Красиви момичета

Втора глава

Лидия Делгадо се загледа в морето от мажоретки в салона и изрече мълчалива благодарствена молитва, че дъщеря ѝ не беше една от тях. Не че имаше нещо против мажоретките. Все пак беше на четиресет и една. Дните, когато ги мразеше, отдавна бяха минали. Сега мразеше майките им.

— Лидия Делгадо! — Минди Паркър винаги поздравяваше, като използваше първото име и фамилията и победоносно натъртваше в края, сякаш казваше: „Вижте ме колко съм умна, знам целите имена на всички ви!“.

— Минди Паркър — отвърна Лидия с няколко октави по-ниско. Не можеше да се промени. Винаги беше контра.

— Първият мач за сезона! Мисля, че момичетата ни наистина имат шанс тази година!

— Абсолютно — съгласи се Лидия, макар на всички да им беше ясно, че щеше да е касапница.

— Както и да е. — Минди изнесе напред левия си крак, вдигна ръце над главата, след което се наведе към пръстите на краката си. — Трябва да получа разрешението за Дий подписано.

Лидия се възпря точно преди да попита какво разрешение.

— Ще ти го донеса утре.

— Фантастично! — Минди изпусна огромно количество въздух, докато се изправяше. С нейните свити устни и обратна захапка, приличаше на разгневен френски булдог. — Не искаме Дий да се чувства пренебрегната. Гордеем се изключително много с нашите стипендианти.

— Благодаря ти, Минди. — Лидия лепна изкуствена усмивка на лицето си. — Жалко е, че се налага да е умна, за да влезе в „Уестърли“, вместо да има много пари.

Минди лепна собствена изкуствена усмивка на своето.

— Добре, сладка моя. Ще чакам разрешението утре сутринта. — Тя стисна рамото на Лидия и подскочи към пейките, където се намираха другите майки. Или Майките, както ги наричаше в себе си, защото наистина се опитваше да не използва думата „кучки“.

Лидия обходи с очи баскетболния терен, търсеше дъщеря си. В миг я обзе паника, която едва не накара сърцето ѝ да спре, но после забеляза Дий в един ъгъл. Говореха си с Бела Уилсън, най-добрата ѝ приятелка, и си подаваха баскетболна топка.

Нима тази млада жена действително беше дъщеря ѝ? Преди две секунди Лидия ѝ сменяше памперса, обърна главата си за момент и когато погледна отново, Дий бе станала на седемнайсет. След по-малко от десет месеца щеше да отиде в колеж. За неин ужас, вече бе започнала да опакова багажа си. Куфарът в килера на дъщеря ѝ беше толкова претъпкан, че ципът не можеше да се затвори до края.

Лидия бе пропъдила сълзите си, защото не беше нормално за зряла жена да плаче за един куфар. Вместо това си помисли за разрешението, което Дий не ѝ бе дала да подпише. Вероятно отборът щеше да ходи на специална вечеря и дъщеря ѝ се притесняваше, че майка ѝ няма да може да поеме разноските. Тя не разбираше, че не бяха бедни. Да, в началото имаха проблеми, докато Лидия се опитваше да развие бизнеса си с кучета, но вече принадлежаха към типа солидна средна класа, с което мнозина не биха могли да се похвалят.

Просто не бяха толкова богати, колкото семействата на децата в „Уестърли“. Повечето родители от този сой лесно можеха да си позволят трийсет хилядарки на година, за да изпратят хлапето си в частно училище. Можеха да отидат да карат ски в Тахо за Коледа или да си наемат чартърни полети до Карибите. Въпреки че Лидия не бе в състояние да осигури тези неща на Дий, би могла да ѝ плати ходенето в „Чопс“ и шибаната пържола.

Разбира се, щеше да намери не толкова враждебен начин, за да обясни това на дъщеря си.

