Корсар

Пролог

Залив Триполи, февруари 1803 година

Хората от ескадрата едва бяха забелязали крепостните стени на берберската столица, когато ги връхлетя внезапна буря, която избута „Безстрашен“ и по-голямата от него бригантина „Сирена“ обратно в Средиземно море. Лейтенант Хенри Лафайет, първи офицер на „Сирена“, тъкмо бе видял през далекогледа високите мачти на американския „Филаделфия“, причината, поради която двата американски бойни кораба се бяха приближили толкова до леговището на пиратите.

Преди половин година въоръжената с четиридесет и четири оръдия „Филаделфия“ бе преследвала берберските пирати упорито и бе стигнала прекалено близо до опасното пристанище на Триполи, където бе заседнала в плитки води. Капитанът на фрегатата Уилям Беймбридж бе направил всичко възможно да спаси кораба си, дори бе изхвърлил оръдията в морето, но не бе успял. „Филаделфия“ бе, здраво заседнала, а приливът нямаше да настъпи в продължение на часове. Под заплахата на десетки вражески кораби Беймбридж нямаше друг избор, освен да предаде бойния кораб на пашата на Триполи. От писмата на холандския консул в града се разбра, че Беймбридж и старшите му офицери са третирани добре, но съдбата на екипажа на „Филаделфия“, както на повечето нещастници, попаднали в ръцете на пиратите, бе робство.

Американските командири на средиземноморския флот знаеха, че няма надежда да си върнат „Филаделфия“ и да отплават с нея от пристанището, затова решиха да я изгорят. Що се отнася до съдбата на екипажа й, посредници заявиха, че от Триполи били склонни да ги пуснат срещу парично обезщетение на сума половин милион долара.

От векове берберските пирати върлуваха по крайбрежията на Европа, бяха стигнали чак до Ирландия и Исландия. Ограбваха цели градове и отвеждаха пленниците в Северна Африка, където ги превръщаха в роби по корабите и черноработници, а красивите жени попадаха в харемите на управляващите. Най-богатите пленници получаваха възможност да бъдат откупени от семействата и приятелите си, но бедните бяха изправени пред зловещ живот в робски труд и мъка.

За да предпазят търговските си флоти, големите морски сили като Англия, Франция, Испания и Холандия плащаха изумителни суми на трите главни града по берберския бряг — Танжер, Тунис и Триполи, за да не нападат корабите им. Младите Съединени щати, които до получаване на независимостта си бяха пазени от английското знаме, също плащаха почти една десета от данъчните си приходи на бандитите. Всичко това се промени, когато Томас Джеферсън стана трети президент на Щатите и се зарече веднага да прекрати тази срамна практика.

Берберските градове, заподозрели блъф от страна на младата демокрация, обявиха война.

Джеферсън реагира, като изпрати армада американски кораби.

Видът на фрегатата „Конституция“ убеди императора на Танжер да освободи всичките си американски пленници и да се откаже от налаганите данъци. В отговор командир Едуард Пребъл му върна двата берберски търговски кораба, които тъкмо бе пленил.

Пашата на Триполи не се стресна много, особено когато моряците му плениха „Филаделфия“ и я прекръстиха на „Дар от Аллах“. Превзел един от основните американски бойни кораби, пашата се одързости от успеха си, отказа да преговаря и настоя да получи искания откуп. Американците не се притесняваха, че берберските пирати ще успеят да използват кораба им за пиратски нападения, но мисълта, че на мачтата му се вее чуждо знаме, вбесяваше дори най-младите матроси.

В продължение на пет дни след като американците видяха „Филаделфия“, защитавана от сто и петдесетте оръдия на пристанището в Триполи, небето и морето бесняха в свирепа битка, каквато никой на борда на двата кораба не бе виждал. Въпреки усилията на капитаните ескадрата бе разделена и отнесена далеч на изток.

И макар на борда на „Сирена“ положението да бе достатъчно лошо, офицер Лафайет дори не можеше да си представи срещу какво е изправен „Безстрашен“ по време на бурята. Кечът „Безстрашен“ бе не само по-малък от неговия кораб, едва шестдесет и четири тона, но до миналата Коледа бе кораб за роби и се казваше „Матико“. После бе пленен от „Конституция“ и когато провериха трюмовете му, американците откриха четиридесет и двама оковани с вериги негри, предназначени за подарък на султана на Истанбул от пашата на Триполи.

Никакво количество сапун и вода не можеше да заличи вонята на човешкото нещастие.

На дванадесети февруари бурята най-после утихна, но чак на петнадесети двата кораба се срещнаха в морето и се отправиха обратно към Триполи. Привечер капитан Стивън Дикейтър, командирът на ескадрата, свика събрание на борда на малкия дързък „Безстрашен“. Хенри Лафайет, придружен от осем въоръжени моряци, отплава с лодка, за да се присъедини към него.

