Красиви момичета

Дванайсета глава

Клеър отвори очи. Жълтият таван имаше кафеникав оттенък. Мекият килим беше влажен под гърба ѝ. Лежеше на пода. Главата ѝ бе положена на възглавница. Тенис обувките ѝ бяха свалени.

Тя седна.

Пол.

Той беше жив! Съпругът ѝ беше жив!

Клеър почувства неприятно главозамайване за миг, след което отново се върна рязко на земята. Главата ѝ се изпълни с въпроси. Защо Пол бе инсценирал смъртта си? Защо я беше заблудил? Кой му беше помогнал? Какво правеше в къщата на Фулър? Защо я бе ударил?

И къде беше сестра ѝ?

— Лидия? — едва успя да произнесе. Гърлото ѝ гореше. Изправи се с мъка. Започна да ѝ се гади, докато се тътреше към телевизора. Малка експлозия от болка опари бузата ѝ. — Лиди? — опита се да се провикне. Гласът ѝ все още беше дрезгав, но паниката ѝ помогна да изкрещи по-силно: — Лиди?

Нямаше отговор.

Клеър хукна по коридора към гаража. Отвори вратата. Видеокасетите. Веригите. Кръвта. Всичко си беше там, само Лидия я нямаше. Тя затвори вратата зад себе си и се върна на бегом по коридора. Провери в спалните, в банята, в кухнята. Паниката ѝ нарастваше с всяка следваща празна стая. Лидия я нямаше. Беше изчезнала. Някой я бе отвлякъл.

Пол я беше взел, точно както баща му бе взел Джулия.

Клеър се втурна към задната веранда. Огледа полето зад къщата. Прибяга до предната врата, сърцето ѝ блъскаше в гърдите като пневматичен чук. Идеше ѝ да пищи, да плаче и да ругае. Как се беше случило това отново? Защо бе изпуснала Лидия от погледа си?

Тѐслата все още стоеше паркирана на алеята. Дръжките на вратите се плъзнаха, когато Клеър приближи. Системата беше засякла ключа, който някак си се бе озовал в задния ѝ джоб. Нейната дамска чанта и тази на Лидия бяха оставени на предната седалка. Бърнърфона го нямаше. Дълъг, оранжев удължител се виеше от предната веранда до алеята и бе свързан с кабела, зареждащ тѐслата.

Вътре в къщата телефонът започна да звъни.

Клеър хукна към задната врата. Спря се на прага на кухнята. Искаше да влезе и да вдигне, но бе парализирана от страх. Просто се взираше в звънящия телефон. Той беше бял. Кабелът му висеше само на около метър от пода. Кухненският им телефон в къщата на „Булевард“ имаше кабел, който можеше да се опъне до килера, защото години наред той бе единственото място, където човек би могъл да разговаря в някакво уединение.

Лидия я нямаше. Пол я беше отвлякъл. Това се случваше. Клеър не можеше да го спре. Не можеше да се скрие в стаята си, да си сложи слушалките и да се преструва, че светът отвън все още се върти блажено около оста си.

Насили се да влезе в кухнята. Допря длан до телефона, ала не го вдигна. Усети студената пластмаса. Това беше здрав, стар телефон, който някога можеше да се вземе от „Съдърн Бел“. Вибрациите на металния звънец пълзяха по кожата ѝ.

Телефонният секретар беше изключен. Главата ѝ бе положена на възглавница. Обувките ѝ бяха свалени. Тѐслата се зареждаше.

Клеър знаеше чий глас ще чуе още преди да вдигне телефона.

— Добре ли си? — попита Пол.

— Къде е сестра ми?

— В безопасност. — Съпругът ѝ се подвоуми. — Добре ли си?

— Не, не съм добре, копеле мръ… — Гласът на Клеър се удави в думите. Изпадна в пристъп на кашлица, който ѝ докара достатъчно кръв, за да изпръска ръката си. Тя погледна червените струйки, набраздили бледата ѝ кожа.

— Това кръв ли е? — попита Пол.

Клеър започна да се озърта наоколо. В къщата ли беше съпругът ѝ? Навън ли стоеше?

— Погледни нагоре — каза ѝ той.

Тя изпълни нареждането.

— Малко по-наляво.

Клеър забеляза нещо на хладилника, което приличаше на ароматизатор за въздух. Върху тъмносива ваза бе гравирано стъбло с евкалиптови листа. Едно от листата беше издълбано до дъно, за да може да се сложи камера.

— Има още. В цялата къща — изрече Пол.

— В тази или в онази в Дънуди?

Съпругът ѝ не отговори, което бе достатъчно красноречиво. Той я наблюдаваше. Затова нямаше цветна папка с етикет с името на Клеър. Пол не беше наемал детективи, които да я следят веднъж годишно. Той я наблюдаваше всеки божи ден от нейния живот.

