Красиви момичета

Първа глава

Ресторантът в центъра на Атланта беше празен, с изключение на самотния бизнесмен в сепарето в ъгъла и бармана, който си мислеше, че владее до съвършенство изкуството на флирта. Подготовката за сервиране на вечеря бавно бе започнала да се усеща. В кухнята дрънчаха чинии и прибори за хранене. Шеф готвачът крещеше. Един сервитьор изсумтя насмешливо. Телевизорът над бара предлагаше тих, но постоянен поток от лоши новини.

Клеър Скот се опита да игнорира безспирната шумотевица, докато стоеше на бара и пиеше втората си сода. Пол закъсняваше с десет минути. Никога не се бе случвало. Обикновено подраняваше с десет минути. Това бе от нещата, за които постоянно го дразнеше, но то бе важно за нея.

— Още едно?

— Разбира се. — Клеър се усмихна любезно на бармана. Мъжът се мъчеше да я заговори от момента, в който влезе. Той бе млад и красив, което трябваше да я поласкае, ала вместо това я накара да се чувства стара — не че наистина беше стара, но забелязваше, че колкото повече наближава четирийсетте, толкова по-силно започваха да я дразнят онези, едва прехвърлили двайсетте. Постоянно я заставяха да се сеща за изречения с увертюра от типа на „когато бях на твоята възраст“.

— Трето питие. — Гласът на мъжа бе придобил подигравателен тон, докато пълнеше чашата ѝ със сода. — Не си поплюваш.

— Мислиш ли?

Барманът ѝ намигна.

— Само ми кажи, ако се нуждаеш някой да те закара до вас.

Клеър се засмя, защото ѝ беше по-лесно да направи това, отколкото да му каже да си среши косата и да се върне в колежа. Отново погледна телефона си, за да провери колко е часът. Пол закъсняваше с дванайсет минути. В главата ѝ изникнаха редица злополуки: бяха откраднали колата му, беше го ударил автобус, бе покосен от отломка от падащ самолет, бе отвлечен от някой откачалник.

Вратата на ресторанта се отвори, но не беше Пол, а някаква компания. Бяха облечени в стил „бизнес кежуъл“, най-вероятно служители от близките офис сгради, които искаха да пийнат по нещо, преди да се отправят към домовете си в мазетата на родителите си в покрайнините на града.

— Следиш ли този случай? — Барманът кимна към телевизора.

— Не — отвърна Клеър, макар в действителност да беше запозната с историята. Нямаше как да изключи телевизора, когато съобщаваха за изчезнала тийнейджърка. На шестнайсет години. Бяла. От средната класа. Много красива. Хората не изглеждаха така разгневени, ако някоя грозна жена изчезнеше.

— Трагедия — каза мъжът. — Толкова е красива.

Клеър отново погледна телефона си. Пол закъсняваше с тринайсет минути. Тъкмо днес. Все пак беше архитект, а не мозъчен хирург. Не можеше да изникне прекалено спешен случай, та да не успее да отдели две секунди, за да ѝ прати съобщение или да ѝ се обади.

Започна да върти венчалната халка около пръста си, нервен навик, за чието съществуване не подозираше, докато Пол не ѝ обърна внимание. Тогава спореха за нещо, което беше от изключителна важност за Клеър, ала вече не помнеше какво бе то, нито пък кога точно се бе случило. Миналата седмица? Миналия месец? Познаваше Пол от осемнайсет години и беше омъжена за него от почти толкова. Не бяха останали много теми, по които можеха да спорят с дълбока увереност.

— Сигурна ли си, че не мога да ти предложа нещо по-твърдо? — Барманът държеше бутилка „Столичная“, но беше ясно какво всъщност има предвид.

Клеър се насили да се засмее отново. Много добре познаваше този тип мъже. Високи, мургави и красиви, със светнали очи и уста, от която като че ли капе мед. Ако беше на дванайсет, щеше да изпише името му по цялата си тетрадка по математика. На шестнайсет щеше да му позволи да сложи ръката си на пуловера ѝ. На двайсет щеше да му позволи да я сложи където пожелае. Сега, на трийсет и осем, просто искаше да го разкара.

— Не, благодаря ти — отвърна тя. — Пробационният ми инспектор ме посъветва да не пия, когато съм навън.

Мъжът я дари с усмивка, която да ѝ покаже, че не е схванал шегата.

— Лошо момиче. Харесва ми.

— Трябваше да ме видиш с монитора на глезена ми. — Клеър му намигна. — Черното е новото оранжево¹.