— Значи изчакваш бурята на спокойствие и сега идваш да търсиш слава, а? — подкачи го Дикейтър.

Дикейтър беше широкоплещест хубавец с гъста тъмна коса и запленяващи кафяви очи, сякаш роден за командир.

— Не бих пропуснал славата за нищо на света, сър — отвърна Лафайет.

Макар да имаха еднакъв чин, да бяха на една възраст и приятели от млади моряци, Лафайет се отнасяше към Дикейтър като към командир.

Хенри беше висок колкото Дикейтър, но имаше по-слабата и жилава фигура на майстор фехтовач. Очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха черни, а с арабските дрехи, които бе облякъл за дегизировка, изглеждаше впечатляващ като легендарния пират, срещу когото се надяваха да се изправят някой ден, Сюлейман Ал Джама. Роден в Квебек, Лафайет бе заминал за Вермонт веднага щом навърши шестнадесет, тъй като искаше да участва в американската демокрация. Вече говореше приличен английски, затова промени малкото си име от Анри на Хенри и стана американски поданик. Записа се във военната флота след десетгодишна работа по шхуните, които пренасяха дървен материал по езеро Шамплейн.

На малкия кеч бяха натъпкани осемдесет души, като неколцина носеха дегизировка. Останалите трябваше да се крият зад парапета и в трюма, докато „Безстрашен“ мине покрай каменния вълнолом и навлезе в главното пристанище на Триполи.

— Хенри, запознай се със Салвадор Каталано. Той ще ни води, когато приближим пристанището.

Каталано беше набит и мургав, с огромна брада, която се разстилаше по гърдите му. Главата му бе покрита с мърлява чалма, а в пояса му бе пъхнат крив нож с червен камък на дръжката.

— Не е доброволец, нали? — попита Лафайет.

— Струваше ни царска сума — отвърна Дикейтър.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Каталано — каза Хенри и стисна мазната ръка на малтиеца. — И от името на екипажа на „Сирена“ искам да ви благодаря за смелата служба.

Каталано се ухили.

— Пиратите на пашата са нападали корабите ми толкова пъти, че това ми се струва подходящо отмъщение.

— Радвам се, че сте с нас — отговори Лафайет разсеяно. Вниманието му вече бе съсредоточено върху новия му временен дом.

Двете мачти на „Безстрашен“ бяха здрави, но платната му бяха вкоравени от морска сол и кърпени. Палубата бе изтъркана със сапун, но от дъбовите греди се носеше гадна миризма. Очите на Хенри се насълзиха от вонята.

Корабът бе въоръжен само с четири малки каронади, вид морски оръдия, които се плъзгаха на монтирани на палубата релси. Мъжете от бойната група лежаха на палубата, всеки с мускет и сабя до него. Личеше им, че са изтощени от петдневната буря.

Хенри се ухили на Дикейтър.

— Страхотна група имате, сър.

— Да, ама си е моята. А доколкото знам, господин Лафайет, никой още не ви е наричал „капитан“ през всичките ви години служба.

— Вярно е — засмя се Хенри и отдаде чест, сър.

Дикейтър и Лафайет загледаха пред месинговия телескоп как крепостният град бавно се появява от огромната дива пустиня. По високата защитна стена и бойниците на замъка имаше повече от сто и петдесет оръдия. Оттатък вълнолома едва се виждаха върховете на трите мачти на „Филаделфия“.

— Какво мислиш? — попита Дикейтър.

Стояха рамо до рамо зад малтийския лоцман. Хенри огледа платната на „Безстрашен“ и бялата следа зад малкия кораб. Скоростта им бе около четири възела.

— Мисля, че ако не намалим скоростта, ще влезем в пристанището много преди залез-слънце.

— Да наредя ли да смъкнат марсела и да свият кливера, капитане? — попита Салвадор Каталано.

— Това е най-доброто, което можем да направим. Луната ще е достатъчно ярка.

Сенките се удължиха, сляха се и накрая последните слънчеви лъчи се скриха зад западния хоризонт. Кечът влезе в залива на Триполи и започна да се приближава към заплашителните стени на берберския град. Изгряващият полумесец хвърли призрачни сенки по камъните на крепостта и замъка на пашата. Черните оръдейни бойници изглеждаха зловещи. Над стената се издигаше високо минаре, откъдето моряците на „Безстрашен“ бяха чули зова за молитва преди залез.

„Филаделфия“ бе закотвена точно под замъка. Изглеждаше в добро състояние. Изхвърлените й оръдия бяха качени на борда.

