Красиви момичета

Девета глава

Клеър се отпусна в мекия стол в кабинета си, докато наблюдаваше сестра си да преравя колекцията от папки на Пол. Лидия изглеждаше решена да издири още потресаващи подробности, но Клеър чувстваше, че се задушава под тежестта на всяко ново разкритие. Не бе в състояние да повярва, че само преди два дни беше гледала как ковчегът на съпруга ѝ потъва в земята. Тялото ѝ можеше да бъде положено до неговото. Чувстваше кожата си изсъхнала. Усещаше неприятен студ в костите си. Дори мигането беше истинско изпитание, защото изкушението да затвори очи бе прекалено голямо, за да му се съпротивлява.

Тя погледна към бърнърфона в ръката си. В 12,31 на обяд Адам беше отговорил на съобщението ѝ относно файловете с кратко „Добре“.

Клеър нямаше представа какво означава това „добре“. Флашката го чакаше в пощенската кутия. Дали той не пазеше крайния си отговор за след като видеше какво има на нея?

Остави телефона на страничната масичка. Чувстваше се смазана от всички тези въпроси без отговори и гневна, че вместо да тъгува за съпруга си, поставяше под съмнение собствения си здрав разум, че го беше обичала толкова дълго време.

Лидия определено нямаше подобни скрупули. Тя седеше на пода и преглеждаше пластмасовите кутии, изражението ѝ бе същото като на всяка хелоуинска вечер, която бяха прекарвали като деца. Беше подредила цветните папки по имена пред себе си. Цветовете съответстваха на годините, което означаваше, че през последните шест Пол бе плащал за следенето на осемнайсет жени.

Или може би повече.

Клеър не беше споделила със сестра си, че това вероятно бе само върхът на айсберга. Докато бяха в гаража, си спомни за склада в мазето под къщата. Беше забравила за това помещение, защото го бе виждала само веднъж, когато се нанесоха. Навярно щеше да прозвучи невероятно на Лидия, но мазето беше огромно. Имаше кино, фитнес, съблекалня със сауна и парна баня, стая за масаж, винарска изба, стая за билярд с билярдна маса и пинбол машина, апартамент за гости с баня, кухня за кетъринг до асансьора, зареден бар и дневна, която можеше да побере без никакъв проблем двайсет души.

Странно ли беше, че не си спомни за този склад с размерите на килия?

Пол бе прекалено подреден, за да бъде наречен вехтошар, но обичаше да пази разни неща. Клеър винаги беше смятала, че колекционерството му се дължи на факта, че бе загубил всичко, когато родителите му бяха починали, ала сега съзираше доста по-зловеща мотивация. Съпругът ѝ беше направил рафтове там долу, за да държи на тях многото пластмасови кутии с папки, които бе започнал да пълни още в Обърн. След като се настаниха в къщата, Пол ѝ беше показал артефактите от ранните им години — първата картичка, която му подари за рождения ден, бележка, надраскана на листче, на която за първи път му бе написала думите „Обичам те“.

По онова време Клеър смяташе колекцията му за нещо изключително мило и симпатично, но сега единственото, за което можеше да мисли, бяха десетките кутии. Три жени годишно за последните осемнайсет години означаваше още петдесет и четири папки, изпълнени с още петдесет и четири неописуеми зверства.

Една папка обаче Лидия никога не биваше да види. Сестра ѝ бездруго беше достатъчно разстроена от съдържанието на останалите. Ако разбереше, че Пол бе правил същото и с нея, нямаше да има връщане назад.

— Добре ли си? — Лидия вдигна поглед от доклада, който четеше. — Искаш ли да си легнеш?

— Супер съм — отговори Клеър, но клепачите ѝ тежаха. Тялото ѝ беше толкова изморено, че ръцете ѝ трепереха. Някъде бе чела или чула, че престъпниците винаги си лягали, след като признаели престъпленията си. Явно потулването на злодеянията, които бяха извършили, отнемаше толкова голяма част от енергията им, че разкриването на истината им носеше дълбок и сладък сън.

Нима се беше изповядала пред Лидия? Или просто бе споделила бремето си?

Клеър затвори очи. Дишането ѝ стана по-тежко. Беше будна — все още чуваше как сестра ѝ алчно разгръща страниците, — ала постепенно се унасяше и усети как се потапя в съня. Нямаше нищо друго освен фрагменти от един типичен ден. Седеше на бюрото си и плащаше сметки. Свиреше на пианото. Намираше се в кухнята и правеше списък на продуктите, които трябваше да купи. Обаждаше се на познатите си, за да събере пари за благотворителна акция за коледни играчки. Разглеждаше обувките в шкафа в опит да си подбере тоалет, с който да отиде на обяд.

Чрез всичко това тя можеше да усети присъствието на Пол в къщата. Двамата бяха много независими. Имаха си свои собствени интереси, правеха свои неща, но Клеър винаги се чувстваше уверена, когато съпругът ѝ бе близо до нея. Крушките щяха да бъдат сменени. Неизправностите в охранителната система — отстранени. Дистанционното управление щеше да бъде разкодирано. Боклукът — изхвърлен. Дрехите — нагънати. Батериите — заредени. Големите лъжици никога нямаше да се смесят с малките в чекмеджето за приборите.

Пол бе толкова стабилен и способен мъж. Харесваше ѝ, че беше по-висок от нея. Харесваше ѝ, че трябваше да обръща очи нагоре, докато танцуваха. Харесваше ѝ начинът, по който се чувстваше, когато я прегърнеше. Беше много по-силен от нея. Понякога я вдигаше. Усещаше как краката ѝ се отлепят от земята. Усещаше гърдите му толкова твърди до своите. Той щеше да се пошегува за нещо глупаво и тя щеше да се засмее, защото знаеше, че на него му харесваше да чува смеха ѝ, а след това щеше да ѝ прошепне:

— Кажи ми, че го искаш.

Клеър се стресна и се събуди. Ръцете ѝ се стрелнаха нагоре, сякаш за да се предпази от удар в лицето. Усещаше гърлото си сухо. Сърцето ѝ заплашваше да счупи ребрата.

Кабинетът беше огрян от сутрешното слънце. Лидия я нямаше. Пластмасовите кутии бяха празни. Папките бяха изчезнали.

Клеър се спусна към бюрото си. Отвори чекмеджето. Материалите за Лидия все още си стояха там. Почувства такова облекчение, че ѝ се прииска да се разплаче.

Докосна бузата си с пръсти. Плачеше. Сълзните ѝ канали бяха в постоянна готовност да се активират. Вместо да се поддаде, тя затвори чекмеджето. Избърса очите си. Изправи се. Изпъна роклята си, докато вървеше към кухнята.

Чу гласа на Лидия. Явно говореше по телефона.

— Искам да останеш с Рик тази вечер. — Сестра ѝ млъкна за миг. — Защото аз така казвам. — Отново млъкна. — Миличка, не се съмнявам, че вече си голяма, но големите са като вампири. По-възрастните са много по-силни.

Клеър се усмихна. Знаеше, че Лидия беше чудесна майка. Звучеше точно като Хелън, преди Джулия да изчезне.