Вратата на ресторанта се отвори. Този път беше Пол. Клеър изпита облекчение, щом съпругът ѝ се насочи към нея.

— Закъсня — каза му тя.

Той я целуна по бузата.

— Съжалявам. Нямам извинение. Трябваше да се обадя. Или да ти пратя съобщение.

— Да, трябваше да го направиш.

— Гленфидич: малцово, чисто.

Клеър наблюдаваше как младият мъж налива уискито на Пол с невиждан до този момент професионализъм. Венчалната ѝ халка, любезните ѝ намеци и явната ѝ незаинтересованост бяха незначителни препятствия в сравнение с голямото „не“, каквото представляваше целувката на друг мъж.

— Сър. — Барманът постави питието пред Пол, след което се отправи към далечния край на бара.

Клеър снижи глас:

— Предложи ми да ме закара до нас.

За първи път, откакто бе влязъл, Пол погледна мъжа.

— Да отида ли да го фрасна по носа?

— Да.

— Ще ме откараш ли в болницата, когато ми отвърне?

— Да.

Пол се усмихна, но само защото и тя се усмихваше.

— Какво е чувството да си развързана?

Клеър погледна надолу към голия си глезен и в първия момент очакваше да види натъртване или някаква следа на мястото, където се намираше масивната черна гривна. Бяха минали шест месеца от последния път, в който бе облякла пола на публично място, тъй като през това време, по нареждане на съда, носеше проследяващо устройство.

— Чувствам се свободна.

Пол остави сламката на салфетката до нейното безалкохолно.

— Постоянно те следят чрез телефона и джипиеса в колата ти.

— Не могат да ме изпращат в затвора всеки път, когато оставя телефона си или изляза от колата.

Пол заряза темата, която според Клеър беше доста добра.

— Вечерният час?

— Отменен е. Стига да стоя далеч от неприятности през следващата година, досието ми ще бъде изчистено и все едно нищо не се е случвало.

— Магия.

— По-скоро много скъп адвокат.

Съпругът ѝ се ухили.

— По-евтино ни излезе от онази гривна на „Картие“, която си беше харесала.

— Не и ако добавиш обеците. — Не биваше да се шегуват с това, но алтернативата беше да говорят сериозно по темата. — Странно е. Знам, че мониторинговата гривна вече не е там, а все още я усещам.

— Теорията за откриване на сигнала². — Пол отново си взе сламката. — Възприятията ти са свикнали с допира на монитора. Много често хората изпитват подобно нещо с телефоните си. Усещат ги да вибрират дори когато не го правят.

Ето какво получаваш, като се омъжиш за зубър.

Пол се обърна към телевизора.

— Мислиш ли, че ще я открият?

Клеър не отговори. Погледна към питието в ръката на съпруга си. Така и не беше свикнала с вкуса на уискито, но след като ѝ заявиха, че не трябва да пие, ѝ идеше да се отдаде на едноседмичен запой.

Този следобед, в отчаяна нужда да каже нещо, тя обяви пред назначената ѝ от съда психиатърка, че съвсем не обича някой да ѝ нарежда какво да прави.

— Кой, по дяволите, обича? — беше отвърнала леко недоверчиво едрата жена. Клеър бе усетила как бузите ѝ се зачервяват, ала знаеше, че не бива да разкрива истинските си чувства, тъй като тъкмо поради това ѝ бяха натресли тази терапия. Нямаше да достави удоволствие на психиатърката си, като ѝ позволи да постигне напредък.

Освен това Клеър си бе направила някои заключения още в момента, в който белезниците щракнаха около китките ѝ.

— Идиотка — беше си измърморила под носа, докато полицайката я водеше към патрулката.

— Това ще влезе в доклада ми — бързо я бе уведомила жената.

В този ден всички бяха жени, полицайки с различни размери и форми, с дебели кожени колани около тънките си талии, на които висяха всякакви смъртоносни устройства. Клеър смяташе, че нещата щяха да се развият доста по-добре, ако поне един от присъстващите беше мъж, ала, за съжаление, такъв нямаше. Ето докъде я бе докарал феминизмът: беше се озовала заключена в спарена патрулна кола, а полата на тенис екипа ѝ се бе вдигнала нагоре по бедрата.

В затвора огромна жена с брадавица между рошавите вежди, която по външен вид напомняше на Клеър за миризлива буболечка, ѝ отне венчалната халка, часовника и връзките на обувките. От брадавицата не растяха косъмчета и на задържаната ѝ се прииска да попита полицайката защо си прави труда да я оскубва, след като не пипва веждите си, но нямаше тази възможност, понеже друга жена, висока и мършава като богомолка, я отведе в друго помещение.

