Красиви момичета

II

Днес е рожденият ти ден, четвъртият рожден ден без теб. Както обикновено, отделих известно време, за да прегледам семейните ни снимки и да се оставя спомените да ме залеят. Позволявам си това удоволствие само веднъж годишно, тъй като именно подобно дребно подаяние от безценни спомени ми помага да преживея безбройните, безкрайни дни без теб.

Любимата ми снимка е от първия ти рожден ден. Майка ти и аз бяхме много по-развълнувани от самата теб, макар ти принципно да беше щастливо бебе. За теб този рожден ден бе просто поредният ден. Нямаше нищо по-различно освен тортата, която мигновено съсипа с юмручетата си. В списъка на гостите присъствахме само ние двамата. Майка ти каза, че е глупаво да отбелязваме публично събитието, защото, така или иначе, няма да го запомниш. Съгласих се охотно, понеже бях егоист и се чувствах най-щастлив, когато имах своите момичета единствено за себе си.

Отпусках си точно определено време, през което оставях спомените да идват и да си отиват. Два часа. Не повече. Не по-малко. Изтечаха ли, внимателно прибирах снимките обратно в кутията, затварях капака и ги качвах на рафта за следващата година.

После, както винаги, тръгвах към кабинета на шерифа. Той спря да отговаря на обажданията ми преди доста време. Можех да видя ужаса в очите му, щом ме зърнеше през стъклената преграда.

Аз съм неговият кошмар. Аз съм неговият провал. Аз съм неговият жалък трън в задника, който няма да приеме, че дъщеря му просто си е тръгнала.

На първия рожден ден без теб отидох при шерифа и спокойно го помолих да ми даде да прочета всички материали по случая ти. Отказа. Заплаших, че ще се обадя във вестника. Той ми рече да го сторя. Отправих се към платения телефон във фоайето. Пуснах двайсет и пет цента. Шерифът дойде при мен, затръшна слушалката и ми каза да го последвам в кабинета му.

Разигравахме този театър в стил Кабуки⁶ година подир година, докато накрая, тази година, той се даде без бой. Един от заместниците му ме заведе в малка стая за разпити, където бяха пръснати екземпляри от всички материали по случая ти. Човекът ми предложи чаша вода, но аз му посочих кутията с обяда и термоса си и му казах, че съм си добре.

На полицейския доклад му липсва последователност. Досието ти няма начало, среда и край. Представлява поредица от показания на свидетели (имената на повечето са размазани), писани на ръка бележки на детективи, използвали език, който все още ми е трудно да овладея, признания, които са доказано фалшиви, и други, за които се предполага, че са фалшиви (и отново размазани), показания, доказано достоверни (всеки лъже в някаква степен, когато бъде изправен пред полицията), както и бележки от разпити, придружени с нищожен списък от заподозрени (да, имената им също са размазани).

Някой е залепил с помощта на тиксо два различни вида карти — едната на центъра на града, другата на кампуса⁷, — за да могат да бъдат проследени последните ти известни местонахождения.

Има и снимки: на стаята ти в общежитието, от която липсват любимите ти дрехи, на тоалетните ти принадлежности, тях също ги няма, на изоставените ти учебници, на недовършените ти реферати, на липсващия велосипед (макар че той беше намерен по-късно).

Първият лист в досието ти е същият, който видях на първия рожден ден без теб, после на втория, на третия и сега на четвъртия.

СЛУЧАЯТ Е ВИСЯЩ ДО СЪБИРАНЕ НА НОВИ ДУКАЗАТЕЛСТВА.

Майки ти би използвала червен химикал, за да поправи думата ДОКАЗАТЕЛСТВА, но аз изпитвам перверзно удоволствие от факта, че още от първата страница грешат.

Ето какво беше времето в понеделник, 4 март 1991-ва:

Максимална температура — 10 градуса по Целзий. Минимална — 3. Небето беше безоблачно. Нямаше превалявания. Точка на оросяване — 1 градус. Вятърът духаше от северозапад със скорост двайсет и пет километра в час. Продължителността на деня бе дванайсет часа и двайсет и три минути.

Ето някои от новините на седмицата:

Започна делото за убийство срещу Памела Смарт.

Родни Кинг беше пребит от представители на лосанджелиската полиция.

Самолет на „Юнайтед Еърлайнс“ падна близо до Колорадо Спрингс.