При вида й Хенри Лафайет бе обзет от противоречиви чувства. Развълнува се от красивите очертания и внушителните размери на кораба, но в същото време закипя от гняв при мисълта, че над кърмата му виси знамето на Триполи и триста и седем членният екипаж е в занданите на пашата. Ужасно му се искаше Дикейтър да нареди на хората си да нападнат замъка и да освободят заложниците, но знаеше, че няма да чуе подобна заповед. Командир Пребъл, началникът на цялата средиземноморска ескадра, бе заявил ясно, че няма да рискува берберските пирати да пленят още американци.

Десетки други кораби, търговски и пиратски, въоръжени с оръдия, бяха скупчени в пристанището. След двадесетия Лафайет спря да брои.

Ново чувство сви сърцето му. Страх.

Ако нещата не минеха по плана, „Безстрашен“ никога нямаше да се измъкне от пристанището, а всички на борда щяха да загинат или още по-лошо — да станат затворници, роби.

Устата му внезапно пресъхна. Безкрайните часове, прекарани в тренировки със сабята, му се сториха крайно недостатъчни. Двата петдесет и осемкалиброви пистолета, пъхнати в пояса му, изглеждаха миниатюрни. После Хенри погледна моряците, които се криеха зад парапета. Въоръжени с брадви, копия, саби и кинжали, те имаха не по-малко кръвожаден вид от арабските пирати. Бяха най-чудесните мъже на света, всичките доброволци, и той знаеше, че ще свършат работата. Между тях сновеше старши матрос, за да се увери, че водачите на групите са запалили лампите и фитилите са готови.

Лафайет отново насочи поглед към „Филаделфия“. Вече бяха достатъчно близо, за да видят тримата въоръжени с ятагани часовои до парапета. Но вятърът бе толкова слаб, че минаха още два часа, преди да стигнат до нея.

Каталано извика на арабски:

— Здравейте!

— Какво искаш? — извика в отговор един от тях.

— Аз съм Салвадор Каталано — отговори малтиецът, придържаше се към разработения от Дикейтър и Лафайет сценарий. — Това е „Матико“. Дойдохме да купим добитък за британската база в Малта, но ни застигна страшна буря. Откъсна ни котвата и затова не можем да закотвим. Може ли да се вържем за чудесния ви кораб за тази нощ? На сутринта ще пратя лодка до брега.

— Това е — прошепна Дикейтър на Хенри. — Ако не се хванат, ще си имаме неприятности.

— Ще се хванат. Погледни с техните очи. Би ли се уплашил от този малък кеч?

— Не. Вероятно не.

Капитанът на стражата се почеса по брадата, огледа „Безстрашен“ и извика:

— Можете да се вържете, но трябва да напуснете по изгрев.

— Благодаря. В сърцето на Аллах има специално място за теб — отговори Каталано, после мина на английски и прошепна на двамата офицери: — Съгласиха се.

Лекият ветрец ги приближаваше все повече до „Филаделфия“. Оръдията на голямата фрегата бяха подготвени за бой. Стори му се, че колкото повече се приближават, толкова по-големи стават дулата. Ако пиратите ги разкриеха, оръдията щяха да направят малкия кеч на трески и да разкъсат на парчета осемдесетте души на борда.

Пиратите до парапета бяха на пет метра над палубата на „Безстрашен“. Замърмориха, когато различиха очертанията на моряците, скрити зад парапета на кеча, и започнаха да ги сочат.

Три метра все още деляха двата кораба, когато един от пиратите извика:

— Американци!

— Нападайте! — извика Каталано.

— Млъкни. Хората ми се подчиняват само на заповедта на командира си — отвърна Дикейтър спокойно.

Над тях берберските пирати вадеха сабите си, един сваляше от рамото си къса широкоцевна пушка.

Двата корпуса се удариха, един в друг и Дикейтър извика:

— Напред!

Хенри Лафайет докосна библията, която винаги носеше със себе си, скочи към една открита бойница и хвана с едната си ръка дървения парапет, а с другата стисна здраво топлото бронзово оръдие. Провря се в процепа между оръдието и кораба, изправи се и извади сабята. На светлината на висящата от ниския таван лампа видя как двама пирати се оттеглят от другата бойница: моряците от „Безстрашен“ вече се катереха на борда. Един от пиратите се обърна, видя го, вдигна ятагана си, изкрещя и се хвърли напред — подходяща техника, когато нападаш невъоръжени и необучени търговски моряци.

Хенри не се впечатли. Страхът, който бе очаквал да го парализира, се превърна в студен гняв.