Лидия бръкна в дамската си чанта и извади пакет картофен чипс. Солта и мазнината ѝ даряваха моментален прилив на спокойствие, все едно слагаше два ксанакса под езика си. Тази сутрин, докато си обличаше анцуга, си обеща, че ще отиде във фитнеса, и наистина бе отишла близо до него, тъй като имаше „Старбъкс“ на паркинга. Денят на благодарността наближаваше. Времето беше смразяващо студено. Днес Лидия си бе дала почивка. Заслужаваше да започне деня си с тиквено-карамелено лате. А и кофеинът щеше да ѝ е от полза. Чакаха я толкова много неща, с които трябваше да се занимае преди мача на Дий. Да напазарува от хранителния магазин, от магазина за храна за домашни любимци, да се отбие в аптеката, в банката, да се прибере и да остави всички покупки, да излезе отново по обяд, за да посети фризьорката си — тъй като беше прекалено стара за обикновено подстригване, се налагаше да премине през досадния процес на боядисване на сивите косми в русата ѝ коса, та да не прилича на по-малката братовчедка на Круела Девил. А имаше и други косми, които изискваха обслужване.

Пръстите на Лидия се допряха до горната устна. Кожата ѝ започна да пари от солта.

— Исусе Христе — измърмори тя, защото бе забравила, че днес ѝ махаха мустака и момичето беше използвало някакъв нов астрингент, предизвикал сериозен обрив на устната ѝ, така че вместо с един-два останали косъма сега разполагаше с цял червен мустак.

Можеше да си представи как Минди Паркър съобщава това на другите Майки: „Лидия Делгадо! Мустаков обрив!“.

Тя натъпка нова шепа чипс в устата си. Задъвка звучно, без да се тревожи за трохите по блузата си. Не ѝ пукаше, че Майките можеха да я видят как нагъва въглехидрати. Имаше времена, когато се стараеше доста повече. Това беше, преди да чукне четирийсетте.

Диета със сокове. Постене. Диета без сокове. Плодова диета. Яйчена диета. Диетата на Кървс. Физическо натоварване. Пет минути кардио. Три минути кардио. Диета „Южен бряг“. Диетата на Аткинс. Палео диета. Фитнес и танци. Килерът на Лидия съдържаше същински иБей от провали: зумба обувки, маратонки, туристически обувки, цимбали за танцуване и прашки, които така и не стигнаха до курса по танци на пилон, на който обеща да я заведе една от клиентките ѝ.

Лидия знаеше, че е с наднормено тегло, но действително ли беше дебела? Или просто бе нормално дебела за „Уестърли“? Определено не беше слаба. Освен през краткия период в края на тийнейджърските си години и малко след като навърши двайсет, през целия си живот се беше борила с пълнеенето.

Тази бе мрачната истина, стаена зад изгарящата омраза към Майките: не можеше да ги понася, защото не можеше да бъде като тях. Обичаше картофен чипс. Обичаше хляб. Живееше за едно хубаво кексче… или три. Нямаше време за треньор, нито да посещава часове по пилатес. Трябваше да ръководи бизнес. Беше самотна майка. Имаше приятел, който също изискваше обслужване. Не само това, ами и работеше с животни. Не беше лесно да изглеждаш бляскава, след като си се занимавала с аналните жлези на мърляв дакел.

Пръстите на Лидия опипаха празното дъно на пакета чипс. Почувства се ужасно. Не искаше да яде чипс. След първата хапка вече не усещаше вкуса в устата си.

Зад нея Майките избухнаха в овации. Едно от момичетата правеше поредица от предни кълба по пода на салона. Движенията му бяха грациозни, перфектни и много впечатляващи, докато не вдигна ръце на финала и Лидия не осъзна, че тя не беше мажоретка, а майка на мажоретка.

Майка на мажоретка.

— Пенелопи Уорд! — изрева Минди Паркър. — Покажи им, момиче!