— Къде е Лидия? — попита тя.

— Обаждам ти се от комсат телефон със скрамблер. Знаеш ли какво е това?

— Защо ми е, мамка му, да знам какво е?

— Комсат е абревиатура на поредица от комуникационни сателити — обясни Пол, гласът му беше вбесяващо педантичен. — Телефонът прекарва разговорите през геостационарни сателити, а не през наземни клетъчни кули. Скрамблерът маскира номера и местоположението ми, което означава, че този разговор не може да се проследи от никого, дори и от АНС.

Клеър не го слушаше. Тя ловеше страничните шумове. Не ѝ трябваше АНС, за да разбере, че Пол се намира в движеща се кола. Можеше да чуе звука на вятъра и пътните шумове, които неизменно се прокрадваха, независимо колко скъпо беше превозното средство.

— Жива ли е? — попита.

Пол не отговори.

Сърцето ѝ се сви толкова силно, че едва успяваше да диша.

— Жива ли е Лидия?

— Да.

Клеър се вторачи в камерата.

— Дай ѝ телефона. Веднага.

— Не е налице.

— Ако я нараниш… — Усети как гърлото ѝ се стяга. Бе гледала филмите. Наясно беше какво може да се случи. — Моля те, не я наранявай.

— Няма да го сторя, Клеър. Знаеш, че никога не бих направил подобно нещо.

Най-накрая сълзите ѝ потекоха, защото за секунда, само за една-едничка секунда си бе позволила да му повярва.

— Веднага ми я дай, или ще се обадя на всяка проклета правозащитна агенция, която намеря в указателя.

Пол въздъхна. Познаваше тази въздишка. Така въздишаше, когато бе на път да ѝ даде онова, което тя искаше. Чу как колата отби. Долови някакъв звук от тършуване.

— Какво правиш?

— Каквото поиска. — Вратата на колата се отвори и затвори. Клеър чуваше други превозни средства да профучават наоколо. Навярно се намираше на магистрала „Атланта“. Колко време беше в безсъзнание? Колко далеч бе стигнал с Лидия?

— Баща ти е убил сестра ми — изрече тя.

Разнесе се скърцащ звук от отваряне на врата или багажник.

— Той е във видеото, нали? — Клеър чакаше. — Пол, кажи ми. Той е, нали?

— Да. Провери телефона — нареди ѝ съпругът ѝ.

— Какво?

— Телефона на Лидия. В дневната е. Включих го в зарядното, защото батерията беше почти изтощена.

— Господи. — Само Пол би отвлякъл някого и би заредил шибания му телефон.

Клеър остави слушалката на масата. Отиде в дневната, но вместо да потърси мобилния, огледа помещението. Друг ароматизатор стоеше върху фурнированата библиотека в цвят череша до входната врата. Как беше пропуснала това? Как беше пропуснала всичко това?

Телефонът на Лидия издаде писукащ звук. Пол го бе оставил на масата до дивана. На екрана се показа съобщение от непознат номер. Тя плъзна известието и на негово място се появи снимка на сестра ѝ.

Клеър проплака. Челото на Лидия кървеше. Едното ѝ око беше подуто и полузатворено. Лежеше на една страна в багажника на кола. Ръцете ѝ бяха вързани отпред. Изглеждаше ужасена, бясна и толкова сама.

Клеър погледна към камерата на библиотеката и се вторачи с цялата си омраза през жиците право в черната дупка, каквато представляваше сърцето на Пол.

— Ще те убия заради това. Не знам как, но ще те… — Нямаше представа какво щеше да прави. Погледна отново към снимката на Лидия. Всичко беше по нейна вина. Толкова пъти бе казала на сестра си да си тръгва, ала всъщност не го желаеше. Искаше тя да остане и да я пази, и в крайна сметка я поднесе на тепсия на Пол.

Чу някаква кола да отбива в алеята. Сърцето ѝ подскочи. Лидия. Той я връщаше обратно. Открехна входната врата. Шперплатът. Покрай ръба му се прокрадваше лъч светлина. Ако наклонеше глава, можеше да погледне навън през процепа.

Вместо съпруга си зърна кафява патрулна кола на шерифството. Видимостта не бе най-добрата. Предното стъкло беше тъмно заради насрещното следобедно слънце. Не можеше да види кой бе в автомобила. Шофьорът остана зад волана безкрайно дълго. Клеър усети как дишането ѝ се накъсва.

Най-сетне вратата се отвори. Един крак се подаде навън и стъпи на алеята. Съзря кожен каубойски ботуш с остър връх и тъмнокафяви панталони с жълти ивици отстрани. Две ръце се хванаха за вратата, за да може мъжът да излезе от колата. Постоя до нея за момент, беше с гръб към Клеър, докато се взираше в празния път. След това се завъртя.

