Измяната

42

Специален агент Ривера седеше на бюрото си и прелистваше „Жълти страници“. Намери раздела за карате и бойни изкуства. Имаше шест пълни страници с адреси на зали във Вашингтон и околностите. Тя поклати глава и се зае да търси такава, която да се намира между службата и апартамента й. Когато тази сутрин пристигна в доджото, багажът беше изваден от шкафчето и оставен в кафяв плик до външната врата. Сенсеят тогава обучаваше ученици и тя не посмя да го прекъсне, за да говори с него. Или изобщо да го погледне в очите. Бяха я изхвърлили след само пет седмици и тя много добре знаеше защо.

Затвори очи. „Какво, по дяволите, правя?“ — запита се тя. Сякаш целият живот стремглаво вървеше към пропастта. Цели три месеца не искаше да се примири с действителността. Знаеше, че с кариерата е свършено, но се надяваше да дадат втори шанс. Един от шефовете вчера каза, че я е препоръчал за консултации с психотерапевт. Негодник. Тя го беше попитала за какво я е препоръчал? Дали заради тъгата по загиналите при атентата агенти или заради провалената кариера. Той я погледна с безизразно лице и отговори, че никой не я вини за станалото. Може и да беше прав, но това не променяше факта, че вече беше нежелана в Тайните служби. Тя беше живо свидетелство за един от най-кошмарните дни на службата след този в Далас през 1963 година. Друг колега я беше посъветвал да замине от Вашингтон. Да поиска да я командироват в Маями или Лос Анджелис. Да работи по финансови измами и парични фалшификации. Този вид работа беше предизвикателна и много благодатна. Ако и това не искаше да прави, можеше поне да си подаде документите в Обединения център за борба с тероризма. Всичко друго само да не е лична охрана.

Ривера затвори указателя и го пусна на пода. Защо изобщо си търсеше нова зала? Дните в този град бяха преброени и всички го знаеха. И тя най-сетне трябваше да го проумее. „Животът е несправедлив“ — помисли си. Толкова близо беше до върха, до поста, за който всеки агент бленува. Специалният агент, оглавяващ президентската охрана. Тя от дълго време се стремеше към него и беше на крачка от успеха.

В очите напираха сълзи и тя примигна, за да ги спре. Проклета да е, ако се пречупи пред тях. Те чакаха точно това. Веднага щяха да я изпратят за преоценка. Но не, тя нямаше намерение да им се дава. Имаше повече от месец неизползвани отпуски. Време беше да се възползва от тях. Да отиде на запад и да кара ски. Може да се отбие и да види родителите си. Когато им гостува за Коледа, изглеждаха притеснени за нея. Но след два дни на непрекъснато мърморене тя не издържа и отиде в Тахо да се види с приятели. И сега ще отиде да се спуска по пистите, докато гърбът я заболи.

Тя взе кърпичка и избърса очите си. Хвърли я в кошчето и окончателно реши за отпуската. Тъкмо се канеше да пише по електронната поща на шефа си, когато иззвъня телефонът. Не позна номера, който се изписа на екрана, но все пак вдигна.

— Специален агент Ривера.

— Ще те чакам на улицата.

— Кой се обажда?

— Твоят спаринг-партньор. Замъкни си задника долу. Трябва да поговорим.

— О… това си ти. Много хубава статия четох в „Таймс“. Изглежда, наистина си забъркал голяма каша.

Рап се изсмя.

— Ти най-добре знаеш, че не всичко, което пишат по вестниците, е вярно.

— В сегашното ми положение не знам дали ще е добре да се срещам с теб.

— Виж… аз съм зает човек. Ще ти покажа нещо, което ще те заинтересува. Повярвай ми. Паркирал съм до тротоара. Сребристо Ауди-А8.

Линията прекъсна.

Ривера бавно затвори телефона. Погледна празното си бюро и си представи провалената си кариера. Така бързо стигна до извода, че няма какво да губи. Взе си чантата и тръгна към асансьора. Две минути и половина по-късно се качи в колата.

— По-добре да си струва — каза, свали слънчевите си очила и погледна към Рап.

Той превключи на скорост.

— Сложи си колана.

Натисна газта до дупка и светкавично се включи в движението.

— Къде отиваме?

— Никъде?

— Очевидно отиваме някъде.

— Нищо конкретно.

— Хубаво. Какво искаше да ми покажеш?

— Най-напред имам няколко въпроса към теб. — Рап включи мигача и зави по Деветнайсета улица, а оттам се насочи на юг към парка „Нешънъл Мол“.

— Не ми харесват тези игрички. Днес не съм в настроение. Покажи ми какво носиш и да си вървя.

Рап смъкна леко слънчевите си очила и погледна към пътничката.

— Не обичаш игрите? А как наричаш това, което ми причини в доджото онзи ден?

Тя остави въпроса му без отговор и каза:

— Не знам дали ти е известно, но с кариерата ми, общо взето, е свършено. Тринайсет години, хвърлени на вятъра.

Той спря на червено и отвърна:

— Известно ми е, но не ми пука. Трябват ми отговори, и то бързо.

Тя поклати глава и погледна през прозореца.

— Поне съм честен.

— Честен шпионин. Сигурно си уникален.

Рап не беше шпионин, но нямаше да си губи времето, за да обяснява разликата.

— Ти каза, че в деня на атентата не си разменяла лимузините.

— За какво говориш?

— Когато сте си тръгнали от конференцията, точно преди експлозията, каза, че всички сте се качили в колите. Ти си пътувала в първата лимузина заедно с Рос и Алекзандър, а жената на Алекзандър е била във втората.

— Точно така.

