Красиви момичета

Осемнайсета глава

Пол се усмихваше, докато оставяше телефона на масата до черната качулка. Лидия не погледна към апарата, нямаше как да го достигне, а към подгизналия плат до него, който отново щеше да бъде увит около главата ѝ. Спрей бутилката беше изпразнена за трети път. Пол пиеше филтрирана вода, за да може пак да я напълни.

Когато беше готов, щеше да го направи пред нея, да сложи качулката на главата ѝ и да я пръска. Секунди преди да припадне, щеше да я сръга с електрическата пръчка за добитък, да я шибне с кожения колан, да я удари с юмрук или да я срита, за да се опита да си поеме въздух.

След това щеше да започне целия процес отначало.

— Звучи добре, нали? Говоря за Клеър.

Лидия извърна поглед от качулката. На работна маса като тази в гаража на Пол имаше компютър. Метални рафтове. Стари компютри. Бе запаметила всичко, защото се намираше на това място от близо дванайсет часа — мъчителят ѝ я осведомяваше на всеки половин час, — и единственото, което ѝ пречеше да полудее, беше изброяването, подобно на мантра, на предметите от инвентара, докато Пол я пръскаше с пикня.

„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

— Обзалагам се, че искаш да разбереш какво има на флашката, Лидия. Наричам го „картата, която ме държи вън от затвора“.

„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

— Фред Нолан иска да получи тази информация. Мейхю. Джони. Мнозина други също я желаят. Каква изненада. Пол Скот има нещо, което всички останали искат. — Млъкна за миг. — Ти какво искаш от мен, Лиди?

„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

— Искаш ли перкоцет?

Въпросът я изтръгна от вцепенението. Можеше да усети горчивия вкус на хапчето в устата си.

Пол размаха шишенцето пред очите ѝ.

— Намерих го в дамската ти чанта. Предполагам, че си го откраднала от Клеър. — Седна на стола отсреща. Сложи шишенцето на коляното си. — Винаги си крала от нея.

Лидия погледна към лекарството. Това щеше да е краят. Беше казала на Клеър, че вече е мъртва, но все още бе останала капчица живот в нея. Ако се поддадеше на желанието си, ако приемеше перкоцета, наистина щеше да е краят.

— Интересно. — Пол кръстоса ръце. — Слушах те как се молиш, как умоляваш и квичиш като убодено прасе, а сега се правиш на много силна? Не искаш ли перкоцет?

Лидия се опита да си припомни еуфорията, с която хапчетата щяха да я изпълнят. Някъде бе чела, че ако си мислиш прекалено дълго за храна, ще ти се отще. Ще излъжеш себе си, че вече си я изял. Това никога не сработваше, когато ставаше дума за понички или хамбургери, или пържени картофки, или… — „Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

— Мога да те принудя да изпиеш хапчетата, но кое ще му е забавното тогава? — Пол разтвори още повече краката ѝ с коленете си. — Мога да ги сложа някъде другаде. Та тялото ти да ги абсорбира по-добре. — Пое си дълбоко въздух и го изпусна. — Чудя се какво ли ще е усещането? Дали ще си струва да те изчукам, за да навра с кура си всички тези хапчета в дебелия ти задник?

Умът на Лидия започна да изключва. Така се случва неизбежното. Пол щеше да я притисне, а тя щеше да се изплаши прекалено много или да се пречупи и да блокира.

Ръката му се намести върху бедрото ѝ. Пръстите му задълбаха до кокала.

— Не искаш ли болката да изчезне?

Бе прекалено изтощена, за да изпищи. Молеше се Пол да приключва вече — ударите с юмруци, сръгванията, шамарите, електрическата пръчка, прътът за жигосване, мачетето. Беше гледала какво причинява маскираният с инструментите на занаята си. Беше видяла какво бе сторил бащата на Пол на Джулия. Беше изпитала на собствен гръб на какво бе способен Пол и беше сигурна, че ролята му във филмите съвсем не беше пасивна.

Той се забавляваше. Въпреки пренебрежението и обидите, които подмяташе, се възбуждаше от болката ѝ. Усещаше твърдия му член, като се наведеше над нея, за да се засити с ужаса ѝ.

Лидия се молеше да е мъртва, когато дойдеше времето да я изнасили.

