Красиви момичета

Пета глава

Клеър все още беше подгизнала от сблъсъка със сестра си на гробището. Трепереше в средата на гаража със счупена тенис ракета в ръка. Това бе оръжието, дето си избра. За няколко минути строши четири. Не беше останал шкаф, инструмент или кола, нищо, върху което да не се бе стоварил твърдият край на графитна тенис ракета. „Босуърт Тенис Тур 96“, специална изработка, съобразена с удара на Клеър. Четиристотин кинта парчето.

Тя завъртя китката си — определено щеше да има нужда от лед. Ръката ѝ вече се беше подула. Гърлото я дереше от крещене. Погледна отражението си в страничното огледало, което висеше от поршето на Пол. Мократа ѝ коса се беше сплъстила във формата на черепа ѝ. Носеше същата рокля, с която бе на погребението вчера следобед. Водоустойчивата ѝ спирала най-накрая се беше предала. Червилото ѝ отдавна бе изядено. Кожата ѝ беше бледа.

Не помнеше кога за последно бе губила самообладание по този начин. Даже в деня, в който попадна в ареста, не беше толкова бясна.

Клеър затвори очи, задъхваше се в тишината на огромното помещение. Двигателят на беемвето изстиваше. Чуваше го как пука. Сърцето ѝ биеше по шест пъти на всяко пукане. Сложи ръка на гърдите си и се зачуди дали е възможно да експлодира.

Миналата нощ си легна с нагласата, че ще има кошмари, ала вместо да сънува, че е прикована към бетонена стена, а маскираният мъж идва за нея, умът ѝ погоди по-лоша шега: сътвори ярък низ от най-приятните мигове с Пол.

Онзи път, като си изкълчи глезена на Свети Мартин и той обиколи целия остров, за да намери доктор. Или когато реши да я вземе на ръце и да я отнесе горе, но заради болния му кръст правиха любов в подножието на стълбището. Или когато се събуди след операцията на коляното и видя усмихнатото личице, нарисувано на превръзката на крака ѝ.

Възможно ли беше мъжът, който в продължение на почти двайсет години брак не престана да ѝ оставя бележки и сърчица с инициалите им на чашата за кафе, да е същият, свалил онзи филм на компютъра си?

Тя погледна към счупената ракета. Струваше толкова много пари, а тъжната истина бе, че предпочиташе „Уилсън“ за шейсет долара.

Докато двамата с Пол бяха студенти, винаги съставяха списъци, когато не можеха да решат как да постъпят. Той вземаше линия и разделяше листа на две. От едната страна написваха причините да направят, да купят или да опитат нещо, а от другата — причините да не го сторят.

Клеър се изправи. Хвърли ракетата върху капака на поршето. Пол държеше тетрадка и химикал на работната си маса. Прокара линия през средата на един празен лист. Съпруга ѝ щеше да го избие студена пот, ако видеше тази линия. Тя се виеше наляво към дъното. Химикалът се беше плъзнал и бе набръчкал ръба на листа.

Клеър зачука с върха му по бюрото. Вторачи се в двете празни колони. Тук нямаше да пише „За“ и „Против“. Списъкът щеше да е с въпроси и отговори.

Първият въпрос: Наистина ли Пол бе свалил този филм? Трябваше да предположи, че отговорът е положителен. Случайно изтеглените файлове с вируси и спайуеър бяха неин патент. Мъжът ѝ беше прекалено предпазлив, за да стори нещо подобно. Ако по някаква случайност бе свалил филма по погрешка, щеше да го изтрие, а не да го запази в папка „Работа“. Пък и би казал на Клеър, понеже връзката им беше такава.

Или поне тя смяташе, че имат такъв тип връзка.

Написа „Случайно?“ в едната колона и „Не“ в другата.

Започна да почуква с химикала отново. Възможно ли беше да е свалил филма, защото го смяташе за садомазохистичен, а впоследствие да е установил, че е нещо повече от това?

Клеър поклати глава. Пол беше толкова стриктен във всичко, че напъхваше тениската в боксерките, преди да си легне вечер. Ако седмица по-рано някой ѝ бе казал, че съпругът ѝ е садомазохист, след като спреше да се смее гръмко, щеше да предположи, че той е покорната страна. Не че беше пасивен в сексуалния им живот. Тя бе тази, която предпочиташе просто да си лежи. Но сексуалните фантазии бяха проекции на противоположностите. Пол контролираше всичко през цялото време, така че във въображението си щеше да позволи друг да поеме контрола. Клеър определено имаше блянове да бъде завързана и изнасилена от непознат, ала на студената дневна светлина подобно нещо ѝ звучеше ужасяващо.

Освен това преди няколко години, когато му прочете пасажи от „Петдесет нюанса сиво“, двамата се кикотиха като тийнейджъри.

— Най-голямата фантазия в тази книга е — каза ѝ, — че накрая той се променя заради нея.

Клеър никога не се бе смятала за експерт по мъжкото поведение, но Пол имаше право, и то не само относно мъжете. Хората не променят същността си. Ценностите им си остават същите. Държанието им. Възгледите за света и политическите им убеждения. Човек просто трябва да отиде на среща на класа си, за да се увери в истинността на тази теория.