— Добре. И аз те обичам.

Клеър остана в коридора дълго след като Лидия беше приключила разговора. Не искаше сестра ѝ да се почувства неудобно, че е била подслушана. Ако смяташе да продължава да се преструва, че не знае нищо за живота ѝ, поне можеше да го направи както трябва.

Приглади си косата и влезе в кухнята.

— Здрасти.

Лидия седеше на барплота. Носеше очила за четене, което щеше да е забавно, ако и на самата Клеър нямаше скоро да са ѝ нужни. Папките на Пол бяха пръснати навред. Лидия държеше айпада на сестра си пред себе си. Махна си очилата, когато попита:

— Добре ли спа?

— Съжалявам. — Клеър не знаеше за какво се извинява; толкова много бяха нещата, от които да си избира. — Трябваше да ти помогна за всичко това.

— Не, имаше нужда да поспиш малко. — Лидия понечи да се облегне на стола, но се спря, преди да се прекатури през ниската облегалка. — Тия са най-тъпите столове, на които някога съм сядала.

— Хубави са — отбеляза Клеър, понеже това бе най-важното за Пол. Отиде до видеоекрана на кухненската стена. Часовникът показваше 6,03. Включи камерата в пощенската кутия. Адам още не беше идвал. Тя не знаеше какво да мисли, защото нямаше представа кои файлове му трябваха.

— Флашката още е в пощенската кутия — каза на Лидия.

— Имаш камера там?

— Че кой няма?

Сестра ѝ я погледна сърдито.

— Как е името на жената, което си видяла в медиите?

Клеър поклати глава. Не разбра въпроса.

— Докато бяхме в гаража, ми спомена, че си разпознала едно от имената от папките, защото си го видяла в медиите. Прегледах всичките на айпада ти. Само за две имаше статии.

Клеър изрече вяло обяснение:

— Тя беше от Атланта.

— Лесли Люис? — Лидия бутна една отворена папка към нея, за да може да види снимката на жената. Беше руса и красива и носеше дебели черни очила. — Намерих статия за нея в архивите на „Атланта Джърнъл“. Била отседнала в хотел по време на Драгън Кон³⁴. Смятала, че отваря вратата на румсървиса, но някакъв тип я блъснал вътре и я изнасилил.

Клеър извърна поглед. Офисът на „Куин + Скот“ беше близо до мястото, където се устройваха сбирките на клуба. Миналата година Пол ѝ бе пратил снимки на пияни хора, облечени като Дарт Вейдър и Зеления фенер, които бяха задръстили улиците.

Лидия плъзна още една папка, на друга красива и млада блондинка.

— Пам Клейтън. Открих статия за нея в „Пач“. Бягала близо до Стоун Маунтин Парк. Нападателят я завлякъл в гората. Минавало седем, но понеже се случило през август, все още било светло.

Тенис отборът на Пол често имаше срещи в парка.

— Виж датите на папките. Наемал е детективите да ги следят на годишнините от изнасилванията.

Клеър се помъчи да осмисли новата информация. Не искаше да слуша повече подробности.

— Похитителят казал ли е нещо на някоя от тях?

— И да го е сторил, в статиите не се споменава нищо. За целта ни трябват полицейските доклади.

Клеър се зачуди защо Пол не е карал частните детективи да намерят докладите. Папката на Лидия съдържаше рапортите за арестите ѝ и друга подобна документация. Може би съпругът ѝ бе сметнал, че е лоша идея да изисква от всички тези различни детективи да проверяват абсолютно всичко за жертвите. Или пък не бе имал нужда от докладите, понеже много добре е знаел какво се беше случило с тях.

Или ги е получил от капитан Джейкъб Мейхю.

— Клеър?

Тя поклати глава, ала сега, след като тази мисъл ѝ влезе в ума, не успяваше да се отърве от нея. Защо не се беше взряла по-внимателно в изражението на Мейхю, докато гледаше филмите? Но като се замисли, с какво щеше да ѝ помогне това? Не беше ли научила достатъчно за двуличието на Пол, за да се увери, че на преценката ѝ не можеше да се вярва?

— Клеър? — Лидия чакаше да бъде дарена с внимание. — Забеляза ли нещо при жените?

Сестра ѝ поклати глава.

— Всички приличат на теб.

Клеър не посочи, че следователно приличат и на нея.

— Какво ще правим сега? Държим живота на тези жени в ръцете си. Не знаем дали можем да имаме доверие на Мейхю. Дори да можем, той не взе филмите на сериозно. Защо би тръгнал да проучва някакви папки?

Лидия сви рамене.

— Бихме могли да се обадим на Нолан.

Клеър не бе в състояние да повярва, че сестра ѝ предлагаше това.

— По-добре тези жени, отколкото ние, искаш да кажеш?

— Не бих се изразила така, но след като ти…

— Вече са били изнасилени. Сега смяташ да им пратиш този задник?

Лидия отново сви рамене.

— Може би ще е някаква утеха за тях да разберат, че мъжът, който ги е нападнал, вече не е сред живите.

— Това е калпаво извинение. — Клеър беше непреклонна. — Знаем от първа ръка какъв е Нолан. Вероятно даже няма да им повярва. Или още по-лошо, ще започне да флиртува с тях, както стори с мен. Има си причина повечето жени да не отиват в полицията, когато са изнасилени.

— Как смяташ да постъпиш, да им напишеш чек ли?

Клеър се отправи към дневната, преди да каже нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Да напише няколко чека не ѝ звучеше никак зле. Пол беше нападнал тези жени. Най-малкото, което можеше да направи за тях, бе да плати за терапията им или за онова, от което се нуждаеха.

— Ако Пол беше успял да ме изнасили — каза Лидия — и бях открила, че всеки септември в продължение на осемнайсет години ме е следил и ми е правил снимки, щях да искам да грабна оръжие и да го застрелям.

Клеър се вторачи в картината на Ротко³⁵ над камината.

— Какво би направила, ако научеше, че вече е мъртъв и не можеш да сториш нищо по въпроса?

— Въпреки това щях да искам да знам.

Клеър нямаше никакво желание да разкрива истината. Лидия винаги се преструваше на много силна, ала си имаше причина да се тъпче с наркотици още на шестнайсет.

— Няма да го направя. Не мога да го направя — заяви Клеър.

— Съзнавам, че не искаш да чуеш това, но се радвам, че е мъртъв. Радвам се, че знам как е умрял, колкото и отвратително да ти звучи.

— Отвратително — повтори Клеър, възприемайки думата като едва ли не обидна. Отвратително беше да закъснееш за филм или да изгубиш чудесното си място за паркиране. Да видиш как съпругът ти бива наръган и кърви до смърт пред очите ти е адски мъчително.

— Не. Няма да го направя.

— Добре. — Лидия започна да събира папките и да ги слага една върху друга. Очевидно беше бясна, но Клеър нямаше намерение да отстъпи. Знаеше какво е да си в центъра на вниманието на Фред Нолан. Не можеше да го натресе на жертвите на Пол. Вече имаше достатъчно вина, която тежеше на съвестта ѝ и без да хвърля тези клети жени в бърлогата на звяра.