— Нова стратегия. — Пол взе шишенцето с хапчетата от коляното си. Сложи го на масичката на колелца, където държеше инструментите си. — Мисля, че ще ти хареса.

„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

Застана пред металните рафтове до компютъра. Безпокойството ѝ нарасна, но не защото щеше да ѝ стори нещо ужасно и ново, а да не би да смени местата на предметите на рафтовете.

„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

Трябваше да си останат така — точно в този ред. Никой не биваше да ги пипа.

Пол се качи на едно столче стълба.

Лидия едва не изхълца от облекчение. Предметите ѝ бяха в безопасност. Той се пресягаше към най-горния рафт, над оборудването, над флопитата. Свали няколко тетрадки от там. Показа ѝ ги. Облекчението се изпари.

Това бяха бележниците на баща ѝ.

— Родителите ти са плодовити писачи на писма — каза Пол. Отново седна срещу нея. Бележниците бяха в скута му. Най-отгоре имаше купчина писма, които едва сега забеляза. Той вдигна един плик, за да може тя да го види.

Почеркът беше на Хелън — прецизен, красив и до болка познат.

— Бедната, самотна Лидия. Майка ти написа тонове писма до теб през годините. Знаеше ли това? — Поклати глава. — Естествено, няма откъде да знаеш. Казах на Хелън, че съм се опитал да ти ги предам, но че си бездомна и живееш на улицата, или че си в клиника, но са те изписали, преди да стигна до теб. — Хвърли писмата на пода. — В интерес на истината се чувствах зле всеки път, в който Хелън ме питаше дали съм чувал нещо за теб, защото, разбира се, трябваше да ѝ кажа, че все още си дебела, нищо и никаква наркоманка, която смуче курове за окси.

Думите му имаха противоположен ефект. Хелън ѝ беше писала. Имаше десетки писма в купчината. На майка ѝ продължаваше да ѝ пука за нея. Не се бе отказала от дъщеря си.

— Хелън щеше да е чудесна баба на Дий.

Дий. Лидия дори не можеше да си спомни лицето ѝ. Всичките ѝ образи бяха изличени втория път, когато Пол я удари с електрическата пръчка за добитък.

— Чудя се дали ще изгуби свяст, щом Дий изчезне, по същия начин, както след отвличането на Джулия. — Погледна нагоре. — Едва ли помниш, но Клеър беше изключително самотна тогава.

Лидия си спомняше. Тя бе там.

— Всяка нощ клетата малка Клеър беше съвсем сама в тази голяма къща на „Булевард“ и слушаше рева на неставащата ти за нищо майка. На никой не му пукаше дали тя също плаче, преди да заспи, нали? Ти беше прекалено заета да натъпчеш всяка една дупка на тялото си. Затова тя си падна толкова много по мен, Лиди. Клеър си падна по мен, защото вас ви нямаше, за да я хванете.

„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

— Виж това. — Пол вдигна един от бележниците на Сам. — На баща ти също не му пукаше за Клеър. Всичките му писма бяха до Джулия. Клеър прочете повечето от тях, със сигурност онези, които написа, преди тя да отиде в колеж. Само си представи как се е почувствала. Майка ѝ беше на ръба на алкохолизма и не можеше да стане от леглото. Баща ѝ прекарваше часове в писане на писма до мъртвата си дъщеря, а живото му дете стоеше пред очите му.

Лидия поклати глава. Не беше точно така — поне не изцяло. Хелън бе излязла от депресията. Сам правеше всичко по силите си за Клеър. Водеше я на пазар, на кино, посещаваха музеи.

— Не се учудих, че не искаше да го види, когато получи удар. — Пол прелистваше страниците. — Аз я накарах да отиде. Казах ѝ, че ще съжалява, ако не го стори. Тя ме послуша, както винаги. Странното е, че наистина харесвах баща ти. Напомняше ми за собствения ми баща.

Лидия изкриви челюст и стисна зъби, за да не му се развика.

— Никога не знаеш какво можеш да очакваш от родителите си, нали? Могат да бъдат егоистични копелета. Смятах, че двамата с баща ми сме близки, но той отвлече Джулия без мен. — Пол вдигна поглед от бележниците. Очевидно хареса онова, което видя в изненаданата физиономия на Лидия. — Трябва да призная, че бях разочарован. Върнах се у дома за пролетната ваканция и намерих голямата ти сестра в хамбара. Не беше оставил много от нея, за да се позабавлявам.

