Красиви момичета

Четиринайсета глава

Клеър чу изпукване, когато Пол затвори телефона. Остави слушалката на апарата. Отиде и седна на задната веранда. До крака ѝ имаше бележник и химикал, но се беше отказала да прави списък на въпросите си, понеже съпругът ѝ даде да се разбере, че няма да отговаря на никой от тях. Като позвъни, изчака да чуе гласа ѝ, после затвори и таймерът се занули за още двайсет минути до следващото му обаждане.

Досега беше звънил три пъти, което значеше, че Клеър бе изгубила цял час, обзета от вцепенение. Лидия беше в смъртна опасност. Животът ѝ зависеше от нея. Пол все още шофираше, това ставаше ясно всеки път, в който се обадеше, така че можеше да приеме, че сестра ѝ продължаваше да е в багажника. Дали обаче означаваше, че е добре, беше спорно, защото рано или късно Пол щеше да стигне до мястото, към което се бе отправил.

Клеър нямаше представа как да постъпи. Тя бе ефикасна в бързите, спонтанни действия, но съставянето на стратегии не беше от силните ѝ страни. Пол бе онзи, който виждаше и претегляше от всички ъгли. Преди това се уповаваше на Лидия, а преди нея баща ѝ просто се появяваше и оправяше нещата.

Никой не би могъл да разреши този проблем вместо нея. Нямаше на кого да се обади, което я натъжи, поне към майка си би трябвало да може да се обърне, ала Хелън бе дала ясно да се разбере още преди доста време, че не бива да се разчита на нея. Беше крила истината за Джулия почти деветнайсет години. Тя можеше да прекрати страданията на Клеър, но бе избрала да не го прави, вероятно защото не искаше да се разправя с емоционален срив.

Клеър погледна надолу към пръстта между краката ѝ. Остави ума си да препуска на свобода с надеждата, че някак си ще попадне на решението.

Осуетеният обир по време на погребението. Беше сигурна, че това бяха хора на Пол, на които им бе платено да нахлуят в къщата в Дънуди. Изглежда, търсеха ключодържателя. Може би конгресмен Джони Джаксън беше изпратил капитан Мейхю по същата причина. Или агент Нолан. Или и двамата, което би обяснило защо се държаха като некастрирани котараци един с друг.

За Пол ли работеше Джони Джаксън, или против него?

Навярно отговорът се криеше в USB драйва в ключодържателя. Проклетото нещо беше в дамската ѝ чанта по време на погребението. Тя бе сменила аксесоара, който беше носила в деня на убийството, с черна чанта и бе хвърлила ключовете на Пол в нея, защото беше по-лесно, отколкото да слезе долу и да ги остави на малката му, надписана кукичка в антрето.

Вече знаеше какво бяха дирили крадците, но нямаше представа как това би помогнало на Лидия.

— Мисли — скастри се Клеър. — Трябва да мислиш.

Оставаше още един час, преди Пол да ѝ разкрие плана си за вземане на USB драйва. Първият ѝ порив беше да се обади на Адам Куин и да му каже, че се нуждае от ключодържателя, но ако съпругът ѝ наистина подслушваше всички телефони, щеше да се издаде, че флашката не е при уликите в полицейския участък.

И ако той разбереше, че исканото от него не е и у Клеър, нямаше да има причина да държи Лидия жива.

Пол трябваше да вярва, че USB драйвът е у ченгетата. Така тя щеше да спечели малко време, ала не знаеше точно колко. Можеше да се престори, че се обажда на Реймън, или дори че отива в полицейския участък, щеше обаче да дойде момент, в който Пол да поиска да научи защо тъпче на едно място.

Съществуваше реалната опасност протакането и провалът ѝ да нанесат сериозна вреда на Лидия. А много добре знаеше от видеата, че имаше неща, дето един мъж можеше да направи на една жена, които нямаше да я убият, но щяха да я накарат да пожелае смъртта.

Дали Пол казваше истината за ролята си във филмите? Щеше да е пълна глупачка, ако повярваше на думите му на сляпо. Все пак бе някаква утеха за нея, че съпругът ѝ не беше мъжът с маската. Издайническите бенки под лявата плешка бяха запазената му марка. Но някой беше стоял зад камерата и бе приближавал кадъра, за да се видят отблизо момичетата. Някой друг беше в стаята и записваше, ставайки свидетел на всяко мъчение.