В тоя ред на мисли нямаше никаква логика мъжът, който бе плакал, когато се наложи да умъртвят котката им, който отказваше да гледа филми на ужасите, който се шегуваше, че Клеър следва да разчита само на себе си, ако убиец с брадва влезе в къщата им, да е същият, който изпитваше сексуално удоволствие от гледането на противни, неописуеми актове.

Тя сведе очи към тетрадката. Написа: „Още файлове?“. Тази беше мрачната мисъл, която се спотайваше в главата ѝ. Файлът бе обозначен с поредица от цифри. Всички файлове в папка „Работа“ бяха номерирани по подобен начин. Дали Пол бе изтеглил и други отвратителни филми? Така ли прекарваше времето си, когато ѝ казваше, че ще остане до късно в кабинета, за да работи?

Клеър не беше наивна. Знаеше, че мъжете гледат порнография. Нямаше нищо против софт секса по кабелната. Сексуалният им живот бе сравнително еднообразен. Опитваха различни пози или техни варианти, но след осемнайсет години знаеха кое работи и се придържаха към установените стандарти. Вероятно поради тази причина прие офертата на Адам Куин на коледното парти на компанията миналата година.

Тя обичаше съпруга си, ала понякога ѝ се искаше малко разнообразие.

Дали и при него беше така? Никога не бе допускала, че може да не му е достатъчна. Пол я обожаваше. Той беше този, който държеше ръката ѝ в колата. Сядаше до нея на вечерите, прегръщаше я в киното и я наблюдаваше, докато се разхождаше на партитата. Дори в леглото никога не свършваше преди нея. Рядко я караше да използва устата си в сексуалната им игра и не се сърдеше, ако тя не желаеше да го прави. Някога, когато все още имаше приятели, те я подкачаха за отдадеността на Пол.

Показност ли бе всичко? Нима през всичките привидно щастливи години на техния брак съпругът ѝ беше копнял за нещо повече? Дали бе намерил това „нещо повече“ в отвратителното съдържание на онзи филм?

Клеър написа още един въпрос: „Истинен ли е?“.

Продукцията беше аматьорска, ала имаше голяма вероятност да е търсен подобен ефект. Компютрите бяха способни на невероятни неща. Щом можеха да накарат Майкъл Джексън да танцува на сцената, значи биха могли да направят едно фалшиво убийство да изглежда истинско.

Отново затрака с химикала. Наблюдаваше как подскача между пръстите ѝ. Работната маса беше покрита с бамбук. Проклетото нещо бе изключително здраво. Изкушаваше се да вземе пример от Лидия и да го препикае цялото.

Лидия.

Господи, какъв шамар в лицето беше да види сестра си след всички тези години. Нямаше намерение да казва на майка си за срещата, предимно защото Хелън имаше достатъчно тревоги около убийството на Пол и обира. А и не можеше да отрече иронията в това, че по-малко от година след като семейството скъса връзките с Лидия, тя най-накрая бе успяла да се изчисти. Благодарение на издирването на Джулия и плащането на гаранциите, адвокатите и престоя на Лидия в клиники за наркомани Сам Каръл беше банкрутирал, когато отне живота си.

Само заради този грях Клеър трябваше да отреже сестра си, а и тогава тя обвини Пол, че се е опитал да я изнасили, което беше последната капка.

Пол нарани ли те?, попита я Лидия на по-малко от три метра от гроба му. Затова ли е всичко?

Клеър знаеше какво означава „всичко“. Съмнение. Съмняваше се в съпруга си заради онова, дето бе открила на компютъра му. Мина ѝ през ума, че щом Пол е гледал насилие, е можел да го приложи и на практика, което си беше глупава връзка, тъй като милиони млади хора играеха на изпълнени с насилие видеоигри, но само шепа от тях тръгваха да трепят в действителност.

Въпреки това Пол ѝ бе казал веднъж, че няма такова нещо като „съвпадение“.

— Законът за големите числа гласи, че при достатъчно голям брой примери може да се случи всичко.

Клеър погледна към трите неща, които бе написала на листа.

Случайно?

Още файлове?

Истинен ли е?

В момента само един от тези възмутителни въпроси можеше да получи отговор.

Тя тръгна нагоре по стълбите, преди да се е разколебала. Въведе кода, за да отвори вратата на кабинета на Пол. Агент Нолан беше направил коментар за многото кодове в къщата, но съпругът ѝ бе улеснил нещата, използвайки вариации на рождените им дати.

Кабинетът изглеждаше по същия начин като вчера. Клеър седна зад бюрото. Подвоуми се, преди да посегне към клавиатурата. Беше избор ала червено хапче/синьо хапче. Наистина ли искаше да разбере дали има още файлове? Пол вече бе мъртъв. Какъв беше смисълът?

Наведе се над клавиатурата. Трябваше да знае.

Ръката ѝ бе изненадващо стабилна, докато движеше мишката по десктопа и кликна върху папка „Работа“.

Колелцето в цветовете на дъгата започна да се върти, ала вместо списък с файлове се появи бяла кутийка.

СВЪРЗВАНЕ КЪМ ГЛАДИАТОР?

Под въпроса имаше ДА и НЕ бутони. Клеър се зачуди защо вчера не беше излязъл този прозорец. Спомняше си вяло, че натисна ЗАТВОРИ на много съобщения, чувайки агент Нолан да се качва по стълбите. Очевидно едно от нещата, които бе затворила, беше тоя „Гладиатор“.

