Красиви момичета

Тринайсета глава

Лидия се взираше в тъмнината в багажника и слушаше бученето на гумите върху асфалта. Вече беше опитала всички неща, които можеха да се направят, ако някога се заключиш в багажник. Очевидно Пол също се бе сетил за тях. Имаше метални капаци, захванати с болтове зад задните светлини, така че да не успее Лидия да ги избута и да си промуши ръката, за да помаха на преминаващите превозни средства. Резето за отваряне отвътре беше свалено. Още един дебел метален капак преграждаше достъпа до задните седалки, да не може да ги изрита и да се измъкне. Напълно убедена бе, че багажникът беше шумоизолиран. Не вярваше Пол да го е тапицирал за нейно удобство.

Очевидно тази кола беше предназначена за затваряне на хора.

Лидия чуваше как похитителят ѝ говори от шофьорското място по телефона. Можеше да различи само няколко думи и нито една не ѝ вършеше работа — да, не, добре. Тонът на Пол беше рязък, затова предположи, че не разговаря с Клеър. Гласът му беше различен, ако говореше със сестра ѝ. Почувства се ужасно, защото Клеър бе права за едно: той съзнателно ѝ беше показал тъмната си страна.

Лидия можеше да я съзре, когато отвори багажника, за да ѝ направи снимка. Наблюдава го как включваше и изключваше тъмнината в себе си, все едно беше крушка. В един момент казваше на Клеър да отиде да вдигне телефона ѝ, а в следващия лицето му бе станало толкова заплашително, че тя се уплаши да не изгуби контрол над пикочния си мехур.

Пол се беше пресегнал в багажника и бе сграбчил лицето ѝ с такава злост, та усети как костите ѝ се раздробяват.

— Само да си посмяла да гъкнеш и ще ти сторя онова, което баща ми стори на Джулия.

Лидия се тресеше толкова силно, след като Пол затвори багажника, че зъбите ѝ тракаха.

Превъртя се по гръб, за да облекчи част от напрежението в рамото. Ръцете и краката ѝ бяха вързани с миши опашки, но все още можеше да се движи, ако го правеше внимателно. Кръвта от раната на челото ѝ бе засъхнала. От подутото ѝ око се стичаха сълзи. Туптенето в главата ѝ се беше превърнало в тъпа болка.

Пол я бе ударил с нещо тежко и масивно в къщата на Фулър. Не беше сигурна какво бе използвал, ала усети, все едно някой блъска черепа ѝ с ковашки чук. Дори не го чу да приближава. Както стоеше в кухнята с отворена уста, готова да каже името си на оператора на 911, изведнъж пред очите ѝ се появиха звезди. Буквално. Лидия се беше почувствала като анимационен герой. Залиташе напред-назад. Опита се да се подпре на масата. Тогава Пол я бе ударил още веднъж и още веднъж, докато не се строполи на пода.

Беше съумяла да извика „Не“, преди да изпадне в безсъзнание. Очевидно това не бе достатъчно, за да предупреди Клеър. Или може би беше успяла, но сестра ѝ не бе могла да реагира. Лидия се съмняваше Клеър да е в състояние да се изправи срещу Пол. Както не можеше да си представи малката ѝ сестра да разбива коляното на своята тенис партньорка.

Предположи, че Клеър си задава същите въпроси, които се въртяха в нейната глава: Защо Пол беше инсценирал смъртта си? Защо бе отвлякъл Лидия? Какво искаше от тях?

Не желаеше да задълбава в последния въпрос, понеже явно Пол Скот беше обсебен от сестрите Каръл. Баща му бе отвлякъл и убил по брутален начин най-голямата. Самият той се беше оженил за малката. А сега Лидия се намираше в багажника на колата му, който, по всичко личеше, предварително беше приготвен за целта.

Наистина ли Пол имаше намерение да ѝ причини същите неща, които бяха сторени на Джулия? Наистина ли щеше да я убие и да я изнасили, докато умира?

Джулия. Бликащата ѝ от енергия голяма сестра. Най-добрата ѝ приятелка. Тя пищи, когато мачетето се врязва между врата и рамото ѝ. Гърчи се, а бащата на Пол я разкъсва.

Горчилка изгори устата ѝ. Обърна глава и се изплю. Миризмата беше ужасна в затвореното пространство. Премести се към задната част на багажника, за да я избегне. Усещаше стомаха си празен. Не бе в състояние да заличи образа на Джулия от съзнанието си.

От устата ѝ се изплъзна един хлип. Можеше да се справи с надигащото се гадене, но мъката щеше да я убие, преди Пол да има тази възможност. Джулия. Невинната ѝ, измъчена сестра. Касетите бяха общо шест, което означаваше, че бащата на Пол се беше позабавлявал с нея. Била е съвсем сама в онзи хамбар, чакала го е, страхувала се е от завръщането му до сетните мигове от живота си.