Шериф Карл Хъкаби сложи своята шапка „Стетсън“ и тръгна по алеята. Спря се, за да огледа тѐслата. Забеляза кабела, който излизаше от автомобила, и проследи удължителя с очи до предната веранда на къщата.

Клеър се отдръпна от вратата, макар че нямаше никакъв шанс да бъде видяна. Хъкълбери бе по-стар и по-изгърбен, но все още поддържаше същия добре сресан мустак и прекалено дългите бакенбарди, които изглеждаха старомодни дори и през 90-те.

Вероятно беше в комбина с Пол. Почувства се отвратително, че мъжът, при когото родителите ѝ бяха отишли за помощ, бе същият, който ги разиграваше през всичките тези години.

Клеър се върна на бегом в кухнята. Преди да посегне към телефона, взе един малък нож от пода. Долепи слушалката до ухото си. Вдигна ножа, за да може Пол да го види.

— Ще му прережа гърлото, ако веднага не ми дадеш сестра ми.

— За какво говориш? — попита съпругът ѝ. — Чие гърло?

— Знаеш за кого… — Клеър млъкна. Може би не знаеше. Ако бе сложил камери около къщата, хората щяха да ги забележат. Той се интересуваше единствено от случващото се вътре.

— Клеър?

— Хъкаби. Тъкмо пристигна.

— Мамка му — измърмори Пол. — Отърви се от него, или никога няма да видиш Лидия.

Клеър не знаеше какво да направи.

— Обещай ми, че ще е добре.

— Обещавам. Не затваряй…

Тя затвори. Обърна се и се озова пред отворената кухненска врата. Пъхна ножа в задния си джоб, макар да нямаше абсолютно никаква представа какво смяташе да прави с него. Главата ѝ гъмжеше от откъслечни мисли, които не можеше да прогони. Защо Пол се преструваше, че е мъртъв? Защо бе отвлякъл Лидия? Какво искаше от нея?

— Здравейте? — Тежките стъпки на Хъкаби отекваха откъм предните стълби. — Има ли някой?

— Здрасти. — Гласът на Клеър беше дрезгав. Някъде от гърлото ѝ прииждаше кръв. Тя продължаваше да мисли за Лидия. Помъчи се да се успокои за доброто на сестра си.

— Госпожице Каръл… — Изражението на шерифа се промени, любопитството отстъпи място на зорка бдителност. — Какво търсите тук?

— Сега съм госпожа Скот — поправи го тя и изпита неприязън към името. — Тази къща принадлежеше на съпруга ми. Той почина наскоро и аз…

— Помислих си, че я претърсвате… — Хъкаби оглеждаше бъркотията, която Клеър бе създала в кухнята. Прибори, тенджери и тигани, пластмасови кутии и всичко друго, което се намираше в шкафчетата и чекмеджетата, беше на пода.

Шерифът вдигна крака си, бе стъпил върху парче стъкло от задната врата.

— Искате ли да ми кажете, какво наистина се случва тук?

Клеър започна да върти венчалната халка около пръста си. Опита се да говори по-авторитетно.

— Защо сте тук?

— Получих спешно обаждане, но бързо затвориха. — Той втъкна палци в колана си. — Вие ли бяхте?

— Набрах по погрешка. Исках да се свържа с „Информация“. — Тя потисна кашлицата си. — Съжалявам, че ви изгубих времето.

— Как се казва съпругът ви?

— Пол Скот. — Спомни си, че името в нотариалния акт беше различно. — Къщата се води на тръст на неговата адвокатска кантора. „Бъкминстър и Фулър“.

Шерифът кимна, ала не изглеждаше доволен.

— Като че ли е била запечатана за известно време.

— Познавахте ли съпруга ми?

— Познавах майка му и баща му. Добри хора.

Клеър не можеше да спре да върти венчалната си халка. И тогава погледна към ръката си, защото Змията ѝ я беше отнел. Как се бе озовала отново на пръста ѝ?

— Госпожо Скот?

Тя стисна ръце в юмруци. Искаше да свали пръстена и да го хвърли в кофата за боклук. Как беше успял Пол да ѝ върне халката? Защо я бе сложил на пръста ѝ? Защо беше свалил обувките ѝ? Защо бе оставил ключа за колата в джоба ѝ? Защо имаше шибана възглавница под главата ѝ, когато се събуди, след като той едва не ѝ беше светил маслото?

И къде, за бога, караше сестра ѝ?

— Какво е това? — Хъкаби докосна с ръка собствената си буза. — Изглежда, мястото ще посинее.