Остави арабина да се приближи и когато той замахна с ятагана със сила, която би го прерязала на две, пристъпи спокойно напред и заби острието на сабята в гърдите му. Устремът от нападението на пирата прокара стоманата през ребрата и гърба му и тежкият ятаган изтропа на палубата. Арабинът залитна към Лафайет и той го оттласна с коляно и издърпа острието от гърдите му. Завъртя се, забелязал неясна сянка, и избягна сабята, насочена към рамото му. Атакува и прободе плат, кожа и мускули. Ъгълът не бе достатъчно добър, за да убие пирата, но струята кръв, която бликна от раната, го увери, че противникът му е извън играта.

Палубата приличаше на сцена от ада. Тъмни фигури се колеха и сечаха ожесточено. Трясъкът от стомана върху стомана бе изпъстрен с болезнени викове, когато острието потънеше в плът. Миришеше на барут и кръв.

Хенри се хвърли в мелето. С ниския си таван оръдейната палуба не бе идеална за битка е копия и саби, но американците се бореха свирепо. Един падна, ударен в гърба. Пиратът, който го бе повлякъл, се извишаваше над всички, чалмата му почти опираше подпорните греди. Той завъртя ятагана си към Лафайет и когато той парира, ръката му изтръпна от силата на удара. Арабинът замахва отново и Хенри едва събра сили да вдигне сабята си и да отклони ятагана.

Препъна се назад, а арабинът се възползва от предимството си и размаха свирепо ятагана, като принуди Хенри да отстъпва все повече.

Дикейтър бе категоричен, че нападението трябва да е колкото се може по-безшумно заради огромната пиратска армада, закотвена в пристанището. Но тъй като силите бързо го напускаха, Лафайет нямаше друг избор, освен да извади пистолета от пояса си. Натисна спусъка почти без да се цели. Петдесет и осемкалибровият куршум се заби в гърдите на пирата.

Изстрелът би съборил нормален човек на пода, но великанът продължи да напада. Хенри разполагаше само със секунда да вдигне сабята си. Успя да отбегне удара, но зашеметяващата му сила го просна на палубата и той падна върху едно от оръдията. Заповедите на Дикейтър за тишина все още звучаха в ушите му, но Хенри извади запалената лампа от пояса си и поднесе пламъчето към оръдието. Усети мириса на барут, макар да не можеше да чуе съскането на фитила. Задържа тялото си между оръдието и пирата, уверен, че годините опит ще му позволят да прецени момента безпогрешно.

Пиратът сигурно реши, че врагът му се е предал и просто чака неизбежното, така че вдигна ятагана високо над главата си с две ръце. В същия миг обаче американецът отскочи настрани и оръдието изгърмя.

Затворът удари арабина право в слабините, размаза таза му и бедрените кости и той се свлече на палубата, препънат на две.

Хенри надникна навън. Десеткилограмовото гюле бе ударило крепостта и от дупката се сипеше лавина от камъни.

— Две цели с един изстрел. Не е лошо, никак не е лошо — ухили се едрият боцман Джон Джаксън.

— Ако капитан Дикейтър попита, един от тези негодници е стрелял, нали?

— И аз това видях, господин Лафайет.

Гърмежът на оръдието подейства като знак за начало на надбягване. Арабите се отказаха от защитата и почнаха да скачат в спокойните води на пристанището. Онези, които се катереха по стълбите към главната палуба, несъмнено щяха да се натъкнат на Дикейтър и хората му.

— Да действаме.

Затичаха към десния борд, където ги очакваше екипажът на „Безстрашен“, готов да започне да подава възпламенителни материали на атакуващата група. Следван от Джаксън и шестима моряци, натоварени с бъчонки барут, Лафайет слезе по стълбата и мина покрай каютите на екипажа. Няколко хамака все още висяха от гредите, но всичко друго бе откраднато. Спуснаха се още по-долу, на третата палуба, и влязоха в един от трюмовете. И тук повечето неща бяха откраднати, но имаше достатъчно вехтории, за да подпалят фрегатата.

Работеха бързо. Хенри сочеше къде да разположат фитилите, а после ги запалваше с лампата. Пламъците се разгоряха много по-бързо, отколкото бяха очаквали, и трюмът се изпълни с гъст дим. Всички забързаха нагоре, като държаха ръкави пред устата си, за да могат да дишат. Таванът над тях внезапно избухна в пламъци с тътен като от оръдие. Джон Джаксън падна и една падаща греда щеше да го премаже, но Хенри го сграбчи за краката и го извлече встрани. Помогна му да се надигне и двамата се втурнаха напред, следвани от групата. Налагаше им се да отскачат настрани, тъй като отгоре продължаваха да падат парчета горящо дърво.

Стигнаха до стълбата и Хенри викна:

— Бързо! Бързо, по дяволите, или всички ще умрем тук!