Пристъпи по-навътре в дневната. Слънчевата светлина беше ослепителна. Затвори очи за момент, та топлината да сгрее лицето ѝ. Извърна се рязко, защото не ѝ се струваше редно да се наслаждава на нещо така първично, при положение че бяха открили толкова много страдание.

Погледът ѝ се плъзна зад един от диваните. Лидия беше разпръснала някои документи на пода. Клеър се изненада, като видя почерка на баща си вместо още детективски доклади.

Сам Каръл бе отделил цяла стена в апартамента си за следи, свързани с търсенето на Джулия. На нея имаше снимки, бележки, скъсани листове с надраскани набързо телефонни номера и имена. Цялата колекция заемаше пространство около метър и половина на три. Баща ѝ бе загубил депозита за апартамента си заради всичките дупки от габърчета в гипсокартона.

— Ти ли си запазила стената на татко? — попита Клеър.

— Не, беше във втората кутия.

Разбира се, че беше там.

Клеър коленичи. Стената осмисляше живота на баща ѝ толкова много години. Отчаянието му все още се излъчваше от всяко парченце хартия. Ветеринарното училище го бе научило да си води подробни бележки. Сам беше записвал всичко, което бе прочел, чул или видял със собствените си очи в полицейските доклади и свидетелските показания, докато случаят не се беше запечатал в ума му както храносмилателната система на куче или признаците за котешка левкемия.

Клеър взе едно късче хартия, изписано от ръката на баща ѝ. През последните две седмици от живота си Сам Каръл имаше слаба парализа след лекия удар. Прощалната му бележка едва се четеше. Бе забравила как изглеждаше оригиналният му почерк.

— Как се наричаше това? — попита тя.

— Методът на Палмър. — Лидия бе застанала зад нея. — Всъщност си беше левичар, но го бяха накарали да използва дясната си ръка.

— И с мен сториха същото.

— Заставиха те да носиш ръкавица, за да използваш дясната си ръка. Мама беше бясна, когато научи.

Клеър седна на пода. Не можеше да спре да докосва единствените неща, останали от баща ѝ. Той бе държал тази снимка на някакъв мъж, който говорил с друг мъж, който имал сестра, която може би знаела нещо за Джулия. Беше взел този кибрит от „Манхатън“, бара, където Джулия бе видяна за последно. Беше си нахвърлял бележки върху това меню от „Грит“, нейния любим вегетариански ресторант. Беше се взирал в тази снимка на Джулия, облегната на велосипеда си.

Клеър също се вторачи в нея. В коша на кормилото имаше сива федора на райета. Дългата руса коса на сестра им се спускаше по раменете ѝ на меки къдрици. Носеше черно мъжко сако и бяла риза, купища сребърни и черни гривни на лявата си китка и бели дантелени ръкавици, понеже беше краят на 80-те години на миналия век и всяко момиче по онова време копнееше да прилича на Синди Лоупър или на Мадона.

— Ще ми се да вярвам, че Пол е пазил всичко това, защото е смятал, че един ден може да искам да го видя.

Лидия се наведе над Клеър. Посочи снимката на Джулия.

— Тук е с моя медальон. Отпред има курсивно „Л“.

Сестра им беше с това бижу, когато изчезна.

— Винаги крадеше нещата ти — спомни си Клеър.

Лидия я удари по рамото.

— А ти крадеше моите.

На Клеър изведнъж ѝ хрумна нещо.

— Дали Пол е имал папка и за мен?

— Не.

Изгледа сестра си и се зачуди дали не я лъжеше по същата причина, поради която тя лъжеше нея.

— Имаш ли представа какво се е случило с дневника на татко? — попита Лидия. Сам бе започнал да си води дневник, когато Хелън го остави, понеже не му беше останал никой, с когото да споделя. — Няма го в кутиите на Пол.

— Може би мама го е прибрала? — Клеър сви рамене. По времето на смъртта на баща си се чувстваше толкова отдалечена от него, че не поиска нищо от личните му вещи. Едва по-късно се сети за очилата му, книгите му или колекцията от вратовръзки с животни, които ѝ се щеше да вземе.

— Чела съм дневника му — призна пред Лидия. — Може би защото се опитваше да го скрие от мен. Браво на Пол, че не правеше така. — Тя се облегна на стената. — Последното, което прочетох, бе писано около шест месеца преди да умре. Беше оформено като писма до Джулия. Неща, които помнеше от детството и юношеството ѝ. Как всички се бяхме променили без нея. Оказа се, че татко доста се е интересувал от нас. Знаел е точно какво правим.

— Боже, надявам се да не е било така.

— Двамата с мама са продължавали да се срещат. Дори и след като тя се омъжи повторно.

Лидия кимна.

— Знам.

Клеър видя още една снимка на Джулия, за която бе забравила. Изръмжа, докато се надигаше на колене, за да я достигне. Преди пет години си беше скъсала менискуса и имаше чувството, че той постоянно си търси оправдание, за да се скъса отново.

— И твоите колене ли са зле като моите?

— Не и колкото на Алисън Хендриксън.

— Имаш право. — Клеър се взря в снимката. На нея Джулия се печеше на моравата отпред в син бански костюм от две части. Розовата ѝ кожа лъщеше от бебешко олио. Навярно Лидия е била зад фотоапарата. Никога не разрешаваха на Клеър да се пече с тях. Или да излиза с тях. Или да диша близо до тях. — Боже, виж колко е червена цялата. Вероятно щеше да хване всякакви видове рак на кожата.

— Миналата година ми махнаха едно петно. — Лидия посочи носа си.

Изведнъж Клеър изпита благодарност към сестрите си, че я бяха пренебрегвали.

— Обзалагам се, че щеше да има тонове деца.

— Бъдещи млади републиканци.

Клеър се засмя. Джулия се преструваше, че я боли коремът, за да си остане вкъщи и да гледа новините около аферата „Иран-Контра“³⁶.

— Щеше да обучава децата си у дома, та да не им бъдат промивани мозъците от публичната образователна машина.

— И щеше да ги кара да ядат много соя, та да не им увисват тестисите.

Клеър прегледа някои от бележките на баща си.

— О, не, тя нямаше да има момчета. Това би означавало да се предаде пред патриархата.

— Дали щеше да се ваксинира?

Клеър избухна в лаещ смях, защото още през 1991 година Джулия се съмняваше в добронамереността на фармацевтичната индустрия.

— Какво е това? — Тя вдигна някакви документи, прихванати с телче, от Окръжния съд на Оукоуни.

Лидия се надвеси над листовете и присви очи.

— Това е нотариален акт за собственост в Уоткинсвил.

Пол беше израснал в този град, който се намираше близо до Атънс. Клеър отгърна на втората страница, за да види името и адреса на законния собственик.

— Бъкминстър Фулър — произнесе Лидия, тъй като, разбира се, вече го бе прочела. — Защо името ми звучи познато?

— Той беше любимият архитект на Пол. — Клеър ѝ подаде документите, повече не можеше да ги гледа. — Пол е израснал във ферма в Уоткинсвил. Каза ми, че всичко било продадено, когато родителите му починали.