Клеър понечи да пипне бузата си, но побърза да прокара пръсти през косата си. Паниката заплашваше да я завладее. От усилията да осъзнае какво се бе случило и какво трябваше да направи, изпитваше физическа болка в черепа.

— Искате ли да седнете? — попита Хъкаби.

— Искам отговори. — Знаеше, че звучи като луда. — Свекър ми, Джералд Скот. Сигурен ли сте, че е мъртъв?

Шерифът я погледна учуден.

— Видях го със собствените си очи. Поне след случилото се.

Клеър също бе видяла Пол да умира със собствените си очи. Държала го беше в ръцете си. Видяла бе как животът си отива от тялото му.

След това видя как посегна и я фрасна в лицето.

Хъкаби облегна рамо на касата на вратата.

— Случва ли се нещо тук, за което трябва да знам?

Телефонът започна да звъни. Тя не се помръдна.

Шерифът пристъпи от крак на крак. Погледна към телефона, после пак към нея.

Пол нямаше да затвори. Звъненето продължи, докато звукът не се превърна в дяволско стържене.

Клеър вдигна слушалката и я затръшна.

Хъкаби изви една от рошавите си вежди. Мъжът, който двайсет и четири години беше настоявал, че красивата ѝ деветнайсетгодишна сестра просто бе обърнала гръб на семейството си и се бе присъединила към хипи комуна, изведнъж беше станал подозрителен.

Телефонът започна да звъни отново.

Клеър си представи как Пол седи в колата си отстрани на пътя, наблюдава всичко това и е направо бесен, че не изпълнява точно онова, което ѝ бе наредил.

Би трябвало да я познава по-добре.

Тя свали венчалната халка от пръста си. Сложи я пред камерата върху хладилника. Обърна се към шерифа.

— Знам какво се е случило с Джулия.

Хъкаби дишаше тежко, явно беше дългогодишен пушач, затова бе трудно да се прецени дали беше въздъхнал, или просто беше издишал по нормалния за него начин.

— Майка ви ли ви каза?

Клеър се облегна на хладилника, за да не се свлече на пода. Изпита шок от въпроса му, но се постара да не допусне изумлението да се изпише на лицето ѝ. Нима през всичките тези години Хелън знаеше за касетите? Нима бе запазила тази информация само за себе си? Нима бе скрила истината от Сам?

Тя се опита да блъфира отново.

— Да. Каза ми.

— Е, изненадан съм, Клеър, понеже майка ти ме увери — мина на „ти“ шерифът, — че никога няма да ви каже на вас, момичетата, и ми е трудно да повярвам, че жена като нея ще се отметне от думата си.

Клеър поклати глава, защото този мъж знаеше, че съществуват видеа с бруталното убийство на сестра ѝ, а ѝ изнасяше лекция, все едно беше на дванайсет и го бе разочаровала.

— Как можа да скриеш това от мен? От Лидия?

— Обещах на майка ти. Знам, че мнението ти за мен не е високо, но аз държа на думата си.

— Говориш за шибаната си дума, когато аз бях преследвана от случилото се цели двайсет и четири години?

— Няма нужда от подобен език.

— Майната ти. — От устата на Клеър се лееше черна омраза. — Не преставаше да твърдиш, че е жива, че просто е избягала, че един ден ще се върне. През цялото време си знаел, че не е така, но ни даваше надежда. — Беше сигурна, че той все още нищо не разбира. — Наясно ли си какво прави надеждата с хората? Наясно ли си какво е да зърнеш някого на улицата, да хукнеш след него, защото смяташ, че може да е сестра ти? Или да влезеш в мола и да видиш две сестри заедно и да знаеш, че никога няма да изпиташ това? Или да отидеш на погребението на баща си без нея? Или да се ожениш без…

Клеър не можеше да продължава, тъй като се бе омъжила за Пол, а причината Лидия да не бъде до нея беше, че съпругът ѝ се бе опитал да я изнасили.

— Кажи ми как точно научи? — попита Хъкаби. — Чрез интернет ли?

Тя кимна, понеже това ѝ се стори най-правдоподобният отговор.

Шерифът погледна надолу.

— Винаги съм се тревожил, че касетите ще се появят в мрежите.

Клеър знаеше, че трябва да се отърве от Хъкаби, ала не можеше да спре да задава въпроси.

— Ти как разбра за тях?

— Намерих ги в апартамента на баща ти. Една от тях е била във видеото му, докато го е извършвал. Предполагам, че онова, което е видял, го е накарало…

Не се налагаше да довършва изречението. И двамата знаеха какво бе направил баща ѝ. Сега, щом Клеър научи, че Сам Каръл беше гледал видеокасетите, че ги беше гледал, докато бе вкарвал иглата в ръката си, най-накрая прозря причината. Много добре можеше да си представи защо баща ѝ беше поискал да отнеме живота си, след като бе гледал как отнемат този на Джулия. В акта се долавяше трогателен нюанс на симетрия.

