Красиви момичета

V

Трябва да ти призная, миличка, че съм занемарил моята стена с улики. Моята „безполезна галиматия“, както я нарече майка ти в единствения случай, в който благоволи да я погледне. Дълбокомислено се съгласих с нейната забележка, но, разбира се, хукнах към речника в мига, в който тя си тръгна.

Галиматия: безсмислица; безредие; абсурдна бъркотия.

О, как боготворях майка ти.

През десетте месеца, в които посещавах Бен Карвър в затвора, много пъти си лягах, без да хвърля втори поглед на моята галиматия. Беше станала толкова светска, че се бе превърнала в произведение на изкуството, по-скоро нещо, което да ми напомня, че те няма, отколкото пътна карта, по която да си те върна.

Едва когато видях написаното от Бен в книгата на Доктор Сюс, си спомних една от бележките в папките на Хъкълбери. Тя беше там от самото начало или поне откакто започнах своя ежегоден ритуал — да чета материалите на датата на рождения ти ден. Защо никога не обръщаме внимание на нещата, които са от най-голямо значение? Това е универсален въпрос, тъй като през дните, седмиците, месеците и годините след твоето изчезване разбрах, че не съм те обичал достатъчно. Никога не ти казах, че те обичам достатъчно. Никога не те прегръщах достатъчно. Никога не те изслушвах достатъчно.

Вероятно би ми отвърнала (както стори майка ти), че мога да поправя грешката чрез сестрите ти, но в човешката природа е заложено да желаем най-силно онова, което не можем да имаме.

Разказах ли ти за новия приятел на Клеър, Пол? Той определено много я иска, макар тя ясно да му дава да разбере, че може да я има. Двамата въобще не си подхождат. Клеър е жизнена, млада жена. Пол нито е жизнен, нито особено привлекателен.

След като се запознахме с него, майка ти и аз се позабавлявахме малко за негова сметка. Тя го нарече Бартълби, добре известния писар: „блед и спретнат, жалко почтен, неизлечимо злочест“⁵². На мен ми приличаше на плъх териер⁵³, защото е арогантен. Отегчен. Прекалено умен, за свое собствено добро. Падащ си по грозните пуловери. По мое мнение е от онези хора, които, при липса на необходимото внимание, могат да направят доста поразии.

Звучи ли последното ми изречение като израз на ревизионистко мислене? Понеже ясно си спомням, че в началото споделях мнението на майка ти за Бартълби: дразнещ и безобиден, комуто скоро щяха да покажат вратата.

Едва сега виждам срещата в много по-зловеща светлина.

Клеър го доведе у дома по време на мач между „Джорджия“ и „Обърн“. По-рано винаги съм съжалявал младежите, които кани у нас. От грейналите им погледи можеше да разбереш, че си мислят, че това е нещо голямо — да се запознаеш с родителите на момичето, да обиколиш града, в който е отраснало… и току зад ъгъла чакат любовта, бракът, децата и така нататък. За съжаление, им се случваше тъкмо обратното. За Клеър пътуването до Атънс обикновено предвещава края на връзката. За нея този град е покварен. Улиците са покварени. Къщата е покварена. Навярно ние — майка ти и аз — също сме покварени.

Пепър ни предупреди относно новия кавалер на Клеър. Тя рядко одобрява приятелите на сестра си (както и сестра ѝ не одобрява нейните; сигурен съм, че ти щеше да бъдеш в ролята на техен рефер), но в този случай описанието ѝ на Пол не беше само обезпокоително, ами и изключително точно. Рядко правя подобна интуитивна оценка на някого. Този младеж ми напомня за най-лошите ми студенти — онези, които смятат, че вече знаят всичко, дето си струва да се знае (а това неизменно води до ненужно страдание при поверените им животни).

Ако трябва да бъда честен, онова, което ме притесняваше най-много у Пол Скот, беше начинът, по който докосваше дъщеря ми пред мен. Не съм старомоден. Публичните изяви на привързаност по-скоро ме карат да се усмихвам, отколкото да се изчервявам.

И все пак.

Имаше нещо в начина, по който този мъж докосваше най-малкото ми дете, каращо ме да скърцам със зъби. Ръката му беше на гърба ѝ, докато вървяха към къщата. Не я отдръпна и докато се качваха по стълбите. Пръстите му се сплетоха с нейните, когато влязоха вътре.

Препрочитам последния абзац и всичко ми звучи напълно нормално, това са типичните жестове на мъж, правещ любов с жена, но трябва да ти кажа, миличка, че имаше нещо много обезпокоително в начина, по който я докосваше. Ръката му буквално не се отдели от тялото ѝ. Нито за миг, през цялото време, докато бяха пред мен. Дори когато сядаха на дивана, Пол държеше ръката на Клеър, след което я прегърна през раменете и се разкрачи, все едно дебелината на тестисите му караше коленете му да се отблъскват като еднакви полюси на магнит.

Майка ти и аз си разменихме няколко погледа.

Пол е човек, който охотно изразява мнението си и е убеден, че всяка дума, излязла от устата му, не е просто вярна, но и невероятна. Той има пари, което е видно от колата, която кара, и дрехите, които носи, но няма нищо богаташко в държанието му. Арогантността му се дължи на неговия интелект, а не на портфейла му. Трябва да отбележа, че определено е брилянтен млад мъж. Способността му да звучи информиран по всяка тема говори за изключителна памет. Добре разбира детайлите, да не кажа и най-дребните нюанси.

