Измяната

22

Големият самолет се приземи плавно точно в 10:47 часа местно време. Рап и Коулман отидоха при пилотите, докато те рулираха към товаро-разтоварната зона на летището. Очакваха да ги посрещне цяла свита от полицейски коли, черни седани на ФБР и още толкова микробуси на телевизионни канали. За щастие се оказа, че тайната на мисията им все пак е била запазена. Изглежда, беше доста студено, което също щеше да им е от полза. Митническите служители също бяха хора от плът и кръв. Заради студа те щяха да са се сврели на топло вместо да обикалят по пистата и да си пъхат носа където не трябва. Рап погледна за последно през прозореца и се обърна към Коулман, който вече беше облечен в същата униформа като пилотите: черен панталон, бяла риза с черно-сребристи пагони и черна вратовръзка. Беше записан като Том Джоунс, бордови навигатор, и разполагаше с пълен комплект от документи на това име. Коулман щеше да мине през митническия контрол заедно с двамата пилоти и щеше да се изпари от летището до половин час.

Рап протегна ръка.

— Ще се видим след няколко часа — каза.

— Късмет с предаването — отвърна му бившият „тюлен“.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас?

— Да бе, нека първо ми направят бариева клизма.

Рап се изсмя и излезе от пилотската кабина. В коридора срещна Стробъл, който се беше пременил в мазен комбинезон на член от наземния персонал на летището.

— Гледайте да не ни изпуснете.

— За нищо на света, шефе.

— И престани да ми викаш „шефе“.

— Дадено, шефе.

Брукс чакаше с двете си чанти до вратата на товарния отсек.

— Готова ли си? — попита я Рап. — Да.

— Да вървим тогава.

Двамата продължиха из товарния отсек, а Стробъл ги следваше отзад. Едрият руснак вече беше напъхан в контейнера на пода до Газич, завързан и със запушена уста. Също като босненеца и той беше упоен. Вътре, от двете страни на контейнера, имаше място колкото да седнат Рап и Брукс. Щом се настаниха, Стробъл затвори вратите.

Машината застана на отреденото на пистата място. Десет минути по-късно два камиона паркираха отстрани — единият с подвижна стълба-трап, а другият със специална товарна платформа. Двамата пилоти и Коулман слязоха по стълбата. Черните им шлифери плющяха от вятъра. Те притискаха с една ръка фуражките си, а с другата дърпаха куфарите си към терминала. Предният товарен люк на самолета се отвори и алуминиевият контейнер беше избутан върху платформата на товарния камион, след което членовете на наземния персонал го закрепиха здраво. Стробъл затвори люка на самолета и капака на камиона, а после през фюзелажа се върна и излезе през стълбата. Когато стъпи на пистата, още два камиона с летищен персонал спряха до самолета и се заеха да разтоварват останалия багаж.

Стробъл махна на служителите в работни комбинезони и им кимна. После скочи на предната седалка на камиона. Шофьорът до него му беше непознат, но и не беше необходимо да го познава. За тази част от операцията трябваше да се погрижи някой друг от ЦРУ. Камионът се насочи право към митническия пункт. Митничарят напусна топлата си кабина само за да вземе документите от шофьора и веднага се прибра. Стробъл предположи, че той също е техен човек. След трийсет секунди онзи се върна с оформените документи и ги даде обратно на шофьора.

Минаха през портата и спряха на един паркинг на не повече от половин километър. Камион подобен на техния, с приблизително същите размери, но без хидравлична платформа, чакаше с отворени задни врати. Стробъл скочи от мястото си и се пъхна при контейнера. Камионът, дошъл от летището, даде на заден ход, докато задницата му не се изравни с тази на другия камион, на разстояние само десетина сантиметра. Алуминиевият контейнер беше снабден с колела и можеше лесно да се мести в тесни пространства. Стробъл го откачи и го бутна в другия камион.

Щом първият камион си замина, Стробъл седна зад волана на втория и потегли към промишления парк на Патапско Ривър. На шест километра от целта той избра най-прекия маршрут, както го беше инструктирал Рап. Пет минути по-късно вкара камиона в стар тухлен склад и затвори вратите. Цялото пътуване трая по-малко от половин час.

Вътре чакаха два бели микробуса, паркирани един до друг. С изключение на тях сградата беше празна. Стробъл пусна Рап и Брукс да излязат от товарния контейнер, след което прехвърлиха Газич в единия микробус и руснака в другия. Рап сложи неговия багаж в микробуса с руснака и придружи Брукс до другия микробус.

— Знаеш ли пътя? — попита я той.

Тя кимна.

— А ако не ме пуснат? — Брукс вдигна паспорта. — Дори не е истински.

— Казах ти, ще се обадя и ще се погрижа да те вкарат в списъка. Кандис Джоунс… само им дай паспорта и те ще ти кажат къде да вървиш.

Брукс поклати глава и се намръщи.

— Какво?

— Те ще очакват теб.

— Така е, но аз няма да отида.

— Налага ли се да го правя?

— Нали спомена, че ще е добър пиар за управлението.

— Да, но не разбирам защо стоварваш всичко върху мен.

— Чуй ме, Синди. Давам ти думата, че това няма да навреди на кариерата ти. В действителност дори може и да помогне. Само предай Газич и си тръгни. Не се мотай излишно и не им позволявай да ти задават въпроси. Там ще бъде един агент, когото познавам добре. Той е доста едър, към шейсетте. Името му е Скип Макмахън. Кажи му, че ще се свържа с него.

— Кога?

— Днес, утре, не знам. По-добре му кажи за днес. Но каквото и да правиш, не му казвай как сме влезли в страната. Ясен ли съм?

— Да.

— Добре. Карай след нас по междущатското и щом ние отбием за базата „Андрюс“, продължи направо. Дай им Газич и си плюй на петите. Ще ти се обадя след час, както се разбрахме, нали?

— Да, всичко е ясно.

— Да действаме тогава.

Брукс седна зад волана на единия микробус, а Рап се настани на предната пътническа седалка на другия. Стробъл превключи на скорост и подкара. Излязоха от склада и се насочиха към междущатско шосе №95.

Стробъл погледна към Мич:

— Когато видят, че те няма, ще побеснеят.

— Знам.

— И какъв е хитрият ти план?

— Да ги шантажирам.

— А?

— Рано или късно медиите и Кларк Кентс във ФБР и правосъдното министерство ще насочат прожекторите към мен и ще хвърлят цялата вина върху мен.

— Да, прав си.

— Просто предизвиквам събитията, за да го направят по-скоро.

— И с какво това ще е добре за теб?

— Ще им подам достатъчно от въжето, за да се обесят. Накрая ще ритна столчетата под краката им.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

Рап извади смартфона „Трио“ и пусна на запис разпита на Газич.

— Не се тревожи — каза той на Стробъл. — До утре вечер всички ще се изпокрият в миши дупки.