Затова ли Хелън беше скрила истината? Може би се боеше, че ако Клеър открие касетите, ще последва баща си? Както и Лидия — бедната, крехка Лидия. Никой не го разбираше тогава, но наркоманията ѝ не се дължеше на желанието да се надруса, а на желанието да избяга. Тя търсеше начини да се унищожи.

Клеър попита шерифа:

— Какво направи с касетите?

— Предадох ги на мой приятел от ФБР. Винаги сме се чудили дали има копия. Предполагам, че вече знаем отговора.

Клеър погледна ръцете си. Извиваше пръста си, дори и без пръстена.

— Не е необходимо да ме изпробваш, момиче. Тя беше твоя сестра. Ще ти кажа истината.

За първи път в живота си Клеър изпита толкова силна нужда да нарани някого. Шерифът уж винаги ѝ беше съдействал, когато през годините се обаждаше безброй пъти в шерифството, за да попита дали има нещо ново.

— Ами кажи ми я.

Той заглади крайчетата на мустаците си, все едно се нуждаеше от време, за да прецени как да ѝ разбие сърцето. Най-накрая заговори:

— Онзи от филма бе част от някаква шайка, която разпространяваше доста от тези видеа. Моят приятел, както казах, беше във ФБР, така че научих някои неща от кухнята. Той сподели с мен, че вече знаели за тоя юнак. Името му беше Дарил Ласитър. Хванали го в Калифорния през деветдесет и четвърта да се опитва да отвлече момиче на същата възраст, със същия цвят на косата и със същото телосложение като на сестра ти.

Клеър се обърка. Да не би да грешеше за бащата на Пол? И друг убиец ли имаше? Джералд Скот само колекционер ли беше?

— Ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, Ласитър вече е мъртъв — заяви Хъкаби.

Не, някога тук бе имало хамбар, а сега стая за убийства, която се намираше на по-малко от пет метра от тях.

— Съдът му даде смъртна присъда. — Шерифът прокара палци по колана си. — Станало сбиване в ареста. Ласитър бил намушкан във врата десетина пъти. Умря по същото време, по което и баща ти.

Клеър вече се опитваше да съобрази кой да бъде следващият ѝ въпрос.

— Как татко се е сдобил с касетите?

Хъкаби сви рамене.

— Нямам представа.

— Не провери ли?

— Разбира се, че проверих. — Звучеше обиден, сякаш действително бе добър в работата си. — Но баща ти постоянно ходеше за зелен хайвер. Нямаше как да разбера къде не беше ударил на камък, а и не споделяше информацията си с мен.

— А и ти не го окуражаваше да го прави.

Шерифът отново сви рамене, все едно по-скоро искаше да каже „Имаше ли смисъл?“, отколкото „Съжалявам, че зарязах баща ти и той се самоуби“.

В крайна сметка и Хелън бе изоставила Сам. Бе лъгала нея и Лидия през всичките тези години. Съществуваше ли човек в живота на Клеър, който беше казвал истината? Дори Лидия я излъга за дъщеря си.

— Защо татко се е самоубил, преди да открие кой е убил Джулия? — попита тя.

— Оставил е касетата във видеото. Знаел е, че ще я намерим. Според мен тъкмо затова я е оставил и е имал право. Предадох я веднага на федералните. За по-малко от седмица те разкриха мъжа, убил сестра ти.

Клеър не напомни на шерифа, че семейството ѝ го молеше години наред да се обърне към ФБР.

— И никога не оповестихте публично какво се е случило с Джулия?

— Майка ти ме помоли да не го правя. Предполагам, че се е тревожила двете със сестра ти да не видите касетите. — Той погледна над рамото ѝ към дневната. — Навярно според нея е било по-добре никога да не разберете какво се е случило, отколкото да научите истината.

Клеър се зачуди дали майка ѝ е била права. След това си помисли колко различен щеше да бъде животът ѝ, ако знаеше, че Джулия вече я няма. Колко ли пъти се беше заключвала в кабинета си и бе плакала, когато поредното неидентифицирано тяло биваше намирано в района на Атънс? Колко случаи на изчезнали момичета я държаха будна нощем? Колко часове бе прекарала пред компютъра в търсене на култове, хипи комуни и въобще каквото и да било за изчезналата си сестра?

— Това е всичко, което знам. — Хъкаби пак пристъпи от крак на крак. — Надявам се да ти донесе някаква утеха.

— Както донесе на баща ми ли? — Клеър потисна желанието си да заяви на шерифа, че ако си бе свършил шибаната работа, Сам Каръл можеше да е още жив.