Тя опря лакти на бюрото и се загледа в думите. Дали това не беше знак, че е по-добре да спре? Пол ѝ имаше пълно доверие — прекалено даже, предвид аферите ѝ, защото Адам Куин съвсем не беше първият. Нито пък последният, ако трябваше да е брутално честна; неслучайно барманът Тим се бе разделил със съпругата си.

Опита се да призове вчерашната смазваща вина, но угризенията ѝ бяха затрупани под пясъците на грозните картини, които откри на компютъра на мъжа си.

— Гладиатор — изрече на глас. Не можеше да се сети защо думата ѝ звучеше позната.

Плъзна мишката и кликна върху бутона ДА.

Екранът се промени. Появи се ново съобщение: ПАРОЛА?

— Мамка му. — Още колко по-трудно щеше да става? Зачука с пръст по мишката, докато се взираше в прозорчето.

Всички системни пароли представляваха комбинация от мнемоника и дати. Клеър набра YALAPC²², последвано от 111176, рождената дата на Пол.

Черен триъгълник с удивителен знак в центъра му показа, че паролата е грешна.

Пробва още няколко вариации, като използва своята рождена дата, годишнината от сватбата им, деня, в който се срещнаха в компютърната зала, деня, в който излязоха за първи път и правиха секс, тъй като тя не се преструваше на недостъпна, щом си го беше наумила.

Нищо не проработи.

Озърна се наоколо и се запита дали не пропуска нещо.

— Ти гледаш стола, на който Пол чете — опита Клеър. — Ти гледаш канапето, на което Пол си подремва. — Нищо. — Ти гледаш компютъра, пред който Пол си прави чекии.

Облегна се назад. Точно срещу бюрото на съпруга ѝ бе картината, която му подари за третата годишнина от сватбата им. Беше я нарисувала сама от една снимка на къщата от детството му. Майката на Пол я бе направила откъм задния им двор. Масата за пикник бе украсена за рожден ден. Клеър не беше майстор на лицата, така че малкият Пол представляваше едно петънце.

Съпругът ѝ бе споделил, че фермерът, който купил земята на семейство Скот, съборил къщата и заобикалящите я постройки. Клеър не можеше да вини мъжа. Къщата имаше неугледен вид, дъските на облицовката не бяха разположени от ляво надясно, а от горе надолу. Хамбарът в задния двор се извисяваше подобно къщата в „Ужасът в Амитивил“²³. Хвърляше огромна тъмна сянка върху масата за пикник и стария кладенчов покрив, затова ѝ се наложи да гадае какви са истинските цветове. Пол ѝ бе казал, че ги е уцелила, макар да беше сигурна, че малката конструкция над кладенеца трябва да е зелена, а не черна.

Тя въведе още няколко варианта в компютъра, като ги изричаше на глас, за да може да подреди първите букви на думите в правилния ред.

— Ти гледаш картината на Клеър. Ти гледаш къщата, в която е отраснал Пол. Ти гледаш стария кладенчов покрив, който трябва да е зелен.

В миг блъсна клавиатурата обратно под бюрото. Беше по-ядосана, отколкото предполагаше. Гневът я накара да си спомни къде е виждала думата „Гладиатор“.

— Идиотка — прошепна. Отстрани на работната маса на Пол имаше огромно метално лого с надпис ГЛАДИАТОР, фирмата, която я беше изработила по поръчка. — Ти гледаш работната маса на Пол.

Добави рождената дата на съпруга си, след което натисна ВЛЕЗ.

Този път харддискът реагира. Файловете от папка „Работа“ се появиха.

Ръката на Клеър бе застинала върху мишката.

Хелън ѝ беше казала преди години, че невинаги е добре да узнаеш истината. Говореше за Джулия, защото това бе единственото, за което майка ѝ можеше да говори тогава. Оставаше в леглото си седмици наред, понякога месеци, и тъгуваше заради необяснимото изчезване на най-голямото ѝ дете. Лидия беше поела родителството за известно време, а когато се отказа, баба Джини се премести при тях и започна да тероризира всички по своя си начин.

Дали Хелън искаше да знае къде е Джулия сега? Ако дадеше на майка си плик, съдържащ описание какво точно се бе случило с най-голямата ѝ дъщеря, дали щеше да го отвори?

Клеър със сигурност би го сторила.

Кликна върху втория файл в папка „Работа“, който, според датата, Пол беше гледал в онази последна вечер, подобно на предния. Същата жена бе прикована по същия начин към същата стена. Клеър огледа добре помещението. Със сигурност бе старо мазе. Нямаше нищо общо с чистите, гладки стени в мазето мечта на Пол. Бетонът зад жената изглеждаше влажен. Имаше мръсен матрак на бетонения под. Смачкани опаковки от хамбургери. Стари кабели и поцинковани тръби висяха от гредите на тавана.

Клеър включи звука, но тихо. Жената скимтеше. Един мъж влезе в кадър. Разпозна го, същият от предния филм. Маската беше същата. И тесните кожени панталони. Все още не се беше надървил. Вместо мачете държеше електрическа пръчка за добитък. Тя изчака момента, в който понечи да я използва, и спря филма на пауза.