Този някой трябваше да е Пол. Къщата на Фулър беше негова. Очевидно бе прекарал доста време тук. Никой друг нямаше да се грижи всичко да изглежда толкова чисто и подредено.

Това означаваше, че Пол знае самоличността на маскирания. Съпругът ѝ беше приятел или партньор със зъл психопат, който отвличаше момичета от семействата им и им причиняваше неописуеми ужасии.

Клеър се разтресе неволно при тази мисъл.

Това ли беше запазил на USB драйва Пол — доказателство за самоличността на маскирания? Тя плувна в студена пот. По телефона ѝ бе казал, че е в безопасност, но ако заплашваше да разкрие убиеца, това подлагаше всички на опасност.

За пореден път хващаше съпруга си в лъжа.

Рик.

Клеър можеше да се обади на Рик Бътлър за помощ. Той бе приятелят на Лидия. Бяха заедно от тринайсет години. Мъжът беше механик. Изглеждаше като човек, който има представа как да се оправя в трудни ситуации. Според папките на Пол постоянно влизаше и излизаше от ареста.

Не. Ако Клеър знаеше нещо за сестра си, то бе, че тя нямаше да иска да намесва Рик. Понеже това би означавало да бъде въвлечена и дъщеря ѝ, и по този начин Пол щеше да разполага вместо с една жертва, с цели три, за да я изнудва.

А Клеър не бе в състояние да спре да мисли, че Дий Делгадо изглеждаше точно като типа момичета, които се озоваваха във филмите на съпруга ѝ.

Стана. Не можеше повече да седи. Не можеше да се върне в къщата, защото всичко се следеше. Или може би не беше така и тя продължаваше да е също толкова наивна, колкото и преди. Сложи ръце на хълбоците си и се вторачи в небето. Въпросът какво би направил Пол я бе довел до тук. Може би трябваше да се запита какво би направила Лидия.

Сестра ѝ щеше да потърси повече информация.

Когато Клеър за първи път отвори вратата на гаража, погледът ѝ веднага попадна на редовете с видеокасети, но тя знаеше, че има и други неща в помещението, дето можеха да я насочат към деянията на Пол. Имаше метални рафтове, на които се съхраняваше компютърно оборудване. Също и работен плот в ъгъла с голям компютърен екран. Вероятно този компютър беше свързан с интернет.

Клеър влезе обратно в къщата. Проследи скритите камери с поглед — първо тази в кухнята, после онази в дневната, след това монтираната на рафт в дъното на коридора, който водеше към гаража.

Не една жена беше безмилостно убита в него. Безброй жертви бяха осквернени, докато камерата записваше всеки миг от тяхната агония.

Клеър отвори вратата. Вонята на кръв беше непоносима, но самото помещение — не. Вече бе привикнала към насилието. Може би това обясняваше нехайния начин, по който Пол бе обсъждал филмите, все едно говореше за някакви джаджи, а не за човешки животи. Колко ли жени бяха намерили смъртта си тук през годините, преди той да обръгне?

Колко време бе минало, преди възбудата от убийството да бъде програмирана в мозъка му?

Клеър пристъпи в гаража. Разтри ръце, за да се пребори със студа. Налегна я внезапно безпокойство. Тялото ѝ интуитивно реагираше на злото, което се бе вихрило тук. Толкова много жени бяха загубили живота си. Но не беше само това. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-далеч бе от бягството. Някой можеше да дойде. И да заключи вратата.

Клеър погледна към празния коридор. В главата ѝ се появи образът на маскирания и мазната му усмивка на компютърния екран.

Тогава видя маската.

Висеше на една кука до вратата. Циповете на очите и устата бяха отворени. Коженото бельо бе на друга кука до нея, а на един рафт по-долу имаше огромно шише с бебешка пудра на „Джонсън“ и малка тубичка с интимен лубрикант „УЕТ“. Клеър се насили да отмести поглед. Цялата тази подредба беше крайно обезпокоителна.

