Красиви момичета

Двайсет и трета глава

— В гаража съм! — Лидия се помъчи да се освободи от мишите опашки, но без успех, докато ярките червени пламъци облизваха отсрещния край на коридора. — Помогнете ми!

Тя беше чула изстрела. Беше чула някакъв мъж да пищи.

Пол, помисли си. Моля те, боже, нека да е Пол.

— Тук съм! — провикна се. Напъна се да се изтръгне от стола. Бе изгубила всякаква надежда, преди телефонът да позвъни, преди изстрела.

— Помощ! — изкрещя тя.

Дали знаеха за пожара? Дали полицаите слагаха белезници на Пол в този момент, когато би трябвало да побързат да влязат вътре в къщата? Той бе оставил вратата отворена. Лидия можеше да види променящото се естество на огъня. Кротките блещукащи езици се бяха превърнали в нажежени до бяло пламъци, които вече захапваха стените. Килимът се бе свил. Парчета мазилка падаха от тавана. През тесния коридор нахлуваше пушек и жега. Ръцете ѝ бяха горещи. Коленете ѝ бяха горещи. Лицето ѝ беше горещо.

— Моля ви! — изпищя тя. Огънят се разпространяваше много бързо. Не знаеха ли, че е тук? Не виждаха ли, че пламъците излизат на покрива?

— Тук съм! — извика отново. — В гаража съм!

За пореден път се опита да се изскубне, ала напразно. Не можеше да умре по този начин. Не и след онова, което беше преживяла. Искаше да види Рик още веднъж. Искаше да прегърне Дий. Искаше да каже на Клеър, че наистина ѝ е простила. Искаше да каже на майка си, че я обича, че Пол беше убил Сам, че баща ѝ не се беше самоубил, че бе обичал всички толкова много и…

— Моля ви! — провикна се толкова силно, че се задави. — Помогнете ми!

В дъното на коридора се появи някаква фигура.

— Тук! — задъхваше се Лидия. — Тук съм!

Фигурата се приближаваше още и още.

— Помощ! — проплака тя. — Помогнете ми!

Клеър.

Това беше Клеър.

— Не, не, не! — Лидия се паникьоса. Защо Клеър? Къде беше полицията? Какво бе сторила сестра ѝ?

— Лидия! — Клеър бягаше приведена, стараейки се да се промъкне под пушека. Фолиевото одеяло бе метнато над главата ѝ. Огънят настъпваше подире ѝ — оранжеви и червени като нажежени тухли пламъци, които поглъщаха стените и събаряха парчета мазилка от тавана.

Защо Клеър? Къде бяха пожарникарите? Къде бяха полицаите?

Лидия трескаво се взираше във вратата, чакаше още хора да нахлуят. Мъже с тежко огнеустойчиво облекло. С шлемове и кислородни маски. Мъже с брадви.

Нямаше никой друг. Само Клеър. Лудата, импулсивна, глупава Клеър.

— Какво си сторила? — пропищя Лидия. — Клеър!

— Всичко е наред — отвърна ѝ с писък сестра ѝ. — Ще те спася.

— Господи! — Лидия виждаше как огънят сваля боята от стените. Димът изпълваше гаража. — Няма ли други?

Клеър взе ножа от масата. Сряза мишите опашки.

— Върви! — Лидия я избута. — Прикована съм за стената! Трябва да тръгваш!

Сестра ѝ се пресегна зад стола. Щракна нещо. Веригата падна като колан.

За момент Лидия остана прекалено зашеметена, за да помръдне. Беше свободна. След почти двайсет и четири часа, най-накрая беше свободна.

Свободна да изгори жива.

— Хайде! — Клеър погледна отворената врата, ала пламъците вече бяха погълнали единствения им път навън, към спасението. Бяха стопили пластмасовите лайстни по стените. Мекият килим се беше набръчкал като език.

— Не! — изкрещя Лидия. — По дяволите, не! — Не можеше да умре по този начин. Не и след като бе преживяла мъченията на Пол. Не и след като си бе помислила, че би могла да се измъкне.