Отпусна се на стола. Мъжът беше застинал. Ръката му бе изпъната напред. Жената се беше свила. Знаеше какво ще последва.

Клеър затвори файла. Върна се и отвори третия от горе надолу. Същата жена. Същото помещение. Същият мъж. Взря се в голия му гръб. Не се запита защо го прави, преди да се убеди, че липсва съзвездието от бенки под лявата плешка, което значеше, че няма как да е Пол.

Облекчението така се стовари върху ѝ, та за няколко минути просто затвори очи и се опита да успокои дишането си.

Отвори ги отново. Спря филма. Файловете бяха обозначени с последователни номера, ще рече, че имаше още десет с жената в различни сцени на мъчения, докато се стигне до смъртоносния удар. Според датите Пол бе гледал всичките вечерта, преди да умре. Всяко филмче беше около пет минути, което означаваше, че бе прекарал почти час пред противните кадри.

— Няма начин — измърмори Клеър. Щеше да е истинско чудо, ако бе издържал десет минути. Дали не ги беше гледал заради нещо друго, а не за сексуално удоволствие?

Тя скролна надолу към следваща поредица от файлове. В нея имаше само пет. Пол бе отварял първия преди десет дни, втория — преди девет, и така нататък до фаталната вечер. Кликна върху най-скоро гледания филм. Друго момиче. Дори още по-младо. Дългата тъмна коса покриваше лицето ѝ. Клеър се наведе напред. Момичето опъваше веригите си. Обърна глава на една страна. Косата ѝ се отметна от очите. Те бяха изпълнени със страх.

Клеър спря филма на пауза. Не искаше да види мъжа отново.

Имаше още един въпрос, който трябваше да добави в списъка си: „Законно ли е?“.

Очевидно зависеше от това дали всичко е истинско, или не. Ако полицията бе в правото си да те арестува за гледането на фалшиви ужаси, всяко кино в Америка щеше да е обект на тайна операция.

Ами ако филмите на Пол бяха истинни?

Агентите на ФБР не се появяваха току-така при обири. Когато Джулия изчезна, Хелън и Сам бяха вдигнали олелия до небесата, само и само да се намесят в разследването, ала им бе обяснено, че, според закона, за да бъде осигурена федерална помощ, трябва някой щатски орган да я поиска. Тъй като шерифът смяташе, че Джулия е избягала, такава молба не бе изпратена.

Клеър отвори уеббраузъра и набра страницата на ФБР. Отиде на „Често задавани въпроси“. Скролва между всякакъв тип запитвания, отнасящи се за различни престъпления, които службата разследваше, докато не намери онова, което търсеше.

Компютърни престъпления: В областта на националната сигурност ФБР разследва криминални случаи, свързани с националното компютърно банкиране и финансовите системи. Пример за криминален акт е използването на компютър за извършване на измами или на интернет за разпространение на неприлични материали.

Клеър нямаше никакво съмнение, че тези филми са точно такива. Може би беше права във вчерашните си предположения за присъствието на агент Фред Нолан. От ФБР бяха проследили изтеглените файлове до компютъра на Пол. Тя беше гледала предаване, в което един правителствен говорител бе казал, че включването на компютъра ни в интернет е равносилно на включване направо в АНС. Вероятно знаеха, че Пол е гледал филмите.

А това означаваше, че знаят, че и Клеър ги гледа.

— Исусе! — Компютърът бе свързан с интернет. Тя грабна кабелите отзад на аймака и ги дръпна толкова силно, та мониторът се изкриви на една страна. Успя да откъсне тънки кабелчета от пластмасово гнездо и интернет връзката беше преустановена. Клеър едва не припадна от облекчение. Сърцето ѝ туптеше толкова силно, че го усещаше чак във врата си.

Пробационният ѝ инспектор бе дал ясно да се разбере, че ще я вкара в ареста дори при най-малкото провинение. Дали беше незаконно да се гледат тези филми? Дали бе нарушила закона, без да го съзнава?

Или може би просто преиграваше като някоя идиотка?

Намести монитора. Всички уебстраници потвърждаваха, че не е включена в интернет. Сцената от филма все още беше на екрана. Появило се бе ново съобщение за грешка.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! ДИСК ГЛАДИАТОР НЕ Е ИЗВАДЕН ПРАВИЛНО. ВЪЗМОЖНО Е НЯКОИ ФАЙЛОВЕ ДА СА ЗАГУБЕНИ.

Клеър погледна към кабелите, които бе изтръгнала. Не беше невежа относно компютрите. Знаеше, че филмовите файлове са големи и се нуждаят от доста място на харддиска. Също и че символът със светкавицата отзад на компютъра бе за Thunderbolt връзка, която трансферира информацията два пъти по-бързо от USB.

Освен това познаваше съпруга си.

Тя коленичи на пода. Пол беше проектирал бюрото си така, че всички кабели да са скрити вътре в него. Всичко електрическо — от компютъра до настолната лампа — бе свързано с резервна батерия, монтирана също в бюрото. Знаеше, че голямата черна кутия е тъкмо това, защото Пол я бе надписал: РЕЗЕРВНА БАТЕРИЯ.

Клеър дръпна чекмеджетата и провери вътре и зад тях. Като че ли тук нямаше външен харддиск. Захранващият кабел за резервната батерия беше в предния десен крак на бюрото. Щепселът излизаше долу и бе включен в контакт в пода.