Останалата част от стената бе покрита с пластмасови плочи. Тя разпозна инструментите за мъчения, които висяха на метални куки: електрическата пръчка за добитък, пръта за жигосване с голямо „Х“ в края, мачетето. Всичките бяха на еднакво разстояние едно от друго. Острието на мачетето бе излъскано до огледален блясък. Кабелът на зарядното за електрическата пръчка беше прилежно навит около основата. Клеър имаше чувството, че се намира в гаража на Пол в тяхната къща.

Подобна на неговата работна маса „Гладиатор“ бе разположена до ролетната врата. Дебели панели с изолационна пяна я изолираха от вътрешната страна. В помещението беше топло въпреки хладния въздух. Клеър предположи, че Пол е изолирал всичко с пяна, защото така правеше той.

Тя погледна зад окачената черна завеса, която можеше да се дръпне и да скрие гледката, когато някой влизаше през тази врата. Вътре имаше навети листа. Не беше характерно за съпруга ѝ да ги остави така.

Макар че можеше да са част от декора. Боклукът, който Клеър бе видяла в първите филми, всъщност не беше боклук. Пол бе разхвърлил опаковки от хамбургери и картонени чаши, но по тях нямаше мазни петна или утайка от сокове. Дори следите от кръв по матрака не изглеждаха истински, което не беше лишено от логика, тъй като във видеата, които бе гледала, жените винаги бяха приковани към стената.

Стената.

Ето къде беше, на по-малко от три метра от нея. Тъмна кръв с цвят бордо бе пропила бетона. Оковите имаха болтове, за да държат китките и глезените. Нямаше ключалки, веригите бяха достатъчно отдалечени, та да не може едната ръка да освободи другата. Клеър се спря, преди да се приближи да ги разгледа. Само защото нещата изглеждаха фалшиви, не означаваше, че наистина са. Кръвта на пода беше истинска. Нямаше как да се наподоби тази миризма, а ако просто искаш да създадеш декор, не би използвал истинска кръв.

Тя вдигна крак. Подметката ѝ лепнеше там, където беше изцапана, когато по невнимание стъпи в кръвта. Изчака отвращението ѝ да премине, но беше прекалено вцепенена, за да чувства каквото и да било.

Маратонката ѝ издаде звук от разлепяне на велкро лепки, като се насочи към компютъра. На специални поставки от двете страни на монитора стояха малки колонки. Бяха бели, защото така хармонираха със сребристата рамка на екрана, точно както белият усилвател завършваше чудесно системата.

Клеър обърна стола, за да може да вижда вратата с периферното си зрение. Ако бъдеше нападната отново, поне щеше да е подготвена. Натисна няколко клавиша на клавиатурата, ала нищо не се случи. Огромният монитор беше на „Епъл“, но не приличаше на аймаците, с които бе свикнала. Плъзна ръка по задната страна на компютъра, търсейки бутона за включване. Предположи, че големият бял цилиндър до монитора е именно компютърът. Занатиска бутони, докато стартиращият звук на „Епъл“ не избухна през колонките. Тя го намали чрез усилвателя.

Отзад на компютъра имаше доста кабели, повечето от тях бяха бели за Thunderbolt връзки, предназначени за поредица от двайсеттерабайтови харддиска, наредени на метален рафт. Преброи дванайсет. Колко филма можеха да се поберат на дванайсет масивни харддиска?

Клеър не искаше да мисли за това. Нито пък да разглежда останалото оборудване на рафтовете. Стар компютър „Макинтош“. Купчина петинчови дискети. Устройство за записване на VHS касети. Множество външни харддискове за копия на филмите. Типично за него, Пол бе архивирал ранните артефакти на семейния бизнес.

Вече за всичко се разчита на интернет. Клеър бе гледала епизод от серията „Фронтално“ по Пи Би Ес, където темата беше огромният нелегален пазар в тъмната мрежа. Повечето хора я използваха, за да разпространяват незаконно филми и книги, а други — да продават наркотици и да търгуват с детско порно.