Лидия се изправи. Взе очилата си за четене и айпада на сестра си от кухнята и отново се настани до нея.

Клеър усети да я залива вълна от погнуса, която съпътстваше откриването на поредната лъжа на Пол.

Лидия си сложи очилата и започна да пише на айпада. Сестра ѝ се вторачи в облегалката на белия кожен диван. Искаше ѝ се да го съдере с нокти. Искаше ѝ се да натроши дървената рамка, да намери няколко клечки кибрит и да изгори цялата шибана къща.

Не че тя щеше да изгори. Пол беше инсталирал най-добрата жилищна противопожарна система, която градският строителен инспектор бе виждал.

— Онлайн архивите съдържат сведения за десет години назад, но жилищните данъци на Бъкминстър Фулър са платени до днес — обясни Лидия.

Клеър се замисли за картината в кабинета на Пол, изобразяваща къщата от детството му. Беше прекарала часове в работа над нея, за да улови всички сенки и ъгли правилно. Той бе плакал, когато му я подари за годишнината им.

— Пол каза, че човекът, който купил имота, съборил къщата, та да може да обработва земята — сподели тя.

— Някога била ли си там, да се увериш, че действително е така?

— Не. — В интерес на истината неведнъж го беше молила да отидат. В крайна сметка бе уважила решението му да не ходят. — Пол каза, че е прекалено болезнено за него.

Лидия отново насочи вниманието си към айпада. Този път Клеър я гледаше какво прави. На екрана излезе Гугъл Ърт. Въведе уоткинсвилския адрес. Веднага се появиха акри изорани полета. Тя увеличи мащаба. В имението се виждаше малка къща. Клеър лесно разпозна дома от детството на Пол. Белите дъски бяха наредени вертикално, а не напречно. Хамбарът беше съборен, но на алеята имаше кола. В големия заден двор, който отделяше къщата от обработваемата земя, бе монтирана детска люлка.

— Няма изглед от улицата — отбеляза Лидия. — Пътят дори няма име. Смяташ ли, че е дал имението под наем?

Клеър отпусна глава в шепите си. Вече нищо не знаеше.

— Има телефонен номер. — Лидия отново стана, за да вземе мобилния си телефон от барплота, но сестра ѝ я спря.

— Използвай бърнърфона. На стола в кабинета ми е.

Лидия изчезна в коридора. Клеър се загледа в задния двор. Прозорците бяха замътени от влага. От басейна се носеше мъгла. Щеше да се наложи да изключи нагревателя. Така или иначе, рядко използваха басейна през зимата. Може би трябваше да го покрие. Или да го напълни с бетон. Поддържането на мрамора чист си беше истински ад. През лятото терасата се нагряваше толкова много, че винаги си обуваше сандали, иначе рискуваше да получи изгаряне трета степен. Пол беше проектирал басейна да бъде красив, а не практичен.

Клеър не можеше да се сети за по-добра метафора за съвместния им живот.

Взе айпада. Сателитната снимка на имението на Бъкминстър Фулър беше направена през летните месеци. Полето зад къщата бе изпълнено с лозя. Малката едноетажна постройка все още имаше същата бяла фасада, която Клеър толкова внимателно се бе опитала да пресъздаде в картината за годишнината им с Пол. Дъски и летви, беше ѝ обяснил съпругът ѝ — големи, вертикални дъски и по-малки летви, които да прикриват пролуките. Покривът беше от яркозелени асфалтови керемиди. Дворът бе добре поддържан. Люлката в задния двор изглеждаше здрава и компактна — две неща, които Пол винаги се бе стремил да постигне в една конструкция.

Клеър поне знаеше, че съпругът ѝ не я е излъгал за катастрофата, при която бяха загинали родителите му. Той не обичаше да говори за нея, но тя бе чула подробностите от майка си. Въпреки всичките трийсет хиляди студенти, които посещаваха Джорджийския университет, Атънс си беше малък град и главната библиотека, както всяка библиотека в Америка, бе центърът на общността. Онова, което Хелън не можеше да прочете във вестниците, го бе научила от местните слухове.

Семейство Скот се прибирали у дома от църковна служба, когато някакъв тир ударил парче лед и се отклонил от лентата си на магистрала „Атланта“. Бащата на Пол бил обезглавен. Майка му живяла още няколко секунди. Поне така твърдели свидетелите. Чули я да крещи, докато пламъците поглъщали колата.

Пол се страхуваше изключително много от огън. Това беше единственото, което го плашеше. Погребалните му инструкции изрично гласяха, че не трябва да бъде кремиран.

— Какво има? — попита Лидия. В ръката си държеше бърнърфона.

— Просто си мислех за погребалните инструкции на Пол. — Те не бяха ламинирани, но си приличаха с всички други инструкции, които той ѝ предоставяше. Клеър беше намерила листа в бюрото си, в една папка с надпис: В СЛУЧАЙ НА СПЕШНОСТ.

Държеше да бъде погребан в семейния парцел. Искаше надгробен камък, който да е подобен по размер и вид на тези на родителите му. Не желаеше грим или гел за коса, или да бъде балсамиран, или тялото му да бъде изложено като някакъв манекен, понеже ненавиждаше ритуалите, които съпровождаха смъртта. Само искаше Клеър да му избере някой приятен костюм и хубави обувки, въпреки че какво значение имаше дали щеше да носи обувки — хубави или лоши, — а и как съпругата му щеше да разбере дали въобще са му ги сложили, или не?

Последната молба в списъка беше сърцераздирателна: Пол настояваше да бъде погребан с венчалната халка и пръстена си от гимназията. Клеър се чувстваше ужасно, защото, макар да желаеше да удовлетвори всички искания на съпруга си, не бе в състояние, тъй като двата пръстена бяха откраднати от Змията.

— Клеър? — Лидия ѝ подаде телефона. Вече беше набрала номера, посочен на името на Бъкминстър Фулър.

Сестра ѝ поклати глава.

— Ти го направи.

Лидия включи на високоговорител. Звъненето озвучи стаята, отскачаше от празните стени. Клеър затаи дъх. Не знаеше какво да очаква, докато на обаждането не бе отговорено.

Чу се щракване като от стар телефонен секретар, пробудил се за живот. Записът не беше много добър, но гласът определено принадлежеше на Пол.

— Свързахте се с жилището на семейство Фулър. Ако търсите Бък…

Клеър сложи ръка на гърлото си. Знаеше какво ще последва, нали тяхното собствено съобщение бе записано по същия сценарий.

Весел женски глас допълни:

— … или Лекси!

Пол довърши:

— Моля, оставете съобщение…

От говорителчето на бърнърфона се разнесе продължително бипкане.

Лидия затвори.

— Лекси. — Клеър почти изплю думата. Онази жена звучеше по-млада от нея. И по-щастлива. И по-глупава, което щеше да е утеха, ако Клеър не беше толкова обзета от ревност.

Тя се изправи. Започна да крачи из стаята.

— Клеър…

— Дай ми минутка.

— Не бива наистина да…

— Млъкни. — Завъртя се на пети и тръгна в обратната посока по дължината на помещението. Не можеше да повярва. После си каза, че трябва да повярва, защото в този ужасен момент от нейния живот какво значение всъщност имаше?