Лидия простена, търсейки нещо друго за ядене в дамската си чанта. Пенелопи се беше насочила право към нея. Изтупа трохите от блузата си и се опита да измисли нещо, което да не е оцветено с ругатни.

За щастие, Пенелопи бе спряна от треньор Хенли.

Лидия изпусна дълга въздишка на облекчение. Извади телефона си от чантата. Имаше шестнайсет имейла от училищния бюлетин, повечето от тях свързани с плъзналите наскоро въшки сред началните класове. Докато ги четеше, се получи ново съобщение от директора, който обясняваше, че няма начин да се разбере от кого е тръгнала тази пандемия, и молеше родителите да престанат да питат кое дете е виновно.

Лидия изтри всички имейли. Отговори на няколко съобщения от клиенти, които искаха среща с нея. Провери спама си, за да се увери, че разрешението за Дий не е попаднало случайно там. Не беше. Написа имейл на момичето, дето нае да ѝ помага за документацията, и отново го помоли да попълни картата с отработените часове, което ѝ се струваше доста лесно за помнене, тъй като по този начин се изчисляваше заплащането му, но детето бе отгледано от обсебваща майка и забравяше дори да си завърже връзките на обувките, ако на тях не беше лепната бележка с усмихнато личице и думите: ЗАВЪРЖИ СИ ВРЪЗКИТЕ НА ОБУВКИТЕ. С ОБИЧ, МАМА. П.П.: ГОРДЕЯ СЕ С ТЕБ!

Не беше честно да мисли така. Лепящите листчета не бяха нещо непознато при отглеждането на собствената ѝ дъщеря. В своя защита можеше да каже, че кръженето над Дий се дължеше на желанието ѝ да я свикне да се справя сама. НАУЧИ СЕ ДА ИЗХВЪРЛЯШ БОКЛУКА ИЛИ ЩЕ ТЕ УБИЯ. С ОБИЧ, МАМА. Само да имаше кой да я предупреди, че възпитанието в дух на независимост ще доведе до неподозиран набор от проблеми, като да намери претъпкан куфар в килера ѝ цели десет месеца, преди да отиде в колеж.

Лидия прибра телефона си в дамската чанта. През това време видя как Дий подава топката на Ребека Тисълуейт, бледо британче, което нямаше да успее да улучи даже някой да навреше лицето му в коша. Усмихна се на щедростта на дъщеря си. На нейната възраст Лидия оглавяваше една наистина ужасна бунтарска момичешка група и я заплашваше изключване от гимназията. Дий беше в отбора по дебати. Кандидатства в YMCA³. Освен това бе добродушна, великодушна и адски интелигентна. Нюхът ѝ към детайлите беше поразителен и особено дразнещ по време на спорове. Дори в съвсем ранна възраст имаше рядката способност да имитира всичко, дето чуеше — особено ако бе произнесено от Лидия. Затова я наричаха Дий⁴, а не използваха красивото име, което майка ѝ бе написала в акта ѝ за раждане.

— Господий боже! — крещеше някога сладкото ѝ момиченце и размахваше ръчички и крачета от детското си столче. — Госпо-Дий боже! Госпо-Дий боже!

Сега, като се замислеше, май не трябваше да ѝ показва, че това е забавно.

— Лидия? — Пенелопи Уорд беше вдигнала пръст, сякаш да я накара да почака. На мига Лидия погледна към вратите. В този момент обаче чу кикотещите се Майки зад гърба си и осъзна, че е хваната в капан.

Пенелопи бе нещо като знаменитост тук. Съпругът ѝ беше адвокат, което си бе типично за баща на възпитаник на „Уестърли“, ала също така и щатски сенатор, наскоро обявил, че ще се кандидатира за Долната камара. От всички бащи в училището Бранч Уорд навярно беше най-красивият, но това се дължеше на факта, че още нямаше шейсет и можеше да си види краката без проблем.

