Красиви момичета

Двайсет и четвърта глава

Клеър лежеше на леглото на Джулия, бе положила глава върху Господин Бигълс, любимата плюшена играчка на сестра ѝ. Старото рошаво куче едва бе оцеляло през детството им. Постоянно го мажеха с лосион за кожа. Краката му бяха наквасени в „Кул-Ейд“ като отмъщение за открадната книга. Част от носа му беше изгорена като възмездие за присвоена шапка. В пристъп на гняв някой бе офъкал козината на главата му до дъно.

Лидия не изглеждаше по-добре. Опърлената ѝ коса бе взела да расте отново, но шест седмици след премеждието все още беше цялата в синини и подутини. Раните и изгарянията едва бяха започнали да зарастват. Мястото около нараненото око беше червено и подпухнало. Лявата ѝ ръка щеше да е в слинг още две седмици, ала вече бе свикнала да прави почти всичко с една ръка, включително да сгъва дрехите на Джулия.

Бяха в къщата на „Булевард“. Хелън приготвяше обяд в кухнята. Клеър трябваше да помага на Лидия да опакова нещата на сестра им, само че бързо се бе върнала към стария навик да оставя всичко на Лиди.

— Виж колко слаба е била. — Лидия приглади чифт дънки „Джордаш“. Разпери длан върху талията. Палецът и кутрето ѝ бяха на сантиметри от сгъвките. — Едно време ги вземах назаем. — Звучеше удивена. — Мислех, че съм била много дебела, когато почина.

Когато почина.

Вече така се изразяваха — не когато Джулия изчезна или когато Джулия бе отвлечена, защото ДНК анализът потвърди онова, което всички дълбоко в себе си знаеха: Джулия Каръл беше мъртва.

Миналата седмица бяха положили останките ѝ до гроба на баща им. Погребението бе в тесен кръг, само Клеър, Хелън, Лидия и баба Джини, която продължаваше да побърква Лидия, като я уверяваше, че е точно толкова красива, колкото си я спомняше. След церемонията отведоха Джини в дома ѝ и се срещнаха с Рик и Дий в къщата на „Булевард“. Оставаше една седмица до Коледа. Под елхата имаше подаръци. Седнаха на дългата маса в трапезарията и ядоха пържено пиле, пиха студен чай и си разказваха отдавна забравени истории за споминалите се — как Сам си тананикаше със затворена уста, когато ядеше сладолед, и как Джулия бе забравила нотите на първия си пиано рецитал. Чуха истории и за Дий, нали бяха пропуснали седемнайсет години от живота ѝ, а тя беше толкова интересно, лъчезарно, умно и красиво момиче. Определено си имаше своя Аз, но толкова много приличаше на Джулия, че Клеър чувстваше как сърцето ѝ прескача всеки път, щом я погледнеше.

— Хей, мързеланке. — Лидия изсипа чекмедже, пълно с чорапи, на леглото до нея. — Свърши нещо полезно.

Сестра ѝ започна да подрежда чорапите умишлено бавно, за да изнерви Лидия и да я накара да се заеме със задачата. Джулия обичаше детските модели с розови сърчица, червени устни и различни породи кучета. Някой щеше да им се зарадва. Щяха да дарят дрехите ѝ на приют за бездомни, същият, в който бе помагала като доброволка в онзи ден, когато Джералд Скот беше решил да ѝ отнеме живота.

И Пол, защото снимката в хамбара доказваше, че той също е бил активен участник в убийството на Джулия.

Лидия им бе разказала абсолютно всичко, което младият Скот ѝ призна в гаража. Знаеха за нагласеното самоубийство на баща им. Знаеха за бележниците. За писмата, които Хелън ѝ бе писала и които така и не ѝ бяха предадени. За плановете му за Дий, когато навърши деветнайсет. По някое време Клеър бе спряла да задава въпроси, понеже не искаше да научава отговорите. Нямаше никаква разлика между синьото и червеното хапче.

Ставаше дума само за степени на страдание.

Пол бе жесток психопат. Той беше мъчител. Убиец. Цветните му папки бяха разследвани и се доказа, че е бил сериен изнасилвач. Документацията в мазето насочи ФБР към офшорни сметки със стотици милиони долари, депозирани от клиенти в целия свят. Клеър правилно бе предположила за франчайзинг системата му. Имаше други маскирани мъже в Германия, Франция, Египет, Австралия, Ирландия, Индия, Турция…

От един момент насетне допълнителната информация за мащаба на греховете на съпруга ѝ вече не можеше да я натовари повече.

— Мисля, че това е твое. — Лидия разгъна бяла тениска, на която с черни букви беше написано РЕЛАКС. Яката бе отрязана в стил „Флашданс“.

— Някога я носех с най-невероятните гети в цветовете на дъгата.