— Помогни ми! — Клеър блъсна ролетната врата. Металът издаде дрънчащ звук, който прониза тъпанчетата на Лидия. Клеър се засили и отново блъсна вратата, но сестра ѝ я сграбчи за ръката.

— Какво си сторила? — изрева тя. — Ще умрем!

Клеър издърпа ръката си. Прибяга до дървените рафтове. Събори видеокасетите на пода. Изтръгна рафтовете от конзолите.

— Клеър! — провикна се Лидия. Сестра ѝ беше окончателно полудяла. — Клеър! Спри!

Клеър грабна козия крак от пода. Стовари го като бейзболна бухалка в стената. Чукът заседна в гипсокартона. Тя го извади и замахна отново.

Гипсокартон.

Лидия гледаше сестра си глуповато, докато се мъчеше да разбие стената. Както всичко останало в гаража, бетонената стена бе само декор за шоуто. Истинските стени бяха от гипсокартон и дървени стойки, отвъд стойките имаше облицовка, а отвъд облицовката се простираше свободата.

Лидия измъкна козия крак от ръцете на Клеър. Всеки мускул на тялото ѝ виеше, когато вдигна петкилограмовия лост над главата си. Напрегна се и заби чука с всичка сила. Замахна отново и отново, докато гипсокартонът не изчезна и твърди парчета пяна не се посипаха като сняг. Тя не се отказваше. Пяната взе да се топи. Металният лост потъваше в нея, сякаш бе масло.

— Давай с ръце! — провикна се Клеър.

Загребаха с шепи димящата пяна. Лидия си изгори пръстите. Пяната се втечняваше и изпускаше парливи химикали във въздуха. Започна да кашля. Двете кашляха. Пушекът в гаража ставаше все по-гъст. Лидия едва виждаше какво правят. Огънят настъпваше. Горещината лизна гърба ѝ и тя усети как се изприщва. С неистови движения продължаваше да вади врящата изолация. Това нямаше да проработи. Отнемаше прекалено много време.

— Мърдай! — Лидия се дръпна доколкото ѝ бе възможно и се засили към стената. Почувства как рамото ѝ се вряза в облицовката. Отстъпи назад и се впусна отново, стараейки се да улучи пространството между дървените стойки, за да стигне до външната част на стената.

И пак, и пак…

Клеър изкрещя:

— Не се получава!

Но всъщност се получаваше.

Лидия усети как дъските се пропукват под тежестта ѝ. За пореден път отстъпи назад. Дневна светлина се прокрадна през строшеното дърво.

Стовари цялата си тежест върху стената. Тя поддаде. Нещо в рамото ѝ се изметна и изхрущя. Ръката ѝ увисна безполезна до тялото. Вдигна крак, риташе с всяка капка останала ѝ сила, докато пироните на дървените дъски не изхвръкнаха. Пушекът започна да излиза навън. Обърна се, за да потърси Клеър.

— Помогни ми! — Бе награбила видеокасети с две ръце. Огънят бе толкова близо, че сестра ѝ сякаш флуоресцираше. — Трябва да ги изнесем!

Лидия я сграбчи за яката и я избута към тесния отвор. Тя не можа да се провре през пролуката с касетите. С един удар Лидия ги събори от ръцете ѝ. Отново я бутна. Хлъзгаше се. Обувките ѝ се топяха. Тласна я силно още веднъж. Клеър полетя навън. Сестра ѝ я последва. Двете се строполиха тежко на алеята.

Чистият въздух беше шок за организма на Лидия. Ключицата ѝ се удари в бетона. Имаше чувството, че в гърлото ѝ се заби нож. Завъртя се по гръб. Отвори уста да си поеме въздух.

Видеокасетите заваляха около нея. Тя ги перна настрани. Болеше я толкова много. Всичко я болеше толкова много.

— Побързай! — Клеър стоеше на колене. Пъхаше ръка в отвора и вадеше касети. Единият от ръкавите на ризата ѝ пламна. Тръсна го и продължи. Лидия се опита да стане, но лявата ѝ ръка беше отказала. Болката бе непоносима, ала успя да се изправи с помощта на дясната. Сграбчи Клеър за ризата и се помъчи да я издърпа.