Клеър се сети за сметките по черната кредитна карта на Пол — разходи, за които никога не говореха. Колко чартърни полета бе платил, без да лети с тях? Колко хотелски стаи бе наел, без да отсяда в тях? Смяташе, че става въпрос за подкупи, предназначени за конгресмен Джаксън, ала може би не беше така. Съпругът ѝ бе изключително педантичен във всичко, което правеше. Не би искал да буди подозрения, отвличайки прекалено много момичета в задния си двор. Може би използваше полетите и стаите, за да прехвърля тайно жени из страната.

Може би конгресменът беше инвестирал толкова, колкото и съпругът ѝ.

Пол е бил тийнейджър, когато баща му е починал. Живеел е в интернат в един от близките щати. Трябва да е имало възрастен, който да поеме бизнеса на Джералд Скот, докато синът му завърши образованието си. Което вероятно означава, че менторството на конгресмена е вървяло в две посоки: от една страна, е помагал на Пол да се наложи като легитимен бизнесмен, а от друга, се е уверил, че филмите ще продължат да бъдат правени.

И разпространявани, понеже явно доста пари са били замесени в тях.

Клеър бе виждала Джони Джаксън и Пол заедно на много събития и никога не ѝ беше хрумвало, че имат роднинска връзка. Дали не я криеха заради филмите? Или заради държавните поръчки? Или заради нещо далеч по-обезпокоително, което щеше тепърва да открие?

Защото винаги съществуваше нещо по-обезпокоително, когато ставаше дума за Пол. Всеки път, в който си помислеше, че е ударила дъното, той намираше начин да отвори поредния капак, та тя да затъне още повече.

Зададе си очевидния въпрос за самоличността на маскирания. Джони Джаксън беше на седемдесет и няколко. Наистина бе енергичен и атлетичен, извергът обаче в по-скорошните видеа беше по-млад, горе-долу на възрастта на Пол. Имаше същия мек корем, същия намек за мускули, твърде рядко тренирани във фитнеса.

Тялото на Адам Куин беше стегнато. Клеър не го бе виждала, но беше усещала силата в широките му рамене и твърдите плочки на корема.

Това означаваше нещо, ала тя не знаеше какво.

Мониторът най-накрая оживя. Появи се десктопът. Както и при другите компютри на Пол, всички папки се намираха в долната част на екрана. Клеър разходи мишката върху иконите.

СУРОВИ.

ОБРАБОТЕНИ.

ИЗПРАТЕНИ.

Остави папките. Отвори Файърфокс и влезе в интернет. Написа „Дарил Ласитър + убийство + Калифорния“. Това беше мъжът, за когото ѝ съобщи Хъкълбери, онзи, който той смяташе, че е отвлякъл и убил Джулия Каръл. Поне така му бе казал агентът на ФБР и бъдещ конгресмен Джони Джаксън.

Yahoo намери хиляди линкове за Дарил Ласитър. Клеър кликна върху най-горния. „Сан Фернандо Вали Сън“ беше публикувал статия на първа страница за смъртта на Ласитър по време на транспортирането му към затвора за осъдени на смърт. Имаше също размазани снимки на трите жени, за чиито убийства бе обвинен, ала нито една на самия него. Клеър прегледа набързо подробната информация относно историята на смъртното наказание в Калифорния, след което стигна до същината на статията.

Ласитър отвлякъл жена на улицата. Свидетел се обадил на 911. Жената била спасена, но полицията открила „мобилна стая за убийства“ в задната част на микробуса му, в която имало вериги, електрическа пръчка за добитък, мачете и редица други инструменти за мъчения. Също така намерили видеокасети, на които „маскираният Ласитър изтезавал и екзекутирал жени“. Трите жертви от снимките по-късно били идентифицирани въз основа на доклади за изчезнали лица.

— Джоан Ребека Грийнфийлд, седемнайсет. Виктория Катрин Маси, деветнайсет. Дениз Елизабет Адамс, шестнайсет.

Клеър изчете всяко име и възрастта срещу него, защото ставаше въпрос за човешки същества и защото бяха от значение.

Всички идентифицирани момичета живееха в района на Сан Фернандо Вали. Тя прерови още няколко линка, докато откри снимка на Ласитър. Карл Хъкаби не разполагаше с интернет, когато Сам Каръл се беше самоубил. Дори да имаше, едва ли щеше да търси потвърждение на онова, което приятелят му, агентът на ФБР, му бе казал — че мъжът на касетата, убил Джулия Каръл, е същият, когото бяха хванали в Калифорния.