Върху нищо не пишеше ГЛАДИАТОР.

Тя бутна бюрото. Вместо да се помести назад, то се наклони на една страна, като въодушевено куче, което клати не само опашка, ами и цялата си задница. През друг от краката минаваше друг кабел. Той беше бял и тънък, същият като Thunderbolt кабела, който бе изтръгнала от компютъра. Единият край все още беше върху бюрото. Другият се губеше в дупка в дървения под.

Клеър слезе долу в гаража. Работната маса „Гладиатор“ на Пол бе разположена по дължината на почти цяла стена. По-малки шкафове на колелца бяха сложени от двете ѝ страни. Тя ги отвори. Нямаше никакви кабели в задните части на чекмеджетата. Погледна под работната маса. Бе влизала в гаража хиляди пъти, но никога не бе забелязвала, че металната ламперия на ромбове зад масата не беше същата като тази по-нагоре на стената. Натисна метала и листът се огъна под ръката ѝ.

Клеър се изправи. Благодарение на тенис ракетата, 3D принтерът и CAD машината за лазерно рязане на Пол бяха на парчета върху бамбуковия плот. Тя ги помете с една ръка и ги събори на пода. Изключи осветлението. Наведе се над масата и надникна през тясната пролука между нея и стената. Започна огледа от далечния ляв край. В центъра зърна премигваща зелена лампичка.

Отново включи осветлението. Намери фенерче в едно от чекмеджетата. Работната маса беше прекалено тежка, за да я премести, а и бе хваната с болтове за пода. Надвеси се и видя, че мигащата зелена светлина идва от голям външен харддиск.

Нищо от това не беше случайно. Клеър не можеше да измисли нормално оправдание за подобно оборудване. То беше проектирано, когато къщата бе строена преди осем години. Пол не просто беше гледал тези филми. Той ги бе колекционирал. Направил бе какво ли не, за да е сигурен, че никой няма да ги открие.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Истинско ли беше всичко в тях? Възможно ли бе да има доказателства за измъчванията и убийствата на десетки жени?

Вчера Фред Нолан я попита за поведението на Пол, преди да умре. За първи път сега се замисли за собствената си реакция. Остана шокирана, когато съпругът ѝ я завлече в онази уличка. Възбуди се, като ѝ даде ясно да разбере какви са намеренията му. Развълнува се от грубото му държание, защото то беше секси и напълно неочаквано.

И после какво?

Бе ужасена, щом установи, че ги обират. Изплашена ли беше преди това? Когато Пол я завъртя и я блъсна в стената, не беше ли малко изплашена? Или може би просто редактираше спомените си, понеже начинът, по който я разкрачи и притисна китките ѝ към стената, напомняше за разпънатите като на кръст с формата на буквата „Х“ млади момичета във филмите?

Бедните създания. Ако тези видеа бяха истинни, Клеър трябваше да направи всичко възможно семействата им да научат какво се бе случило с тях, дължеше им го. Или какво можеше да се случи, тъй като съществуваше минимална вероятност момичето от втория филм все още да е живо.

Действаше бързо, защото знаеше, че ако спре да обмисли положението, ще вземе неправилно решение.

Пол винаги купуваше по два броя от всичко за компютрите. В мазето на гаража имаше резервен двайсеттерабайтов харддиск. Тя свали тежката кутия от рафта и я замъкна горе в кабинета. Следваше инструкциите, за да настрои харддиска, след което пъхна кабела на „Гладиатор“. Маркира всички файлове и ги извлачи към новия диск.

ИСКАТЕ ЛИ ДА КОПИРАТЕ ГЛАДИАТОР НА ЛАСИ 5БИГ?

Клеър кликна върху ДА.

Колелцето в цветовете на дъгата започна да се върти, докато компютърът изчисляваше необходимото време за трансфера на файловете. Петдесет и четири минути. Седна зад бюрото на Пол и се загледа в лентата за прогреса на екрана.

После отново вдигна очи към картината, която бе подарила на съпруга си за годишнината от сватбата им. Помисли за Пол като дете. Беше виждала снимки — обаятелната, зъбата усмивка, начина, по който ушите му стърчаха от огромната глава, когато е бил на шест-седем години, начина, по който всичко бе започнало да си наваксва, щом го бе ударил пубертетът. Той не беше елегантен и наперен, но стана красив, след като го убеди да носи контактни лещи и да си купува хубави костюми. Също така беше забавен. И очарователен. И толкова умен, та тя смяташе, че може да отговори на всеки въпрос.

Само да беше тук, за да отговори на въпросите ѝ за всичко това.

Погледът на Клеър се замъгли. Отново плачеше. Продължи да плаче, докато не се появи съобщение, че файловете са копирани успешно.

Един преобърнат шкаф блокираше беемвето ѝ. Качи се в тѐслата на Пол, защото се здрачаваше, а фаровете на поршето бяха счупени. Тя не се запита какво прави, преди да отбие на паркинга на полицейския участък на Дънуди. Харддискът беше до нея. Бялата алуминиева кутия тежеше десетина килограма. Въздушната възглавница на пътническото място се беше изключила, понеже за сензорите бе все едно, че на седалката има бебе.