Президентът Буш обяви, че войната в Ирак е приключила.

Ти изчезна.

Ето ги причините, поради които шерифът смяташе, че си ни напуснала:

Била си ни ядосана, че не сме ти позволили да живееш извън кампуса.

Била си бясна, че не сме ти разрешили да шофираш до Атланта, за да отидеш на концерт.

Скарала си се със сестра си за сламената шапка.

Престанала си да говориш с баба си, защото ти е казала, че си наддала.

Шерифът няма деца. Той не проумява, че подобни разгорещени емоции са породени от деветнайсетгодишната ти възраст. Тези неразбирателства бяха толкова малки бури в нашата семейна екосистема, та в началото на разследването не сметнахме за необходимо изобщо да ги споменаваме.

Според него по този начин се опитвахме да скрием нещо.

Честно казано, ти не беше непозната за полицията. Вече те бяха арестували два пъти. Първия път бе заловена в лаборатория в университета, където си протестирала срещу изследванията на генномодифицирани организми. Втория път беше хваната да пушиш трева зад „Укстри“, музикалния магазин, в който работеше приятелката ти Сали.

Ето ги и така наречените „улики“, които шерифът цитира, за да подкрепи своята теория за бягство:

Четката ти за зъби и четката за коса бяха изчезнали (или може би случайно ги беше забравила в общата баня).

От шкафа на съквартирантката ти липсваше малка кожена чанта (или може би тя я бе дала на своя приятелка, за да я използва през пролетната ваканция).

Изглежда, някои от дрехите ти липсваха (или бяха взети назаем без позволението ти).

Най-изобличителната улика беше незавършеното любовно писмо на бюрото ти: Искам да те целуна в Париж. Искам да държа ръката ти в Рим. Искам да бягам гола в дъждовна буря. Да правя любов във влак, прекосяващ страната.⁸

Ето това е, каза Хъкълбери, доказателство, че си планирала да избягаш.

Ето това е, каза сестра ти, доказателство, че си започнала да пишеш ревю за песента на Мадона „Justify My Love“.

Имало е момче, макар всеки баща на тийнейджърка може да ви каже, че винаги има момче. Бил е с рошава коса, свивал си е сам цигарите и е говорел за чувствата си много повече, отколкото на мен ми е по вкуса. Интересувала си се от него, което значи, че все още между вас не е съществувало нищо сериозно. Разменяли сте си бележки. Водели сте късни вечерни разговори по телефона. Подарявали сте си касетки с прочувствена музика. Двамата сте били толкова млади. Това е било началото на нещо, дето е можело да доведе до всичко и до нищо.

За да дам отговор на очевидния въпрос, ще кажа, че момчето е било на къмпинг с родителите си, когато си била отвлечена. Алибито му е желязно. Един рейнджър го видял със семейството му. Мъжът спрял, за да ги предупреди, че в района е забелязан койот. Седнал с тях край огъня и обсъждал футболни теми с бащата, понеже момчето не било фен.

Приносът на рейнджъра за делото не се изчерпи с това. Той предложи на шерифа възможно обяснение, което онзи по-късно представи като факт.

През същата седмица рейнджърът се натъкнал на скитници, които си направили лагер в гората. Били бездомни и обикаляли щата от известно време. Обличали се в тъмни дрехи. Приготвяли храната си на огън. Кръстосвали пътищата с ръце зад гърба и наведени глави. Със сигурност били намесени и наркотици, защото при подобни образи винаги са намесени наркотици.

Някои смятали, че принадлежат към някакъв култ. Други казвали, че са най-обикновени бездомници. Трети твърдели, че са бегълци. За повечето обаче били направо напаст. Ти, мое мило момиче, си ги наричала пред мнозина от приятелите си съчувствено и с нотка на симпатия „свободни духове“, поради което шерифът предположи, че — при липсата на други доказателства — просто си избягала, за да се присъединиш към тях.

Била си доброволка в приют за бездомни, пила си алкохол, макар и непълнолетна, и си пушила трева, така че това е най-логичното обяснение.

По времето, когато теорията за бягството ти бе взела връх в ума на шерифа, скитническата група, култът, свободните духове — както и да са били назовавани — се бяха преместили. В крайна сметка се установили в Северна Каролина, били обаче прекалено дрогирани и разпръснати, за да могат да кажат кой ги е последвал.