— Не! — Сестра ѝ не преставаше да бърка вътре за още касети. — Трябва да ги извадим. — Събираше ги с две ръце, също както събираше пясък, за да прави замъци на плажа. — Лиди, моля те!

Лидия коленичи до нея. Едва можеше да види на повече от няколко сантиметра пред себе си. Пушекът се точеше през отвора. Жегата ги задушаваше. Усети нещо да пада на главата ѝ. Помисли си, че е искра от пожара, но беше дъжд.

— Има само още няколко! — Клеър упорстваше. — Отдалечи ги от къщата!

Лидия започна да ги хвърля на алеята със здравата си ръка. Бяха толкова много. Очите ѝ пробягваха по датите на етикетите и знаеше, че това са датите на изчезване на жертвите, а тези жертви имаха семейства, които нямаха представа защо и как сестрите им, дъщерите им са били отвлечени.

Клеър падна назад, когато пламъците изригнаха навън. Лицето ѝ беше черно от сажди. Огънят най-накрая бе погълнал гаража. Лидия я сграбчи за яката и я изтегли далеч от къщата. Клеър залитна, опитвайки се да се изправи. Стопените ѝ обувки се свлякоха от краката ѝ. Блъсна се в Лидия. Ударът изпрати доволна порция болка в рамото на сестра ѝ, ала това не беше нищо в сравнение със сухата кашлица, разтърсваща тялото ѝ. Наведе се и повърна черна вода с вкус на пикня и цигарена пепел.

— Лиди… — Клеър я потърка по гърба.

Лидия зина и избълва нова черна струя, която накара стомахът ѝ да се сгърчи. За щастие, нямаше повече. Избърса устата си. Изправи се. Затвори очи, за да се пребори със световъртежа.

— Лидия. Погледни ме.

Сестра ѝ се насили да отвори очи. Клеър стоеше с гръб към гаража. Зад нея бушуваха пламъци, но тя се взираше в Лидия, а не в този ад. Притискаше пръсти до устните си. Изглеждаше покрусена.

Лидия можеше само да гадае каква гледка представлява: раните, белезите, изгарянията от ток.

— Какво ти е сторил? — възкликна тя.

— Добре съм — отвърна сестра ѝ, защото трябваше да бъде добре.

— Какво ти е причинил? — Клеър се тресеше цялата. Сълзите ѝ образуваха бели вадички в саждите по лицето. — Той ми обеща, че не ще те нарани. Обеща ми.

Лидия поклати глава. Не можеше да говори сега. Нямаше значение. Нищо нямаше значение.

— Ще го убия. — Босите крака на Клеър защапаха ядно, когато тръгна да заобиколи къщата.

Лидия я последва, като се опитваше да държи безполезната си лява ръка неподвижна. При всяка крачка я пронизваше болката в ключицата. Цялата бе набита с прах. Дъждът бе превърнал саждите по кожата ѝ в мокра, черна пепел.

Клеър беше току пред нея. Затъкнала револвера отзад в дънките си. Лидия разпозна оръжието, но не и лекотата, с която сестра ѝ го извади, дръпна петлето и насочи дулото към мъжа, който лазеше по земята.

Пол се беше отдалечил на пет-шест метра от къщата. Ивица черна кръв показваше откъде бе пропълзял през мократа трева. Дясното му коляно беше кървава каша. Глезенът му бе разкъсан. Долната половина на крака му — извита под неестествен ъгъл. Кости, сухожилия и мускули лъщяха на светлината на все още бушуващите пламъци.

Клеър бе насочила револвера към лицето му.

— Шибан лъжец.

Съпругът ѝ продължи да лази, опирайки се на лакти, за да се отдалечи от пожара.

Клеър го следваше с оръжието.

— Каза, че не си я наранил.

Пол поклати глава, но не спираше да пълзи.

— Обеща ми.

Най-накрая погледна нагоре.

— Обеща — процеди Клеър. Звучеше ядосана, сломена и бясна.