Остана последен, след трътлестия Джаксън. Огнена река се понесе към тях по коридора. Хенри подпря с рамо задника на старшината и затика с всичка сила. Изскочиха от отвора и се търколиха настрани. Вулканичен изблик пламъци избухна от трюма и таванът зловещо запука.

Намираха се в море от огън. Стените, палубата и таванът горяха и димът бе толкова гъст, че не се виждаше нищо. Опипом намериха следващата стълба и изскочиха на оръдейната палуба. За първи път от пет минути успяха да напълнят дробовете си с чист въздух, без да се закашлят.

Експлозия разтърси „Филаделфия“ и събори Хенри върху Джаксън.

— Да вървим!

Измъкнаха се през един от отворите за оръдията. Моряците от „Безстрашен“ заудряха Хенри по гърба и той си помисли, че го поздравяват за добре свършената работа, но те всъщност гасяха пламъците по ризата му.

Стивън Дикейтър стоеше с крак на фалшборда.

— Капитане — извика Лафайет, — долните палуби са чисти.

— Много добре, лейтенант.

Дикейтър изчака хората му да се спуснат по въжета до палубата на „Безстрашен“, после се присъедини към тях.

„Филаделфия“ бе обгърната от пламъци. Скоро горещината щеше да взриви барута в оръдията, осем от които на практика опираха в „Безстрашен“.

Развързаха предното въже лесно, но задното се заинати. Хенри бутна моряците настрани и извади сабята си. Въжето бе дебело почти три сантиметра, но острието, макар и затъпено от битката, го преряза с един удар.

Нямаше достатъчно вятър за платната на „Безстрашен“, а кливерът му се намираше прекалено близо до горящия кораб. Моряците опитаха да оттласнат плаващата клада с гребла, но бушуващият пожар сякаш ги всмукваше обратно.

Парчета от горящите платна на фрегатата падаха по палубата на „Безстрашен“ като конфети.

Косата на един от моряците се подпали.

— Хенри — изрева Дикейтър, — спусни лодката и ни изтегли напред.

— Ясно, капитане.

Хенри, Джаксън и четирима моряци спуснаха лодката, вързаха въже за носа на „Безстрашен“ и загребаха. Въжето се опъна и те налегнаха здраво на греблата. Когато вадеха греблата от водата за поредното загребване, половината разстояние, което бяха изминали, се изгубваше.

— Давайте, кучи синове! — извика Хенри. — Давайте!

И го направиха. Влачеха упорито шестдесет и четири тонния кеч, за да го отдалечат от пожара. Прешлените им пукаха от усилие, вените по вратовете им се издуха. Накрая издърпаха кеча достатъчно далеч от „Филаделфия“ и дадоха възможност на Дикейтър да вдигне платна.

Внезапно високо на стената на замъка проблесна светлина. Миг по-късно се чу зловещият рев на оръдие. Гюлето падна отвъд кеча и лодката, но бе последвано от десетки други. Водата закипя и от изстрелите на пушките на пазачите, които тичаха по вълнолома.

Моряците гребяха с всички сили. Зад тях и последните платна на „Филаделфия“ лумнаха в пламъци.

Около тях свистяха куршуми. Едно гюле мина през горното платно на кораба, но това бе единственото попадение. Пушките заглъхнаха бързо, а след малко излязоха и от обсега на оръдията на пашата. Изтощените мъже се отпуснаха един върху друг и избухнаха в смях и песни. Зад тях стените на крепостта бяха осветени от пламъците на горящия кораб.

— Добра работа, приятелю — каза Дикейтър, щом качиха лодката на борда.

Прекалено изтощеният Хенри едва събра сили да изкозирува.

Внезапно всички погледи се насочиха към пристанището — горящите мачти на „Филаделфия“ се сринаха върху палубата в експлозия от искри. После, като прощален салют, оръдията й изгърмяха и пратиха няколко гюлета към стените на замъка.

Мъжете зареваха доволно от последното действие на обречения кораб срещу берберските пирати.

— А сега какво, капитане? — попита Лафайет.

Дикейтър се вторачи в морето.

— Това няма да приключи тази вечер. Разпознах един от корсарските кораби в пристанището. На Сюлейман Ал Джама е. Нарича се „Сакр“, което означава „сокол“. Обзалагам се, че вече се подготвя да тръгне по петите ни. Пашата няма да отмъсти на пленените ни моряци за това, което направихме, тъй като те са прекалено ценни за него. Но Ал Джама ще иска отмъщение.

— Той е бил свят човек навремето, нали?

— Допреди няколко години — потвърди Дикейтър. — Беше онова, което мюсюлманите наричат „имам“. Нещо като свещеник. Но омразата му към християните била толкова силна, че духовенството му се сторило недостатъчно. Затова поел на война срещу всички кораби, на чиито мачти не се вее мюсюлманско знаме.