Лидия взе айпада в скута си. Наведе се над клавиатурата.

Клеър не преставаше да крачи от единия край на дневната до другия. Наясно беше, че гневът ѝ не е насочен в правилната посока, но неведнъж бе доказала, че е напълно неконтролируем.

— Не намирам Лекси Фулър, Алекс Фулър, Александра Фулър… — докладва Лидия. — Нищо в градските архиви. — Продължи да пише. — Ще пробвам в Мадисън, Огълторп…

— Не. — Клеър притисна ръце о стената, искаше ѝ се да събори къщата. — Какво ще стане, като я открием? Какво ще направим?

— Ще ѝ кажем, че съпругът ѝ е мъртъв.

— Защо непрекъснато се опитваш да прехвърлиш проблемите ми на други хора?

— Не си права.

Клеър знаеше, че е права, ала не ѝ пукаше.

— Значи просто ще потропам на вратата на тази Лекси и ще се представя. Ако тя не ми каже да си го начукам, каквото аз определено бих сторила на нейно място, ще ѝ река, о, в добавка към факта, че Пол е полигамен, също така е крадец, а вероятно и изнасилвач и със сигурност преследвач, и е гледал филми, в които жени са измъчвани и убивани? — Клеър се оттласна от стената и отново започна да крачи нервно. — Повярвай ми, не ѝ трябва да знае всичко това.

— Ти не би ли искала да знаеш?

— Твърдо не. — Тя се изненада от решителността си. Спомни си първия път, в който седна пред компютъра на Пол.

Червено хапче/синьо хапче.

Ако можеше да се върне назад във времето, щеше ли да избере да живее в неведение? Даже в крайна сметка Адам да ѝ бе казал за откраднатите пари, филмите и файловете вероятно щяха да си останат дълбока тайна. Тя щеше ли да претърси склада в мазето? Пол беше онзи, който изпитваше емоционална привързаност към глупавите любовни бележки и билетите за първия филм, дето бяха гледали заедно. Вече бе решила, че не може да живее в къщата мечта на съпруга си без него. Би могла да се премести в по-малко жилище, навярно в някоя кооперация в центъра. Лесно можеше да си представи как другият ѝ Аз се обажда на фирма, която да унищожи всичко, вместо да плаща, за да го пази на склад или премести.

— Пол пътуваше ли често по бизнес дела? — попита Лидия.

Клеър поклати глава.

— Само за по няколко дни и обикновено ме вземаше със себе си. — Искаше ѝ се да изрече онова, което се прокрадна в главите и на двете, когато видяха люлката. — Ако има дете, значи е доста скапан баща.

— Уоткинсвил се намира на по-малко от петнайсет минути от препълнен със студентки кампус — подхвърли Лидия и изчака сестра ѝ да се обърне към нея. — Ами ако има още папки? Още жени?

Въображението на Клеър беше стигнало до по-мрачни места.

— Има ли мазе в онази къща?

Лидия не се помръдна няколко секунди. После отново започна да пише на айпада. Клеър коленичи до нея. Сестра ѝ изтегли данъчните регистри за имота в Уоткинсвил. Следеше с пръст написаното, четейки:

— Еднофамилна къща. Дървена облицовка. Построена през 1952-ра. Климатична инсталация. Градска канализация. Септична система. Няма таванско помещение. Мазе — също няма. — Лидия погледна към сестра си. — Няма мазе.

Клеър се свлече на пода. Зарея поглед навън. Слънчевата светлина обезцветяваше и бездруго безцветната стая.

— Маскираният… не е Пол. Познавам тялото му.

— Адам ли е?

Въпросът блъсна Клеър подобно удар в сърцето. Адам беше със същия ръст като маскирания мъж. Имаше същия цвят на кожата. Що се отнасяше до останалото, нямаше представа. Тя не беше влюбена в Адам Куин. Не бе прекарала часове легнала до него, не бе докосвала и целувала кожата му, не бе запомнила тялото му.

— Чукахме се три пъти. Никога не сваляхме всичките си дрехи. Винаги бяхме прави.

— Колко романтично. — Лидия остави айпада. — Сигурна ли си, че гласът на телефонния секретар е на Пол?

Клеър кимна, не можеше да сбърка мекия южняшки тембър на съпруга си.

— Какво трябва да направим? — попита, ала бързо се коригира: — Исках да кажа, какво трябва да направя аз?

Лидия не отговори. Просто се взираше в задния двор по същия начин, както и Клеър преди малко.

Сестра ѝ се присъедини към нея и отнесено се загледа в самотната катерица, която подскачаше около басейна и пиеше солена вода от него. Въпросът какво трябваше да направи беше доста сложен, защото отговорът зависеше от това дали иска да научи повече. А то далеч надхвърляше червено хапче/синьо хапче. Означаваше да обели пословичния лук.

Двете сестри се стреснаха, когато телефонът иззвъня.

Клеър провери бърнърфона, но екранът беше празен.

— Не е мобилният ми — каза Лидия.

Телефонът иззвъня втори път. Клеър пропълзя до безжичната слушалка на масата до дивана. Отекна трето иззвъняване. Започна да изпитва добре познатото чувство за гадене още преди да чуе гласа на Фред Нолан.

— Клеър — поде той, — радвам се, че те хванах.

Гласът му беше силен и ясен като църковна камбана. Тя държеше слушалката така, че и Лидия да може да чува.

— Мисля да се възползвам от офертата да разговарям с теб и адвоката ти — изрече Нолан.

Тъпанчетата на Клеър започнаха да туптят от собственото ѝ сърцебиене.

— Кога?

— Какво ще кажеш за днес?

— Днес е неделя. — Едва сега осъзна какъв ден е. Почти цяла седмица беше минала от убийството на Пол.

— Сигурен съм, че имаш достатъчно пари, за да платиш таксата на Полковника за уикендите — отвърна Нолан.

Полковника. Така викаха на Уин Уолас, адвоката, дето помогна на Клеър да се размине с обвинението в нападение. Пол го наричаше Полковника, защото беше същият тип арогантен тъпак като героя на Джак Никълсън в „Доблестни мъже“.

— Клеър?

Откъде Нолан знаеше прякора, който те бяха измислили? Дали Пол не беше използвал Полковника, за да се отърве от обвинението в присвояване?

— Ало?

Клеър погледна към Лидия, която клатеше толкова енергично глава, че навярно щеше да си докара някоя травма.

— Къде? — попита накрая.

Нолан ѝ каза адреса.

— Ще бъда там след два часа. — Тя прекрати разговора. Върна слушалката обратно в гнездото. Когато отлепи ръка от нея, видя, че дланта ѝ е оставила потно петно.

— Смяташ ли да му дадеш файловете? — попита Лидия.

— Не. Нямам намерение да ходя на срещата. — Клеър се изправи. — Отивам в Атънс.

— Какво? — Лидия също се изправи. Последва сестра си до антрето при задния вход. — Току-що каза на Нолан, че…

— Майната му на Нолан. — Клеър взе дамската си чанта. Пъхна крака в тенис обувките. Не знаеше защо, но се налагаше да види Лекси Фулър. Нямаше намерение да говори с нея или да хвърли бомба в живота ѝ, просто искаше да зърне другата жена със собствените си очи.

