Измяната

29

Брукс чу гласа на директора по интеркома и сърцето подскочи в гърлото. Дотук беше. Кариерата щеше да се реши в следващите десет минути. Шийла с тежкия грим и с увлечението си по Мич Рап каза да влезе. Младата жена се изправи. Беше си сложила черен костюм с панталон, а русата коса беше завързана на опашка. Беше виждала по телевизията Кенеди, облечена по абсолютно същия начин. Нарочно беше избрала днес този костюм. Искаше да използва всички възможни предимства, за да успее. Нагласи бялата си блуза и стисна дръжката. Пое дълбоко въздух и влезе.

Първото нещо, което видя пред себе си, бяха двама мъже с каменни лица, седнали на канапето в дъното на кабинета. Хуарес и Макмахън. Директорът Кенеди се приближи до нея и протегна ръка.

— Здравей, Синди.

— За мен е чест, директор Кенеди. Иска ми се само да се бяхме запознали при по-други обстоятелства.

Айрини се усмихна топло.

— Не се тревожи, ще оправим бъркотията. Моля — посочи фотьойлите срещу канапето, — настанявай се.

Брукс седна в десния фотьойл и хвърли уплашен поглед към шефа си и агента от ФБР. Двамата общо имаха поне шейсет години опит и кариера в службите. Макмахън беше специалният агент, оглавяващ разследването на атентата срещу кортежа. ФБР не биха възложили тази задача на какъв да е агент, а на най-добрия.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Кенеди, след което седна до Брукс на другия фотьойл.

— Не, благодаря ви. — Младата жена кръстоса крака и сплете длани върху дясното си коляно.

— А вие? — обърна се Айрини към двамата.

Хуарес и Макмахън не сваляха погледи от Брукс и само поклатиха отрицателно глави.

— И така — започна Кенеди, след като остави каната с кафето на масата, — изглежда, имаме проблем. — Тя се извъртя леко към подчинената си. — Познавам тези двама мъже от доста години. Виждала съм ги в най-различни състояния, но ти, млада госпожице, успя незнайно как да ги изкараш от кожата им. — Кенеди наклони глава настрани и се усмихна.

Тъй като не знаеше как другояче да реагира, Брукс се засмя притеснено.

— И защо според теб е така?

Младата жена възвърна самообладанието си.

— Най-напред искам да се извиня предварително. Мич Рап ми заповяда до второ нареждане с никого да не обсъждам операцията.

— Сериозно? — Хуарес прокара пръсти по мустаците си и се приведе напред. — Би ли ми показала документ, в който пише, че по някакъв начин си подчинена на Мич Рап?

— Сър, аз…

— Няма такъв документ! — изпусна нервите си той. — Директорът и аз сме по-висшестоящи от господин Рап. Ние сме ти началници, а той не е. И ако дебелата ти глава не го разбира, ще си имаш много сериозни неприятности.

Кенеди направи знак с очи на Хуарес да се успокои и се обърна отново към Брукс:

— Синди, ето каква е ситуацията. ФБР са арестували човек, за когото се предполага, че стои зад атентата срещу новоизбрания президент Алекзандър. Ти си доставила този човек вчера във военновъздушната база „Андрюс“. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Според теб той ли е човекът, когото търсим?

— Да.

— Защо?

— Защо ли?

— С какви доказателства разполагаме срещу него?

— Сигурно бихте искали да чуете друго, директор Кенеди, но аз дадох думата си на Мич, че няма да говоря с никого за това, докато той не ми разреши.

Айрини си каза, че не трябва да го приема като обида. В интерес на истината проблемът беше Рап, а не тази прохождаща агентка с жълто на устата.

— Разбирам, че Мич те е помолил да си мълчиш за случилото се в Кипър, но аз те питам като директор на Централното разузнавателно управление — като отговорна за всичко, което става в тази организация.