Светофарът светна зелено и Рап потегли.

— И редът на лимузините не е бил променян. Останали са си така и по време на експлозията, вярно ли?

— Да, нали ти казах вече.

— Само проверявам. Кой решава кой в коя лимузина да пътува?

Ривера се намръщи.

— Аз бях отговорен специален агент. Обикновено аз решавам, но много пъти го обсъждаме по време на полет с охраняваните и с техния персонал.

— Снощи четох предварителния доклад. В него пише, че Алекзандър и жена му са пристигнали на конференцията в една лимузина, но са си тръгнали в различни.

— Имаш предварителния доклад? — изненада се тя.

— Да, не се притеснявай. Оправдана си за всички действия. — Не беше съвсем честен с нея, но не искаше да я разстройва в момента. — И така, вярно ли е това? Алекзандър и жена му са пристигнали с една кола и са си тръгнали е различни?

— Да.

— В доклада се казва, че си наредила на специален агент Кеш да се качи при съпругата на Алекзандър във втората лимузина.

— Да. — Ривера заподозря нещо. — Накъде биеш?

— Остани с мен още малко и ще ти кажа. Решението жената на Алекзандър да се качи във втората лимузина твое ли беше или на персонала?

Рап зави наляво по Конститюшън Авеню.

Паметникът на Вашингтон се извисяваше далеч отпред в дясно.

— Под персонал разбираш предизборния щаб.

— Да. Ти ли го реши или щабът?

— Щабът.

Той стисна по-силно волана. Беше близо и вече го усещаше.

— Кога ти съобщиха за промяната?

— Около петнайсет минути преди да потеглим от резиденцията на вицепрезидента. Подобни промени се извършват често. А най-вече по време на кампания.

Рап кимна и отвърна:

— Не те виня. Предполагам, че ако от щаба искат да направят промяна, те информират лично.

— Обикновено да, но не винаги се съгласявам.

— Значи само когато си съгласна.

— Понякога те карат най-близкия агент да ми се обади и да ме уведоми за промяната, но аз им давам ясно да разберат, че искам всички промени да минават лично през мен.

Рап кимна и продължи да кара. Дотук добре. Така и беше предположил.

— В деня на атаката кой ти съобщи, че ще има промяна?

— Стийли Гарет.

Сърцето му се сви и адреналинът нахлу в кръвта му.

— Стю Гарет.

— Познаваш ли го?

— Само съм чувал за него.

— Голям грубиян е, меко казано.

— Така разбрах и аз. — Рап се престрои в дясната лента и се приготви да свие по Четиринайсета улица — Агент Кеш вече беше ли прикрепен към втората лимузина или ти го реши в последната минута?

— Какво толкова те интересува агент Кеш?

Мич взе завоя и въздъхна.

— Нищо специално. Просто открих някои несъответствия.

— Не знам дали е важно, но едва не се скарахме, когато му казах, че трябва да придружи Джилиан до хотела.

— Значи беше решение в последната минута?

— Да.

— И защо избра точно него?

— Не го избрах. Тя настоя.

Рап я погледна учудено.

— Сигурна ли си? Тя лично ли ти каза или някой от асистентите дойде да ти го предаде?

Ривера се замисли.

— Всъщност Гарет ми каза, че тя била поискала.

Рап рязко зави по Джеферсън Драйв.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

— И това ти се стори нормално?

— Да. Той ръководеше кампанията. Непрекъснато обикаляше и даваше нареждания в последния момент.

— Нормално ли беше Джилиан да поиска агент Кеш да я придружи?

— В интерес на истината, да. И ние непрекъснато го закачахме по този повод. — Ривера се усмихна, щом си спомни за загиналия приятел. — Някои от агентите дори се шегуваха, че си го е харесала.

Той се изсмя. После двамата се умълчаха. Пресечка по-късно Рап спря пред Националния въздушно-космически музей. Трябваше да вземе решение. На Кенеди нямаше да хареса, но той се доверяваше на инстинктите си. Паркира колата и се обърна към Ривера:

— Искам да ми направиш една услуга.

Тя беше изненадана както от крайната му откровеност, така и от напрежението в тона му. Погледна го с тревога и попита:

— Каква?

— Познаваш Джак Уорч, нали?

— Разбира се.

— След около час и половина ще накарам президента да му се обади. Той ще му каже, че иска ти да прегледаш всичките доклади на Сикрет Сървис за охраната им на Рос и Алекзандър, като се започне от миналия септември до сега. По-специално искам да наблегнеш на двете седмици преди атентата. Интересува ме дали при тях са идвали посетители от чужбина и искам да отбележиш всяко едно споменаване на името на Стю Гарет.

Ривера свали очилата си и се вгледа в суровите черти на Рап.

— Защо се изсмя така, когато ти казах, че агентите се шегуваха с Кеш да не би Джилиан да го е харесала?

— Как се изсмях?

— Като че те са били прави, но не са го знаели. Рап се вторачи напред.

— Наистина ли не знаеше, че имат любовна връзка?

— Моля?! — Ривера беше шокирана.

— Не го знаеше, така ли? — попита Рап, в тона му се долавяше недоверие.

— Познавах Мат Кеш от доста време. Той беше добър баща и верен съпруг. Няма как да е изневерявал на жена си.

— Сериозно! — Рап бръкна в джоба си и извади цветно копие на една от фотографиите, правена в Палм Бийч. Хвърли я в скута на Ривера и добави: — Ако този, който прави секс с Джилиан Андерсън, не е агент Кеш, обясни ми, моля ти се, кой е.

Шокирана, Ривера се втренчи в снимката и загуби ума и дума.