Той съумя да свие рамене.

— Поне не я чуках.

Клеър дръпна спусъка.

Лидия изпищя. Звукът от изстрела беше оглушителен. Куршумът разкъса едната страна на врата на Пол. Ръката му веднага притисна раната. Той падна по гръб. Между пръстите му течеше кръв.

— Господи — изпъшка Лидия. — Господи… — Това бе единственото, което можеше да произнесе.

— Клеър… — Гласът на Пол гъргореше. — Повикай линейка.

Тя насочи револвера към главата му. Взираше се в него без следа от емоции в погледа.

— Лъжливо лайно.

— Не! — Лидия сграбчи ръката на сестра си в мига, когато дръпна спусъка. Куршумът не попадна в целта. Усети отката в китката на Клеър и в своята собствена.

Сестра ѝ се опита да се прицели отново.

— Не. — Лидия отмести ръката ѝ. — Погледни ме.

Клеър нямаше намерение да пуска револвера. Очите ѝ блестяха. Намираше се някъде другаде, където беше мрачно и опасно, и единственият изход от тази бездна бе да убие съпруга си.

— Погледни ме — повтори Лидия. — Той знае къде е Джулия.

Клеър не отделяше очи от него.

— Клеър… — Лидия се стараеше да говори ясно. — Пол знае къде е Джулия.

Сестра ѝ поклати глава.

— Той ми каза — настояваше Лидия. — Каза ми го там, в гаража. Той знае къде е. Наблизо е. Каза ми, че все още я посещава.

Клеър поклати глава.

— Лъже.

— Не лъжа — отвърна Пол. — Знам къде е.

Тя понечи да насочи отново оръжието към главата му, ала Лидия я спря.

— Нека опитам аз, става ли? Разреши ми да пробвам. Моля те. Моля те.

Клеър отпусна ръка.

Лидия следеше сестра си с крайчеца на окото, докато коленичеше. Болката едва ѝ позволяваше да диша. Имаше чувството, че всяко движение забива остър нож в рамото ѝ. Избърса потта от челото си. Надвеси се над Пол.

— Къде е Джулия?

Той не я погледна. Интересуваше се само от Клеър.

— Моля те — умоляваше я. — Обади се за линейка.

Тя поклати глава.

— Кажи ни къде е Джулия и ще се обадим — не се отказваше Лидия.

Пол присви очи. Дъждът замеряше лицето му. Пръскаше го. Изливаше се върху него.

— Обади се за линейка — повтори. — Моля те.

Моля те. Колко пъти Лидия го бе молила в гаража? Колко пъти ѝ се беше изсмивал?

— Клеър…

— Къде е тя? — попита пак Лидия. — Каза, че е близо. В Уоткинсвил ли е? В Атънс ли е?

— Клеър, моля те — настояваше Пол. — Трябва да ми помогнеш. Това е сериозно.

Съпругата му държеше оръжието вяло отпуснато до тялото си. Гледаше към къщата, взираше се в огъня. Устните ѝ стиснати в тънка линия. Очите ѝ като на диво животно. Тя беше на път да се пречупи. Лидия само не знаеше по какъв начин.

Отново се наведе над Пол.

— Кажи ми. — Опита се да не допуска и следа от умолителен тон в гласа си. — Каза, че знаеш къде е. Каза, че си я посещавал.

… изгнили кости, дълги кичури мръсна руса коса и онези глупави украшения…

— Клеър? — Пол губеше прекалено много кръв. Кожата му бе станала восъчнобяла. — Клеър, моля те… просто ме погледни.

Лидия не можеше да пилее време. Заби пръсти в разкъсаното му коляно.

Виковете на Пол раздраха въздуха. Нямаше да го пусне. Продължи да натиска, докато ноктите ѝ не застъргаха жива кост.

— Кажи ни къде е Джулия.

Той изсъска през зъби.

— Кажи ни къде е!

Забели очи. Тялото му започна да се гърчи. Лидия си махна ръката.