— Виж, Лидия, наистина оценявам…

— Млъквай. Идвам с теб. — Сестра ѝ изчезна навътре в къщата.

Клеър провери пощенската кутия на видеоекрана до вратата. Обърнската флашка все още бе там. Часът беше 9,13 в тази неделна сутрин. За хубаво или за лошо Адам Куин спеше? Или може би бе предпочел някой друг да мине да вземе USB драйва? Дали Джейкъб Мейхю не беше тръгнал за насам? Дали Фред Нолан щеше да приеме неявяването ѝ след два часа за умишлено подвеждане на федерален агент? Щеше ли да прекара нощта в собственото си легло, или ѝ бе отредено през следващите няколко години да бъде в затвора?

Лидия се върна с дамската си чанта. В едната ръка държеше айфона си, а в другата бърнърфона.

— Аз ще карам.

Клеър реши да не спори, защото сестра ѝ беше по-голяма и винаги тя трябваше да кара. Отвори задната врата и я остави отключена. По този начин направо канеше крадците да се завърнат. Даже щеше да им сложи курабийки на прага, ако имаше време.

Изключи тѐслата от контакта. Ключовете ѝ бяха на работната маса, където ги бе оставила. Прибра ги в чантата си и влезе в колата. Лидия се качи зад волана. Намести си седалката. Настрои си огледалата. Намръщи се при вида на светещия седемнайсетинчов тъчскрийн, който се намираше в средата на таблото.

— Колата е електрическа, нали? — Лидия звучеше раздразнена. Новите неща я изнервяха. — Атънс е на един час разстояние.

— Наистина? Не бях забелязала при единайсетте милиарда пъти, в които съм карала точно тази кола до къщата на мама и обратно. — Така беше поне докато мониторът на глезена не бе ограничил придвижванията ѝ. — Може ли все пак да тръгваме?

Лидия продължаваше да изглежда раздразнена.

— Къде влиза ключът?

— Натисни спирачката, за да я включиш.

Тя изпълни нареждането.

— Включена ли е? Даже не я чувам.

— На триста години ли си? — подигра ѝ се Клеър. — Господи боже, това е просто кола. Дори баба Джини може да се оправи с нея.

— Беше доста грубо от твоя страна. — Лидия включи на скорост. Видеоекранът превключи на камерата за задно виждане. Тя изпръхтя от отвращение, докато даде на заден и обърна.

Портата в края на алеята беше отворена. На Клеър ѝ се струваше, че са минали десет години, откакто бе седяла в лимузината с майка си и баба си. Опита се да си спомни как се чувстваше тогава. Чистата ѝ, ненакърнена мъка беше такъв лукс.

Имаше друга жена в Уоткинсвил, която вероятно изпитваше същото чисто чувство на тъга. Пол го нямаше от почти цяла седмица. Навярно онази се бе обаждала в болници, полицейски участъци, магистрални служби и на всеки, който би я изслушал. И всеки — след като направеше кратко проучване — щеше да ѝ каже, че Бъкминстър Фулър, бащата на геодезичния купол, е починал през 1983-та.

Клеър се запита каква ли история беше измислил Пол, за да обясни отсъствията си пред жената. Пътуващ търговец. Правителствен агент. Работник на нефтена платформа. Пилот.

Съпругът ѝ се бе сдобил с разрешение за пилот в колежа. Имаше право да кара леки самолети, което значеше, че винаги когато наемеха чартърен полет, той се наместваше в кокпита и започваше да си говори с пилота за посока на вятъра и алтиметри. Клеър съжаляваше бедния човечец, който трябваше да държи самолета в небето.

Следваше ли да съжалява Лекси Фулър? Имаше ли право да я остави в неведение относно Пол? Клеър прекрасно знаеше какъв ад е да научиш истината. Би ли могла да причини това на друго човешко същество?

Може би Лекси вече бе разбрала за нея. Може би малката кучка нямаше нищо против да споделя чужд съпруг, да отглежда копелето — или копелетата му, — докато той си живееше с друга съпруга.

Клеър затвори очи. Мислеше ужасни неща за тази жена. Превръщаше Лекси в чудовище, а вероятно Пол ги бе заблудил и двете. Дори Лекси да бе съучастничка в полигамията, едва ли имаше представа за гнусните лайна, в които беше нагазил.

— Диадична цялост — би ѝ казал съпругът ѝ. — Човешкият мозък е склонен да допуска, че ако има жертва, трябва да има и злодей.

Така ли се възприемаше тя в момента, като една от жертвите на Пол?

— Клеър? — Лидия бе отпуснала ръце върху волана. — Мисля, че се нуждаем от повече информация.

Мисълта накара Клеър да се свие.

— Какво искаш да кажеш?

— Градските онлайн архиви обхващат само последните десет години. Винаги ли Пол е притежавал къщата?

— Има ли някакво значение?

— Просто се чудя дали няма други госпожи Фулър.

Клеър се вторачи в пътя. Проблемът с Лидия беше, че тя неизменно мислеше най-лошото за Пол.

— Смяташ, че ги е заравял в задния двор?

— Не съм казала подобно нещо.

— Не се налага да го правиш. — Клеър опря глава на дланта си. Не искаше Лидия да бъде тук, но не можеше да си представи да върши всичко това сама. Беше забравила колко е дразнещо да имаш сестра.

Лидия даде мигач, за да излезе на магистралата. Междувременно, в знак на примирие, подхвърли:

— Татко мразеше да шофира в неделите.

Клеър се усмихна, макар и против волята си. Докато баща ѝ я учеше да шофира, я беше предупредил, че неделята е най-опасният ден за пътуване. Обясни ѝ, че тогава хората са изморени и кисели от седенето в църквата часове наред в стегнатите си дрехи, и когато биват пуснати най-накрая, се изнасят като прилепи от ада.

— Какво търсеше в „Макдоналдс“ вчера? — попита Лидия.

Клеър ѝ каза истината.

— Чудех се дали ще е неучтиво, ако повърна в тоалетната, без да си поръчам нищо.

— Мисля, че са свикнали. — Лидия ускори в бързата лента. Въпреки че се оплакваше толкова много от колата, явно се наслаждаваше на шофирането. — Как смяташ, че ще постъпи Нолан, след като не се появиш в кабинета му?

— Зависи. Ако онова, което прави, е законно, ще пусне заповед за арестуването ми. Ако не е, ще започне да ми звъни отново или ще отиде в къщата.

— Ти остави вратата на гаража отворена. Просто трябва да влезе и да разгледа лаптопа на Пол.

— Нека го направи. — Клеър не виждаше смисъл да крие филмите. Тя беше тази, която ги предаде на полицията. — Същото важи и в този случай. Ако Нолан е там законно, то тогава ще има заповед за претърсване. Ако не е, може да вземе харддиска и да си го навре в задника.

— Може би ще бъде там, когато Адам дойде за флашката.

— Чудесно. Могат да гледат филмите заедно и да си направят по една чекия.