Клеър погледна към полицейския участък, който приличаше на хранителен склад от 50-те години на миналия век. Вероятно правилният човек, комуто да даде харддиска, беше Фред Нолан, но вчера той се беше държал като задник с нея и на практика Мейхю му бе казал да си затваря шибаната уста, така че смяташе да го връчи на капитана.

Можеше ли да му се довери, щеше ли да приеме всичко това на сериозно? За разлика от Фред Нолан, за капитан Мейхю нямаше никакво мнение освен чувството, че прилича на актьор. Мустакът му я беше отблъснал, защото шериф Карл Хъкаби, автентичният Хъкълбери, поддържаше подобен, който подрязваше в права линия, вместо да го остави да следва естествената извивка на горната устна. Тя беше на тринайсет, когато за първи път се срещна с него. Все още си спомняше как гледаше растителността над устната му и се чудеше дали е истинска.

Това нямаше никакво значение в момента, тъй като лицевото окосмение не беше универсален индикатор за некомпетентност.

Клеър сведе очи към харддиска на мястото до нея.

Червено хапче/синьо хапче.

Не за Мейхю трябваше да мисли сега. А за себе си. За репутацията на Пол. Вече не съществуваше такова нещо като анонимност. Всичко щеше да излезе наяве. Хората щяха да разберат какво беше правил съпругът ѝ. А може и да знаеха.

Може би филмите бяха истинни, което означаваше, че има вероятност второто момиче все още да е живо.

Клеър се насили да излезе от колата. Харддискът ѝ се струваше по-тежък от преди. Нощта падаше бързо. В далечината избоботи гръмотевица. Лампите отвън светнаха, когато мина под тях. Траурната ѝ рокля беше изсъхнала, но бе твърда и дразнеше кожата ѝ. Челюстта я болеше от постоянното стискане на зъби. Последния път, в който беше в полицейския участък на Дънуди, носеше тенис рокля и бе ескортирана през задната врата.

Сега се озова в изключително тясно фоайе с огромно бронирано стъкло, което отделяше чакалнята от офис пространството. На рецепцията седеше едър мъж в униформа, който не вдигна поглед, когато Клеър влезе.

Тя остави харддиска на един празен стол. Изправи се пред прозореца.

Едрият служител неохотно откъсна очи от компютъра.

— При кого сте дошли?

— При капитан Мейхю.

Името предизвика мигновено намръщване.

— Зает е, госпожо.

Клеър не очакваше подобен отговор.

— Трябва да му предам това. — Посочи към харддиска и се запита дали не прилича на бомба. Със сигурност го чувстваше така. — Мога да му напиша бележка и да обясня…

— Лий, остави на мен. — Капитан Мейхю беше застанал зад стъклото. Махна ѝ да отиде до вратата отстрани. Последва жужащ звук и тя се отвори. Пред нея стояха Мейхю и Адам Куин.

— Клеър. — Партньорът на съпруга ѝ изглеждаше напрегнат. — Не получих онзи имейл.

— Съжалявам. — Нямаше представа за какво ѝ говори. — Какъв имейл?

— Файлът с текущите задачи от лаптопа на Пол.

Лаптопът на Пол. Само господ знаеше какво има на макбука.

— Аз не…

— Просто ми го прати. — Адам я заобиколи и се отправи към изхода.

Клеър остана загледана в гърба му дълго след като отмина. Не можеше да разбере защо бе толкова разгневен.

— На мъжете не им харесва да идват в полицейския участък — обясни ѝ Мейхю.

Тя потисна първото, което ѝ дойде наум: На кой, по дяволите, му харесва?

— Разпитваме всички, които имат ключ за къщата ви — додаде капитанът.

Клеър беше забравила, че Адам също присъстваше в списъка. Той и съпругата му Шийла живееха пет улици по-нагоре. Наглеждаха къщата, когато двамата с Пол бяха извън страната.

— Какво мога да направя за вас, госпожо Скот? — попита Мейхю.

— Нося нещо, което трябва да видите. — Тя повдигна харддиска.

— Аз ще го взема. — Очевидно не беше очаквал кутията да тежи толкова много. Едва не я изпусна. — Ух. Какво е това?

— Харддиск. — Клеър започна да се изнервя. — Принадлежеше на съпруга ми. Искам да кажа, че съпругът ми…

— Да отидем в кабинета ми.

Тя се опита да се вземе в ръце, докато следваше капитана по дълъг коридор със затворени врати от двете страни. В дъното разпозна мястото за записване на арестуваните. Минаха по още един дълъг коридор, след което се озоваха в отворено офис пространство. Нямаше кабинки, просто пет бюра с петима души, наведени над компютрите. Най-отпред бяха поставени две дъски на колелца. Видя, че са покрити със снимки и бележки, но се намираха прекалено далеч, за да разчете какво пише на тях.

Мейхю спря пред вратата на кабинета си.

— След вас.

Клеър влезе и седна. Полицаят остави харддиска на бюрото и се настани срещу нея.

Тя се вторачи в него. По-скоро в мустака му, за да не се налага да го поглежда в очите. Това наистина се случваше. Наистина беше решена да го направи.

— Желаете ли нещо за пиене? Вода? Ко̀ла? — попита мъжът.