Джулия гледаше в камерата, докато умираше. Беше се взряла право в обектива, право в сърцето на Лидия, и бе изрекла безмълвно думата „Помощ“.

Стисна здраво очи. Даде воля на чувствата си. Трябваше да бъде по-мила с Дий по телефона тази сутрин. Трябваше да се обади на Рик, за да му каже, че го обича, вместо да му праща съобщение, че ще му обясни всичко по-късно. И Клеър. Трябваше да ѝ каже, че ѝ прощава, защото Пол не беше човешко същество. Той бе някакво ужасно отклонение от нормалното, способен на неописуеми неща.

Лидия се пребори с още един хлип. Не можеше да си позволи да се отпуска. Трябваше да бъде силна за онова, което предстоеше, понеже Пол имаше план. Той винаги имаше план.

Тя също имаше. Непрестанно движеше ръцете и краката си, за да се увери, че кръвообращението ѝ е достатъчно добро и разумът достатъчно бистър, тъй като рано или късно Пол щеше да отвори багажника отново. Беше по-тежка от него. Той трябваше да среже мишите опашки, за да може тя да излезе от колата. Това щеше да е единствената ѝ възможност да го спре.

Продължи да преповтаря стъпките в ума си: в началото ще се прави на объркана. Това ще осигури време очите ѝ да привикнат към светлината. След това ще крета едва и ще се преструва, че я боли, което няма да е кой знае колко трудно. Ще изглежда, сякаш има нужда от помощ, и Пол нетърпеливо ще я бутне, блъсне или срита и тогава ще съсредоточи цялата си тежест в рамото и ще го удари с всичка сила във врата.

Нямаше да използва юмрук, защото кокалчетата ѝ можеха да рикошират от плътта му. Щеше да изпъне ръка и да вкара в действие ципата между палеца и показалеца, оформяйки дъга, която да се вреже в основата на адамовата му ябълка.

Мисълта за това как гръклянът му изхрущява беше единственото, което я държеше.

Лидия си пое няколко пъти дълбоко въздух и го изпусна. Не преставаше да движи ръцете и краката си. Сви колене и разтегна глезените. Размърда рамене. Планът ѝ помогна да потисне паниката и да я сведе до обикновено притеснение.

Двигателят превключи на друга скорост. Пол слизаше от магистралата. Усещаше, че колата забавя ход. Присветна червена светлина около металните капаци, а след това и жълта, когато беше активиран мигачът.

Лидия се търкулна по гръб. Толкова пъти превъртя плана в главата си, че можеше да усети как гръклянът на Пол хрущи под ръката ѝ. Нямаше как да прецени колко време беше минало, откакто я натика в багажника. Пробва да брои минутите от момента, в който ѝ направи снимка, ала постоянно се объркваше. Паниката беше виновна за това. Най-важното, което трябваше да стори, докато чака, бе да мисли за нещо различно от най-лошите възможни изходи от ситуацията.

Опита да се вкопчи в спомени, които не включваха Пол Скот. Както и Дий, и Рик, защото мислите за детето и любовника ѝ в този мрачен капан щяха да я тласнат по пътека, от която връщане нямаше.

Трябваше да се разрови в паметта си години назад, за да си спомни нещо, в което Пол не бе намесен, тъй като, дори и отсъстващ, той доста дълго представляваше огромна част от живота ѝ. Лидия беше на двайсет и една, когато Клеър го срещна в часовете по математика по програмата „Мат Лаб“. Два месеца по-късно успя да я откъсне от семейството ѝ. Винаги беше винила него за най-черните дни на наркоманията си, но още преди това толкова бе затънала в саморазруха, че единствените останали ѝ спомени бяха кошмарни.

Октомври 1991-ва.

„Нирвана“ свиреха в 40 Уот Клъб в центъра на Атънс. Лидия се измъкна през прозореца на стаята си, макар че никой нямаше да забележи даже да бе минала през предната врата. Пое натам заедно с приятелката си Лий, като остави зад гърба си всичкото страдание и дълбокото отчаяние, наслоили се в къщата на „Булевард“.

Джулия я нямаше от седем месеца. Истинско мъчение беше да си стои у дома. Когато родителите ѝ не си крещяха един на друг, бяха така сломени духом, че да се намираш близо до тях бе все едно да се натрапваш в личната им трагедия. Клеър се беше потопила толкова навътре в себе си, та понякога минаваха десетина минути, преди да разбереш, че е в същата стая.

Лидия от своя страна се бе потопила в хапчета, дози на прах и възрастни мъже, които нямаха работа около момичета на нейната възраст.