Лидия не се засмя.

— Може ли да те попитам нещо?

Клеър изгледа сестра си. Тя не беше от хората, които искаха разрешение.

— Питай.

— С какво се занимаваш по цял ден? Имаш ли някаква работа или нещо друго?

Клеър усети намека във въпроса. Вероятно Лидия предполагаше, че по цял ден само седи, нагъва бонбони и харчи парите на Пол. Ако трябваше да бъде честна, понякога правеше тъкмо това, имаше обаче случаи, в които вършеше полезни неща.

— Доброволка съм в доста начинания. В приют за бедни. В кухня за бедни. В много социални дейности. — Все едно изброяваше всичко онова, което бе важно за баща ѝ. — Помагах в „Проект «Невинност»“ за известно време, но дойде един случай, касаещ Бен Карвър. — Бен Карвър беше единият от двамата серийни убийци, които се изгавриха с баща ѝ. — Учих френски и немски. Все още свиря на пиано. Кося тревата, ако има нужда и ако не е прекалено горещо. Играех тенис по три-четири часа на ден, само че поради някаква причина вече никой не иска да играе с мен. — Обърна се към Лидия: — При теб как е?

— Работя. Прибирам се у дома. Спя. Ставам и пак работя.

Клеър кимна, сякаш не беше в течение.

— Излизаш ли с някого?

— Не точно. — Лидия изпревари един бавно движещ се мерцедес. — Мама знае ли, че си говорила с мен? — Въпросът изглеждаше спонтанен, ала суровият ѝ тон я издаде.

— Не ѝ казах — призна си Клеър. — Но само защото бях разстроена и смятах, че ако ѝ се обадя, щеше да го усети по гласа ми и да ме накара да ѝ разкрия истината.

— Каква истина?

— Че не си лъгала и самият факт, че не си лъгала, означава, че Пол е лъгал, което значи, че осемнайсетгодишният ми брак е представлявал една голяма лъжа, а съпругът ми е бил психопат.

Лидия завря брадичка във врата си, ала този път си наложи да държи устата си затворена.

— Не съм ти се извинила за всичко, което сторих — осъзна Клеър.

— Не, не си.

— Съжалявам — изрече тя, но думата изглеждаше мижава пред онова, дето искаше да вложи в нея. — Трябваше да ти повярвам. — Знаеше, че нямаше как да стане. Не можеше да си представи вариант в онзи момент от живота си, при който да повярва на Лидия. — Макар и да не ти повярвах, не биваше да те оставям да си отидеш.

Лидия беше извърнала глава. Подсмръкна.

Клеър погледна към ръката на сестра си. Не знаеше дали е редно да я докосне.

— Съжалявам, Пепър. Изоставих те. Накарах мама също да те изостави.

— Не можеш да накараш мама да направи нещо, което самата тя не желае.

— Не съм много сигурна. — За първи път Клеър осъзна последствията от стореното. Тя не просто бе изрязала Лидия от живота си. Беше я прокудила от онова, което бе останало от семейството им. — Мама беше ужасена, че трябва да изгуби още едно дете. Знаех го и постъпих егоистично, защото ти бях страшно ядосана. Накарах я да направи избора на Софи³⁷. — Помисли си, че това беше единствената ситуация, в която този израз можеше да намери някакво приложение. — Сгреших. Толкова много съжалявам за всичко, което ти причиних. Което причиних на нашето семейство.

— Е — Лидия изтри сълзите си, — в мен беше голяма каша тогава. Онова, дето каза, е истина. Крадях от всички вас. Лъжех през цялото време.

— Но никога не би излъгала за нещо подобно и трябваше да си дам сметка. — Клеър се засмя при това омаловажаване на фактите. — Явно не съм съзирала доста неща.

Лидия преглътна, за да възпре напиращите сълзи.

Клеър не знаеше какво друго да каже. Че се гордее със сестра си, задето се е отказала от наркотиците и се е измъкнала от дълбоката бедност? Че дъщеря ѝ е красива, умна и невероятна? Че очевидно приятелят ѝ я боготвори? Всичко, което бе разбрала за Лидия, произлизаше от папките на частните детективи на Пол.

А това означаваше, че макар Клеър да бе разголила мрачната, прогнила душа на своя брак, сестра ѝ все още не ѝ беше доверила истината за собствения си живот.

— Така. — Лидия явно искаше да смени темата. Махна с ръка към тъчскрийна. — Това чудо има ли радио?

— Може да възпроизведе всяка песен, която пожелаеш. — Клеър докосна необходимата иконка. — Просто кажи силно и ясно какво искаш да слушаш и то ще бъде намерено в интернет и възпроизведено.

— Невероятно.

— Добре дошла при единия процент³⁸. — Клеър раздели дисплея. Отново се почувства като развълнуваното хлапе в салона на „Тѐсла“, което превърташе различните екрани. — Можеш да четеш имейлите си, да проверяваш колко мощност ти остава, да сърфираш в интернет.

Изведнъж млъкна. Когато докосна иконката, системата зареди последната страница, която Пол бе разглеждал. Feedly.com беше новинарски агрегатор³⁹, който работеше на подобен принцип като известията в Гугъл, но с новинарски статии.

Пол беше въвел само едно име в търсачката.

Лидия попита:

— Какво има?

— Отбий.

— Защо?

— Отбий.

Тя въздъхна тежко, но изпълни нареждането. Колата се разтресе от хоризонталната релефна маркировка, докато спираше в аварийната лента.

— Какво има? — попита отново.

— Пол е настроил известията на новини за Ана Килпатрик. Последното е отпреди две минути.

Лидия грабна дамската си чанта и извади очилата.

— Какво чакаш?

Клеър чукна с пръст върху най-скорошното известие — един линк от Канал 2, филиал на Ей Би Си в Атланта.

Най-горе на страницата имаше черна рамка за поточно видео. Течеше червена лента с надпис: „НА ЖИВО! Извънредни новини за случая с Ана Килпатрик!“. Едно въртящо се колелце показваше, че видеото се зарежда. Клеър включи звука. Двете зачакаха, очите им не се отлепяха от колелцето.

Тѐслата се разклати, когато кафяв камион на Ю Пи Ес мина покрай нея.

— Това отнема цяла вечност — негодуваше Лидия.

Най-накрая видеото се зареди, но нямаше много за гледане. Капитан Мейхю стоеше на някакъв подиум. Конгресмен Джони Джаксън, който никога не пропускаше възможност да се появи в медиите, бе застанал зад него, леко вдясно, за да бъде в обсега на камерата. Двамата бяха обърнали очи към затворената врата отстрани. Виждаха се проблясъци от светкавици на фотоапарати и се долавяше надигащото се недоволство на нетърпеливите репортери.

Един глас зад кадър обяви:

— Казаха ни, че родителите са пристигнали в сградата преди пет минути. — Репортерът направи резюме на изчезването на Ана Килпатрик, стигайки до намирането на колата ѝ на паркинга на Ленъкс Мол.