Пол зяпна, за да си поеме въздух. От устата му се точеше жлъчка и розова кръв. Притисна лице в земята. Гърдите му не можеха да се напълнят с въздух. Издаде задавен звук. Плачеше.

Не, не плачеше.

Смееше се.

— Не го носиш в себе си. — Кърваво-белите му зъби се показаха между мокрите устни. — Нищо и никаква дебела кучка.

Лидия отново заби пръсти в коляното му. Усещаше как кокалчетата ѝ мачкат парчета натрошена кост. Този път Пол изпищя толкова силно, че гласът му секна. Устата му беше отворена. Гласните му струни не успяваха да произведат никакъв звук.

Сърцето му щеше да се разхлопа. Пикочният му мехур щеше да се изпразни. Червата му щяха да потекат. Душата му щеше да умре.

Лидия знаеше, защото Пол я бе накарал да пищи по същия начин в гаража.

Той започна пак да се гърчи. Ръцете му бяха вдървени. Дланта му притисна още по-силно раната на врата. Между пръстите му течеше тъмночервена кръв.

— Имам аптечка в колата — каза Клеър. — Можем да превържем врата му, за да удължим агонията. — Тонът ѝ беше напълно нормален, почти същия като на Пол вътре в гаража. — Или да го изгорим жив. В тубата остана малко бензин.

Лидия знаеше, че сестра ѝ е ужасяващо сериозна. Вече бе стреляла два пъти по съпруга си. Щеше да го екзекутира, ако не я беше спряла. Сега искаше да го измъчва, да го изгори жив.

Какво правеше самата тя? Погледна ръката си. Пръстите ѝ бяха целите изчезнали в онова, което бе останало от коляното на Пол. Чувстваше как всеки негов тремор резонира направо в сърцето ѝ.

В душата ѝ.

Положи усилие да издърпа ръката си. Да му отнеме болката беше едно от най-трудните неща, които някога бе правила. Но независимо какъв ад бе стоварил Пол Скот върху нея и семейството ѝ, нямаше намерение да се превръща в негово копие, нито пък да позволи на сестра си да го стори.

— Къде е тя, Пол? — Лидия се опита да се обърне към частицата човешкост, която му бе останала. — Така или иначе, ще умреш. Въпрос на време е. Кажи ни къде е Джулия. Направи едно добро нещо, преди да си заминеш.

От устата му текна струя кръв. Той вдигна очи към Клеър.

— Наистина те обичах.

— Къде е тя? — не преставаше да повтаря Лидия.

Пол не отместваше поглед от съпругата си.

— Ти си единственото добро нещо, което съм сторил някога.

Клеър бе стиснала здраво побелелите си устни. Потупваше дулото на оръжието в крака си.

— Погледни ме — настоя той. — Моля те, за последен път.

Тя поклати глава. Вторачи се в полето зад къщата.

— Знаеш, че те обичам. Ти беше единствената нормална част от мен.

Клеър отново поклати глава. Плачеше. Дори в този дъжд Лидия можеше да види стичащите се по лицето ѝ сълзи.

— Никога нямаше да те изоставя. — Пол също плачеше. — Обичам те. Уверявам те, Клеър. Обичам те и ще те обичам до сетния си дъх.

Тя най-накрая погледна към съпруга си. Устата ѝ се отвори, ала само за да си поеме въздух. Очите ѝ сновяха напред-назад, сякаш не можеше да разбере какво стои пред нея.

Някогашния Пол ли виждаше в този момент, неуверения студент, който отчаяно копнееше да го обича? Или мъжа, снимал онези филми? Мъжа, дето двайсет и четири години бе пазил мрачната тайна, която не даваше мира на семейството ѝ?

Пол протегна ръка към Клеър.

— Моля те. Умирам. Извикай линейка. Моля те.

За кой ли път тя поклати глава, но Лидия усещаше, че решителността ѝ се пропуква.

Пол също го забеляза.

— Моля те — отрони.

Бавно, неохотно, Клеър коленичи до него. Пусна оръжието на тревата. Положи ръка върху неговата. Помогна му да притисне раната, помогна му да остане жив.

