата съм новият вицепрезидент на Съединените американски щати. — Вдигна чашата за тост.

— И как според теб стигна дотук? — попита Грийн. — Мислиш ли, че Джош щеше да те вземе за подгласник, ако тъстът му не му беше подшушнал? Неговият тъст… моят бизнес партньор.

— Сай, да не правим от мухата слон. Ние…

— Казах му, че ако те номинираме, ще си решим проблемите — прекъсна го Грийн. — И знаеш ли какво? Не стига, че с моя помощ те номинираха, ами трябваше втори път да ти спасявам задника. Сега е твой ред да върнеш услугата.

На Рос страшно му се искаше да е трезвен. Нямаше да е никак зле, ако водеше разговора на ясна глава.

— Сигурен съм, че твоят партньор доста ще се заинтригува, като разбере, че си поръчал да убият дъщеря му.

Грийн стисна зъби и отстъпи назад.

— А ти май си си въобразил, че нямаш никакво участие и вина за случилото се.

— Напротив, имам немалко участие. Едва не загинах.

— Ти си невероятен. По-самовлюбен си и от мен.

Рос отпи от виното.

— Ако питаш мен, ние и без това вече бяхме започнали да настигаме опонентите по резултат. Мисля, че и бездруго щяхме…

— Аз мисля, че си кръгъл идиот! Изобщо не настигахте никого, а дори и да беше така, те щяха да покажат фотографиите на Джилиан, тази малка курва. Всички щяха да видят как прави свирка на онзи проклет агент от Тайните служби. Американците може и да са си позагубили морала през последните години, но за нищо на света нямаше да приемат уличница за първа дама.

— Тези фотографии можеха да се окажат нож с две остриета и за опонентите ни, ако ги бяха публикували.

— Ти наистина си бил голям фантазьор. — Грийн се изсмя. — Трябва ли да ти напомням за онова телефонно обаждане месец след началото на кампанията? Питбулът, който ръководи кампанията ви, беше получил анонимно снимка на Джилиан в доста неприлична поза с онзи хубостник.

— Той беше агент от Тайните служби.

— Именно… а на гърба на фотографията някой беше написал: „Никога няма да спечелиш“. Помниш ли как реагира ти, когато ми се обади? Забрави ли, че буквално плачеше? И ако не ме лъже паметта, ти беше този, който произнесе: „Трябваше да убием кучката.“

Грийн беше с поне десетина сантиметра по-нисък от Рос и навири носа си в лицето му.

— Колкото искаш си вярвай, че нямаш нищо общо с това. Може би е добре за теб да се държиш така с другите хора, но когато си имаш работа с мен, не го прави. Ти си същият негодник като мен. Единствената разлика между нас е, че аз не си фантазирам.

— Аз съм посветил дванайсет години на държавната си служба и определено…

— Посветил си целия си живот единствено и само на себе си. Не си се кандидатирал за Сената, защото си искал да помагаш на хората, а за да удовлетвориш егото си. Така че не ми пробутвай подобни глупости. Много добре знам какво представляваш, макар и ти самият да не си даваш сметка за това.

— Виж какво, Сай, поне прояви малко благодарност.

— Благодарност? За какво? Че съм удостоен с присъствието ти? Ти шегуваш ли се с мен? Единственият човек, който трябва да прояви благодарност, си ти. Без моята помощ едва ли щяха да те изберат. Ти не си си мръднал пръста. Ще ти покажа моята благодарност, когато уредиш да подпишат молбата за помилването ми до една седмица, смятано от днес.

Рос кимна.

— Работя по въпроса, но ще ми трябва повече време.

— Нямаш повече време. Ти ме увери, че можеш да издействаш Хейс да подпише. Затова го накарай да го направи идната събота, когато разглежда другите молби.

— Така и ще направя. — За да промени темата на разговора, Рос попита: — Мъжът, когото нае… погрижи ли се за него?

— Действам по въпроса. Защо?

— ФБР знаят за него.

— Знаят ли, че той е атентаторът?

— Не, но не бива да оставяме нищо на случайността. Трябва да се отървем от него.

— Не се тревожи. — Грийн заканително размаха пръст срещу Рос. — Единствената ти грижа сега е моето помилване.

Рос отпи голяма глътка от виното и се усмихна. Нямаше никаква гаранция, че ще успее да уреди помилването на Грийн. Всъщност дори беше почти сигурен, че президентът Хейс ще го отхвърли категорично, без да се церемони. Което означаваше, че неговият приемник Джош Алекзандър трябваше да започне мандата си с една доста сложна задача. И в двата случая нямаше да е никак лесно. В момента друго не му хрумваше. Той погледна Грийн в очите и вдигна чашата.

— За помилването.

— За помилването. Двамата чукнаха чашите си.

Вицепрезидентът се усмихна и наум добави: „И дано загинеш в някой трагичен инцидент преди идната събота.“