Клеър си спомни пресконференциите, които семейството ѝ даваше. Тогава имаше само три новинарски станции и срещите с медиите се устройваха в малкото фоайе на шерифството. На двете с Лидия им бяха казали да изглеждат съкрушени, но не чак толкова. Хелън се притесняваше, че похитителят на Джулия ще види другите ѝ две дъщери и ще поиска да отвлече и тях. Шерифът ги бе посъветвал да насочват коментарите си към Джулия, защото той непреклонно вярваше, че тя се намира в някой западнал хотел и се спуква от смях при вида на родителите си, които се правят на глупаци по вечерните новини.

— Ето ги и тях — обади се Лидия.

Видяха как на екрана се отвори страничната врата. Родителите на Ана Килпатрик пристъпиха към подиума и застанаха отляво на Мейхю. Той им кимна, като че за да им каже: Ще се справим с това. Те не му кимнаха в отговор. Двамата изглеждаха като осъдени на смърт, които чакаха да бъдат екзекутирани.

— Открили са тялото — додаде Лидия.

Клеър ѝ изшътка да мълчи, но няколко секунди по-късно Мейхю потвърди предположението ѝ.

Полицаят заяви:

— Останките на млада жена са намерени около четири часа тази сутрин на джогинг алеята на Белтлайн.

Белтлайн минаваше през центъра. Клеър имаше няколко приятелки, които се шегуваха, че трябва да бъде наречена Рейплайн⁴⁰ заради големия брой сексуални нападения, които се случваха там.

Мейхю продължи:

— Окръжната криминална лаборатория в Дикалб успя да идентифицира останките по снимки и отпечатъци. Семейство Килпатрик също потвърдиха преди час.

— Позволили са им да видят тялото? — учуди се Клеър.

— Ти не би ли поискала?

Вече не беше особено сигурна.

Мейхю каза:

— В този момент не разполагаме с нови улики. Молим всички, които разпознаят мъжа от скицата, да се обадят на горещата ни линия. — Полицаят вдигна фоторобота на мъжа, видян в близост до колата на Ана. — Семейство Килпатрик биха искали да благодарят на всички, помогнали за издирването на…

Клеър спря звука, защото знаеше какво ще последва. Репортерите щяха да задават въпроси. Мейхю нямаше да им отговаря. Забеляза как полицаят направи знак на Боб Килпатрик, бащата на Ана. Мъжът имаше същото сълзливо, пречупено изражение, което беше виждала безброй пъти на лицето на собствения си баща.

Лидия също го бе виждала.

— Напомня ми за татко.

Клеър се насили да не гледа Елинор Килпатрик. Тя се държеше за съпруга си, все едно се бяха изгубили в морето. Наистина бяха изгубени — даже да стигнеха до сушата, винаги щяха да усещат как всичко под тях се люлее.

Лидия хвана сестра си за ръката. Усети утехата от допира да се разлива по тялото ѝ като топла вода. Седяха в колата и слушаха профучаващите покрай тях камиони. Искаше ли Клеър да види тялото на Джулия? Щеше да се е променило за всичките тези години. Щеше да е само кости, но дори костите биха означавали толкова много, защото щяха да имат какво да заровят, да разполагат с място, на което да оставят мъката си.

— Какво се случва? — Лидия не задаваше екзистенциален въпрос. Тя сочеше към тъчскрийна. Елинор Килпатрик беше избутала Мейхю встрани. Сграбчи микрофона.

Клеър усили звука.

Гневният глас на майката на Ана проскърца през тонколоните:

— … била е жигосана като проклето животно!

Излъчването беше прекъснато. Водещият на новините по Канал 2 се появи на екрана.

— Искаме да се извиним, уважаеми зрители, за езика, който току-що чухте.

— Намери нецензурираното предаване — нареди Лидия. — Намери го!

— Търся. — Клеър вече бе отишла на търсачката. Новините бяха актуализирани. Пресконференцията беше качена на още десетина сайта. Тя избра най-жълтия от тях. Колелцето в цветовете на дъгата започна да се върти в средата на екрана.

— Опитай някой друг — нервничеше Лидия.

— Дай му малко време. — Клеър стисна юмрук с длан, за да не сграбчи екрана. Тъкмо щеше да се откаже, когато страницата най-накрая се зареди.

Мейхю беше застинал пред микрофона. Джаксън се взираше право напред като примерен войник. Клеър натисна бутона за пускане на видеото. Капитанът каза:

— Останките на млада…

— Началото е. — Очевидно Лидия беше внимавала. Тя плъзна пръст в долната част на екрана, докато не стигна до избухването на Елинор Килпатрик.

— Това са пълни глупости! — извика жената.

Джони Джаксън умело излезе от кадър, като остави всичко в ръцете на Джейкъб Мейхю.

— Госпожо Килпатрик… — Капитанът прикри микрофона с ръка.

— Не! — Елинор Килпатрик се опита да я отблъсне. Тя беше дребна. Не успя да помести мъжа, затова се обърна към репортерите и закрещя: — Дъщеря ми е била нарязана!

В отговор засвяткаха светкавици на фотоапарати.

Мейхю повтори:

— Госпожо Килпатрик…

Тя му изтръгна микрофона.

— Гърдите ѝ са били осакатени! Била е жигосана като проклето животно!

Капитанът се помъчи да се добере до микрофона. Елинор Килпатрик се извърна от него. Той опита отново, но Боб Килпатрик го удари в корема.

— Тя беше нашето бебче! — проплака майката. — Беше още дете!

Двама мъже в униформи хванаха Боб Килпатрик. Съпругата му продължи да крещи, докато го влачеха.

— Що за животно би сторило това на малкото ни момиченце? Що за животно?

Мейхю избърса уста с опакото на ръката си. Очевидно беше бесен. Пред погледите на репортерите сграбчи Елинор Килпатрик през талията и я помъкна по подиума. Микрофонът падна на пода, когато кабелът се опъна. Мейхю буквално блъсна жената през отворената врата. След това я затръшна. Камерата се задържа за няколко секунди върху нея, преди всичко да потъне в мрак.

Двете не можеха да отлепят очи от екрана.

— Видя ли какво направи тя? — попита Лидия.

— Да. — Клеър отиде на началната страница. Изчакаха видеото да се зареди отново. Вместо да превърти напред, пусна пресконференцията отначало. Първо Мейхю, после Елинор Килпатрик. Щом записът свърши, го върна пак, за да го гледат за трети път.

Гласът на репортера зад кадър. Мейхю на подиума. Родителите на Ана, които влизат в помещението.

Нито Клеър, нито Лидия можеха да откъснат погледи от тъчскрийна. Бяха поразени от изблика на Елинор Килпатрик и начина, по който очертаваше буквата „Х“ на корема си, когато каза, че дъщеря ѝ е била жигосана.

Клеър спря видеото на пауза. Елинор Килпатрик застина на екрана. Устата ѝ беше отворена. Дясната ѝ ръка — притисната в лявата страна на корема, малко встрани от центъра, точно под ребрата.

— Гърдите ѝ са били осакатени — каза Лидия.

— Знам.

— Върху корема ѝ е била жигосана буквата „Х“.

— Знам.

Точно както второто момиче във филмите на Пол.

Онова, което приличаше на Ана Килпатрик.