Красиви момичета

Петнайсета глава

Клеър стисна силно волана. Паниката едва не бе запушила гърлото ѝ. Потеше се, макар че през малкия отвор в люка проникваше студен полъх. Погледна към телефона на Лидия на седалката до нея. Екранът беше потъмнял. Досега Пол ѝ бе изпратил три снимки на сестра ѝ. Всяка от тях я показваше от различен ъгъл. Всяка донесе моментно облекчение на Клеър, защото не забеляза повече наранявания по лицето ѝ. Нямаше доверие на Пол, но имаше на собствените си очи. Съпругът ѝ не бе наранил повече сестра ѝ.

Поне все още не.

Застави се да не отпраща мислите си на онова мрачно място, което толкова отчаяно ги теглеше. По снимките не можеше да отгатне нито местоположението, нито часа. Оставаше ѝ да се вкопчи във вярата, че Пол спира на двайсет минути и ги прави, тъй като алтернативата бе да е изщракал всичките наведнъж и Лидия вече да е мъртва.

Трябваше да намери изход от ситуацията. Пол определено бе разработил стратегията си. Съпругът ѝ винаги беше с едни гърди пред останалите. Може би вече разполагаше с решение. Може би даже го изпълняваше.

Вероятно имаше и друга къща. Пол неизменно се запасяваше. За два часа с кола от Атънс можеше да стигне до двете Каролини или до брега, или близо до един от граничните градове на Алабама. Навярно притежаваше друг имот на друго име, с друга стая за убийства, с друг комплект рафтове за неговата извратена филмова колекция.

Потта се стичаше по гърба на Клеър. Отвори люка с още няколко сантиметра. Часът беше малко след четири следобед. Слънцето бавно потъваше на хоризонта. Не биваше да мисли за Пол или за онова, което можеше да стори на сестра ѝ. Той винаги ѝ бе казвал, че победителите се съревновават единствено със себе си. Имаше още час, за да си отговори как да вземе USB драйва от Адам, как да го изпрати на съпруга си и как, по дяволите, междувременно да спаси сестра си.

Засега не разполагаше с нищо друго освен със страх и притеснение, че този час ще изтече, а тя ще бъде все така безпомощна, както като напусна къщата на Фулър. Въртеше се в същия омагьосан кръг, който я тревожеше и преди и замъгляваше всяка съзнателна мисъл. Майка ѝ: никога на разположение. Хъкълбери: безполезен. Джейкъб Мейхю: навярно работи за конгресмена. Фред Нолан: и той, или може би преследва свои собствени цели. Конгресмен Джони Джаксън: таен вуйчо на Пол. Овластен и със сериозни връзки, както и изключително двуличен, след като стоеше рамо до рамо със семейство Килпатрик по време на пресконференцията, сякаш нямаше никаква представа какво се бе случило с милото им дете. Адам Куин: вероятен приятел или враг.

Маскираният: Пол.

Пол.

Не можеше да повярва. Не, не беше това. Клеър бе видяла всичко с очите си. Проблемът беше, че не можеше да го почувства.

Опита се да изведе на преден план онези обезпокоителни неща за съпруга си, които знаеше. Допускаше, че има още. Трябваше да има още. Подобно на цветната му колекция от папки за изнасилени жени, вероятно съществуваха безброй други филми, свидетелстващи за момичетата, които бе отвличал и държал при себе си, момичетата, които беше измъчвал за собствено удоволствие и за удоволствието на безбройните презрени, отвратителни воайори.

Адам Куин клиент ли му беше? Или активен участник? Както каза Лидия, тя не умееше да преценява добре хората. Имаше връзка с Адам, защото бе отегчена, а не защото искаше да го опознае. Най-добрият приятел на съпруга ѝ беше постоянна величина в живота им. Сега разбираше, че Пол го бе държал настрана. Адам беше там, но не и вътре в кръга.

Кръгът винаги се бе състоял само от Пол и Клеър.

Затова не му беше обръщала особено внимание до нощта на онова коледно парти. Адам бе много пиян. Той се пробва и Клеър реши да види докъде ще стигне. Беше добър или просто различен от Пол, а тя търсеше точно това. Беше посвоему очарователен. Харесваше голф, колекционираше стари влакчета и миришеше на афтършейв с горски аромат, не и неприятен.

