Измяната

28

Подобно Интернет кафене човек можеше да види буквално във всеки космополитен и мултикултурен квартал в Америка. Обикновено тези кафенета бяха притежание на еднолични фирми или дружества с ограничена отговорност, като една фирма държеше пет-шест. Всички те бяха много различни и в същото време страшно си приличаха. Обединени от общата си омраза към „Старбъкс“, тези заведения бяха обзаведени с евтини мебели втора употреба, стари ламинирани плоскости и сервитьори с пиърсинги, татуировки и чудновати прически. Основното, което ги отличаваше от другите кафенета, беше, че предлагаха безплатен достъп до Интернет, прилично обслужване и атмосфера, която контрастираше с тази в повечето униформени заведения от вериги за бързо хранене.

Това кафене се казваше „Уайърд“. Бяло-кафявата емблема с надписа бяха изрисувани с боя на ръка върху стъклото на големия прозорец, който гледаше към тротоара. От едната страна на надписа беше нарисувана чаша с димящо кафе, а от другата — лаптоп. Във Вашингтон имаше три такива кафенета — едно в Бетезда, едно в Американския университет и това, което се намираше на няколко пресечки от университета „Хауърд“ и недалеч от апартамента на Рап.

Мич беше анонимен инвеститор в тези кафенета. Заедно с брат си бяха осигурили парите, а фирмата се ръководеше от Маркъс Дюмонд. Рап работеше с компютърния гений вече пета година. Дюмонд беше следвал в Масачузетския технологичен институт заедно с брата на Рап. Още като студент по компютърни науки беше съумял да се забърка в големи неприятности с федералните. За да спечели хакерски облог, той беше проникнал незаконно в електронната система на една от най-големите нюйоркски банки и беше прехвърлил над един милион долара оттам на няколко задгранични сметки. Не можаха да го хванат, защото не остави следи. Но той и приятелите му една вечер се напили и се похвалили колко лесно са направили удара. Техен състудент чул разговора и ги издал на властите. Дюмонд го чакаха дълги години затвор. Тогава Стивън Рап се обърна към брат си с молба да се намеси.

От ЦРУ не обичат да разгласяват факта, че при тях работят едни от най-талантливите хакери в света. Тези мъже и жени прекарват дните и нощите си в усилия да проникнат незабелязано в компютърните мрежи на противниците на Америка. Най-често те успяват и са една от най-строго пазените тайни на Съединените щати. Уменията на Дюмонд в тази област бяха ненадминати. Той работеше едновременно за киберотдела и за Центъра за борба с тероризма на управлението.

Рап обиколи кафенето два пъти, преди да влезе. Провери всички прозорци, коли и хората, които чакаха на ъгъла автобуса. Действията му бяха повече по навик, отколкото от страх, че някой може да го следи. Отвори вратата на кафенето и веднага се отправи към дъното, покрай клиентите, които чакаха на опашка за сутрешната си доза кофеин. Женската тоалетна се намираше вляво, мъжката — вдясно. По средата имаше трета врата с охранителна камера над нея и табло на домофон отстрани. Той натисна бутона и секунда по-късно вратата се отвори с тихо бръмчене. Рап слезе по тесните стъпала към мазето, подмина две отворени врати на служебни помещения и се приближи до третата — тежка стоманена врата с едри ръждясали нитове по страните. До нея също имаше домофонна кутия. Вратата се отвори, преди още Рап да е натиснал бутона.

Първото, което му направи впечатление, беше, че в стаята е поне с три-четири градуса по-топло отколкото в мазето. Дюмонд държеше апартамент на втория етаж, но поради съображения за сигурност „мозъчният му център“ се намираше в мазето. Рап не си падаше по детайлите. Поне не и когато ставаше дума за компютри. За него те бяха като колите. „Корвет“, „Ферари“, „Мустанг“, „Мерцедес“ — когато животът ти виси на косъм, какво значение има дали колата ще вдигне до сто километра за десет или за единайсет секунди? Но тези неща имаха значение за перфекционистите така, както скоростта на новия процесор вълнуваше Дюмонд. На Рап обаче му беше безразлично. Достатъчно е веднъж да погледнеш червената стреловидна форма на ферарито и трябва да си идиот, за да не се досетиш инстинктивно, че наистина развива висока скорост. Няма нужда да гледаш под капака. Същото беше и тук, в царството на Дюмонд. Достатъчно беше да погледнеш четирите плоски монитора на бюрото с полукръгъл плот и автоматично у теб се пораждаше убеждението, че каквато и техника да има отдолу, тя е най-доброто, което човек може да си купи с пари.