Снемането на отпечатъците въобще не беше като по телевизията. Вместо в мастило Клеър трябваше да притисне пръстите си в мръсна стъклена повърхност, от която те да се запишат в компютър. Явно отпечатъците ѝ не бяха добре изразени, защото бяха необходими няколко опита, за да бъдат свалени.

— Хубаво, че не ограбих банка — подхвърли тя, след което добави едно „ха-ха“, да подчертае хумора си.

— Натиснете равномерно — нареди Богомолката, звукът приличаше на късането на крилата на муха.

Снимаха Клеър на бял фон, върху който беше разграфена линия в инчове. Зачуди се на глас защо не се налага да държи табелка с името и затворническия си номер.

— Ползваме шаблон на фотошоп — изрече отегчено Богомолката, което подсказваше, че въпросът не е нов за нея.

Това беше единствената снимка на Клеър, за която никой не ѝ беше казал да се усмихне.

Накрая трета полицайка — със своя патешки нос тази не се вписваше в досегашната тенденция — отведе задържаната до килията, където, изненадващо, тя не бе единствената в тенис екип.

— За какво си вътре? — попита другата тенисистка. Изглеждаше корава мадама, леко надрусана, която в момента на ареста явно си беше играла с различен тип топки.

— Убийство — отвърна така Клеър, защото вече бе решила, че няма да приема всичко това на сериозно.

— Хей. — Пол беше изпил уискито си и махаше на бармана да му сипе ново. — За какво си мислиш?

Съпругата му изпусна дълга въздишка.

— Мисля си, че вероятно денят ти е бил по-лош от моя, щом си поръчваш второ питие. — Пол не пиеше често. По това си приличаха с него. Никой от двамата не обичаше да губи контрол и затова затворът беше истински ад, ха-ха.

— Всичко наред ли е? — попита Клеър.

— Сега е наред. — Мъжът ѝ я погали по гърба. — Какво каза психиатърката?

Клеър изчака барманът да се върне в ъгъла си.

— Каза, че не показвам емоциите си.

— Въобще не ми мирише на теб.

Двамата се усмихнаха един на друг. Поредният стар спор, който вече нямаше нужда да водят.

— Не обичам да ме анализират — заяви Клеър и си представи психиатърката, която свиваше артистично рамене и казваше: „Кой, по дяволите, обича?“.

— Знаеш ли за какво си мислех днес? — Пол взе ръката ѝ. Дланта му беше груба. Целия уикенд бе работил в гаража. — Мислех си колко много те обичам.

— Странно е един съпруг да казва подобно нещо на съпругата си.

— Това е самата истина. — Пол притисна ръката ѝ до устните си. — Не мога да си представя какъв би бил животът ми без теб.

— Подреден — отвърна тя, защото съпругът ѝ беше този, който постоянно подреждаше захвърлените обувки и прибираше в коша за пране дрехите, които по чудодеен начин се бяха озовали до мивката в банята.

— Разбирам, че нещата са трудни точно сега. Особено с… — Пол наклони глава към телевизора, на който показваха нова снимка на изчезналото шестнайсетгодишно момиче.

Клеър погледна към екрана. Действително беше красиво. Атлетично и слабо, с тъмна, чуплива коса.

— Просто искам да знаеш, че винаги ще бъда тук за теб — прошепна Пол. — Независимо от обстоятелствата.

Клеър усети как гърлото ѝ се стяга. Понякога приемаше съпруга си за даденост. Луксът да си омъжена от толкова дълго време. Но нямаше никакви съмнения, че го обича. Нуждаеше се от него. Той беше котвата, която не ѝ позволяваше да отплава.

— Знаеш, че си единствената жена, дето някога съм обичал — додаде мъжът ѝ.

Клеър си спомни предшественичката си от колежа.

— Ава Гилфорд ще е шокирана да чуе това.

— Не се шегувай. Напълно съм сериозен. — Пол се наведе толкова напред, че челото му почти докосна нейното. — Ти си любовта на живота ми, Клеър Скот. Ти си всичко за мен.

— Въпреки криминалното ми досие?

Пол я целуна. Наистина я целуна. Тя усети вкуса на уиски, намек за ментов бонбон, както и прилив на възбуда, когато пръстите на съпруга ѝ погалиха вътрешната страна на бедрото ѝ.