Дотук се простираше онова, дето знаеше за него.

Адам ѝ беше казал, че предстои важна презентация в понеделник, което означаваше, че утре сутринта ще е в службата. Презентациите се устройваха в офиса на „Куин + Скот“ в центъра, където си бяха стъкмили специална зала със седалки като в кината, а млади момичета с прилепнали дрешки сервираха напитки и леки закуски.

Адам щеше да носи USB драйва със себе си. Файловете бяха прекалено големи, за да ги праща по имейла. Ако се нуждаеше от тях служебно, щеше да ги използва по време на презентацията. В случай че му бяха нужни като уличаващо доказателство, щеше да е пълен глупак, ако не ги държеше у себе си.

Клеър се замисли върху втората възможност. Може би Пол имаше друг кръг, който включваше Адам. Двамата бяха най-добри приятели повече от две десетилетия, много преди тя да се появи на сцената. Ако Пол беше намерил филмите на баща си след катастрофата, със сигурност би отишъл да поговори с Адам. Нима бяха скроили план да продължат бизнеса? Нима бяха гледали филмите заедно и бяха установили, че кадрите на насилие не ги отблъскват, а ги привличат?

В този случай Адам вече щеше да е казал на Пол, че USB драйвът е у него. Клеър не проумяваше какво означава мълчанието му. Изчакване? Преврат?

— Мисли — сгълча се тя. — Трябва да мислиш.

Не можеше. Едва се държеше.

Взе телефона на Лидия. Той нямаше парола или може би съпругът ѝ услужливо я бе елиминирал, та да ѝ осигури достъп. Натисна бутона и най-скорошната снимка се появи на екрана. Сестра ѝ се намираше в багажника, беше ужасена. Устните ѝ бяха побелели. Какво означаваше това? Имаше ли достатъчно въздух? Дали Пол не смяташе да я задуши?

Не ме изоставяй, захарче. Моля те, не ме изоставяй.

Клеър отмести телефона встрани. Нямаше намерение да изоставя Лидия. Не и този път. Никога повече.

Може би не подхващаше нещата откъм правилната страна. Не можеше да си изработи собствена стратегия, затова най-доброто, което би могла да стори, бе да разгадае какво планира Пол. Смяташе, че я бива в предвиждането на поведението му, поне що се отнасяше до коледните подаръци и изненадващите пътешествия.

Първата му цел щеше да е да си върне флашката. Чакането нямаше да му струва нищо. Държеше Лидия някъде. Тя беше неговият лост за влияние и натиск върху Клеър. Не би я убил, преди да е абсолютно сигурен, че USB драйвът е в ръцете му.

Тази мисъл ѝ донесе частично облекчение, но тя добре знаеше, че има и други неща, които Пол можеше да причини на сестра ѝ.

Нямаше да се вдълбава сега в тях.

Съпругът ѝ все още изпитваше чувства към нея — доколкото изобщо беше способен на някакви чувства. Бе сложил възглавница под главата ѝ. Бе върнал венчалната халка на пръста ѝ. Бе свалил обувките ѝ. Бе заредил тѐслата. Всички тези действия отнемаха време, което означаваше, че са важни за него. Вместо да хукне да бяга с Лидия, беше рискувал да се изложи на опасност, за да се погрижи за нея.

Това показваше, че разполага с леко преимущество.

Клеър изсумтя. Можеше да чуе гласа на Лидия в главата си: Е, и какво?.

Джипиесът в колата ѝ нареди да завие надясно. Не разчиташе на варианта някой друг да ѝ каже какво да прави, дори това да беше бордовият компютър. Нямаше на кого да се осланя. Нямаше как да отиде при майка си, която само щеше да се притесни и да си легне. Нито в полицията, защото не знаеше кой е в комбина с Пол. Нито пък в къщата в Дънуди, понеже Нолан вероятно я търсеше. Единственото място, където можеше да отиде, беше домът на Лидия.

На половината път към къщата на сестра си осъзна, че там — може би — имаше нещо, което да ѝ помогне.