Той се закашля. Плюеше кръв. Стегна хватката си върху разкъсания врат.

— Обичам те. Не искам да го забравяш, винаги ще те обичам.

Клеър възпря един хлип. Погали го по бузата. Отметна косата от очите му. Дари го с тъжна усмивка и изрече:

— Тъп задник. Знам, че си хвърлил Джулия в кладенеца.

Лидия щеше да пропусне шокираното изражение на Пол, ако не се бе вторачила в лицето му. Физиономията му бързо доби доволен вид.

— Господи, винаги си била толкова умна.

— Бях, нали? — Все още беше надвесена над него. Лидия си помисли, че ще го целуне, но вместо това тя отлепи ръката му от раната. Той се опита да се възпротиви, ала Клеър стискаше здраво дланта му. Блъсна го отново по гръб. Силата му се бе стопила. Не можеше да спре кръвта. Не можеше да спре Клеър. Тя го яхна. Стегна като в менгеме двете му китки. Не отделяше очи от неговите, изпиваше всяка промяна, която прекосеше лицето му — изумлението, страха, отчаянието. Сърцето му биеше неистово. Всеки удар изкарваше навън нова доза прясна артериална кръв. Клеър не отмести поглед, когато устата му зина или когато дъждът закапа в гърлото му. Не отмести поглед и когато струите кръв се превърнаха в постоянен поток. Когато ръцете му се отпуснаха. Когато мускулите му отказаха. Когато тялото му стихна. Дори когато единственото доказателство, че е още жив, беше тежкото хриптене и розовите мехури между устните му, Клеър не се извърна.

— Виждам те — каза му тя. — Виждам те кой си.

Лидия стоеше онемяла. Не можеше да повярва какво се случва пред очите ѝ. Какво бе позволила да стори сестра ѝ. Никога не ще успееха да се възстановят от това. Нямаше начин Клеър да го превъзмогне.

— Хайде — подкани я тя. Изправи се. Избърса кървавите си ръце в дънките, сякаш тъкмо идваше от градината.

Лидия още не бе в състояние да помръдне. Погледна към Пол. Вече не излизаха мехури. Видя пламъците от къщата да се отразяват в изцъклено черното на ирисите му.

Една капка дъжд уцели очната му ябълка. Той не премига.

— Лиди.

Тя се обърна. Клеър беше в задния двор. Дъждът се бе усилил. Явно сестра ѝ не забелязваше това. Риташе тревата, проправяше си път през избуялата растителност.

— Хайде — провикна се. — Ела да ми помогнеш.

Някак си Лидия успя да се вземе в ръце. Все още беше в шок. Това бе единствената причина болката да не я възпре. Насили се да пристъпи, после пак и пак. Попита Клеър:

— Какво правиш?

— Тук има кладенец! — Сестра ѝ трябваше да повиши глас, за да я чуе през шума от дъжда. Риташе тревата с боси крака и заравняваше широки кръгове. — Според информацията за платените сметки, къщата е черпила вода от градския водопровод. — Тя едва сдържаше вълнението си. Говореше задъхано и с плам като едно време, когато ѝ разправяше за лошите момичета в училище. — Нарисувах картина за Пол. Преди години. От една снимка на задния двор. Показа ми я още в началото на връзката ни и ми рече, че обожавал гледката, понеже това бил домът на родителите му, в който израснал, а на снимката имаше хамбар, Лиди. Голям, страховит хамбар и точно до него — кладенец с покрив. Отне ми часове да пресъздам цветовете, не, бяха ми нужни дни, седмици. Как можах да забравя шибания кладенец?

Лидия смачка високата трева пред себе си. Искаше ѝ се да повярва на сестра си. Копнееше да ѝ повярва. Можеше ли да е толкова просто? Можеше ли Джулия наистина да е тук?

— Знам, че съм права. — Клеър удряше с крак земята под люлката. — Пол е запазил всичко в къщата, както е било някога. Всичко. Защо ще му е тогава да събаря хамбара, освен за да потули доказателствата? И защо ще покрива кладенеца, ако няма нещо в него? Видя изражението му, когато споменах за кладенеца. Трябва да е тук, Пепър. Джулия трябва да е вътре.