Затова Хъкълбери нямаше как да знае, че макар Дарил Ласитър наистина да е бил висок и слаб, той също така е бил афроамериканец, с гъста черна коса и татуировка на Ангела на смъртта на мускулестите му гърди.

Клеър почувства как и последната капка надежда се изпарява. Някъде вътре в себе си се надяваше, че мъжът на касетата не е бащата на Пол, че Джулия е била убита от този непознат с пронизващите кафяви очи и тъмния белег от едната страна на лицето.

Защо отказваше да го приеме? Защо не можеше да се примири, че Пол, когото познаваше, и Пол, когото бе разкрила, бяха един и същи човек? Какво бе пропуснала? Той беше толкова мил с хората. Толкова честен във всичко. Обичаше родителите си. Никога не бе споменавал да е имал лошо детство, да е бил малтретиран или каквото и да е от ужасните неща, на които постоянно се натъкваме и които превръщат хората в демони.

Клеър погледна колко е часът на компютърния екран. Оставаха още осем минути, преди да се обади. Зачуди се дали съпругът ѝ знае с какво се занимава в момента. Нямаше как да следи камерите в къщата на Фулър през цялото време. Щеше да кара с малко под разрешената скорост, хванал волана с две ръце, и да бъде колкото е възможно по-незабележим, за да не го спрат пътните полицаи, които със сигурност щяха да искат да видят какво има в багажника.

Лидия щеше да издава звуци. Не се съмняваше, че сестра ѝ би вдигнала голяма олелия в мига, в който ѝ се удадеше възможност.

Трябваше да намери начин да ѝ осигури такава възможност.

Клеър опря лакти на работния плот. Погледна към папките. Остави мишката да покръжи около тази, на която пишеше ОБРАБОТЕНИ. Пръстът ѝ натисна копчето на мишката. Не излезе прозорче за въвеждане на парола, вероятно защото, ако някой се озовеше в това помещение, щеше да е видял достатъчно, за да се досети какво се съхранява в компютъра.

Папка ОБРАБОТЕНИ се отвори. В нея имаше стотици файлове.

Разширението беше .FCPX.

Клеър нямаше представа какво означава. Не го разпознаваше като нещо, свързано с архитектурния софтуер на Пол. Кликна върху най-горния файл, който за последно беше отварян днес. В четири часа сутринта съпругът ѝ бе седял пред този компютър, когато тялото на Ана Килпатрик е било открито на Белтлайн.

Думите „Файнъл Кът Про“ изпълниха монитора. Софтуерът беше регистриран на името на Бъкминстър Фулър.

Последният проект на Пол се зареди. Появиха се три панела в средната част на екрана. Единият показваше списък с файлове. Другият — различни умалени кадри от филма. На главния панел имаше само един образ: Ана Килпатрик, прикована към стената, застинала във времето.

Програмата разполагаше с голям набор от опции за редактиране, които се намираха под основното изображение, а най-долу се виждаше дълга филмова лента, за която Клеър предположи, че съдържа части от последния филм с Ана Килпатрик. Разпозна бутоните за коригиране на червени очи и за изглаждане на чертите на лицето, но останалите бяха истинска мистерия. Кликна върху някои от разделите. Филтриране. Музика. Текст. Корекция на цветовете. Стабилизиране. Реверберация. Корекция на нивото. Имаше даже и звукови файлове, които можеха да се вградят за фон: Дъжд. Автомобилни звуци. Горски звуци. Капеща вода.

Както при всичко друго в живота, и тук Пол притежаваше пълен контрол.

За разлика от преди, когато гледа филмите у дома, Клеър можеше да кликне върху мащабиране и да увеличи образа. Взря се в лицето на момичето. Нямаше никакво съмнение, че действително приличаше на Ана Килпатрик.

Нямаше също така никакво съмнение, че не е необходим човек зад камерата, за да се увеличи кадър.

Бутоните за превъртане напред и назад и за пускане бяха като на видеоплейър. Клеър пусна филма. Звукът от колонките бе намален. Чуваше плача на Ана. Както и преди, лицето на маскирания внезапно изпълни екрана. Той се усмихна, влажните му устни се показваха изпод металните зъби на ципа.