— Чух, че не взимал пленници.

— И аз чух същото. Пашата надали е много доволен от това, тъй като получава откуп за заложниците, но не може да въздейства върху Ал Джама. Сключил е сделка с дявола, когато е позволил на Ал Джама да хвърля котва в Триполи. Освен това чух, че имало много доброволци, когато планирал нападенията си. Хората му са готови на самоубийство, за да докажат верността си към него. Берберските пирати гледат на пиратството като на професия, начин да си изкарат прехраната. И правят това от поколения. Преди малко видя как повечето араби избягаха от „Филаделфия“, когато стъпихме на борда. Не бяха готови да умрат в битка, която не могат да спечелят. Но последователите на Ал Джама са абсолютно различни. За тях това е свят призив. Дори имат дума за него — „джихад“. Ще се бият до смърт, ако това означава, че могат да отнесат още някой неверник в гроба заедно със себе си.

Хенри си спомни огромния пират, който го бе нападнал свирепо и упорито бе продължил битката дори след като бе прострелян. Зачуди се дали е бил от последователите на Ал Джама. Не бе успял да види погледа му, но бе усетил лудостта му и откачената му идея, че убийството на американец е по-важно от предотвратяването на опожаряването на „Филаделфия“.

— Защо ни мразят? — попита той.

Дикейтър го изгледа учудено.

— Лейтенант Лафайет, никога в живота си не съм чувал по-неуместен въпрос. Но ще ти кажа какво мисля. Мразят ни, защото съществуваме. Мразят ни, защото сме различни от тях. Но най-важното: мразят ни, защото смятат, че имат право да ни мразят.

Хенри се опита да осмисли отговора на Дикейтър, но подобно верую бе толкова странно за него, че не можеше да го схване. Тази вечер бе убил човек, но не го мразеше. Просто си вършеше работата. Не беше лично и не разбираше как може да е лично за някого.

— Какви са заповедите ви, капитане? — попита той накрая.

— „Безстрашен“ не е равностоен на „Сокол“, особено когато е претъпкан, както сме сега. Ще се съберем със „Сирена“, както планирахме, но вместо да се върнем в Малта в конвой, искам ти и „Сирена“ да останете в тукашните морета и да покажете на Сюлейман Ал Джама, че американската флота не се страхува от него и пасмината му. Кажи на капитан Стюарт, че няма право да се провали.

Хенри не можа да сдържи усмивката си. За две години бяха имали съвсем малко приключения, ако не се броеше пленяването на „Безстрашен“ и опожаряването на „Филаделфия“. Мисълта да се изправи срещу пиратите го развълнува.

— Ако успеем да го заловим или убием — каза той, — това ще направи чудеса за духа ни.

— И значително ще отслаби техния.

Час след зазоряване вахтеният на мачтата на „Сирена“ извика:

— Кораб! Пет градуса дясно на борд!

Хенри Лафайет и лейтенант Чарлз Стюарт, капитанът на кораба, очакваха този вик от часове.

— Крайно време беше — изсумтя Стюарт.

Двадесет и пет годишният Стюарт бе получил назначението си месец преди флотът да бъде официално създаден от Конгреса. Беше израснал със Стивън Дикейтър и също като него бе изгряваща звезда. На кораба се носеше слух, че ще бъде повишен в капитан, преди флотът да се върне в Съединените щати. Беше слаб, с тясно лице и хлътнали раздалечени очи. Държеше на дисциплината, но бе справедлив и хората, които служеха на кораба му, се смятаха за късметлии.

Пясъкът в часовника продължи да се стича още десетина минути, преди вахтеният да извика отново:

— Движи се успоредно на брега.

— Това копеле сигурно подозира, че сме тук — изсумтя Стюарт. — Опитва се да ни заобиколи и после да нападне „Безстрашен“. — Обърна се към Джаксън. — Вдигни всички платна.

Джаксън изрева командата на хората си и в идеално изпълнена хореография десетки платна разцъфнаха на вятъра. — Мачтите изпукаха от напрежение, когато двеста и четиридесет тонният кораб се понесе по Средиземно море.

Стюарт погледна бялата вълна, която се носеше зад дъбовия корпус. Скоростта им бе десет възела и в това време щяха да увеличат с още пет.

— Забелязаха ни — извика вахтеният. — Вдигат още платна.

— В тези води няма по-бърз кораб от нашия — каза Хенри.

— Да, но техният може да навлезе в два пъти по-плитки води от нас. Ако иска, може да остане близо до брега и извън обсега на оръдията ни.

— Когато говорих с капитан Дикейтър, останах с впечатлението, че Сюлейман Ал Джама не се страхува от битки.