Клеър намали скоростта. Следваше сляпо командите на джипиеса. Досега не бе забелязала, че се намира в стар краен квартал. На сградите им липсваше еднаквостта, характерна за новите комплекси. Имаше малки къщички, къщи с холандска архитектура и тухлени, като тази на Лидия.

Тя нямаше нужда от навигация, за да разбере, че бе стигнала до дома на сестра си. Разпозна къщата от снимките в папките на Пол. Жълтият номер отстрани на пощенската кутия беше избелял. Очевидно бе дело на детска ръка. Клеър си представи Лидия, която стои на двора и наблюдава как дъщеря ѝ внимателно изписва адреса.

Миниванът на сестра ѝ беше на алеята. Според детективите на Пол, Рик живееше в съседната къща от почти десет години. Клеър разпозна градинските джуджета до входната врата. Ванът му се намираше пред къщата ѝ в Дънуди, но той имаше и друга кола, едно старо Камаро, паркирано пред гаража.

Тя разгледа двете къщи, докато караше бавно покрай тях. В дома на Лидия бе тъмно, у Рик светеха няколко лампи. Беше късен неделен следобед. Смяташе, че мъж като Рик Бътлър ще гледа футбол или ще чете окъсан екземпляр от „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Вероятно Дий бе при приятелка. Според жените от тенис отбора на Клеър, тийнейджърите нямат навика да гасят лампите, когато излязат от стаята.

Зави на следващата пресечка — малка задънена уличка с порутена къщурка в края ѝ. Паркира и излезе от колата. Прибра телефона на Лидия в задния си джоб, защото трябваше да получи нова снимка след девет минути. Както винаги, Пол беше точен. Или предварително бе програмирал телефона да изпраща снимките.

Отвори багажника. Хвърли дамската си чанта вътре, понеже бе ясно в какъв квартал се е озовала. Намери сгъваема лопата за сняг в раницата за спешни случаи, каквато Пол беше поръчал за всичките им коли, включително и за тази на Хелън. Лопатата се отвори с металическо изщракване. Клеър зачака някоя лампа на нечия веранда да светне или някой съсед да се обади, ала нищо такова не се случи.

Огледа района, за да събере мислите си. Домът на Лидия се намираше през четири къщи. Петата беше на Рик. Задните дворове нямаха огради, с изключение на този на сестра ѝ. Дълга редица дървета отделяше дворовете от пътя. Беше четири и половина следобед. Слънцето бе започнало да залязва. Клеър лесно се промъкна покрай дърветата. Никой не надничаше през стъклото на задната си врата, макар че се чудеше дали щяха да я видят дори да погледнеха. Беше облачно. Вероятно скоро щеше да завали. Усещаше влагата във въздуха.

Клеър сграбчи мрежестата ограда с намерението да я прескочи, но металният прът се огъна под ръцете ѝ. Мрежата също. Натисна с цялата си тежест, докато оградата не стана достатъчно ниска, за да я прекрачи. Озърна се наоколо. Задният двор на Лидия беше огромен. Сигурно бе платила цяло състояние за оградата, та да държи кучетата вътре.

Клеър щеше да я оправи, когато сестра ѝ се прибереше у дома.

Задният ѝ двор бе много по-добре поддържан от останалите. Улуците бяха почистени. Бялата боя беше прясна. Клеър предположи, че Рик се грижеше за тези неща, защото съседната къща, която знаеше, че е негова, бе също така спретната.

Стана ѝ приятно, че сестра ѝ живееше тук. Въпреки ужасните обстоятелства усети щастието, струящо от двете къщи. Почувства душата на семейство, благодарно, че е заедно и че е намерило своето място в света. Лидия бе създала нещо повече от дом. Беше създала спокойствие.

Спокойствие, което Клеър бе унищожила.

Там, където трябваше да е кухнята, светеше. Тя тръгна към голямата задна веранда. Имаше маси, столове и грил от неръждаема стомана, върху който бе метнато черно покривало.

Клеър застина, когато видя прожекторите. Сензорите за движение висяха като тестиси. Погледна към небето. Ставаше все по-тъмно. Направи колеблива крачка напред, после още една. Приготви се да бъде осветена всеки момент, ала прожекторите не се задействаха, докато се качваше по стъпалата.