Тя обожаваше Джулия. Сестра ѝ беше готина, весела, пряма и я покриваше, ако решеше да наруши вечерния си час, но вече бе мъртва. Знаеше го, както знаеше, че слънцето ще изгрее на следващия ден. Беше приела смъртта ѝ преди всички други в семейството. Знаеше, че никога няма да се завърне, и използваше това като оправдание, за да пие повече, да смърка повече, да се чука повече, да яде повече, повече, повече, повече. Не можеше да се спре, не искаше да се спре, и поради тази причина след концерта на „Нирвана“ остана напълно безучастна, когато всички започнаха да спорят дали изпълнението е било страхотно, или пълна скръб.

Бандата беше мъртвопияна. Цареше дисхармония. Кобейн се впусна в минибунт, изтръгвайки видеостената над себе си. Публиката откачи. Хукна да се качва на сцената. Най-накрая музикантите хвърлиха инструментите върху съсипаните барабани и си тръгнаха.

Лидия не помнеше нищо от това. По време на концерта беше толкова дрогирана, че дори не беше сигурна дали бе успяла да стигне до клуба. На следващата сутрин се събуди в Алеята, на доста пресечки от „40 Уот“, което беше необяснимо, докато не се изправи и не усети влажната лепкавина между краката си.

Имаше синини по бедрата. Чувстваше се протрита отвътре. Имаше порезна рана на тила. Кожа под ноктите. Нечия чужда кожа. Устните я боляха. Челюстта я болеше. Всичко я болеше, докато не намери някакъв тип да товари някакво оборудване в багажника на микробус, който ѝ даде да смръкне една доза, а тя му направи чекия и се прибра навреме у дома, за да отнесе виковете на родителите си — не заради това, че беше скитала цяла вечер, а че не се бе върнала да заведе Клеър на училище.

Малката ѝ сестра беше на четиринайсет години. Можеше сама да ходи на училище. Бе толкова близо до къщата им на „Булевард“, че се чуваше звънецът в края на часовете. Но тогава целият гняв на родителите ѝ беше породен от това, че не се бе погрижила за единствената останала ѝ сестра. Даваше лош пример на Клеър. Не прекарваше достатъчно време с Клеър. Трябваше да се опита да прави повече неща с Клеър.

Това я караше да се чувства виновна, а когато не се чувстваше виновна, се чувстваше обидена и изпълнена с негодувание.

Може би поради тази причина Клеър беше усъвършенствала изкуството на невидимостта. Бе един вид форма на самосъхранение. Няма как да негодуваш срещу онова, което не можеш да видиш. Тя беше изключително тиха, ала забелязваше всичко. Очите ѝ проследяваха света, все едно бе книга, написана на език, който не разбираше. Не приличаше на боязлива, но единият ѝ крак винаги беше навън. Ако ситуацията станеше прекалено трудна или прекалено напечена, просто изчезваше.

Точно така бе постъпила преди осемнайсет години, когато Лидия ѝ каза за Пол. Вместо да се изправи пред истината, Клеър беше поела по лесния път и изчезна от живота на сестра си. Смени си телефонния номер. Не отговаряше на писмата ѝ. Дори си намери нов апартамент, за да я изтрие напълно от живота си.

Може би затова Лидия не беше способна да ѝ прости.

Защото всъщност нищо не се бе променило през последните осемнайсет години. Независимо от наперените приказки на Клеър — привидно искрените ѝ извинения и прями изповеди, — тя все още беше с единия крак навън. Единствената причина, поради която ѝ се обади миналата вечер, бяха лъжите на Пол, които бе започнала да разкрива и с които не можеше да се справи сама. Каза го тази сутрин — искаше по-голямата ѝ сестра да оправи нещата.

Какво щеше да стори Клеър сега? След като Лидия бе отвлечена, вече нямаше на кого да се обади. На Хелън не можеше да се уповава. Хъкаби беше безполезен. Адам Куин вероятно бе в комбина с Пол. Не биваше да се обръща към полицията, защото нямаше представа кой беше замесен. Трябваше да разчита само на себе си, но какво можеше да направи? Тя беше държанка, която не бе в състояние да издържа.

Колата забави ход отново. Лидия усети как асфалтът се смени с чакъл. Разпери лакти, да не се подмята насам-натам в багажника. Някаква голяма дупка я запрати в ламарината. Раната на челото ѝ се отвори. Запремигва, за да прогони кръвта от очите си.

Бореше се с лошите мисли, които препускаха в главата ѝ. В един миг се отказа да се бори, защото какъв беше смисълът? Вече не ставаше въпрос за непреодолян разрив между нея и Клеър. А за живот или смърт.

За нейния живот.

Или за вероятната ѝ смърт.

Спирачките изскърцаха, когато колата спря. Двигателят работеше на празен ход.

Лидия се стегна в очакване на отварянето на багажника. Никой не знаеше къде се намира. Никой дори не знаеше, че е отвлечена. Ако разчиташе само на Клеър, нямаше да се измъкне жива.

Нещата винаги бяха стояли по този начин — преди Пол, даже преди Джулия.

Клеър правеше избор, а Лидия плащаше за него.