Клеър осъзна, че това е обработената версия, онази, дето Пол бе изпратил на клиентите си. Затвори файла. Върна се към папките на десктопа и отвори първата, на която пишеше СУРОВИ. Най-скорошният файл носеше вчерашна дата. Пол беше качил филма някъде около полунощ. По това време двете с Лидия бяха в къщата в Дънуди и разглеждаха цветните му папки с докладите на частните детективи.

Блажени часове, в които смяташе, че съпругът ѝ е само изнасилвач.

Кликна върху файла. Познатите три панела излязоха на екрана с опциите за редактиране по-долу.

Клеър натисна ПУСНИ.

Записът започна по същия начин: широк кадър на Ана Килпатрик, прикована към стената. Очите ѝ бяха затворени. Главата ѝ — извита. Маскираният се появи пред камерата. Имаше същото телосложение, същия цвят на кожата като мъжа, който Клеър бе виждала във всички останали филми, ала се долавяше и нещо различно. Тенът му беше по-светъл. Устните му не бяха толкова червени.

Забеляза разлика и в звука. Съобрази, че записът не е миксиран. Страничните шумове не бяха отстранени. Чу бръмченето на печка. Стъпките на маскирания. Дишането му. Той прочисти гърлото си. Ана се стресна. Очите ѝ се отвориха. Тя се опита да се освободи от веригите. Мъжът не ѝ обръщаше внимание. Прилежно подреди инструментите си на масичка на колелца — електрическата пръчка за добитък, мачетето, пръта за жигосване. До „Х“-то бе допрян метален нагревател, който да нажежи желязото. Късият кабел беше свързан с удължител и включен в контакта.

Мъжът си сложи малко лубрикант в шепата и започна да мастурбира. Отново прочисти гърлото си. Имаше нещо зловещо рутинно в цялата тази работа, все едно се подготвяше да прекара поредния работен ден в службата.

Нищо от това не беше останало във финалната версия. То бе предпродукция. Досадните детайли, които Пол беше изрязал.

Маскираният се обърна към камерата. Клеър се пребори с желанието да се отдръпне назад. Мъжът доближи лицето си до обектива, което тя предположи, че е един вид запазена марка, като ревящия лъв на „Метро Голдуин Майер“. Той се усмихна на публиката, зъбите му блеснаха на фона на металния цип. След това тръгна към Ана.

Момичето надаваше пронизителни викове.

Изчака я да спре. Звукът излизаше от гърлото ѝ като сирена.

Мъжът използва пръста си, за да отвори една рана на корема ѝ. Ана изпищя. Онзи изчака отново, но не остана равнодушен. Курът му се беше втвърдил. Кожата му — настръхнала от възбуда.

— Моля ви — замоли се тя. — Моля ви, спрете.

Мъжът се наведе, устните му бяха близо до ухото ѝ. Прошепна ѝ нещо, което я накара да се сгърчи.

Клеър скочи от стола. Върна назад с мишката. Увеличи звука. Натисна бутона за пускане.

Ана Килпатрик се молеше:

— … спрете.

Мъжът се наведе, устните му бяха близо до ухото ѝ. Клеър усили звука. Наведе се напред, ухото ѝ беше толкова близо до колонката на компютъра, колкото устата на онзи до Ана.

Маскираният прошепна леко провлачено:

— Кажи ми, че го искаш.

Клеър се вцепени. Вторачи се с празен поглед в металните рафтове и вехтото оборудване. Зрението ѝ се размаза. Усети внезапна остра болка в гърдите.

Онзи повтори:

— Кажи ми, че го…

Спря филма на пауза. Не върна назад. Вместо това кликна върху лупата за уголемяване на образа, за да увеличи ръчно гърба на маскирания.

Това беше необработеният запис. Пол не бе филтрирал светлината или коригирал звука, нито бе заличил издайническите знаци, като съзвездието от три бенки под лявата плешка на убиеца.

Кухненският телефон иззвъня.

Клеър не се помръдна.

Телефонът иззвъня отново.

И отново.

Тя стана. Излезе от гаража. Затвори вратата след себе си. Отиде в кухнята и вдигна.