Спряха, за да си поемат дъх, и Клеър предложи:

— Да се прибираме у дома.

Пол допи питието си на една глътка. Хвърли няколко банкноти на бара. Ръката му не се отдръпна от гърба ѝ, докато не си тръгнаха от ресторанта. Навън студеният порив на вятъра се опита да надигне полата ѝ. Пол търкаше ръката ѝ, за да я стопли. Крачеше толкова близо до нея, че можеше да усети дъха му върху врата си.

— Къде си спряла?

— На паркинга — отвърна му тя.

— А аз на улицата. — Подаде ѝ ключовете си. — Вземи моята кола.

— Хайде да се приберем заедно.

— Ела насам. — Дръпна я в една уличка и опря гърба ѝ в стената.

Клеър отвори уста, за да го пита какво му става, ала не успя, защото той вече я целуваше. Ръката му се плъзна под полата ѝ. Тя изпъшка, но не особено звучно, понеже съпругът ѝ я бе оставил без дъх, а и наоколо не беше тъмно и безлюдно. Виждаше мъже в костюми, които минаваха покрай тях, обръщаха глави и проследяваха с очи сцената, докато не се изгубеше от погледа им. Така хората се озоваваха в интернет.

— Пол. — Клеър сложи ръката си на гърдите му и се зачуди какво се бе случило със скучния ѝ съпруг, който смяташе, че е извратено да правят секс в гостната. — Всички ни гледат.

— Ела тук. — Той я хвана за ръката и я поведе още по-навътре в уличката.

Клеър прескочи гробище от фасове, следвайки го. Уличката беше във формата на буквата „Т“ и се пресичаше с друга, на която имаше ресторанти и магазини. Не можеше да се каже, че положението на нея беше по-добро. Представи си излезли навън готвачи с цигара в уста и айфон в ръка. Но дори да нямаше зрители, съществуваха различни причини, поради които не биваше да вършат това тук.

Кой обичаше да му казват какво да прави?

Пол я притегли зад ъгъла. Клеър разполагаше с един кратък момент, за да види, че няма никой наоколо, докато гърбът ѝ не беше притиснат в друга стена. Устните на съпруга ѝ покриха нейните. Ръцете му обгърнаха дупето ѝ. Желаеше я толкова много, че и тя бе започнала да го желае. Клеър затвори очи и се остави Пол да я води. Целувките им се задълбочиха. Той дръпна надолу бельото ѝ. Тя му помогна. Потрепери, защото бе студено и опасно, но беше толкова възбудена, че вече нямаше значение.

— Клеър… — прошепна ѝ в ухото. — Кажи ми, че го искаш.

— Искам го.

— Кажи ми го пак.

— Искам го.

Без предупреждение я завъртя. Бузата ѝ се ожули в тухлената стена. Притисна я в нея. Клеър се опита да се обърне отново към него. Той изпъшка, неправилно изтълкувал движението ѝ като знак за възбуда, ала тя едва можеше да диша.

— Пол…

— Не мърдай.

Клеър разбра думите, но на мозъка ѝ му бяха необходими няколко секунди, за да асимилира факта, че те не бяха излезли от устата на съпруга ѝ.

— Обърни се.

Пол започна да се завърта.

— Не ти, задник.

Тя. Той имаше предвид нея. Клеър не можеше да се помръдне. Краката ѝ трепереха. Едва се държеше.

— Казах ти да се обърнеш, мамка ти.

Ръцете на Пол нежно се увиха около нейните. Тя се спъна, докато бавно ѝ помагаше да изпълни заповедта.

Точно зад съпруга ѝ стоеше някакъв мъж. Беше облечен в черен суичър, закопчан до дебелия му, татуиран врат. Зловеща гърмяща змия се виеше на адамовата му ябълка, зъбите ѝ очертаваха лукава усмивка.

— Горе ръцете. — Змийската уста подскочи, когато мъжът заговори.

— Не искаме неприятности. — Пол вдигна ръцете си. Тялото му беше напълно неподвижно. Клеър го погледна. Той ѝ кимна веднъж, като по този начин искаше да ѝ каже, че всичко ще е наред, макар да не беше. — Портфейлът ми е в задния джоб.

Мъжът го извади с една ръка. Клеър предполагаше, че в другата държи пистолет. Видя го в съзнанието си: черен и лъскав, опрян в гърба на Пол.

— Ето. — Съпругът ѝ свали венчалната си халка, пръстена от гимназията, часовника „Патек Филип“. Купи му го преди пет години. Инициалите му бяха от вътрешната страна.