Пенелопи беше перфектната съпруга на политик. Във всичките рекламни клипове на Бранч зрителите я виждаха как го наблюдава с предаността на бордър коли. Тя беше привлекателна, ала не отвличаше вниманието от него. Беше слаба, но не и анорексичка. Беше се отказала от съдружие в голяма адвокатска кантора, за да му роди пет прекрасни деца. Беше президент на PTO на „Уестърли“, което представляваше претенциозен и ненужен начин, по който да се нарече PTA⁵. Ръководеше организацията с желязна ръка. Всичките ѝ съобщения бяха изпипани до съвършенство, толкова сбити и стегнати, че дори по-ограничените Майки нямаха проблем да ги разберат. Също така обичаше да поднася информацията под формата на подточки.

— Слушайте, дами — казваше и плясваше с ръце; Майките бяха големи клакьорки. — Закуски! Подаръци! Балони! Покривки! Прибори!

— Ето те и теб, Лидия — провикна се Пенелопи и я извади от унеса ѝ. Движеше коленете и лактите си като бутала, докато вървеше покрай пейките, и накрая се пльосна до нея. — Вкуснотийка! — Посочи към празния пакет от чипс. — Ще ми се да можех да си хапвам от това!

— Обзалагам се, че мога да те накарам!

— О, Лидия, обожавам сухото ти чувство за хумор. — Пенелопи завъртя тяло към събеседничката си и я погледна право в очите като напрегната персийска котка. — Нямам представа как го постигаш. Ръководиш собствен бизнес. Справяш се с домакинската работа. Отгледала си чудесна дъщеря. — Пенелопи постави ръце на гърдите си. — Ти си моят герой.

Лидия усети, че е започнала да скърца със зъби.

— Дий е талантлива млада дама. — Гласът на Пенелопи падна с цяла октава. — Тя беше в едно училище с изчезналото момиче, нали?

— Не знам — излъга Лидия. Ана Килпатрик бе с една година по-малка от Дий. Посещаваха заедно часовете по физкултура, макар социалните им кръгове никога да не се пресичаха.

— Каква трагедия — каза Пенелопи.

— Ще я намерят. Минала е само седмица.

— Знаеш ли колко много неща могат да се случат за една седмица? — Сенаторската съпруга се насили да потрепери. — Не ми се мисли.

— Тогава не го мисли.

— Чудесен съвет — отвърна тя, едновременно с облекчение и снизхождение. — Къде е Рик? Имаме нужда от него. Той е нашето малко тестостероново присъствие.

— На паркинга е. — Лидия нямаше идея къде е Рик. Скараха се жестоко тази сутрин. Със сигурност приятелят ѝ не искаше да я вижда повече.

Не, не беше точно така. Рик щеше да дойде заради Дий. Въпреки че вероятно щеше да седне в другата част на салона заради Лидия.

— Давайте! Давайте! — разпищя се Пенелопи, нищо че момичетата все още загряваха. — Господи, досега не бях забелязала, но Дий много прилича на теб.

Лидия усети как се усмихва. Не за първи път някой посочваше приликата между тях. Дий имаше бледата ѝ кожа и виолетово-сините ѝ очи. Лицата им бяха с еднакъв овал. Усмихваха се по един и същи начин. Бяха естествени блондинки, нещо, с което другите блондинки тук не можеха да се похвалят. Фигурата на Дий напомняше пясъчен часовник и подсказваше какво би ѝ се случило в живота, ако само мързелуваше и се тъпчеше с картофен чипс. На нейната възраст Лидия също бе толкова красива и толкова слаба. За съжаление, беше необходим адски много кокаин, за да я поддържа все така стройна.

— Виж сега. — Пенелопи плесна с длани по бедрата си и се обърна към събеседничката си. — Чудех се дали можеш да ми помогнеш.

— Дообре. — Лидия провлече думата, за да покаже безпокойството си. Точно така Пенелопи те засмукваше. Тя не те караше да направиш това или онова, казваше ти, че има нужда от твоята помощ.