Брукс наведе глава и стисна коляното си още по-силно. Беше се озовала в безизходно положение. Дори Рап да удържеше на своето обещание, върху нея завинаги щеше да легне клеймото на пълното неуважение и неподчинение на началството. По време на полета за Щатите той беше казал да не се притеснява. Обясни й, че трябва да се държи двайсет и четири или най-много трийсет и шест часа и после всичко ще се оправи. Спомни си как го погледна в очите. Тези красиви, но опасни, почти черни очи. И той я попита дали тя му вярва. В крайна сметка всичко се свеждаше до това. Тя напълно му вярваше.

Брукс вдигна глава към Кенеди и с много учтив тон изрече:

— Директор Кенеди, може ли да ви задам един въпрос?

— Добре — отвърна тя след кратка пауза.

— Вие вярвате ли на Мич?

Първоначално Кенеди не можа да схване уловката и едва не се поддаде. Но по погледа на Брукс си личеше, че момичето е напълно искрено. Изкуството на спора изсъскваше Кенеди да зададе същия въпрос, но тя не искаше да го прави. Младата разузнавачка току-що беше вкарала спора в много интересна светлина. Айрини се усмихна и отговори:

— Да, вярвам му. Вярвам му напълно.

Брукс кимна и прибра кичур от русата коса зад ухото си.

— Ако питате мен, изобщо не ме е грижа за него.

— Сериозно?

— С него не се работи никак лесно.

— Така ли мислиш? — саркастично попита Хуарес, но Кенеди не му даде да говори и продължи диалога си:

— Самотен играч, вълк единак.

— Много вярно казано.

— За съжаление до голяма степен характерът му се формира по време на обучението. Когато го вербувахме, той до голяма степен беше екипен играч. Много общителен. Трябваше да го обучим как да действа сам-самичък, без никаква подкрепа като вълк единак.

— Това е само част от проблема. Той не е добре.

— Как не е добре?

— Само да се спомене за жена му, и той пощурява. По едно време се уплаших, че ще ме удари.

Кенеди потърси в очите на младата си служителка някакви признаци за хитрина и неискреност, за опит да се оправдае и да стовари вината върху другия, но не намери такива. Момичето просто даваше обективната си преценка.

— Той напоследък доста преживя.

— Да, знам, но това не е оправдание, че досега не е потърсил помощта на психотерапевт.

При тези думи Кенеди рязко извърна очи и уж погледна часовника си. Брукс беше засегнала болното място.

— Нямам намерение да критикувам ръководството — бързо добави агентката. — Но той дори не е готов и за терапевтична помощ. Трябва да го вкарате в специализирано заведение.

— Да го изпратим в психиатрична болница? — шокира се Айрини.

— Да. За негово добро е.

— Психология ли си завършила? — Да.

Директорката погледна крадешком към Хуарес, който само клатеше глава.

— Веднъж опитахме — поясни тя на Брукс.

— Преди да загине жена му ли?

— Много преди това.

— И как мина?

Кенеди погледна отново към Хуарес, който отговори вместо шефката си:

— Уби мъжа, който го беше изпратил в лудницата.

— Уби го? — повтори изненадана младата жена.

— Уби го — потвърди Хуарес. — Строши врата му с голи ръце.

Брукс ужасено погледна специален агент Макмахън.

— Не гледай мен. — Той вдигна ръце. — От пет минути съм глух.

— Успокой се — продължи прекият началник. — Оказа се, че предателят-негодник си го заслужаваше, но това е друга и много дълга история. При това засекретена и ти нямаш достъп до нея.

— Работата е там — каза Кенеди, — че не можеш просто така да пратиш в лудница човек като Мич. Някой неминуемо ще пострада.

— Според мен някой неминуемо ще пострада, ако на него не му се помогне.

— Това са пълни глупости — намеси се Хуарес. — Напълно се отклоняваме от темата, заради която сме се събрали. Срещата ни не е заради Мич. С него ще се разправям, като се върне. Той и преди е правил такива неща. Но никога не е бил толкова дързък. Събрали сме се заради теб, млада госпожице. И за да ни кажеш какво, по дяволите, е намислил Мич. Или ще се подчиниш, или можеш да се простиш с кариерата си. Ясно и категорично.