Майка ти го попита за семейството му, защото сме южняци и сведенията за произхода са единственият начин да разграничим зърното от плявата.

Пол започна с основното: службата на баща му във Военноморския флот и секретарското образование на майка му. Станали фермери — хора, които са солта на земята, — чиито допълнителни доходи идвали от счетоводство и сезонна работа в Джорджийския университет. (Както знаеш, подобна почасова заетост не е нещо необичайно. Всеки в даден момент от живота си работи за университета.) Нямал други роднини освен един вуйчо, който се появявал от дъжд на вятър и който починал през първата година на Пол в Обърн.

Заради изолацията в детството си, каза той, искал голямо семейство — нещо, дето би трябвало да се хареса на майка ти и на мен, ала усетих, че тя застива, както и самият аз, защото тонът му подсказваше как точно ще го постигне.

(Повярвай ми, миличка, има си причина легиони от бащи да водят брутални войни, за да защитят концепцията за Непорочното зачатие.)

След като изложи основното, Пол стигна до онази част от историята си, която накара очите на най-малката ти сестра да се насълзят. Тогава осъзнах, че я е покорил. Грубо е да казвам, че Клеър не плаче за никого, но ако само знаеше, мое мило момиче, какво остана от всички нас подир твоето изчезване, щеше да разбереш, че тя не плачеше, понеже нямаше повече сълзи.

Освен за Пол.

Докато седях и слушах разказа за катастрофата на родителите му, почувствах как някои стари спомени се събуждат. Семейство Скот умряха почти година след като ти изчезна. Помня, че четох за случилото се във вестниците, защото по това време изчитах всяка страница с надеждата, че ще открия нещо, свързано с теб. Майка ти се сети, че чула от посетител в библиотеката, че бащата на Пол бил обезглавен. Имало е и пламъци. Въображението ни се развихри.

Версията на Пол е доста по-смекчена (макар определено да черпи позитиви от нея), но не мога да виня човек, че използва миналото си в своя полза, както и да отрека, че трагедията е повлияла по магически начин на Клеър. Години наред мнозина се опитват да се грижат за най-малката ти сестра. Мисля, че в Пол вижда възможност тя да се грижи за някого.

Ако майка ти четеше това писмо, щеше да ми каже да карам по същество. Предполагам, че така е редно, тъй като същественото е следното:

Ето какво ми написа Бен Карвър в книгата на Доктор Сюс:

„Първо трябва да видиш образите, думите идват подире им.“

Робърт Джеймс Уолър.

Образи.

Бен беше направил и разпространил образи на своите престъпления. Това бе част от неговата легенда, от неговата поквара. Говореше се, че съществуват стотици снимки и филми на черния пазар, които го показвали с различни жертви. Но Бен вече беше в затвора. Той не ми предоставяше следа към собствените си престъпления. Предоставяше ми следа към конкуренцията си.

Образи.

Бях срещал тази дума преди… и то много пъти.

Както при всички други заподозрени по твоя случай, Хъкълбери беше задраскал едно определено име. Ето ги подробностите, които си извадих от бележките на помощник-следователя:

ХХХХХХХ ХХХХ, воайорът. Сезонен градинар в Джорджийския университет, арестуван на 04.01.1989, 12.04.1989, 22.06.1990, 16.08.1991 — всички обвинения свалени. Набелязва по-големи тийнейджърки, руси, привлекателни (17–20). Начин на действие: стои под прозорците на партера и прави онова, което нарича „образи“ — снимки или записи на разсъблечени жени. Починал на 03.01.1992 (автомобилна катастрофа; съпругата му умира в същия ден; 16-годишен син, който е в интернат/Алабама).

Образи.

Воайорът беше жив, когато ти изчезна. Той е търсил млади жени на твоята възраст, с твоя цвят на косата, с твоята красота. Дали е стоял под прозореца на спалнята ти на партера и е правил твои образи? Дали те е гледал как си решиш косата, говориш със сестрите си и се събличаш за лягане? Дали те е виждал в кампуса, докато е работил? Дали те е проследил до „Манхатън“ в онази нощ? Дали е тръгнал по петите ти, щом си напуснала бара?

Дали е решил, че само образите не са му достатъчни?

Може би се питаш как Бен Карвър се е докопал до копие от досието ти. Както вече ти споменах, Бен е нещо като знаменитост, дори в затвора. Получава кореспонденция от целия свят. Според директора той търгува с информация. Така се сдобива с допълнителна храна и защита зад опасните стени на затвора за осъдени на смърт. Бен научава какво искат да знаят хората и им хвърля трохички, когато си иска.

Образи.

Как бе разбрал, че точно тази дума ще разбуди паметта ми? Че ще ме накара да хукна към стената си, да разровя бележниците си, за да издиря думите, които бях преписал от досието ти преди почти шест години?

Нима след десет месеца и след четиресет и осем посещения ме беше опознал толкова добре?

На този въпрос нямаше да получа отговор. Бен е от този тип психопати, които твърдят, че вятърът трябва да насочва платната, но доста често съм го виждал да пъха ръка във водата, за да промени курса.

И с тази единствена дума — образи — той промени курса на моя живот.

Името на воайора беше Джералд Скот.

Неговият син е приятелят на най-малката ти сестра.