— Излъга ме — каза Пол. — Накарах един от моите хора да провери списъка с уликите. Ключодържателят не е в него.

Клеър успя да чуе единствено „един от моите хора“. С колко точно разполагаше? Мейхю и Нолан само върхът на айсберга ли бяха?

— Къде е, Клеър? — попита той.

— У мен. Скрит е.

— Къде?

Тя се пресегна и обърна фалшивия ароматизатор за въздух, та да не може да я вижда.

— Клеър?

— Сега ще си тръгна от тук. Ще ми изпращаш снимка на Лидия на всеки двайсет минути и ако забележа, че си докоснал дори косъм от главата ѝ, ще кача цялото съдържание на флашката в Ютюб.

Пол се изсмя.

— Не знаеш как да го направиш.

— Не мислиш ли, че мога да вляза във всеки компютърен магазин и да накарам някой пъпчив маниак да го свърши вместо мен?

Съпругът ѝ не отговори. Вече не долавяше пътни шумове. Бе слязъл от колата. Вървеше. Чу обувките му да хрущят по чакъл. Лидия все още ли беше в багажника? Трябваше да е там, понеже Пол я бе отвлякъл, за да има лост за влияние и натиск, и убиеше ли я, щеше да го загуби.

В миг Клеър беше осенена от една мисъл. Защо въобще бе отвлякъл Лидия? Ако наистина наблюдаваше къщата в Дънуди, щеше да е наясно, че сестра ѝ се появи едва преди ден. Освен това тя беше тази, която знаеше къде е USB драйвът. Тя беше тази, която можеше да му го даде.

Тогава защо не бе взел нея?

Нямаше никакви илюзии, че при най-малката заплаха от физическо насилие щеше да му каже, че флашката е у Адам. Но той не беше посегнал на нея. Беше направил грешен избор. А Пол никога не правеше грешен избор.

— Чуй ме. — Съпругът ѝ опитваше да звучи отново разумно. — Трябва ми информацията на тази флашка. Важна ми е. Важна е за двама ни. Не само за мен.

— Прати ми първата снимка на Лидия, невредима, и пак ще говорим.

— Мога да я нарежа на хиляди парчета, преди да умре.

Този глас. Същият, който беше използвал спрямо нея в онази уличка, същият зловещ провлачен тон, който чу от колонките, преди да е успял да го преработи. Имаше чувството, че сърцето ѝ се е качило в гърлото, ала знаеше, че не бива да показва никакъв страх пред този мъж.

— Искаш да избягаме двамата.

Беше ред на Пол да запази мълчание.

Клеър бе улучила слабото му място, и то съвсем случайно. Едва сега съзря мотивацията зад погрешния му избор. Както обикновено, отговорът бе пред очите ѝ. Той продължаваше да твърди, че я обича. Беше я ударил, но не с всичка сила. Беше изпратил мъже да проникнат в къщата по време на погребението, за да не е тя там. Беше направил грешен избор и беше взел Лидия, защото правилният щеше да означава да я нарани.

Пол може и да бе способен да удари съпругата си в лицето, ала не бе способен да я изтезава.

— Закълни се, че не си участвал във филмите — настоя Клеър.

— Не съм. — Надеждата му беше толкова осезаема, като жива нишка между тях. — Никога не съм ги наранявал. Кълна се в живота си.

Звучеше толкова убедително, толкова искрено, че би могла да му повярва. Само че бе видяла нередактираните филми — суровия материал, преди Пол да преправи озвучаването, да монтира сцените, да смени цвета на кожата, да преиначи гласа и ловко да изтрие отличителните белези, за да може истинската самоличност на маскирания да остане неизвестна.

Клеър знаеше как изглежда съпругът ѝ, докато прилежно си приготвя инструментите за някой проект. Знаеше как се движат ръцете му, когато си пипа члена. Познаваше трите бенки под лявата му плешка, които можеше да почувства, нежно галейки гърба му с върховете на пръстите си.

Със сигурност знаеше, че маскираният е Пол.

— Изпращай ми снимките — нареди му. — Ще ти кажа какво ще правим, когато съм готова.

— Клеър…

Тя му затръшна телефона.