— Клеър — гласът на Пол беше изпълнен с напрежение, — дай му портмонето си.

Тя се втренчи в съпруга си. Усещаше настоятелното туптене в сънната си артерия. Онзи бе опрял пистолет в гърба му. Обираха ги. Случваше се в момента. Наистина. В истинския живот. Погледна надолу към ръката си, това като че ли ѝ отне цяла вечност, защото беше шокирана и ужасена и не знаеше какво да стори. Пръстите ѝ все още стискаха ключовете на Пол. През цялото време бяха в ръката ѝ. Как щеше да прави секс с него, ако държеше ключовете му?

— Клеър — повтори съпругът ѝ, — извади си портмонето.

Тя пусна ключовете в дамската си чанта. Измъкна портмонето и го подаде на мъжа.

Той го прибра в джоба си, след което отново протегна ръка.

— Телефона.

Клеър бръкна за айфона си. Всичките ѝ контакти бяха в него. Снимките от ваканциите през последните няколко години. Свети Мартин. Лондон. Париж. Мюнхен.

— Пръстена също. — Мъжът огледа уличката. Клеър стори същото. Нямаше никой. Даже страничните улици бяха празни. Гърбът ѝ все още бе прилепен до стената. Главният път беше на една ръка разстояние. По него минаваха хора. Много хора.

Мъжът прочете мислите ѝ.

— Не ставай глупава. Сваляй пръстена.

Клеър свали венчалната си халка. Нямаше нищо против да я изгуби. Имаше застраховка. Дори не беше оригиналната. Бяха я купили преди години, когато Пол най-накрая завърши стажа си и си взе изпита.

— Обеците — нареди мъжът. — Хайде, кучко, размърдай се.

Клеър посегна към тях. Ръцете ѝ трепереха. Не помнеше, че си е сложила диамантените тази сутрин, но сега можеше да се види как стои пред кутията си с бижута.

Нима по този начин ти минава животът пред очите в подобни моменти — като блуждаещи откъслечни спомени?

— Побързай. — Мъжът размаха свободната си ръка, за да я накара да действа по-живо.

Клеър се мъчеше със закопчалките на диамантените си обеци. Треперенето не ѝ помагаше, чувстваше пръстите си дебели и безполезни. Спомените я пренесоха в „Тифани“, когато ги избираше. Поводът бе трийсет и вторият ѝ рожден ден. Пол я дари с поглед, казващ сякаш „можеш ли да повярваш?“, докато продавачката ги водеше към специалния салон, където се осъществяваха скъпите продажби.

Клеър пусна обеците в отворената длан на мъжа. Цялата се тресеше. Сърцето ѝ биеше като барабан.

— Това е всичко. — Пол се обърна. Гърбът му беше опрян в съпругата му. Прикриваше я. Предпазваше я. Ръцете му все още бяха вдигнати. — Нямаме нищо друго.

Клеър можеше да види мъжа иззад рамото на Пол. Той не държеше пистолет. Държеше нож. Дълъг, остър нож с назъбен ръб и кука на върха, какъвто би използвал ловец, за да изкорми някое животно.

— Нямаме нищо друго — повтори Пол. — Просто си върви.

Мъжът не си тръгна. Гледаше към Клеър като към нещо много по-ценно за крадене от обеците ѝ за трийсет и шест хиляди долара. Устните му се изкривиха в усмивка. Един от предните му зъби беше златен. Едва сега тя осъзна, че татуираната гърмяща змия също е с такъв зъб.

Стана ѝ ясно, че това не е обикновен обир.

Както и на Пол.

— Имам пари — каза той.

— Без майтапи. — Змията го блъсна с юмрук в гърдите. Клеър усети удара в собствените си гърди, плешките на съпруга ѝ се забиха в ключицата ѝ. Главата му се вряза в лицето ѝ, а нейната се тресна в тухлената стена.

За момент ѝ се зави свят. Пред очите ѝ се появиха звезди. Усети кръв в устата си. Премига. Погледна надолу. Съпругът ѝ се беше свил на земята.

— Пол… — Тя понечи да му помогне, но скалпът ѝ припари от гореща болка. Крадецът я беше хванал за косата. Затътри я по уличката. Клеър се спъна. Коляното ѝ се ожули в тротоара. Мъжът продължи да върви, почти тичаше. Наложи ѝ се да се сгъне в талията, за да облекчи част от болката. Едното от токчетата на обувките ѝ се счупи. Опита се да погледне назад. Пол стискаше ръката си, все едно получаваше сърдечен удар.