— Както и да е. — Хъкаби отново огледа кухнята. — Казах ти каквото искаше да знаеш. Ти ще ми обясниш ли защо стоиш насред тази бъркотия с нож в задния си джоб?

— Не, няма. — Клеър не беше приключила с въпросите. Остана още нещо, за което възнамеряваше да пита, макар дълбоко в себе си да усещаше, че вече знае отговора. Пол си имаше ментор, човек, който лично се бе уверил, че „Куин + Скот“ ще изскочи в стратосферата, човек, който летеше с чартърни полети и отсядаше в скъпи хотели благодарение на черната кредитна карта⁵⁴ на Пол. Тя винаги беше смятала часовете, прекарани в игра на голф, частните телефонни разговори и следобедите в клуба за израз на стремежа на съпруга ѝ да направи конгресмена щастлив, но сега разбираше, че връзката им бе много по-дълбока.

Попита шерифа:

— Кой беше твоят приятел във ФБР?

— Какво значение има?

— Джони Джаксън, нали? — Клеър знаеше добре биографията му. Бе присъствала на достатъчно досадни представяния по време на безбройни благотворителни събития, на които сервираха пиле с вкус на гума. Преди да влезе в политиката, конгресмен Джони Джаксън е бил агент на ФБР. Той беше осигурявал на „Куин + Скот“ държавни поръчки за милиони, понякога за милиарди долари. Той бе изпратил капитан Джейкъб Мейхю в къщата им в Дънуди, за да разследва обира в деня на погребението на Пол. А вероятно и агент Фред Нолан, за да разклати решетките на клетката на госпожа Скот.

Джаксън беше често срещана фамилия, толкова често, че Клеър не бе направила връзка между името върху надгробния камък на мъртвата си свекърва и щедрия благотворител на Пол.

Досега.

— Той е вуйчо на съпруга ми — каза тя на шерифа.

Хъкаби кимна.

— Работеше в някакъв специален екип в Атланта.

— Помагал ли е някога на Пол да се измъкне от неприятности?

Шерифът кимна отново, ала не даде допълнителни обяснения. Навярно просто не искаше да говори лошо за мъртвите. Трябваше ли да му разкрие, че Пол е жив? Че беше отвлякъл сестра ѝ?

Телефонът пак започна да звъни.

Клеър не помръдна, но заяви:

— Трябва да вдигна.

— Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?

— Абсолютно.

Хъкаби бръкна в джоба на ризата си и извади визитка.

— Мобилният ми телефон е на гърба. — Остави картичката на кухненската маса, след което я чукна веднъж с пръст, преди да си тръгне.

Телефонът продължи да звъни. Клеър броеше секундите, чакайки да чуе отварянето и затварянето на вратата на колата на шерифа, запалването на двигателя, стърженето на гумите върху алеята, докато се връщаше на главния път.

Вдигна телефона.

— Какво, мамка му, беше всичко това? — попита Пол.

— Искам да чуя сестра си.

— Кажи ми какво каза на Хъкълбери.

Мразеше го, че знае прякора. Той бе нещо, което принадлежеше на нейното семейство, а този садист, с когото разговаряше, вече не беше част от него.

— Клеър?

— Баща ми е гледал касетите с Джулия, когато се е самоубил.

Съпругът ѝ не отговори нищо.

— Имаш ли нещо общо с това, Пол? Ти ли даде касетите на татко?

— Защо ми е да го правя?

— Защото вече работеше върху плана си да разкараш Лидия и последният човек, останал в живота ми, за когото наистина ме беше грижа, който щеше да ми помогне независимо от всичко, беше баща ми. — Клеър бе толкова разстроена, че едва си поемаше въздух. — Ти си го убил, Пол. Или си го сторил собственоръчно, или си направил така, че все едно си забил иглата в ръката му.

— Луда ли си? — Гласът на съпруга ѝ преливаше от възмущение. — Господи, Клеър. Не съм някакво шибано чудовище. Обичах баща ти. Знаеш това. Носих ковчега му на погребението. — Спря да говори за момент, като по този начин създаваше впечатлението, че е останал безмълвен от обвиненията ѝ. Когато най-накрая продължи, гласът му беше нисък и спокоен. — Виж, направих някои неща, с които не се гордея, но никога, абсолютно никога не бих сторил това на някого, когото обичам. Знаеш колко крехък беше Сам към края. Не е ясно какво го е накарало да скочи в бездната.

Клеър седна до кухненската маса. Обърна стола си, за да не може Пол да види гневните сълзи, които се стичаха по лицето ѝ.

— Държиш се така, все едно нямаш нищо общо, все едно си бил просто невинен наблюдател.

— Такъв бях.