Лидия затвори очи. „Епъл Макинтош“. Какво следваше? Не можеше да погледне към рафтовете. Трябваше да се сети сама. „Епъл Макинтош“.

— Сам беше умен — продължи Пол. — Искам да кажа, много по-умен, отколкото го смятахте вие. Никога нямаше да открие тялото на Джулия, аз съм единственият жив човек, който знае къде е тя, но беше стигнал до мен. Разбрал е за баща ми. Разбрал е, че някак си съм замесен. Известно ли ти е това?

Лидия бе привикнала към изненадите.

— Сам ме извика в апартамента си. Вярваше, че може да ме изиграе, обаче аз направих някои проучвания, преди да се срещнем. — Пол вдигна бележниците на баща ѝ като някакъв трофей. — Съветът ми е: Ако се опитваш да изиграеш някого, не оставяй писанията си да се търкалят наоколо.

Лидия стисна страничните облегалки на стола.

— Млъквай, мамка ти.

Пол се усмихна.

— Ето го моя малък боец.

— Какво си сторил на баща ми?

— Мисля, че знаеш. — Започна да прехвърля бележниците един по един. Проверяваше първите страници. Търсеше нещо. — Пристигнах в апартамента му в уречения час. Налях питиета, за да говорим като мъже. Баща ти обичаше да прави това, нали? Да дава ясно да се разбере кои са мъжете и кои са момчетата.

Думи на баща ѝ, Лидия сякаш го чуваше да ги изрича.

— Сам изпи водката си. Наричаше се социален пияч, но всички бяхме наясно, че пие нощем, за да заспи, нали така? Точно както правеше и Хелън, докато бедната Клеър стоеше сама в стаята си и се чудеше защо никой от семейството ѝ не забелязва, че все още е жива.

Лидия преглътна. Изгори я горчилката на пикнята му.

— Предполагам, че водката е прикрила вкуса на хапчетата за сън, които сложих в питието му.

Тя искаше да затвори очи. Да го изличи. Ала не можеше.

— Главата му увисна. — Пол изимитира как баща ѝ бе изпаднал в безсъзнание. — Завързах го с чаршафи, бях ги взел със себе си. Накъсани на дълги ивици. Ръцете му бяха толкова отпуснати, та се разтревожих, че ще умре, преди да започне забавата.

Лидия беше впила всяко от сетивата си в Пол.

Той се облегна на стола и разпери крака. Застави се да не поглежда надолу, знаеше точно какво похитителят ѝ иска да види тя.

— Ако използваш ивици от чаршафи, за да завържеш някого, следите не личат, когато коронерът⁶⁵ трябва да установи причината за смъртта. В случай че си внимателен, искам да кажа, защото се налага да ги увиеш както си му е редът — аз ги увих, понеже имах достатъчно време с баща ти. Държа да ме чуеш внимателно, Лиди: имах цялото време на света с баща ти.

В главата ѝ беше пълен хаос. Идваше ѝ прекалено много. Не можеше да асимилира онова, което Пол ѝ казваше.

— Когато Сам се събуди, гледахме касетата заедно. Знаеш ли за коя касета говоря? Онази с Джулия. — Пол разтърка страните си. Брадата му беше пораснала. — Исках да гледаме всички касети заедно, обаче се опасявах, че съседите ще чуят виковете му. — Побърза да добави: — Не че Сам не крещеше нощем, но все пак.

Лидия слушаше равномерното си дишане. Преподреди думите на Пол в съзнанието си, докато не образуваха смилаеми изречения. Той беше дрогирал баща ѝ. Беше го накарал да гледа как убиват най-голямата му дъщеря по брутален начин.

— Накрая взех да се колебая дали да не кажа на Сам къде захвърлихме тялото на Джулия с татко. Какво лошо, не е ли така? Бяхме наясно, че е на път да умре. — Сви рамене. — Може би трябваше да му кажа. Това е един от онези въпроси, които продължаваш да си задаваш и след години. Имам предвид, Сам беше толкова измъчен, нали? Единственото, което искаше да узнае, беше къде е тя, а аз разполагах с отговора, но просто не можах да му кажа.