Надникна през големия прозорец над мивката в кухнята. Масата беше покрита с вестници. На един от столовете имаше чанта със стари тенис обувки. На хладилника с цветни магнитчета бяха закрепени бележки. Мивката бе отрупана с чинии. Пол би казал, че тук е пълна лудница, но Клеър усещаше топлината и уюта.

Нямаше стъкло на задната врата. Забеляза две резета. В долната ѝ част беше изрязана голяма вратичка за куче. Клеър тихо вдигна един дървен стол и препречи отвора. В докладите на детективите се твърдеше, че Лидия има два лабрадора, ала тази информация беше отпреди два месеца. Не можеше да си представи сестра ѝ да си е взела куче с твърде силно развити инстинкти за пазене на територия, някоя порода като овчарка или питбул, но всеки лай можеше да предупреди Рик, а той щеше да иска да разбере какво търсеше някаква непозната на задната веранда на приятелката му, и то снабдена със сгъваема лопата.

Клеър я претегли на ръка. Беше от алуминий, ала това не ѝ пречеше да е здрава. Огледа къщата на Рик за признаци на живот, преди да слезе по стълбите. Земята беше влажна. Пропълзя под верандата. Трябваше да държи главата и раменете си наведени, за да не се одере в гредите отгоре. Потрепери, когато мина през паяжина. Мразеше паяците. Потрепери отново, след което се смъмри за глезотиите си, при положение че животът на сестра ѝ беше в опасност.

Както и очакваше, под верандата бе тъмно. В тѐслата имаше фенерче, но тя не искаше да се връща. Трябваше да продължи. Импулсът за действие беше единственото, което я предпазваше от срив — не можеше да се поддаде на страха и мъката, които извираха от всяка повърхност, която докоснеше.

Навря се под задното стълбище, доколкото ѝ бе възможно. Тесни ивици светлина проникваха през пролуките между гредите. Опипа с гола ръка земята под най-долното стъпало. Имаше вдлъбнатина в пръстта. Това трябваше да е мястото. Клеър наклони лопатата и загреба.

Работеше бавно и тихо. Най-накрая успя да забие върха ѝ по-надълбоко. Чу дрънчене от удар на метал о метал. Хвърли лопатата и взе да рови с ръце. Опита се да не мисли за паяци, змии и други твари, които можеше да се крият в почвата. Пръстите ѝ напипаха ръба на полиетиленова торбичка. Позволи си да се поддаде на моментната радост, че е свършила нещо. Извади плика. Наоколо се разлетя пръст. Закашля се, кихна и пак се закашля.

Револверът беше в ръцете ѝ.

Когато бяха в колата, Лидия ѝ бе казала, че оръжието е заровено под задната веранда, но Клеър не вярваше, че ще го открие. Мисълта, че сестра ѝ притежаваше револвер, беше шокираща. Какво смяташе да прави с подобно ужасно нещо?

А какво смяташе да прави тя с него?

Претегли тежестта му на ръка. Можеше да почувства студения метал през полиетилена.

Мразеше оръжия. Пол го знаеше. Нямаше да очаква да извади револвер от дамската си чанта и да го гръмне в лицето.

Това беше планът.

Усети как той се намества в главата ѝ като слайд, който се зарежда в проекционен апарат.

Клеър осъзна, че е бил там през цялото време и я е насочвал към дома на Лидия, витаел е в ума ѝ, докато е попивала ужасиите, сторени от съпруга ѝ.

— Проактивна намеса — би обяснил Пол. — Придобита в даден минал момент информация, която пречи на способността ни да обработваме нова.

Новата информация нямаше как да е по-ясна. Пол бе хладнокръвен убиец. Клеър беше пълна идиотка, ако вярваше, че ще пусне Лидия да си ходи. Знаеше прекалено много. А и беше заменима. Като нищо можеше да има таймер на главата си, отброяващ оставащите ѝ минути живот.

Ето каква щеше да е следващата ѝ стъпка: да вземе USB драйва от Адам Куин — или като го помоли, или като го заплаши с револвера, който държеше в ръцете си. Бе виждала какво може да причини тенис ракета на коляно. Не можеше да си представи вредата, която един куршум би могъл да нанесе.