— Не, благодаря ви. — Клеър не можеше да се бави и миг повече. — На този харддиск има филми, в които жени са измъчвани и убивани.

Мейхю застина за момент. Бавно се облегна на стола. Положи лакти на страничните облегалки и скръсти ръце на корема си.

— Добре.

— Намерих ги на компютъра на съпруга ми. Е, закачени за компютъра му. На външен харддиск, който открих… — Клеър спря, за да си поеме дъх. Нямаше нужда капитанът да знае докъде беше стигнал Пол, за да скрие филмите. Трябваше само да разбере, че бяха там. Тя посочи кутията. — Има филми, които съпругът ми е гледал, с две различни жени, измъчвани и убити.

Думите увиснаха между тях. Клеър знаеше колко страшно звучат.

— Съжалявам — продължи тя. — Просто ги намерих. Все още съм… — Не знаеше какво е „все още“. Разтърсена? Опечалена? Бясна? Ужасена? Самотна?

— Само секунда. — Мейхю вдигна телефона и набра някакъв номер. — Харв, нужен си ми.

Преди Клеър да успее отново да отвори уста, в кабинета влезе друг мъж. Той беше по-ниска и по-широка версия на капитана, но със същия тип рошав мустак.

— Детектив Харви Фолк, това е госпожа Клеър Скот — каза Мейхю.

Харви ѝ кимна.

— Ще свържеш ли това тук? — посочи капитанът.

Детективът погледна задната част на харддиска, след което и входовете на компютъра на Мейхю. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото. В него имаше кълбо от кабели. Разплете един от тях.

— Сигурна ли сте, че не желаете вода? Кафе? — попита отново капитанът.

Клеър поклати глава. Страхуваше се, че той няма да я вземе на сериозно. Също така се страхуваше, че ще я вземе. Вече се намираха в заешката дупка. Нямаше връщане назад.

Харви бързо се справи със свързванията. Наведе се над рамото на Мейхю и започна да въвежда нещо на клавиатурата.

Клеър огледа кабинета. Капитанът беше наредил задължителните фотографии в рамки, на които се ръкуваше с градски управници. Голф трофей, спечелен в полицейската лига. Грамоти от различни маратони. Забеляза плакета на бюрото му. Първото му име беше Джейкъб. Капитан Джейкъб Мейхю.

— Готово — каза Харви.

— Благодаря ти. — Мейхю намести клавиатурата пред себе си, когато детективът излезе от кабинета. Взе мишката и кликна върху един от файловете. — Да видим какво имаме тук.

Клеър знаеше какво. Тя извръщаше поглед настрани, докато мъжът отваряше някои от филмите и ги гледаше. Звукът на компютъра бе изключен. Единственото, което чуваше, беше равномерното дишане на Мейхю. Предположи, че не се става капитан, ако се изненадваш от онова, на което човечеството е способно.

Минаха няколко минути. Най-накрая полицаят пусна мишката. Отново се облегна назад. Подръпна мустака си.

— Иска ми се да ви кажа, че не съм виждал такова нещо, но ако трябва да бъда честен, виждал съм по-лошо.

— Не мога да повярвам… — Клеър не бе в състояние да произнесе това, на което не можеше да повярва.

— Чуйте ме, госпожо, знам, че е шокиращо за вас. Повярвайте ми. Първия път, в който се сблъсках с подобно нещо, не можах да спя седмици наред, макар да знаех, че е фалшиво.

Клеър усети как сърцето ѝ подскочи.

— Фалшиво ли е?

— Ами да. — Капитанът я гледаше с полуусмивка на лицето. — Нарича се снъф порно. Не е истинско.

— Сигурен ли сте?

Мейхю обърна монитора, за да вижда и тя. Сцена от един от филмите беше застинала на екрана. Мъжът посочи:

— Забелязвате ли тази сянка тук? Това е връзката към фишека. Знаете ли какво е фишек?

Клеър поклати глава.

— Холивудски трик. Прилича на малък балон, напълнен с фалшива кръв. Крият ги в дрехите или ги залепят на гърба. Лошият се появява и те гръмва или, както е в случая, те посича с мачете, а някой, който е извън кадър, натиска бутон, фишекът експлодира и кръвта се излива. — Мейхю проследи с пръст сянката от едната страна на жената. — Тази черна линия тук е жицата, свързана с фишека. Вече ги задействат с дистанционно, но предполагам, че това е нискобюджетна продукция…

— Не разбирам.

— Фалшиво е. Дори не е добър фалшификат.

— Ама момичето…

— Да, знам какво си мислите. Прилича много на Ана Килпатрик.

Клеър въобще не си го беше помисляла, ала сега, след като Мейхю го спомена, приликата действително беше обезпокоителна.

— Вижте — продължи капитанът, — знам за миналото ви. За сестра ви.

Усети, че я заливат горещи вълни.

— Ако имах сестра, която е изчезнала по този начин, вероятно също щях да правя подобни прибързани заключения.

— Не това е, което… — Клеър млъкна. Трябваше да изглежда спокойна. — Това няма нищо общо със сестра ми.

— Видели сте момичето от филма и сте си помислили: кестенява коса, кафяви очи, млада, красива. Сигурно е Ана Килпатрик.

Очите на Клеър се насочиха към застиналия образ на екрана. Как беше възможно да не забележи? Всеки път, в който капитанът изричаше името, приликата ставаше все по-очевидна.