— Става въпрос за Международния фестивал следващия месец.

— Международния фестивал? — повтори Лидия, все едно никога не беше чувала за продължаващото цяла седмица събитие за набиране на средства, по време на което най-белите мъже и жени от Северна Атланта се навъртаха наоколо в своите костюми „Долче & Габана“ и ядяха пирожки и шведски кюфтенца, направени от бавачките на децата им.

— Ще ти препратя всички имейли — подхвърли Пенелопи. — Чудех се дали не можеш да донесеш някои испански ястия. Арос негре. Тортиля де пататас. Кучифритос. — Изговаряше всяка дума с увереност в испанския си акцент, навярно прихванат от момчето, което ѝ почистваше басейна. — Съпругът ми и аз ядохме ескаливада, докато бяхме в Каталуня миналата година. Вкуснотия.

Лидия бе чакала четири години, за да каже:

— Не съм испанка.

— Наистина ли? — Пенелопи беше непоколебима. — Такос тогава. Буритос. Може би малко арос кон пойо или барбакоа?

— Не съм и от Ме-хи-ко.

— О, ами виж, очевидно Рик не ти е съпруг, но си мислех, че тъй като фамилията ти е Делгадо, бащата на Дий…

— Пенелопи, Дий прилича ли ти на латиноамериканка?

Пискливият ѝ смях можеше да счупи кристал.

— Какво означава това? „Прилича ли ти на латиноамериканка?“ Толкова си забавна, Лидия.

Двете се смееха, ала по коренно различни причини.

— Господи. — Пенелопи внимателно избърса невидимите сълзи от очите си. — Разкажи ми, каква е историята?

— Историята?

— О, стига де! Винаги си толкова потайна относно бащата на Дий. И относно себе си. Почти не знаем нищо за теб. — Беше се навела прекалено близо. — Изплюй камъчето. Няма да кажа на никого.

Лидия прехвърли набързо наум ползата и загубата: ползата от неясното потекло на Дий, каращо Майките да се чувстват неудобно всеки път, щом изтърсят нещо расистко, срещу загубата да трябва да участва в събитието за набиране на средства.

Изборът бе труден. Умереният им расизъм беше легендарен.

— Хайде де — настъпи Пенелопи, усетила моментната слабост.

— Добре. — Лидия си пое дълбоко въздух, преди да сготви една нова версия на живота си, в която щеше да сложи малко истина, малко лъжа, малко подправки и да разбърка.

— Аз съм от Атънс, Джорджия. — Макар че моят мустак ала Хуан Валдес може да те е заблудил. — Бащата на Дий, Лойд, е от Южна Дакота. — По-точно Южен Мисисипи, но Дакота звучи по-представително. — Той бил осиновен от пастрока си. — Който се оженил за майка му, та да не може да свидетелства срещу него. — Бащата на Лойд умрял. — В затвора. — Лойд отпътувал за Мексико, за да съобщи новината на баба си и дядо си. — За да вземе двайсет кила кокаин. — Колата му била ударена от камион. — Бил намерен мъртъв в един ресторант на магистралата, където се опитал да изсмърка половин пакет кока. — Случило се бързо. — Задушил се от собственото си повръщано. — Дий никога не го е виждала. — Което е най-хубавото нещо, дето някога съм правила за дъщеря си. — Край.

— Лидия. — Пенелопи беше закрила устата си с ръка. — Нямах представа.

Лидия се зачуди колко ли време ще е необходимо, за да може историята ѝ да обиколи наоколо: „Лидия Делгадо! Трагичната вдовица!“.

— Какво се случи с майката на Лойд?

— Рак. — Гръмната в главата от сутеньора си. — Никой от тях не остана. — Който да не е в затвора.

— Бедничките. — Пенелопи потупа с ръка сърцето си. — Дий никога не е казвала нищо.