Лидия съзнаваше, че трябва да е бясна. Трябваше да се опита да го убие. Ала не можеше да помръдне. Дробовете ѝ бяха мокри от урината. Стомахът ѝ беше пълен. Тялото ѝ бе сковано от болка. По ръцете ѝ зееха белези от електрическата пръчка. Раната на челото ѝ се беше отворила. Устната ѝ бе разцепена на две. Ребрата ѝ бяха толкова натъртени, та имаше чувството, че кокалите ѝ се бяха превърнали в ножове.

— Използвах нембутал — каза Пол. — Знаеш какво е това, нали? Дават го на животни, за да ги избавят от мъките. А той беше изпълнен с мъка, особено след като изгледа касетата. — Пол бе намерил бележника, който търсеше. — Ето. — Вдигна страницата, за да може Лидия да я види. Долната половина беше скъсана. — Изглежда ли ти познато?

Прощалната бележка на баща ѝ бе написана на откъснат от тетрадка лист. В главата ѝ все още се мержелееха разкривените думи:

На всичките ми красиви момичета — обичам ви с всяка частичка от сърцето си.

Татко.

— Мисля, че избрах точното изречение, а, какво ще кажеш? — попита Пол. Сложи бележника отново в скута си. — Избрах го заради Клеър, защото смятах, че то се отнася за нея. Всичките му красиви момичета. Ти никога не си била наистина красива, Лидия. А Джулия — споменах ти, че все още я посещавам от време на време. Вече не е красива. Тъжно е да я гледам как се разлага с годините. Последния път, когато ходих при нея, бяха останали само изгнили кости, дълги кичури мръсна руса коса и онези глупави украшения, които носеше на китката си. Помниш ли ги?

Гривните. Джулия носеше гривни на лявата ръка и голяма черна панделка в косата. Беше откраднала обувките ѝ, за да допълни тоалета си, понеже и бездруго, казваше, на нея ѝ стоят по-добре.

Изведнъж устата на Лидия се напълни с много слюнка. Помъчи се да преглътне. Гърлото ѝ се сви. Закашля се.

— Не искаш ли да знаеш къде е Джулия? — попита Пол. — Все пак точно това разби семейството ви. Не изчезването ѝ, не вероятната ѝ смърт, а незнаенето. Къде е Джулия? Къде е сестра ми? Къде е дъщеря ми? Незнаенето напълно унищожи всички ви. Дори баба Джини, макар че дъртата кучка обича да се държи така, все едно миналото е минало.

Лидия почувства, че отново започва да пропада в онази бездна на ръба на неизбежното. Нямаше смисъл да го слуша повече. Вече знаеше всичко, от което имаше нужда. Дий и Рик я обичаха. Хелън не се беше отказала от нея. Бе простила на Клеър. Преди два дни щеше да се паникьоса, ако някой ѝ кажеше, че разполага с ограничено време да оправи всичко, но в крайна сметка семейството ѝ беше единственото важно нещо.

— Понякога посещавам Джулия. — Изучаваше лицето ѝ, за да прецени влиянието, което ѝ оказваха думите му. — Ако имаше право на предсмъртно желание, нямаше ли да поискаш да разбереш къде е Джулия?

„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

— Ще ти прочета някои пасажи от дневника на баща ти и след това пак ще ти приложа водното мъчение… — Пол погледна часовника си. — Двайсет и две минути. Става ли?

„Епъл Макинтош“, матричен принтер, петинчови флопита, записващо видео, записвачка за дискове.

Той сложи бележника най-отгоре върху другите. Започна да чете на глас:

— „Помня първия път, в който аз и майка ти те изведохме на снега. Опаковахме те като ценен подарък. Шалът беше така увит около главата ти, че можехме да зърнем единствено малкото ти, розово носле.“

Гласът му. Пол познаваше Сам. Бе прекарал часове с него — последните му часове — и знаеше как да чете думите му със същия мек ритъм, който му беше присъщ.

— „Заведохме те да видиш баба Джини. Майка ти, естествено, не беше доволна от това.“

— Да — каза Лидия.

Пол вдигна поглед от страницата.

— Какво „да“?

— Дай ми перкоцета.

— Разбира се. — Остави бележниците на пода. Разви капачката на спрей бутилката. — Но първо трябва да си го заслужиш.