— Знаел си какво се е случило със сестра ми. Гледал си ме как страдам почти две десетилетия, можел си във всеки един момент да ми кажеш какво е станало, но не си го сторил. Гледал си ме как се измъчвам.

— Ненавиждах всяка секунда, в която страдаше. Не желаех да те виждам наранена.

— Сега ме нараняваш! — Клеър заби юмрук в масата. Гърлото ѝ се сви от болка. Това беше прекалено голямо мъчение. Не можеше да го понесе. Искаше да се свие на кълбо на пода и да плаче до припадък. Преди час смяташе, че е изгубила всичко, ала сега осъзна, че винаги можеше да изгуби повече, и докато беше жив, Пол щеше да ѝ го отнема.

— Как бих могъл да ти кажа какво се е случило с Джулия, без да ти изложа цялата история? — попита той.

— Да не би да ме уверяваш, че не си знаел как да ме излъжеш?

Съпругът ѝ не отговори.

— Защо инсценира смъртта си?

— Нямах избор. — Пол млъкна за миг. — Не мога да ти разкрия, Клеър, но направих необходимото, за да те предпазя.

— Не се чувствам в безопасност, Пол. — Тя се бореше с гнева и страха, които се надигаха в нея. — Ти ме нокаутира. Отвлече сестра ми.

— Не желаех да те наранявам. Опитах се да бъда възможно най-нежен.

Клеър все още усещаше пулсираща болка в бузата си. Не можеше да си представи колко страшно щеше да е, ако Пол не се беше задоволил само с един удар.

— Какво искаш?

— Ключодържателя на ключовете за тѐслата.

Стомахът на Клеър се сви. Спомни си как Пол ѝ го връчи пред ресторанта, точно преди да я дръпне в уличката.

— Защо ми го даде?

— Защото знаех, че у теб ще бъде в безопасност.

Адам вече трябваше да е взел ключодържателя от пощенската кутия. Прехвърлиха работните файлове на флашката в гаража. Какво друго имаше на нея?

— Клеър? — настояваше Пол. — Какво направи с него?

Тя реши да се хване за нещо, което щеше да го разтърси.

— Дадох го на ченгетата.

— На Мейхю? — В гласа му се усети напрежение. — Налага се да си го вземеш обратно. Не бива да го вижда.

— Не на Мейхю. — Клеър се подвоуми. Дали да спомене Фред Нолан? Щеше ли Пол да се успокои, ако го стореше? Дали и Нолан беше в играта?

— Клеър? Трябва да знам на кого си дала ключодържателя.

— Беше в ръката ми. — Тя се опита да прогони ужаса, заплашващ да замъгли ума ѝ. Налагаше се да измисли приемлива лъжа, нещо, което да ѝ осигури предимство пред Пол и време да помисли. — Държах го в ръката си в онази уличка. Мъжът, който те уби — който се престори, че те убива, — го изби от ръката ми.

Пол изпусна низ от проклятия.

Гневът му я накара да продължи:

— От полицията го сложиха в един от техните пликове за улики. — Помъчи се да съзре слабите места в историята си. — Използвах резервния ключ, за да прибера тѐслата. Знам, че ключодържателят е в полицията, защото ми изпратиха списък за застраховката. Трябваше да го препратя на Пая Лорайт, нашата застрахователна агентка.

Клеър затаи дъх и се замоли версията ѝ да звучи правдоподобно. Какво имаше на флашката в ключодържателя? Тя бе проверила дали няма други филми. Единствената папка съдържаше някакъв софтуер. Или поне Пол го беше направил да прилича на такъв. Съпругът ѝ бе невероятен по отношение на компютрите.

— Можеш ли да го вземеш обратно? — попита той. Говореше отсечено. Представяше си го как свива и отпуска юмруци, обичайният знак, че думите ѝ са попаднали право в целта. През всичките години на брака им никога не се беше страхувала, че съпругът ѝ ще използва тези юмруци върху нея.

А сега бе изправена пред реалната опасност да ги използва върху Лидия.

— Обещай ми, че няма да нараниш сестра ми. Моля те.

— Искам ключодържателя. — От стаената в тона му заплаха лъхаше мъртвешка тишина. — Трябва да ми го върнеш.

— Добре, но… — Клеър започна да бръщолеви. — Детективът, Реймън. Не го ли познаваш? Някой ти е помогнал да планираш онова, което се случи в уличката. Имаше парамедици, полицаи, детективи…

— Знам кой беше там.

Тя бе наясно, че знае, тъй като беше заедно с нея. Колко дълго се бе преструвал на мъртъв? Поне пет минути, след което парамедиците бяха метнали одеяло отгоре му и това бе последният път, в който беше видяла съпруга си.

— Ерик Реймън е детективът, водещ разследването — каза Клеър. — Не можеш ли да му се обадиш?