Лидия беше права, че е необходима колкото е възможно повече информация. Трябваше да разбере защо съдържанието на флашката бе толкова важно за Пол. Ако успееше да си я върне, щеше да наклони везните в своя полза.

Внимателно извади оръжието от торбичката. Миризмата на смазан метал ѝ беше позната. Преди две години бе завела Пол на стрелбище за рождения му ден. Той се зарадва, но само защото бе решила да направи нещо напълно нехарактерно за нея. Да е стояла вътре най-много десет минути. Емоционалният товар да държи смърт в ръцете си я накара да побегне към паркинга, където се разплака. Пол я утешаваше и се смееше, понеже бе глупаво и тя знаеше, че е така, ала беше като вкаменена.

Пистолетите бяха шумни. Миришеха на опасност. Когато хвана заредения „Глок“, се разтрепери цялата. Не беше способна да използва огнестрелно оръжие. Нямаше нужната сила в ръцете да издърпа затвора. От отката се паникьосваше. Страхуваше се, че може да изтърве пистолета и случайно да убие някого или себе си, или да стане и едното, и другото. Боеше се, че изхвърлените гилзи ще изгорят кожата ѝ. Всеки път, в който дърпаше спусъка, страхът ѝ се прокрадваше все повече и повече, докато не започна да трепери толкова силно, че не можеше да държи оръжието.

Но това се случи по-късно. Преди още да стъпят на стрелбището, Пол помоли управителя да му даде подробни обяснения за всяко оръжие. Клеър беше изненадана от молбата му, защото смяташе, че съпругът ѝ знае всичко за всичко. Мъжът ги бе отвел до една стъклена витрина, където бяха изложени оръжията, които можеха да се наемат почасово: револвери, пистолети, няколко пушки и, най-обезпокоителното, автомат.

Избраха пистолет „Глок“, понеже марката беше известна. Бе деветмилиметров. Трябваше да се издърпа затворът, за да се зареди патрон в патронника. При револверите патроните просто се слагаха в барабан, барабанът се поставяше на отреденото му място, запъваше се ударната игла или чукчето, след което се натискаше спусъкът.

Разбира се, ключовата дума тук бе патрони.

Клеър разгледа револвера на Лидия. Сестра ѝ не беше толкова глупава да зарови заредено оръжие под задната си веранда. Въпреки това провери барабана. Петте гнезда бяха празни. Опита се да си спомни колко пари има в портмонето си. Можеше да отиде до някой спортен магазин или до „Уолмарт“ и да си купи боеприпаси кеш, защото транзакциите с кредитни карти оставаха в системата.

Прожекторите се задействаха.

Тя си удари главата в стъпалата. Черепът ѝ издрънча като камбана.

Рик Бътлър се наведе, за да я погледне.

— Мога ли да ви помогна?

Клеър прибра револвера обратно в торбичката. Опита се да изпълзи изпод верандата, но за целта ѝ трябваха двете ръце. Метна оръжието на двора. Рик отстъпи назад, все едно бе плиснала киселина в краката му.

— Съжалявам — извини се тя, това беше отговорът ѝ за всичко. — Аз съм Клеър Скот и съм…

— Сестрата на Лидия. — Рик се вторачи в револвера. — Мислех си, че се е отървала от това нещо.

— Ами! — Клеър плесна с ръце, за да изчисти пръстта от тях. Държеше се прилично, нали Хелън я беше учила винаги да е любезна. Поне в началото. — Радвам се, че най-накрая се запознахме.

— Разбира се — отвърна мъжът. — Едно обяснение няма да е излишно.

Клеър кимна, наистина нямаше да е излишно, но не можеше да му го даде. Реши просто да каже още веднъж „Съжалявам“. Вдигна револвера. Уви торбичката около дулото.

— Чакай малко — нареди ѝ Рик, тъй като очевидно възнамеряваше да си тръгне. — Къде е Лидия?

Както винаги, точността на Пол беше безукорна. Клеър усети как телефонът на сестра ѝ извибрира в задния ѝ джоб. Бе изпратил новата снимка. Да я покажеше ли на Рик? Да му разкажеше ли какво се случва с жената, на която бе посветил последните тринайсет години от живота си?

— Трябва да вървя — заяви Клеър.