— Не — прошепна Клеър и в същия момент се запита защо не изкрещи. — Не, не, не.

Мъжът продължаваше да я тегли. Тя хриптеше. Дробовете ѝ се бяха напълнили с пясък. Крадецът я влачеше към страничната улица. На нея имаше черен ван, който не беше забелязала по-рано. Клеър заби ноктите си в китката му. Той дръпна рязко главата ѝ. Тя се спъна. Онзи я дръпна отново. Болката беше изключителна, но не можеше да се сравни с ужаса ѝ. Искаше ѝ се да изпищи. Имаше нужда да изпищи. За съжаление, гърлото ѝ бе запушено от онова, дето ѝ предстоеше. Змията щеше да я отведе някъде другаде с вана си. Някъде на спокойствие. На ужасно място, от което вероятно никога вече нямаше да си тръгне.

— Не… — замоли го Клеър. — Моля те… недей… недей…

Похитителят я пусна, ала не защото го бе помолила. Завъртя се с насочен напред нож. Пол се беше изправил. Бягаше срещу тях. Издаде гърлен звук и се хвърли към крадеца.

Всичко се случи много бързо. Прекалено бързо. Нямаше повторения, на които Клеър да проследи всяка милисекунда от нападението на съпруга си.

Пол Скот можеше да надбяга мъжа без никакъв проблем или да реши уравнение, преди онзи да е успял да подостри молива си, но противникът му знаеше нещо, което той не беше учил в университета: как да се бие с нож.

Разнесе се свистене, когато острието проряза въздуха. Клеър очакваше да чуе много повече звуци: мляскащ звук, когато изкривеният като кука връх прободе кожата на Пол. Скърцащ звук, когато назъбеният ръб среже ребрата му. Стържещ звук, когато острието отдели сухожилия и хрущяли.

Пол сложи ръце на стомаха си. Седефената дръжка на ножа стърчеше между пръстите му. Той залитна към стената, устата му беше отворена, а очите му се бяха разширили почти комично. Носеше тъмносиния си костюм на „Том Форд“, който му беше тесен в раменете. Клеър имаше намерение да отпусне малко шева, но вече бе прекалено късно, защото сакото беше пропито с кръв.

Пол погледна към ръцете си. Острието бе потънало чак до дръжката, точно между пъпа и сърцето. Синята му риза се напои с кръв. Изглеждаше шокиран. Двамата бяха шокирани. Планираха да си устроят ранна вечеря, за да отпразнуват успешното избавление на Клеър от наказателноправната система, а не да кървят до смърт в студена, влажна уличка.

Тя долови стъпки. Змията бягаше. Пръстените и бижутата им дрънкаха в джоба му.

— Помощ — опита се да извика Клеър, ала думите ѝ излязоха като шепот, бяха толкова тихи, че едва успя да чуе гласа си. — Ппомощ — запелтечи. Кой ли можеше да им помогне? Пол бе този, който винаги осигуряваше помощта. Пол се грижеше за всичко.

Досега.

Съпругът ѝ се плъзна по тухлената стена и падна тежко на земята. Клеър коленичи до него. Ръцете ѝ се движеха трескаво, но не знаеше къде да го докосне. Обичаше го вече осемнайсет години. Осемнайсет години споделяше леглото му. Полагаше длан на челото му, за да проверява дали има температура, попиваше лицето му, когато беше болен, целуваше устните, бузите, клепачите му, дори веднъж го зашлеви от яд, а сега нямаше представа къде да го докосне.

— Клеър.

Гласът на Пол. Познаваше гласа му. Тя се приближи. Уви ръце и крака около него. Придърпа го до гърдите си. Притисна устните си от едната страна на главата му. Усети как топлината напуска тялото му.

— Пол, моля те. Оправи се. Трябва да се оправиш.

— Добре съм — отвърна съпругът ѝ и като че ли наистина беше така за момент. Започна да трепери от краката нагоре и само след миг вече се тресеше целият. Зъбите му тракаха. Клепачите му потрепваха.

— Обичам те — каза Пол.

— Моля те — прошепна Клеър и зарови лице във врата му. Помириса афтършейва му. Усети малко брада, която бе пропуснал със самобръсначката си тази сутрин. Където и да го докоснеше, кожата му беше много, много студена. — Моля те, не ме оставяй, Пол. Моля те.

— Няма — обеща ѝ той.

Но въпреки това я напусна.