— Мислиш ли, че ще се приближи към нас?

— Дикейтър смята така.

— Чудесно.

През следващите четиринадесет часа „Сирена“ упорито преследваше „Сокол“. С многобройните си платна американската бригантина бе с няколко възела по-бърза от кораба на Ал Джама, но арабският капитан познаваше тези води по-добре от всеки друг. От време на време примамваше „Сирена“ опасно близо до плитчините и я принуждаваше да се откаже от преследването в търсене на по-дълбоки води. Освен това „Сокол“ успяваше да хване по-силен вятър близо до брега, вятър, идващ от пустинята отвъд крайбрежните скали.

Когато слънцето започна да залязва и идващият откъм брега вятър затихна, разстоянието между корабите намаля значително.

— Ще го пипнем след час — каза Стюарт.

Разчетите стояха в готовност до оръдията. Гюлетата и барутните заряди бяха подготвени, но само по няколко в сандък в случай, че оръдието бъде уцелено. Барутните маймунки — момчета на по десетина години — бяха готови да тичат до муниционния склад и да носят още. До такелажа стояха матроси, готови да променят платната според битката. Двама опитни стрелци се бяха качили на бойните вишки на фокмачтата и главната мачта. Бяха братя от Апалачия и макар никой от екипажа да не им разбираше, когато си говореха, и двамата можеха да заредят и стрелят четири пъти в минута и да уцелят мишената и с четирите изстрела.

Две бели облачета внезапно скриха кърмата на „Сокол“ и след малко се чуха гърмежите на оръдията. Едното гюле падна На петдесетина метра от кърмата на „Безстрашен“, другото отлетя надалеч.

Стюарт и Лафайет се спогледаха. Хенри изрази тревогата им на глас.

— Кърмовите му оръдия са далекобойни. Поне два пъти повече от нашия обсег.

— Господин Джаксън, завъртете на десет градуса — нареди Стюарт, за да заблуди артилеристите на „Сокол“. — Изпълнявайте същата заповед при всеки изстрел. Завъртете към мястото, където падат най-близките гюлета.

— А какви са заповедите, ако ни уцелят? — не можа да се сдържи боцманът.

Стюарт можеше да го накаже заради подобен нагъл коментар, но вместо това каза:

— Лишаваш се от еднодневна заплата, но да се надяваме, че ще си я запазиш.

Вятърът край брега внезапно замря. Големите триъгълни платна на „Сокол“ се отпуснаха безпомощно, но платната на „Безстрашен“ си останаха издути. Приближиха се към кърмата на пиратския кораб под ъгъл, за да избегнат оръдията му. На сто и петдесет метра три от оръдията на „Сокол“ избумтяха и димът им скри корсарския кораб. Две гюлета минаха високо, а третото удари корпуса на „Сирена“, но не го проби.

Стюарт скъсяваше разстоянието, с което увеличаваше възможността да улучи. Още не бяха под прицела на другите оръдия, така че той изчака арабския екипаж да почне да презарежда и заповяда:

— Стреляйте!

Четирите каронади изгърмяха едновременно и тътенът им накара Хенри да се почувства като сритан в гърдите. Носът на кораба потъна в дим, който закри „Безстрашен“ и му позволи да нападне. Моряците на вишките прострелваха пиратите по палубата на „Сокол“ с мускетите си.

Още две оръдия изреваха, преди някой да види дали първите изстрели са успешни. „Сокол“ отговори с ожесточена стрелба. Едно гюле удари каронада със запален фитил и я събори в мига, когато тя стреля. Гюлето й уцели съседния оръдеен екип, уби двама моряци и обезобрази трети. Торбите с барут се подпалиха. Друг изстрел на пиратите уцели главната мачта на „Безстрашен“, но не я събори.

— Господин Джаксън — надвика Стюарт шума на битката, — свалете част от платната на главната мачта, преди да я изгубим. Господин Лафайет, поемете командата на носа. Угасете огъня и оправете каронадите.

— Слушам! — Хенри изкозирува и се втурна към носа.

Хвърли поглед към пожара, който бушуваше на берберския кораб. „Безстрашен“ отвръщаше на пиратския огън умело. Лафайет видя на „Сокол“ един мъж, който крещеше заповеди, но не паникьосано, а спокойно, сякаш омаловажаваше положението. Бе облечен в чиста бяла роба и имаше тъмна брада с две бели линии, които се спускаха от ъглите на устата. Носът му бе голям и толкова извит, че почти докосваше горната му устна.