Рик присви очи. Или беше изключително проницателен, или тя бе прекалено лесна за разчитане.

— Никъде няма да ходиш, докато не ми кажеш какво става.

— Имам оръжие в ръцете си.

— Ами използвай го.

Двамата се взираха един в друг известно време. Отнякъде се разнесе лай на куче. Мина почти цяла минута, преди Клеър да изрече:

— Съжалявам.

— Продължаваш да го повтаряш, но не ми се струва да го чувстваш.

Този мъж изобщо не подозираше колко много съжалява.

— Трябва да тръгвам.

— С празен револвер, който беше заровен в земята? — Рик поклати глава. Вече не изглеждаше ядосан. Изглеждаше уплашен. — Лидия добре ли е?

— Да.

— Тя да не би…? — Разтри челюстта си с длан. — Да не се подхлъзна?

— Да се е подхлъзнала? — Клеър си представи как Лидия се подхлъзва и пада на пода. Внезапно осъзна какво имаше предвид Рик Бътлър. — Да — отвърна, защото сестра ѝ би предпочела тази ужасна лъжа пред истината. — Подхлъзна се. Пи малко вино и след това взе някакви хапчета, и в един миг просто не можеше да се спре.

— Защо?

Клеър бе живяла със зависимостите на Лидия цели шест години, преди да се скарат.

— Трябва ли да има причина?

Рик изглеждаше смазан. Той също някога беше зависим. Знаеше, че наркоманите винаги могат да си намерят причина.

— Съжалявам. — Клеър се чувстваше така, все едно някой бе сложил наковалня на гърдите ѝ. Вършеше нещо ужасно и непростимо. Можеше да долови гнева, разочарованието и страха във всяка черта на лицето на Рик. — Много съжалявам.

— Вината не е твоя. — Гласът му стана писклив по начина, по който изтъняват мъжките гласове, когато се мъчат да сдържат емоциите. — Защо ти е… — Той прочисти гърлото си. — Защо ти е оръжието?

Клеър огледа задния двор, сякаш някъде наоколо се криеше обяснението.

— Мислиш, че ще се опита да се върне тук и да се нарани?

Тревогата в гласа му направо ѝ късаше сърцето. Адамовата му ябълка продължаваше да играе, докато се опитваше да овладее емоциите си. Имаше сълзи в очите му. Изглеждаше толкова добър и мил. Точно такъв мъж, на какъвто винаги се бе надявала сестра ѝ да попадне.

А сега Клеър му разбиваше сърцето.

— Къде е тя? — попита Рик. — Искам да я видя. Искам да говоря с нея.

— Отивам да я настаня в клиника. Аз ще платя таксата. Намира се в Ню Мексико. — Стисна устни. Защо каза Ню Мексико?

— В колата ти ли е? — попита той.

— Линейката ще я откара на летището. Ще се срещнем там. — Побърза да добави: — Само двете. Помоли ме да ти предам да пазиш Дий. Не иска да я виждаш такава. Знаеш я колко е горда.

Рик бавно кимна.

— Не мога да повярвам, че се е поддала след всичкото това време.

— Съжалявам. — Клеър нямаше какво друго да каже. Умът ѝ бе толкова препълнен с лъжите на Пол, че не можеше да измисли свои. — Съжалявам — не преставаше да повтаря. — Много съжалявам.

Думите ѝ убягваха. Отправи се към оградата. Броеше стъпките си, за да занимава ума си с нещо друго, различно от изгарящата я вина. Пет крачки. Десет крачки.

Рик я спря на двайсетата.

— Чакай малко.

Раменете ѝ увиснаха. Никога не беше съумявала да скрие вината си, а и бездруго Пол ѝ прощаваше абсолютно всичко.

— Не можеш да вземеш револвера.

Клеър се обърна. Той скъсяваше разстоянието между тях. Първата ѝ мисъл бе, че не ще успее да го надбяга. Втората беше, че не е в състояние да измисли нова лъжа.

Върна топката към Рик.

— Защо не?

— Няма да ти позволят да го качиш на самолета. Не можеш просто да го оставиш в колата на летището. — Протегна ръка. — Аз ще се погрижа за него.