Пол не отговори, ала усещаше гнева му, сякаш стоеше пред нея.

Тя пробва отново:

— Кой ти помогна да осъществиш всичко това? Не можа ли…

— Искам да ме слушаш много внимателно. Слушаш ли ме?

— Да.

— Има камери в цялата къща. Някои можеш да откриеш, други — не. Телефонът на Лидия се подслушва. Този, от който говориш, също. Ще ти се обаждам на него на всеки двайсет минути през следващите два часа. Това ще ми позволи да стигна достатъчно далеч, за да се уверя, че съм в безопасност, а и ще те задържи там, докато не реша какво трябва да направиш после.

— Защо, Пол? — Клеър не питаше само за случващото се в момента. Питаше за всичко случило се преди. — Баща ти е убил сестра ми. Гледах касетата. Знам какво ѝ е причинил… — Гласът ѝ я предаде. Имаше чувството, че и сърцето ѝ е на път да стори същото. — Не… — Опита се да надмогне агонията. — Не разбирам.

— Толкова много съжалявам. — Гласът му беше изпълнен с емоции. — Можем да се справим с това. Ще се справим.

Клеър затвори очи. Пол се мъчеше да я утеши. Ужасното беше, че тя наистина търсеше утеха. Помнеше чувството, когато се събуди в дневната и осъзна, че е жив. Нейният съпруг. Нейният шампион. Той щеше да направи така, че всичко това да изчезне.

— Не съм убил никоя от тях. — Звучеше толкова уязвим. — Кълна ти се.

Клеър сложи ръка на устата си, за да не може да говори. Искаше ѝ се да му повярва. Отчаяно се нуждаеше да му повярва.

— Дори не знаех с какво се занимава татко преди катастрофата. Докато не отидох в хамбара и не намерих всички тези… неща.

Тя захапа юмрука си, за да не изпищи. От неговата уста всичко звучеше много логично.

— Просто бях едно хлапе, дето трябваше да се справя самò. Налагаше се да платя таксата за академията. Да мисля за колежа. Парите бяха добри, Клеър. Единственото, което се искаше от мен, беше да правя копия и да ги разпращам.

Клеър не можеше да диша. Тя бе харчила тези пари. Бе носила бижута, дрехи и обувки, платени с кръвта и страданията на клетите момичета.

— Кълна ти се. Само се стараех да си изкарвам прехраната.

Не можеше да продължава така. Толкова близо беше до това да се пречупи, че почти почувства как започва да се огъва.

— Клеър?

— Филмите на компютъра ти не бяха стари — отбеляза тя.

— Така е. — Пол замълча за известно време и Клеър се запита дали не се мъчи да измисли лъжа, или вече я беше съчинил, но правеше паузата, за да произведе допълнителен ефект. — Бях разпространител. Никога не съм участвал.

Бореше се с желанието си да му повярва, да се хване за тази малка частица човечност у него.

— Кой е маскираният?

— Просто един тип.

Просто един тип.

— Той не трябва да те притеснява. — Пол звучеше така, все едно говореше за някой задник в службата. — В безопасност си, Клеър. Винаги си била.

Тя игнорира утешителните му думи, защото алтернативата беше да му повярва.

— Какво има на флашката?

Той отново замлъкна.

— Забрави ли кой ти подари този обърнски ключодържател, Пол? Знам, че има флашка в пластмасовия медальон, и знам, че си я искаш обратно, понеже на нея си качил нещо, което трябва да бъде съхранено на всяка цена.

Съпругът ѝ продължи да мълчи.

— Защо? — Не можеше да престане да задава този въпрос. — Защо?

— Опитвах се да те предпазя.

— Това някаква тъпа шега ли е?

— Планът трябва да продължи да се изпълнява. Има неща, които не могат да бъдат спрени. Направих всичко по силите си да те държа настрана. Онова, което се случи в уличката с онзи тип… сантименталностите бяха истински, Клеър. Знаеш, че бих дал живота си, за да те защитя. Защо смяташ, че още съм тук? Ти си всичко за мен.

Тя поклати глава. Чувстваше се замаяна от всевъзможните му обяснения.

— Хората, които участват в това нещо, не са приятни. Те разполагат с власт. Имат много пари и влияние.

— Политическо влияние.

Пол издаде звук на изненада.

— Винаги си била адски умна.

Клеър не искаше повече да е умна. Искаше да може да контролира събитията.

— Сега е твой ред да ме слушаш. Слушаш ли ме?

— Да.

— Ако нараниш Лидия, ще те преследвам до дупка и ще те заровя в шибаната земя. Разбра ли ме?

— Боже, обичам те, като говориш така.

Телефонът изпука. Съпругът ѝ бе прекратил разговора.