— Как върви? — попита Рап, докато си сваляше шлифера.

— Добре — отговори Дюмонд, допуши фаса и го смачка в голям стъклен пепелник. Двайсет и девет годишният чернокож американец издиша облак дим и добави: — Мрежата е загряла от новината, че ФБР ще обяви публично ареста на основния заподозрян за атентата срещу кортежа.

— Ти пусна ли им името? Дюмонд кимна.

— До час ще се разчуе.

— А гръцкото посолство? — Мич остави шлифера на облегалката на стола.

— Вече се обадих.

— Преправи си гласа, нали?

— Не, забравих! — саркастично отвърна Дюмонд. — Дадох им името си и телефона, в случай че им потрябвам. — Той взе кутията с цигари от бюрото и извади нова.

— Тази сутрин нещо си много смел.

— А ти какво очакваш от мен? — Младият мъж пъхна цигарата в устата си и започна да търси запалка. Върху бюрото бяха струпани клавиатури, мишки, дискове, хард дискове, портативни флаш памети, декодери, колонки и други подобни. — Цяла нощ си скъсах задника от работа, а ти дори не искаш да ми кажеш какво става. — Накрая намери запалката под купчина дискове и запали цигарата си.

— Казах ти. Класическа дезинформация. Ще ги насочим към една посока и ще им нанесем ъперкът от другата.

— Вечно с твоите аналогии със спорта. — Дюмонд се намръщи и затрака на една от клавиатурите.

— Боже, ама ти май си станал накриво тази сутрин.

— Ти за сметка на това цъфтиш.

Рап се усмихна. Ето затова го харесваше.

— Благодаря ти за помощта. Задължен съм ти.

— И още как. Цяла нощ не съм мигнал, а трябва да съм на работа след час и половина.

— Добре. — Мич вдигна примирено ръце. — Много съм ти задължен. Следващия път, като те арестуват, ще ти стана гарант и ще те освободя. — Намекът беше по повод на това, че ако не беше Рап, той сега щеше да лежи във федерален затвор.

— Докога ще ми го натякваш?

— Не ти натяквам. Сега ми разкажи всичко с подробности.

— Снощи пуснах съобщения в двайсет и шест блога под десет различни псевдонима. Първо отговорих на другите блогъри, които писаха, че атентаторът е бил хванат. Личеше си, че информацията е изтекла директно от Белия дом. Избухна оживена дискусия. В пет сутринта започнах да пиша, че в делото срещу този тип имало големи проблеми, следи от измъчване, липса на доказателства за вината му, фактът на странното му отвличане, без да бъдат предупредени местните гръцки власти.

— И кои източници посочи?

— Всичките са анонимни. Държавният департамент, правосъдното министерство, ФБР, ЦРУ, редувах ги.

— Спомена ли моето име?

— Още не. Знаех, че ще искаш да изчакам.

— Така е. Когато свършим със следващата задача, го напиши.

Дюмонд го изгледа.

— Понятие си нямам каква е следващата ти задача.

— Скоро ще разбереш. Кога за последно говори с Хакет и Уикър?

— Преди около половин час.

— И?

— Преместили са труповете в къщата на Газич и са оставили пистолета там. Сега са отвън пред банката и чакат да им се обадиш.

Бяха открили ключ от кутия в трезор в една папка с финансови документи в офиса на босненеца. Едната от банките, посочени в книжата в папката, беше „Хеленик Банк ъф Сайпръс“. Дюмонд проникна в базата данни на банката и откри, че една от кутиите в трезора е регистрирана на името на Александър Декас. В същото време хакерът беше събрал и малко допълнителна информация.

Той подаде на Рап една папка.

— Президентът на банката се казва Манос Каподистрас. Той държи малко над триста хиляди долара на депозит в банката. Освен това изглежда притежава петнайсет процента от нея.

— Чуждестранни депозити има ли?

— Има доста саудитски пари.

— Някой от тях да познаваме?

— Близо една пета от членовете на кралската фамилия.

Рап хвърли око на папката и попита:

— Нещо необичайно?

— Струва ми се, че няма, но тези банкери могат много добре да заличават следите си, когато става въпрос за пари.

— Какво ще ме посъветваш?

Дюмонд дръпна от цигарата и отговори:

— Действай прямо. Кажи му, че репутацията му може много да пострада. Предложи му или да уредите проблема, без да се шуми, или ще известиш на всички за нередностите.