— Наясно е с всички подробности. — Освен с онези, които биха ѝ докарали кошмари.

Пенелопи погледна към баскетболното игрище.

— Вече разбирам защо толкова ѝ трепериш. Дий е единственото, което ти е останало от баща ѝ.

— Така е. — Ако не броиш херпеса. — Бях бременна с нея, когато умря. — Наложих си въздържание, понеже знаех, че ще ми я отнемат, открият ли наркотици в тялото ми. — Бях щастливка, че я имах. — Дий спаси живота ми.

— О, скъпа. — Пенелопи сграбчи ръката ѝ и сърцето на Лидия се сви, щом осъзна, че всичко е било напразно. Историята ѝ очевидно беше трогнала събеседничката ѝ или поне я беше заинтересувала, ала тя бе дошла тук със задача и тази задача бе на път да бъде изместена. — В крайна сметка всичко е част от наследството на Дий, нали така? Искам да кажа, че и доведените родители са родители. Трийсет и едно деца от това училище са осиновени, но все пак принадлежат към семействата си!

На Лидия ѝ бе необходима милисекунда, за да асимилира казаното.

— Трийсет и едно? Точно трийсет и едно?

— Знам. — Пенелопи се заблуди от шокираното изражение на лицето ѝ. — Близнаците Харис тъкмо започнаха предучилищна. Те са наследници. — Тя снижи гласа си. — Пълни с въшки наследници, ако може да се вярва на слуховете.

Лидия отвори уста, но бързо я затвори.

— Както и да е. — Пенелопи изригна в нова усмивка, докато се изправяше. — Просто ми прати рецептите първо, става ли? Знам, че ти харесва Дий да участва в проекти за придобиване на специални умения. Такава си късметлийка. Майка и дъщеря готвят заедно в кухнята. Забавно и още как!

Лидия си сдържа езика. Единственото, което тя и Дий правеха заедно в кухнята, беше да спорят кога един буркан от майонеза е достатъчно празен, за да бъде изхвърлен.

— Благодаря ти, че предложи помощта си! — Пенелопи тръгна покрай пейките, движейки ръцете си с олимпийски хъс.

Лидия се зачуди колко ли време щеше да е необходимо на сенаторската съпруга, за да разкаже на останалите Майки за трагичната смърт на Лойд Делгадо. Баща ѝ обичаше да казва, че цената да научиш някоя клюка, е да позволиш някой друг да научи клюка за теб. Щеше ѝ се да беше жив, та да може да му разправи за Майките. Би се подмокрил от смях.

Треньор Хенли наду свирката, за да покаже на момичетата, че вече са загрели. В главата на Лидия се въртяха думите „проекти за придобиване на специални умения“. Майките бяха забелязали.

Лидия не съжаляваше, че беше накарала Дий да завърши общ курс по поддръжка на колата, на който се бе научила как да си смени спуканата гума. Нито пък че я подтикна да се запише в курс по самоотбрана през лятото, макар заради това да пропусна баскетболен лагер. Или че бе настояла да се упражнява да пищи, когато е изплашена, защото тя имаше навик да замръзва и онемява в такива случаи, а това не беше никак хубаво, ако някой мъж ти мисли лошото.

Лидия беше сигурна, че майката на Ана Килпатрик съжаляваше, че не бе научила дъщеря си как да сменя спукана гума. Колата на момичето бе намерена на паркинга на мола с пирон в предната гума. Не беше голямо прозрение да ти хрумне, че човекът, забил пирона, е същият, дето я е похитил.

Треньор Хенли изсвири два пъти, за да накара състезателките да се размърдат. Женският отбор на „Уестърли“ се събра и образува полукръг. Майките започнаха да тропат с крака по пейките в опит да привлекат интереса към един мач, който щеше да представлява същата драма като съхненето на блажна боя. Противниковият тим дори не си бе направил труда да загрее. Най-ниската им баскетболистка беше над метър и осемдесет, а дланите ѝ бяха като разлати чинии.