— Струва ми се много позната — бе написал един от малкото останали автентични членове на групата в своите показания. — Но всички ние имаме очи, носове и зъби, тъй че не означава ли това, че изглеждаме по подобен начин?

Ето защо смятаме, че си била отвлечена:

Ти беше разгневена на майка си, ала все пак си дойде у дома предния ден и разговаря с нея в кухнята, докато си переше дрехите.

Беше бясна на сестра си, ала ѝ позволи да вземе жълтия ти шал.

Ненавиждаше баба си, ала остави картичка, която да ѝ изпратим следващата седмица за рождения ѝ ден.

Макар да не е съвсем извън царството на възможното да побегнеш в гората и да станеш част от група безцелно скитащи се лентяи, напълно невъзможно е да сториш подобно нещо, без да ни кажеш.

Ето какво знаем, че си правила в деня, в който бе отвлечена:

В 7,30 сутринта в понеделник, 4 март, се присъединяваш към някои свои приятели от приюта за бездомни, след което отивате на „Хот Корнър“, за да раздавате храна и одеяла. В 9,48 Карлийн Лопър, която е на смяна на рецепцията в „Липскъм Хол“, отбелязва завръщането ти в общежитието. Съквартирантката ти Нанси Григс тръгва за ателието по керамика в 10,15. Тя е казала, че си била изморена и си си легнала. Професорът ти по английски си спомня, че си посетила часа му по обяд. Предложил ти е да направиш някои поправки в съчинението си. Последвал е оживен спор. (По-късно той беше изключен от списъка със заподозрените, защото същата вечер е имал час в другия край на кампуса.)

Около 13,00 часа отиваш в студентския център „Тейт“, където си вземаш сандвич със сирене и салата, която споделяш с Вероника Ворхийс.

Останалата част от деня не е толкова подробно проследена, описанието се основава на разпити, благодарение на които шерифът е успял да състави вероятен списък на заниманията ти. В някакъв момент се отбиваш в редакцията на „Ред & Блак“⁹, за да им предоставиш материала си за опита на Джорджийския университет да приватизира студентските столове. Връщаш се в студентския център, където играеш билярд с момче на име Изикиъл Ман. Седиш известно време на диваните с туид във фоайето с друго момче, Дейвид Конфърд. Той ти казва, че е чул, че Майкъл Стайп, вокалистът на R.E.M., ще бъде в Манхатън Кафе тази вечер. Младежи, които са били там, твърдят, че Конфърд ти е предложил да отидеш с него, но е настоял, че това не е покана за среща.

— Бяхме просто приятели — заявява в показанията си той. Заместникът на шерифа, който го е разпитал, си е отбелязал, че момчето очевидно е желаело да бъдете нещо повече. (Свидетели са видели и Ман, и Конфърд в студентския център по-късно същата вечер.)

Около 16,30 напускаш „Тейт“. Тръгваш към общежитието, като оставяш велосипеда си отпред, вероятно защото е започнало да става студено и не си искала да замръзнеш, докато караш по „Бакстър Хил“. (Две седмици след изчезването ти велосипедът беше намерен, вързан с верига пред студентския център.)

Според жената на рецепцията в общежитието в 17,00 часа вече си била в стаята си. Съквартирантката ти си спомня вълнението ти, когато ѝ съобщаваш, че Майкъл Стайп ще бъде в „Манхатън“. Решавате да съберете тайфата и да отидете и вие. Всички сте непълнолетни, но познавате Джон Маккалистър, съученик от гимназията, който ще е на пропуска. Нанси се обажда на неколцина приятели. Уговорена е среща в 21,30.

Тъй като професорът по психология е насрочил контролно преди пролетната ваканция, двете с Нанси отивате в библиотеката, за да се подготвите. Около 20,30 сте забелязани в „Тако Стенд“, ресторант близо до главния вход на кампуса. Вземате храна за вкъщи и се връщате в „Липскъм Хол“. Влизате през задния вход, който е отворен, та да не може жената на рецепцията, Бет Тиндъл, да ви запише.

После се къпете и се обличате за вечерта. Ти си слагаш мокасини, черни дънки, бяла мъжка риза и жилетка със златни и сребърни нишки. Също и сребърни гривни и медальон, който е на сестра ти.