Сюлейман Ал Джама сигурно усети погледа му, защото избра точно този момент да обърне очи към американския кораб. Дори от сто метра Хенри усети дивата омраза, която се излъчваше от тези очи. Нов оръдеен гърмеж скри пиратския капитан за миг. Хенри се наведе бързо и гюлето разцепи парапета зад него. Когато младият мъж отново вдигна глава, Ал Джама все така бе вторачен в него.

Хенри отмести очи.

Изтича до носа и бързо организира мъжете да загасят пламъците. Ударената каронада бе унищожена, но оръдието до нея бе в добро състояние и Хенри се зае лично с него — младият артилерист, който бе отговарял за стрелбата, бе зловещо обгорен.

Лафайет прицели зареденото оръдие и докосна фитила с клечка кибрит. Оръдието изгърмя и се плъзна назад по релсите. Разчетът веднага почна да почиства дулото. Гюлето бе уцелило един от оръдейните портове и през дупката Хенри видя падналите на палубата пирати.

— Презареди!

Почти от упор, двата кораба се биеха упорито като борци, които не знаят кога да спрат. Вече ставаше тъмно, но се намираха толкова наблизо, че артилеристите можеха да се прицелят на светлината от пламъците.

Ожесточените изстрели от „Сокол“ намаляха. Американците унищожаваха оръдията му едно след друго. А когато от арабския кораб не стреляха почти цяла минута, Стюарт даде заповед да се приближат още повече.

— Готови за абордаж!

Моряците грабнаха канджите, заподаваха си копия, брадви и саби. Хенри провери затъкнатите в пояса му пистолети и извади сабята си.

„Сирена“ се понесе към „Сокол“ като разярен бик и когато доближи на четири-пет метра, моряците метнаха канджите. Двата корпуса се удариха и Хенри скочи на другия кораб.

В мига, когато краката му докоснаха палубата, серия свирепи експлозии разлюля пиратския кораб. Оръдията му въобще не бяха унищожени — арабите се бяха престорили на невъоръжени, за да примамят „Сирена“. Дванадесет оръдия пометоха мъжете до парапета на американската бригантина. Стюарт рязко отскочи настрани. Моряците започнаха да секат въжетата в отчаян опит да се освободят.

Хенри видя как избиват екипажа му и сърцето му се сви. Но нямаше време да скочи обратно на борда — корабът му вече се отдалечаваше от пиратския. Беше заклещен на „Сокол“. Изстрелите от мускетите на моряците свистяха над главата му.

Арабските артилеристи не го бяха забелязали. Единствената му надежда бе да се хвърли в морето и да се надява да е достатъчно добър плувец, за да стигне до далечния бряг. Започна да се промъква към парапета и почти бе стигнал, когато внезапно над него надвисна някаква фигура.

Хенри нападна инстинктивно — извади единия пистолет и стреля секунда преди рамото му да се удари в гърдите на врага.

Докато се прекатурваха през парапета Хенри зърна белите кичури в тъмната брада на мъжа. Сюлейман Ал Джама.

Паднаха в топлата вода. Хенри изскочи на повърхността. След миг изплува и Ал Джама, мъчеше се да си поеме дъх. Мяташе се някак странно. Хенри се вгледа и видя на бялата му роба тъмно петно. Куршумът бе ударил пиратския капитан в рамото и той не можеше да си движи ръката.

„Сокол“ вече бе на двайсетина метра от тях и отново влизаше в битка със „Сирена“.

Ал Джама едва успяваше да задържи главата си над водата. Не можеше да напълни дробовете си с въздух, а тежката роба го влачеше надолу. Хенри бе добър плувец, но бе очевидно, че арабинът не е. Главата му изчезна под повърхността за момент, после изскочи отново. Пиратът се давеше, но не извика за помощ.

Потъна отново, този път за по-дълго, а когато се издигна, едва успя да задържи устата си над водата. Хенри изрита пълните си с вода ботуши и сряза с кинжала си робата на Ал Джама. Дрехата заплава по водата, но бе ясно, че Ал Джама няма да издържи и без нея.

Брегът се намираше на поне три мили и Хенри не бе сигурен, че ще успее да се добере до него сам, камо ли да влачи пирата, но животът на Сюлейман Ал Джама бе в ръцете му и той трябваше да направи всичко възможно, за да го спаси.

Протегна ръка към голите гърди на Ал Джама. Капитанът се опита да го отблъсне.

— В мига, когато паднахме от кораба, ти спря да си ми враг, но се кълна в Господ, че ако се бориш с мен, ще те оставя да се удавиш — каза Хенри.

— Бих предпочел да се удавя — отвърна Сюлейман със силен акцент.

— Е, както искаш — отвърна Хенри, извади втория пистолет и фрасна с дръжката пирата по слепоочието.

После хвана изпадналия в безсъзнание мъж под мишницата с едната си ръка и заплува към брега.