Вратите на салона се отвориха. Рик влезе и заоглежда тълпата. Забеляза я. Взря се в празните места отсреща. Лидия задържа дъха си, докато приятелят ѝ обмисляше вариантите. Въздъхна, когато той тръгна към нея. Рик бавно изкачи редовете. Хората, които си изкарваха прехраната с труд, не спринтираха покрай пейките.

Седна до Лидия и изпъшка.

— Здрасти — каза му тя.

Рик вдигна празната опаковка от чипс, наклони глава назад и изсипа трохите в устата си. Повечето от тях отидоха на ризата и яката му.

Лидия се засмя, защото е трудно да мразиш някой, който се смее.

Той я погледна предпазливо. Познаваше добре тактиките ѝ.

Рик Бътлър не приличаше на никой от бащите на питомците на „Уестърли“. За разлика от тях, той работеше с ръцете си. Беше механик на бензиностанция, където все още пълнеше резервоарите на някои от по-старите си клиенти. Мускулите на ръцете и гърдите му бяха от вдигане на гуми върху джантите. Конската опашка на гърба му съществуваше благодарение на игнорирането на двете жени в живота му, които отчаяно желаеха да я разкара. Оприличаваше се на наемник или хипи, в зависимост от настроението си. Лидия Делгадо го обичаше и в двете му превъплъщения, което беше най-голямата изненада в живота ѝ.

Рик ѝ подаде празния пакет. В брадата му имаше трохи от чипса.

— Готин мустак.

Тя докосна разранената си горна устна.

— Все още ли сме в обтегнати отношения?

— Все още ли се цупиш?

— Инстинктът ми крещи „да“ — призна си Лидия, — но мразя, когато се караме. Чувствам се отвратително.

Прозвуча сигналът за започване на мача и двамата се стреснаха. Искрено се молеха унижението да не бъде особено продължително. По чудодеен начин отборът на „Уестърли“ хвана първата топка. По още по-чудодеен начин Дий дриблираше с нея.

— Давай, Делгадо! — провикна се Рик.

Дий явно забеляза надвисващите сенки на три грамади зад себе си. Нямаше на кого да подаде. На сляпо метна топката към коша само за да я съзре как отскача от таблото и пада при празните пейки отсреща.

Лидия почувства допира на кутрето на Рик, което погали нейното.

— Как стана толкова невероятна? — попита той.

— От зърнените закуски. — Едва успя да произнесе думите. Сърцето ѝ се сгряваше, когато виждаше колко много Рик обича дъщеря ѝ. В тези мигове можеше да преглътне конската опашка. — Съжалявам, че съм такава кучка напоследък. — Веднага се поправи: — Исках да кажа, през последното десетилетие.

— Сигурен съм, че и по-рано си се държала така.

— Тогава бях много по-забавна.

Той повдигна едната си вежда. Бяха се запознали преди тринайсет години на сеанс за преодоляване на зависимостите. Нито един от двамата не беше особено забавен по онова време.

— Бях по-слаба — подметна тя.

— Да, това е много важно. — Рик не отлепяше очи от играта. — Какво ти става, захарче? Напоследък всеки път, когато си отворя устата, надигаш вой като попарено куче.

— Не се ли радваш, че не живеем заедно?

— Пак ли ще се караме за това?

Лидия едва не подхвана темата. Думите „Но защо трябва да живеем заедно, щом живеем врата до врата?“ бяха на върха на езика ѝ.

Усилието ѝ не остана незабелязано.

— Хубаво е да видя, че можеш да си държиш устата затворена, стига наистина да го искаш. — Рик изсвири, когато Дий се опита да вкара за трите точки. Не уцели, но въпреки това той вдигна палци към нея в мига, в който тя го погледна.