Клеър се застави да го погледне в очите. Рик миришеше на автомобилни газове. Твърдите му мускули личаха под ръкавите на фланелената риза. Дори с тази конска опашка той беше мъж във всеки смисъл на думата. Бе лежал в затвора. Изглеждаше като човек, който може да се грижи за себе си. Клеър искаше да ѝ помогне. Всичките проблеми в живота ѝ бяха решавани от някой друг.

И ето докъде я бе довело това.

— Какво се случва всъщност? — Рик смени държанието си. Гледаше я по различен начин. Ръцете му бяха кръстосани. Недоверието му беше очевидно. — Лидия ме предупреди, че си много добра лъжкиня.

— Е, да… — Клеър изпусна дълга въздишка. — Обикновено съм такава.

— Тя в безопасност ли е?

— Не знам. — Стисна по-силно револвера. Трябваше да се махне на мига. Ако останеше с този човек прекалено дълго, щеше да го помоли да ѝ помогне. Да му позволи да поеме контрола. Щеше да е отговорна за смъртта му. — Отведи Дий далеч от тук. Тази вечер. Не ми казвай къде отивате.

— Какво?

Шокът прозираше във всяка черта на лицето му.

— Просто я отведи на някое безопасно място.

— Трябва да се обадиш в полицията. — Гласът му отново изтъня, ала този път издаваше страх. — Ако има нещо…

— Полицията е замесена. ФБР. Не знам кой още.

Рик отвори уста, затвори я, след което пак я отвори.

— Съжалявам.

— Заеби съжалението си, госпожо. В какво, по дяволите, си я забъркала?

Клеър знаеше, че не бива да се отдалечава прекалено от истината.

— В нещо действително лошо. Лидия е в опасност.

— Плашиш ме.

— Така и трябва. — Сграбчи ръката му. — Не се обаждай в полицията. Няма да помогнат. Вземи Дий и се махнете от тук.

— Дий? — Рик повиши тон. — Какво общо има Дий с всичко това, по дяволите?

— Трябва да я отведеш.

— Ти казваш така. Обясни ми защо.

— Ако искаш да помогнеш на Лидия, ще пазиш Дий. Тя е единственото, за което сестра ми е загрижена.

Рик сложи ръката си върху нейната, за да не може да му избяга.

— Знам какво се е случило между вас двете. Не сте си говорили цели двайсет години и сега изведнъж си разтревожена за дъщеря ѝ.

— Лидия е моя сестра. Дори когато я мразех, продължавах да я обичам. — Клеър погледна ръката му върху своята. — Трябва да вървя.

Рик не я отдръпна.

— Защо просто не те задържа и не се обадя в полицията?

— Защото, ако го сториш, Лидия ще е мъртва и човекът, който я държи, ще дойде за Дий.

Хватката му се отпусна, ала не по негово желание, а заради шока.

— Какво да направя? Само ми кажи какво…

— Пази Дий. Знам, че обичаш Лидия и че искаш да помогнеш, но тя обожава дъщеря си. Дий е всичко за нея.

Клеър понечи да тръгне. Рик обаче не се отказваше. Очевидно беше раздвоен между това да я пусне или да изтръгне истината от нея, ала личеше, че обича дъщерята на Лидия. Знаеше — от докладите на детективите, — че той я бе отгледал. Беше неин баща, а никой баща нямаше да позволи детето му да бъде наранено.

Клеър прекоси на бегом задния двор. Прескочи ниската ограда. Всяка стъпка, която правеше, я караше да съжалява все повече и повече, че се отдалечава от Рик. Молеше се да я послуша и да отведе Дий на някое безопасно място. Но какво означаваше безопасно? Пол разполагаше с безгранични ресурси. Конгресмен Джони Джаксън — с още повече.

Дали не трябваше да се обърне и да се върне? Рик обичаше Лидия. Той беше нейното семейство — може би даже повече от Клеър. Несъмнено щеше да ѝ помогне.

И вероятно Пол щеше да го убие.

Докато тичаше към колата, извади телефона на Лидия от задния си джоб. На последната снимка сестра ѝ лежеше на една страна. Фотографията беше по-тъмна, което се надяваше да означава, че Пол я е направил наскоро, а не преди час и половина.