По-късно Нанси не може да си спомни дали след душа си прибрала телената кошница, в която си държиш тоалетните принадлежности (не са открити в стаята ти). Съквартирантката ти обяснява в показанията си, че забравените вещи в общата баня обикновено се крадат или изхвърлят.

В 21,30 се срещаш с приятелите си в Манхатън Кафе. Джон те пуска в клуба, но ти разбираш, че слухът за Майкъл Стайп е фалшив. Някой споменава, че групата е на турне в Азия. Друг казва, че са в Калифорния.

Всички сте разочаровани, ала решавате, че можете да изпиете по едно питие. Понеделник вечер е. С изключение на теб, останалите имат часове на следващия ден, факт, който по-късно не работи в твоя полза, защото Нанси предполага, че си се прибрала у дома, за да довършиш прането си, а ние сме смятали, че си в училището.

Първият рунд е „Пабст Блу Рибън“, бира, която се сервира за долар в „Манхатън“. По някое време после са те видели да държиш „Московско муле“, коктейл, който се предлага за 4,50 долара и съдържа водка, джинджифилова бира „Бленъм“ и лайм. Нанси Григс отбелязва, че вероятно някой мъж те е почерпил, понеже всички момичета имали навика да искат скъпи коктейли, когато друг плаща.

На джубокса пускат песен, която харесваш. Започваш да танцуваш. Някой е казал, че песента била на „С+С Мюзик Фактъри“. Друг, че я изпълнявала бандата на Лиза Лиза. Независимо кой е прав, ентусиазмът ти бил зарàзен. Съвсем скоро малкото пространство, отредено за дансинг, се изпълнило с танцуващи.

Тази вечер като че ли нямало определено момче, към което да проявяваш предпочитание. Всичките ти приятели са заявили на шерифа, че си танцувала, защото си обичала танците, а не защото си се опитвала да привличаш мъже. (Значи, не си била зла изкусителка, макар че шерифът доста се постара, за да ти създаде подобен образ.)

В 22,38 казваш на Нанси, че имаш главоболие и ще се прибереш в общежитието. Тя е сигурна, че това е точният час, тъй като е погледнала часовника си. Предлага ти да останеш до единайсет, след което да си тръгнете заедно. Обясняваш ѝ, че не можеш да чакаш толкова дълго, и я молиш да бъде тиха, когато влиза в стаята.

Вероятно шерифът я е питал колко пияна си била, понеже в бележките му пише, че тя е отговорила, че не си била много замаяна, но че си се прозявала постоянно и си изглеждала разсеяна.

Последното изречение от писмените показания на съквартирантката ти гласи: „В 22,38 я видях за последен път“.

Никой не те е видял след това. Поне никой, който не ти е мислил лошото.

Последното изречение на Нанси е на последната страница от досието ти. Не знаем нищо повече. Както би казал шерифът, нямаме никакви нови доказателства.

Ето нещо, което служителят на реда не знае, а майка ти отказва да повярва: помня, че в онази вечер погледнах часовника си няколко минути по-късно, почти в единайсет, навярно по времето, когато си била отвлечена.

Бяхме отишли на вечеря в „Хари Бисетс Грил“ на Брод Стрийт, на около пет пресечки от „Манхатън“. Майка ти бе слязла долу до тоалетната. Сервитьорът предложи да донесе сметката. Хвърлих поглед на часовника си — тогава забелязах колко е часът. Малката ти сестра беше у дома и учеше със своя приятелка, бе достатъчно голяма, за да може да си легне сама, затова реших да поръчам любимия десерт на майка ти.

Помня как я гледах, докато се качваше по стълбите. Не можех да спра да се усмихвам, защото беше невероятно красива тази вечер. Косата ѝ бе сресана назад. Носеше бяла памучна рокля, която се увиваше и очертаваше хълбоците ѝ. Кожата ѝ сияеше. Очите ѝ бяха изпълнени с живот. Когато ми се усмихна, усетих нещо подобно на експлозия в сърцето си. Не беше възможно да я обичам повече, отколкото в този момент: моята съпруга, моята приятелка, жената, дарила ме с тези мили, внимателни, красиви деца.

Тя седна срещу мен на масата. Взех двете ѝ ръце в своите.

— Защо се усмихваш? — попита ме.

Целунах вътрешната страна на китките ѝ и отвърнах онова, което тогава смятах за абсолютната истина:

— Защото всичко е перфектно.

Ето какво знам за себе си:

Аз съм глупак.