— Госпожо Скот, ще бъда честен с вас, защото ви съчувствам. — Мъжът потупа бюрото си с ръка. — Наистина ви съчувствам.

Клеър му кимна, за да продължи.

— Това, което ще ви кажа, трябва да си остане между нас, става ли? Не бива да казвате на никого.

Тя кимна отново.

— Ана Килпатрик. — Мейхю бавно заклати глава. — Намерили са кръв в колата ѝ. Много кръв. Знаете какво имам предвид, нали? Кръв, от която човек се нуждае, за да бъде жив.

— Мъртва ли е? — Клеър усети неимоверна тежест в гърдите си. Осъзна, че някъде дълбоко в себе си се надяваше момичето да е живо.

— Госпожо Скот, наистина съжалявам за загубата ви. Съжалявам и че сте видели тази страна на съпруга си. Мъжете са прасета. Повярвайте на едно прасе, което е наясно. — Мейхю се опита да се усмихне. — Мъжете може и да гледат някои хардкор простотии, извинете ме за израза, това обаче не означава, че си падат по тях и че искат да ги приложат на практика. Подобни филми могат да се открият навсякъде в интернет. Щом не става въпрос за деца, е легално. И отвратително. Но затова е интернет, нали?

— Все пак… — Клеър се мъчеше да намери правилните думи. Колкото повече мислеше, толкова повече момичето ѝ приличаше на Ана Килпатрик. — Не смятате ли, че е странно съвпадение?

— Съвсем не — отвърна Мейхю. — Има едно нещо, наречено Закон за големите числа. При достатъчно голям брой примери може да се случи всичко.

Очите на Клеър се разшириха, устните ѝ се разделиха, класически симптом за шок.

— Добре ли сте?

Тя се постара да възвърне някакво нормално изражение на лицето си. Възможно беше Мейхю да цитира Пол, което повдигаше въпроса дали някога го бе срещал?

— Госпожо Скот?

— Съжалявам. — Направи усилие да звучи спокойна. — Просто… начинът, по който го казахте. Не бях гледала на нещата от такъв ъгъл, но думите ви имат смисъл. — Наложи се да прочисти гърлото си, преди да успее да продължи. — Откъде сте чули тази фраза за Закона за големите числа?

Капитанът пак се усмихна.

— Не знам. Вероятно от някоя бисквитка с късметче.

Клеър се опита да се успокои. Всяка частица от тялото ѝ крещеше, че има нещо нередно. Дали Мейхю лъжеше? Или се стремеше да я предпази от някаква опасност?

— Бихте ли ми казали защо агент Нолан беше в къщата ми вчера? — попита тя.

Мейхю изпръхтя.

— Отново ще бъда честен с вас. Нямам представа. Тези момчета от ФБР кръжат като мухи около случаите ни. Веднага щом открием нещо солидно, ни го отнемат, та да оберат лаврите.

— Могат да ви отнемат случаите ли? Не се ли налага да бъдат търсени?

— Не. Просто идват и ни ги вземат. — Мейхю откачи харддиска. — Благодаря ви, че донесохте това. Естествено, моите хора трябва да го разгледат, но както казах, виждал съм подобни неща и преди.

Клеър разбра, че срещата е приключила. Стана.

— Благодаря ви.

Капитанът също стана.

— Най-добре е да забравите за всичко това. Съпругът ви е бил свестен човек. Имали сте стабилен брак. Почти двайсет години и все още сте се обичали. То е нещо, което да ви държи.

Тя кимна. Отново се почувства зле.

Мейхю сложи ръка върху харддиска.

— Изглежда, сте взели това направо от компютъра му.

— Моля?

— Харддискът. Бил е свързан с компютъра му, нали?

Клеър не се подвоуми.

— Да.

— Добре. — Той постави ръка на гърба ѝ и я поведе към вратата. — Не бихме искали тези филми да се разпространят. Нямате резервни копия, предполагам? Или друг компютър, на който може също да ги има?

— Бяха само на харддиска.

— Ами лаптопът му? Куин не спомена ли нещо за лаптопа на Пол?

— Вече го проверих. — Клеър дори не знаеше къде се намира проклетото нещо. — Няма друго.

— Хубаво. — Пръстите на Мейхю се плъзнаха около талията ѝ и я насочиха към последния коридор. — Ще ми кажете, ако изникне нещо ново. Просто ми се обадете и ще дойда лично, за да го взема от ръцете ви.

Клеър кимна.

— Благодаря ви за помощта.

— Винаги съм на разположение. — Той я изпрати до малкото фоайе и ѝ отвори стъклената врата.

Тя се хвана за парапета и заслиза по стълбите. Лампите отвън хвърляха отблясъци в дъжда, докато прекосяваше паркинга. През цялото време усещаше погледа на Мейхю върху себе си. Обърна се, когато стигна до тѐслата.

Нямаше никой на входа. Капитанът се бе прибрал.

Параноична ли беше? Вече не бе сигурна за нищо. Отвори вратата на колата. Тъкмо щеше да влезе, и забеляза бележката на чистачката.

Разпозна почерка на Адам Куин.

Тези файлове наистина ми трябват. Моля те, не ме карай да действам по трудния начин.

АК