Рап кимна и затвори папката.

— Добре… да му се обадим тогава.

Хакерът посочи към бюрото.

— Мониторът вляво в момента е вързан към неговия компютър. Каквото вижда той, това виждаме и ние.

— Имаш ли представа дали е отворил електронното ти писмо?

— Да.

— Отговори ли ти?

— Не.

— Той направи ли си справка за депозитите на Декас?

— Не.

— Добре. Свържи ме с прекия му телефон.

Дюмонд пак заработи по клавиатурата и извади телефонна слушалка. С помощта на сложна комуникационна програма направи така, че да не може да се проследи откъде идва обаждането. Когато даде свободно, той подаде слушалката на Рап. След третото позвъняване мъжки глас отговори на гръцки:

— Ясос.

— Господин Каподистрас, нуждая се от помощта ви по един много деликатен въпрос.

Последва дълга пауза.

— С кого разговарям и кой ви даде този номер? — попита банкерът.

— Това не е важно в момента. Важно е само, че с моя помощ можете да избегнете доста конфузна ситуация.

— Американец ли сте?

— Да. Получихте ли електронното писмо за пресконференцията на ФБР, насрочена за днес?

— Получих го.

— Името Александър Декас нищо ли не ви говори?

— Не… Трябва ли?

— Зависи доколко сте въвлечен в делата на клиентите ви.

Дюмонд посочи монитора, включен към компютъра на Каподистрас. Банкерът търсеше в базата данни информация за Декас. След няколко секунди въпросното име се изписа на екрана.

— Политика на банката е при никакви обстоятелства да не разгласява информация за клиентите си.

— Господин Каподистрас, доколкото знам, през 2001 година сте били вицепрезидент на тази банка. Спомняте ли си, че тогава плъзна мълвата, че Осама бен Ладен е крил част от средствата на „Ал Кайда“ в кипърски банки?

Рап беше чел официалния доклад. Гръцките власти и американските федерални агенти бяха разпердушинили банковия бизнес на средиземноморския остров. Десетилетия наред Кипър беше рекламиран като Швейцария на Средиземноморието, но този мит се срина за миг. Хората влагаха парите си в кипърски банки, защото те им даваха същото, което и швейцарските: абсолютна анонимност и изключително обслужване. Като в повечето случаи кипърските конкуренти предлагаха услугите си на двойно по-ниска цена. По-евтините услуги, разбира се, бяха чудесно нещо, но за клиентите най-важна беше анонимността. Затова те се тълпяха да вложат парите си на острова. Клиенти, които нямаха нищо общо с тероризма, но не искаха някое правителство да знае с колко пари разполагат или пък как са се сдобили с тях.

— Тогава бяха трудни времена за бизнеса, но големите възможности се отварят именно в трудни времена. — Каподистрас говореше така, сякаш беше готов да се пазари.

— Е, днес аз съм готов да ви дам възможност.

— Каква възможност?

— Възможност да опазите банката.

— От какво да я опазя?

— От ревизии, които няма да ви донесат нищо добро. Армия от проверяващи, която ще пристигне от Атина, и още по-голяма армия от американски федерални агенти, която ще рови документацията ви лист по лист… ред по ред. Микробуси на телевизионните канали, които ще седят паркирани пред банката седмици и ще прогонват клиентите ви. Няма да ви е никак приятно.

Последва много дълго мълчание. Накрая Каподистрас отговори:

— За кого работите?

— За американското правителство.

— И защо сте готов да ми окажете тази услуга?

— Аз съм нетърпелив човек и съм убеден, че двамата можем да се споразумеем, без да правим публичен спектакъл.

— Александър Декас ли ви интересува? — Да.

— Мога ли да попитам защо?

— Да. Помните ли нападението срещу кортежа на новоизбрания президент Алекзандър, което беше извършено през миналия ноември?

— При което загина жена му ли?

— Да.

— Да, и какво за него?

— Вашият клиент е човекът, задействал бомбата.

Неловък смях. Никакво отрицание. После тишина за около десет секунди.

— Имате ли доказателства?

— Повече, отколкото предполагате. Включително и признание на виновника, но в интерес на експедитивността ще мина направо към същността на проблема. След два часа и половина ФБР ще обяви на целия свят, че е арестувало господин Декас. Доказателствата срещу него са категорични. Екип от агенти на ФБР в момента пътува за вашия остров и трябва да кацне до часове. Предлагам ви да изберете — по-лесния или по-трудния начин.

— Слушам ви.