Всички бяха толкова близо, Лидия. Искаш ли да ти кажа колко близо?

Лидия също започна да рита мократа трева. Вятърът отново бе променил посоката си. Не можеше да си представи, че би могла да помирише нещо различно от пушек. Погледна към къщата. Огънят не спираше да вилнее, но може би дъждът щеше да му попречи да плъзне по тревата.

— Лиди! — Клеър се бе привела под люлката. Удряше земята с пета. Някъде от долу долетя кух звук.

Тя падна на колене. Взе да копае с пръсти. Лидия коленичи до нея. Протегна здравата си ръка, за да напипа какво бе открила сестра ѝ. Дървеният капак беше тежък, около два сантиметра и половина дебел и с диаметър близо метър.

— Това трябва да е! — възкликна Клеър. — Това трябва да е!

Лидия грабеше шепи пръст. Ръката ѝ кървеше. Имаше мехури от огъня и от разтопената пяна. Въпреки това продължи да дълбае.

Клеър бе махнала достатъчно пръст и най-сетне успя да промуши пръстите си под капака. Приклекна като щангист и дръпна толкова силно, че жилите на шията ѝ изпъкнаха.

Нищо.

— По дяволите. — Пробва пак. Ръцете ѝ трепереха от усилието. Лидия се помъчи да ѝ помогне, ала не можеше да накара ръката си да тегли. Дъждът също не им правеше услуга. Всичко ставаше по-тежко заради него.

Пръстите на Клеър се изплъзнаха. Тя падна назад в тревата.

— Мамка му! — изкрещя и отново се надигна.

— Да опитаме да го избутаме. — Лидия запъна крака в капака. Клеър ѝ помогна, като натисна с долната част на дланите си и напрегна гръб.

Лидия усети, че се хлъзга. Заби здравата си ръка в земята и налегна толкова силно, та имаше чувството, че краката ѝ ще се разпаднат.

Най-накрая съумяха да изместят тежкото дърво с няколко сантиметра.

— По-силно — каза Клеър.

Лидия не знаеше дали може по-силно. Напънаха се пак, този път сестра ѝ застана до нея и също започна да бута с крака. Капакът помръдна с още два сантиметра. После с още няколко. Двете тикаха, пищяха от болка и напрежение, докато дървото не се отмести достатъчно, та краката им да увиснат над отворилата се бездна.

Пръст и камъни се посипаха в зейналата паст. Дъждът закапа върху вода. Двете се взряха в бездънния мрак.

— Проклятие! — Гласът на Клеър се върна като ехо. — Колко ли е дълбок?

— Трябва ни фенерче.

— Има в колата.

Лидия видя как сестра ѝ хукна да бяга с боси крака, свила лакти. Прескочи едно паднало дърво. Толкова целенасочено тичаше, че въобще не се спираше да погледне дирята, която оставяше след себе си.

Пол. Не просто го бе наблюдавала как умира. Тя бе поела смъртта му, както колибри всмуква нектара на цвете.

Може би нямаше значение. Може би да го гледа как умира беше храната, от която Клеър се нуждаеше. Може би Лидия не биваше да се тревожи заради това, което сториха на Пол. Трябваше повече да се тревожи заради онова, което той беше сторил на всички тях.

На баща им. На майка им. На Клеър. На Джулия.

Надзърна в зеещата чернота на кладенеца. Опита се да чуе как дъждът удря водата долу, но капките бяха прекалено много, за да проследи пътя само на една.

Намери едно камъче. Хвърли го. Броеше секундите. На четвъртата то цопна вътре.

Какво разстояние можеше да измине един камък за четири секунди? Тя спусна ръка в мрака. Прокара длан по грубите камъни и се помъчи да не мисли за паяци. Камъните бяха неравни. Хоросанът се ронеше. Ако беше достатъчно внимателна, може би щеше да успее да закрепи крака си във фугите. Наведе се още малко. Размаха ръка напред-назад. Хоросанът бе сух. Пръстите ѝ бръснаха нещо като лоза.