Лидия се изкушаваше да му каже, че на Дий нямаше да ѝ дреме въобще за неговото одобрение, ако живееха заедно, ала реши да си запази този коз за следващия път, когато щяха да си крещят един на друг.

Рик въздъхна, противниковият отбор бе отнел топката.

— О, боже, почва се.

Момичето с длани като разлати чинии блокираше Дий. Даже не си бе направила труда да ги вдигне високо.

Рик се бе облегнал назад. Ботушите му бяха опрени на предната пейка. Върху напуканата кафява кожа имаше маслени петна. По дънките му се забелязваха мазни кръгчета. Миришеше слабо на изгорели газове. Очите му бяха мили и добродушни. Обичаше дъщеря ѝ. Обичаше животни. Дори катерици. Бе прочел всички книги на Даниел Стийл, тъй като прекара доста време в клиника за отказване от наркотиците. Нямаше нищо против, че повечето дрехи на Лидия бяха целите в кучешки косми или че единственото ѝ оплакване от сексуалния им живот бе, че не може да го направи с бурка.

— Какво се иска от мен? — попита тя.

— Кажи ми какво се случва в тази твоя луда глава.

— Ще ти кажа, но после трябва да те убия.

Рик помисли за миг.

— Добре. Само не ми съсипвай лицето.

Лидия погледна към таблото с резултата. 10:0. Премига. 12:0.

— Аз просто… — Не знаеше как да каже онова, което трябваше да каже. — Просто цялата история се завръща отново при мен.

— Това ми звучи като цитат от кънтри песен. — Взря се в очите ѝ. — Ана Килпатрик.

Лидия прехапа устната си. Рик не задаваше въпрос. Той отговаряше. Не му бяха убягнали изрезките за изчезването на Ана Килпатрик, които тя пазеше, както и сълзите в очите ѝ, когато родителите на момичето се появяваха по новините.

— Чух, че полицията е намерила нова следа — каза Рик.

— Единственото, на което могат да се надяват, е да открият тялото.

— Може все още да е жива.

— Оптимизмът е парче стъкло, забито в сърцето ти.

— Това от друга песен ли е?

— От баща ми е.

Рик ѝ се усмихна. Обожаваше начина, по който се набръчкваше кожата около очите му.

— Захарче, знам, че ти казах да не следиш новините, но мисля, че трябва да научиш нещо.

Приятелят ѝ не се усмихваше вече. Лидия усети как сърцето ѝ подскочи.

— Мъртва ли е? — Сложи ръка на гърлото си. — Намерили ли са Ана?

— Не, щях да ти кажа направо, ако беше така. Знаеш го.

Да, знаеше, ала сърцето ѝ не спираше да подскача.

— Видях го в криминалната хроника тази сутрин. — Рик не изгаряше от желание да сподели с нея, ала въпреки това продължи: — Случило се е преди три дни. Пол Скот, архитект, женен за Клеър Скот. Били са в центъра. Ограбили са ги. Пол се озовал от погрешната страна на ножа. Умрял, преди да го откарат в болницата. Погребението е утре.

Майките избухнаха в нова поредица от възгласи и аплодисменти. Някак си Дий бе успяла да вземе пак топката. Лидия наблюдаваше как дъщеря ѝ спринтира по игрището. Разлати длани ѝ я отне. Дий не се отказа. Хукна след момичето. Беше безстрашна. Беше безстрашна във всяко едно отношение в живота си. Защо да не бъде? Никой не я бе повалял. Животът не бе имал шанс да я нарани. Не бе губила никого. Не познаваше болката да ти отнемат някого.

— Ще кажеш ли нещо? — попита Рик.

Лидия имаше много неща за казване, но не искаше приятелят ѝ да вижда тази страна от характера ѝ, тази гневна, брутална страна, която упойваше с кокаин, а когато кокаинът ѝ идваше в повече — с храна.

— Лиди?

Тя поклати глава. Сълзите ѝ потекоха.

— Надявам се да е страдал.