Уличното осветление се задейства, когато Клеър седна зад волана на тѐслата. Прибра револвера в дамската си чанта. Нямаше нужда от Рик Бътлър. Оръжието беше планът. Щеше да го използва, за да получи информация от Адам. И да убие Пол. Почувства се толкова уверена, щом го откри под стълбището на задната веранда. Не можеше да се откаже сега, след като имаше и други, по-лесни варианти. Трябваше да се справи с всичко. И да застане пред Пол сама. Ако знаеше нещо за съпруга си, то бе, че би побеснял, научеше ли, че е въвлякла някой друг.

Не биваше да има никой друг в кръга.

Включи двигателя. Направи обратен завой и се върна на главния път. Мина покрай дома на Лидия. Лампите в предните стаи бяха запалени. Помоли се на Бог Рик да опаковаше нещата на Дий, да стори както му бе заръчала и двамата с племенницата ѝ да се скрият на някое безопасно място.

Отново се запита кое място беше безопасно. Фред Нолан можеше да проследи кредитните карти на Рик. Да засече телефона му. Вероятно би могъл да го открие с дронове, улични камери или каквото там използваха федералните, за да шпионират онези, които бяха под наблюдение.

Клеър поклати глава. Не можеше да бяга по допирателни. Трябваше да напредва стъпка по стъпка. Вече разполагаше с оръжието на Лидия. Това бе първата стъпка. Втората беше да вземе USB драйва от Адам. Щеше да спре пред някой уличен телефон и да му се обади. Неделя вечер. Би следвало да си е у дома с Шийла. Съществуваха ли още уличните телефони? Не можеше да рискува да му позвъни от телефона на сестра си. Бе гледала прекалено много епизоди на „Вътрешна сигурност“, за да знае, че не бива да си го позволява. Агент Нолан или капитан Мейхю — или и двамата — навярно следяха телефона на Адам и я чакаха да го потърси.

В огледалото за задно виждане проблеснаха сини светлини. Инстинктивно намали, за да направи път на полицейската кола, но и тя забави ход и когато Клеър даде мигач, че ще отбива, шофьорът на другия автомобил стори същото.

— Мамка му — изсъска, защото беше превишила скоростта. Ограничението бе петдесет и пет километра в час, а караше с осемдесет.

Да не говорим за револвера в дамската ѝ чанта.

Беше в пробация. Носеше оръжие. Нищо чудно в организма ѝ все още да имаше следи от хапчетата. Бе нарушила всяка една точка от условията на пробацията си и в добавка не се беше явила на среща със служител на реда.

Ченгето зад нея пусна сирената за миг.

Клеър отби встрани. Какво щеше да прави сега? Какво, мамка му, щеше да прави сега?

Полицаят не паркира зад нея. Вместо това заобиколи и спря така, че да блокира тѐслата.

Тя сложи ръка на волана. Можеше да даде на задна. Или да обърне и да настъпи газта и вероятно щеше да мине петнайсет километра, преди някой полицай наоколо да я погне по магистралата.

Ченгето излезе от колата. Сложи си шапката. Намести колана си.

Клеър сграбчи телефона на Лидия. Пол. Той щеше да знае какво да направи. Само дето му нямаше номера. Обаждаше ѝ се от скрит номер.

— Мамка му — изруга тя.

Може би Пол вече бе наясно какво се случва. Даде ѝ да разбере, че има приятели в органите на реда. Лесно можеше да звънне и да им нареди да я спрат, да я оковат в белезници и да я наврат в полицейска кола, която да я откара до скривалището му.

Ченгето не тръгна към нея. Стоеше до патрулката. Говореше по мобилния си телефон. Намираха се в покрайнините на квартала на Лидия. Всички околни къщи бяха тъмни. Онзи провери през рамо дали пътят е чист и се отправи към тѐслата.

Пръстите на Клеър се движеха върху айфона на сестра ѝ. Набираше номер, когато ченгето почука на прозореца с венчалната си халка.

— Ало? — Хелън отговори на обаждането с обичайната за нея паническа задъханост, с каквато винаги реагираше на позвъняванията от непознати номера. Дали беше Джулия? Или Лидия? Още ли лоши новини?

— Мамо… — Клеър преглътна един хлип. — Моля те, мамо, наистина се нуждая от теб.