Рап затисна с длан слушалката и прошепна на Дюмонд:

— Кажи на Уикър и Хакет да тръгнат към банката. — После свали дланта си и продължи: — В събота вечерта моите хора задържаха господин Декас и го прехвърлиха в Америка. Претърсихме офиса му и дома му в Лимасол и открихме банкови разписки, както и ключ от депозитна кутия във вашата банка.

— И искате да видите какво има в кутията?

— Точно така.

— А ако откажа?

Мич въздъхна:

— Ако откажете, ще предам цялата информация, с която разполагам, на ФБР. Те заедно с гръцката полиция ще ви навестят довечера вкъщи, ще ви домъкнат до банката и ще ви накарат насила да отворите кутията. И тъй като господата във ФБР обичат да изпипват всичко докрай, ще искат да прегледат цялата ви документация, да не би някой от другите ви клиенти да е свързан с Декас. Гръцките власти ще им разрешат, защото ще искат да се представят като добри приятели на Америка… И в края на краищата този човек е убиец на съпругата на бъдещия президент. За вашата банка ще се разнесат слухове и тя ще стане известна като предпочитана от терористи и атентатори. Клиентите, които спазват законите, ще предпочетат повече да не ги свързват с вас. Склонните да заобикалят закона ще постъпят по същия начин. До края на седмицата си представям как авоарите ви ще намалеят наполовина и вашият дял от петнайсет процента ще струва много по-малко. Кой знае… може дори да ви накарат да си подадете оставката.

— За кого работите? За ЦРУ ли?

— Не мога нито да потвърдя, нито да отрека, господин Каподистрас.

— Как да съм сигурен, че мога да ви се доверя?

Рап долови напрежение в гласа на банкера. Предстоеше му да вземе много трудно, но в крайна сметка и лесно решение.

— Доколкото разбирам, вие нямате интерес да усложнявате положението. Работата ви е да защитавате банката, вложителите и инвеститорите. Най-добрият начин да го сторите е да ми дадете това, което се съдържа в кутията. Ако интуицията не ме лъже, колкото по-скоро се отървете от него, толкова по-добре ще е за банката.

— И какво би ви спряло после пак да предадете доказателствата на ФБР?

— Целта ми не е да ви вкарам в затвора.

След дълга пауза банкерът отговори:

— Трябва ми време да помисля.

— Давам ви една минута.

Банкерът се изсмя, защото си помисли, че Рап се шегува.

— Напълно съм сериозен — каза Мич. — Докато ние с вас си бъбрим по телефона, двама от хората ми разговарят със секретарката ви. И чакат да отидете при тях, и да ги отведете в трезора. Ако не го сторите, ще ми се обадят и аз веднага ще предам всичко на ФБР. Ще им спомена и за разговора ни и ще подчертая, че категорично сте отказали да ми помогнете. Освен това мога да ви извъртя и някои други мизерии, но това не е за по телефона. Ще изпратя човек, за да обсъдите с него нещата.

— Но съществуват определени процедури, които трябва да се спазят. Карти със спесимените, пароли, ключове.

— Ние разполагаме с ключа, а един от хората ми може да подправи подписа на клиента. Искаме само да ни дадете паролата.

— Ще трябва да инвентаризирам съдържанието на кутията.

— Добре… Сигурен съм, че вътре има пари в брой. Можете да запазите половината заради неприятностите, които ви създавам. Останалото обаче хората ми ще вземат със себе си. Спазарихме ли се?

— Да — отвърна банкерът без колебание. — Спазарихме се.

— Добре. Сега идете и посрещнете хората ми. Дръжте се, все едно че ги познавате отдавна. Можете да се обръщате към по-високия с Кевин, а по-ниския да наричате Чарли. Заведете ги направо в подземния трезор и изпълнявайте, каквото ви кажат. Ако всичко мине гладко, те ще излязат от банката след десет минути и никога повече няма да ги видите. Имате ли други въпроси?

— Не.

— Добре. Благодаря ви за съдействието. — Рап постави слушалката на стойката и каза на Дюмонд: — Продължавай да следиш обажданията и електронната кореспонденция. Ако се отметне от думите си, съсипи цялата му система и се обади на Уикър и Хакет да се махат оттам.

Той взе палтото си.

— Къде отиваш? — попита го хакерът.

— Трябва да свърша още нещо.

— Ако в Ленгли ме разпитват за теб, какво да им кажа?

— Не си ме виждал изобщо.

— Ясно.

— И разбери кой е този руснак.

— Работя по въпроса.