Само дето беше прекалено фино, за да е лоза. Тънко. Метално. Гривна? Огърлица?

Пробва да отскубне верижката от стената. Усети по-голямо съпротивление, като че бе закачена за нещо. Не можеше да протегне другата си ръка и да я издърпа. Погледна през рамо. Клеър беше далеч. Фенерчето бе включено. Сестра ѝ тичаше. Краката ѝ щяха да станат целите в рани от храсталаците в гората. Вероятно заради хапещия студ не чувстваше нищо.

Лидия простена, навеждайки се още повече. Проследи с пръсти верижката. Напипа масивно метално парче, подобно на монета, заседнало между камъните в стената. Не беше кръгло, а по-скоро овално. Обходи с палец гладките му очертания. Внимателно се опита да го измъкне, като леко го поклащаше, докато се отдели от цепнатината. Уви верижката около пръстите си и извади ръка от кладенеца.

Погледна към накита в дланта си. Златният медальон бе във формата на сърце, с гравирано курсивно „Л“. Приличаше на нещо, което някое момче може да ти подари в седми клас, понеже си му позволила да те целуне и то си е помислило, че ходите сериозно.

Лидия не помнеше името на момчето, но знаеше, че Джулия беше откраднала медальона от кутията ѝ с бижута и го бе носила в деня, в който изчезна.

— Това е твоят медальон — каза Клеър.

Сестра ѝ прекара евтината верижка между пръстите си. Навремето смяташе, че е много скъпа. Приятелят ѝ вероятно бе платил пет долара за нея в „Бен Франклин“.

Клеър седна на земята. Изгаси фенерчето. Дишаше тежко, защото беше бягала. Лидия дишаше тежко заради онова, дето щяха да направят. Тънък стълб пушек се виеше към подалото се бледо слънце. Въздухът бе студен. Влагата от дъха на двете залепваше и се смесваше върху медальона.

Ето го най-сетне този момент. Двайсет и четири години търсене, копнеене, знаене, незнаене, а единственото, което можеха да сторят, беше да седят под дъжда.

— Джулия пееше Бон Джоуви под душа — подхвърли Клеър. — Помниш ли?

Лидия се усмихна.

— „Dead or Alive“⁷⁵.

— Винаги изяждаше всичките пуканки, като ходехме на кино.

— Обожаваше бонбони от женско биле.

— И дакели.

Двете направиха кисели физиономии.

— Харесваше онзи дебелак със зализаната прическа — додаде Клеър. — Как се казваше? Брент Локхарт?

— Локуд — сети се сестра ѝ. — Татко го накара да почне работа в „Макдоналдс“.

— Миришеше на печено говеждо.

Лидия се засмя, защото Джулия вегетарианката беше потресена.

— Скъса с него седмица по-късно.

— Въпреки това му позволи да стигне до втора база.

Лидия вдигна поглед.

— Тя ли ти каза?

— Шпионирах ги от стълбището.

— Винаги си била голяма напаст.

— Не я изпортих.

— За първи път.

Двете се взряха в медальона. Отзад златото се бе изтъркало.

— Бях искрена по телефона. Прощавам ти.

Клеър избърса дъжда от очите си. Не изглеждаше да е в състояние някога да прости на себе си.

— Изпратих имейл…

— Ще ми разкажеш по-късно.

Имаше далеч по-важни неща, предстоеше им много да наваксват. Лидия искаше Дий да се запознае с лудата си леля. Искаше да чуе как Рик и Хелън обсъждат злото, каквото представляваха електронните книги. Искаше да прегърне дъщеря си. Искаше да види кучетата и котките си, искаше отново да е с близките си.

— Единственото, което татко желаеше, беше да я намери — каза сестра ѝ.

— Време е.

Клеър включи фенерчето. Лъчът проникна до дъното на кладенеца. Тялото почиваше в плитката вода. Кожата се бе свлякла. Костите не се белееха, недокоснати от слънчева светлина.

Медальонът. Дългата руса коса. Сребърните гривни.

Джулия.