Брукс погледна към Кенеди. Директорът на ЦРУ посрещна погледа безучастно.

— И между другото, няма току-така да се простиш с кариерата си. Длъжен съм да ти го кажа. Ти в момента нямаш никакви права. Отказала си се от тях още от първия си работен ден тук. Ако не ми отговориш на въпросите, ще наредя да те пратят право в мазето и там ще те разпитват момчетата от Службата за сигурност. Докато те пържат на детектора на лъжата с насочени срещу теб лампи, ще трябва да отговаряш на много по-неприятни въпроси.

Брукс вече сериозно мислеше да се подчини и да им разкаже всичко, когато звънна интеркомът.

— Госпожо директор?

Кенеди се обърна към бюрото и високо отговори:

— Да, Шийла.

— Мич иска да говори с вас на пряката линия.

Айрини стана бързо.

— Проследяваш ли откъде се обажда?

— Каза ми, че ако се опитам, повече никога няма да се свърже с нас.

— За Бога, Шийла! Остана ли изобщо служител в това управление, който да се подчинява на мен? Нареди да проследят откъде се обажда. — Тя грабна слушалката и натисна бутона на пряката линия. — Мич, тъкмо говорехме за теб.

— Сигурен съм, че само хубави неща.

— Разбира се. Къде си?

— Срещу сградата „Хувър“, от другата страна на улицата. Мисля да отида и да се предам на ФБР.

— И защо? Не си направил нищо нередно.

— Вчера беше на друго мнение.

— Имах време да обмисля нещата. Според мен е грешка да огласяваме публично акцията толкова скоро.

— Така ли мислиш? — попита Рап саркастично.

— Ще се опитам да остана лоялна към теб.

— По-леко с гръмките слова, шефке. Не забравяй, че не съм завършил Харвард.

— Говоря сериозно.

— Едва ли. Просто се опитваш да ме задържиш достатъчно дълго на линията, за да проследиш откъде звъня. Което и двамата знаем, че е чиста загуба на време и средства, защото когато свършим, ще изхвърля телефона.

Кенеди се обърна с гръб към останалите и седна на ръба на бюрото.

— Ще ми кажеш ли все пак какво си намислил?

— Много бих искал, но ще е по-добре да го запазя в тайна още двайсет и четири часа. Брукс държи ли се още?

— Удивително твърдоглава е, като се има предвид, че си я накарал да рискува кариерата си.

— Хосе много ли я притиска?

— Едва сега започна.

— Кажи му да не е много зъл към нея и също, че съм сто процента сигурен, че това е човекът, когото търсехме.

— Чуй сега какво ще ти кажа аз. Защо не дойдеш тук и да поговорим на четири очи?

— Не мога. Още не. Трябва да свърша още някои неща. Само му кажи да не вярва на другите, каквото и да чуе от тях. Този е по-виновен и грешен от дявола и аз съм в състояние да го докажа с конкретни факти.

Кенеди погледна към шкафа зад бюрото. В него имаше сейф, а в сейфа бяха снимките, които Бейкър им беше дал в събота.

— Трябва да ти покажа нещо — каза тя с много по-мек глас.

— Какво?

— Не е за телефон. Кога ще дойдеш?

— Утре… надявам се.

— Добре. Давам ти време до утре и после ще трябва да седнем и да поговорим. Ясна ли съм?

— Пределно.

— Добре.

— Кажи на Хосе, че ще го потърся до петнайсет минути, а на Скип кажи също, че това е човекът, каквото и да говорят другите.

— Ще им кажа.

— Благодаря. До утре.

Линията прекъсна и Кенеди бавно постави слушалката върху апарата. Обърна се и предаде съобщенията за Хуарес и Макмахън.

— А сега ме извинете, искам да остана насаме с госпожица Брукс — каза тя.