— Гетите бяха мои, калпазанке.

Клеър хвана тениската, когато сестра ѝ я замери с нея. Разпъна я и я огледа. Не беше никак лоша. Вероятно все още щеше да ѝ стои добре.

— Мислила ли си какво ще правиш от тук нататък?

Клеър сви рамене. Въпросът бе станал пословичен. Всички искаха да знаят какво смяташе да прави. В момента живееше с Хелън, не на последно място понеже съседите на майка ѝ не бяха толкова словоохотливи пред медиите, колкото всеки друг в Дънуди, който я познаваше или просто я бе виждал някога. Жените от тенис отбора ѝ звучаха съсипани пред камерите, но някак си бяха успели професионално да си оправят косите и грима, преди да се появят в ефир. Дори Алисън Хендриксън се бе присъединила към навалицата, макар че никой още не си беше направил шега за непоносимостта на Клеър към колене.

Освен самата Клеър.

— Учителската работа ми се струва добър вариант — подхвърли Лидия. — Ти обичаш изкуството.

— Уин смята, че ще се оправя. — Тя легна по гръб. Загледа се в плаката на Били Айдъл, залепен на тавана над леглото.

— Въпреки това трябва да си намериш работа.

— Може би. — Авоарите на Пол бяха замразени. Къщата в Дънуди беше под възбрана. Уин Уолас ѝ бе обяснил, че за отделянето на незаконните доходи от легитимните от бизнеса на съпруга ѝ вероятно ще са нужни години и милиони за съдебни такси.

Разбира се, Пол бе съобразил това, когато беше структурирал имуществото си.

Клеър каза на сестра си:

— Застраховките „Живот“ са неотменими, за тях плащаше „Куин + Скот“. Документната следа е чиста. Мога да тегля от там по всяко време.

Лидия се опули насреща ѝ.

— Можеш да теглиш от застраховките на Пол?

— Изглежда ми справедливо. Все пак аз съм тази, която го уби.

— Клеър… — изрече предупредително Лидия, сестра ѝ не биваше да се шегува с това, че наказанието ѝ се е разминало.

Наистина се бе отървала. Не ставаше въпрос да се хвали — тя нямаше да ѝ позволи, — но ако Клеър беше научила нещо от пребиваването си в лоното на наказателноправната система, то бе никога да не разговаря с полицията, ако не желае. Беше седяла в стаята за разпити и не бе промълвила и дума, докато Уин Уолас не пристигна в регионалния офис на Джорджийското бюро за разследване и не ѝ помогна да се измъкне съвсем законно от подозрение за палеж и убийство.

Извади голям късмет, тъй като извършването на убийство обикновено означаваше да се озовеш на смъртната скамейка.

В крайна сметка се озова на пътническата седалка в мерцедеса на Уин Уолас.

Пол беше подпалил къщата. Клеър го бе застреляла при самозащита.

Лидия беше единствената свидетелка, ала тя каза на следователите, че е припаднала и няма представа какво точно се е случило.

Дъждът и пожарникарите потушиха тлеещата жарава, в каквато се бе превърнала къщата на Фулър. Нямаше никакви досадни доказателства, които да отворят пробойни във версията им. Не че някой обръщаше особено внимание на престъпленията на Клеър. Програмираният ѝ имейл с линка от Tor вече бе започнал да обикаля тук и там. „Ред & Блак“ го огласиха първи, после щафетата поеха „Атланта Джърнъл“, блоговете, националните новинарски канали. Напразни се оказаха притесненията ѝ, че никой няма да кликне върху анонимен линк.

Най-много съжаляваше, че бе включила Хъкълбери в списъка с имейли, защото според свидетели, както седял пред компютъра си и четял пратеното от нея, шериф Карл Хъкаби се хванал за сърцето и издъхнал от масивен инфаркт.

Той беше на осемдесет и една години. Живееше в хубава къща, която бе изплатил. Радваше се на деца и внуци. Летата прекарваше, ловейки риба, а зимите — на плажа, и се наслаждаваше на другите си извратени хобита без абсолютно никакви пречки.

По мнението на Клеър, Хъкълбери бе този, който действително беше офейкал безнаказано.

— Хей! — Лидия хвърли един чорап по сестра си, за да привлече вниманието ѝ. — Замисляла ли си се да отидеш на истински психотерапевт?

— Някой „с плакат на Распутин и с брада до коленете“⁷⁶?

— По-скоро като „Kid Fears“⁷⁷.

Клеър се засмя. Слушаха „Индиго Гърлс“ на една от стотиците касети на Джулия, които тя държеше в кутия за обувки под леглото.

— Ще си помисля — рече на Лидия, понеже знаеше, че програмата „12 стъпки“ бе важна за сестра ѝ. Благодарение на нея сега стоеше тук и сгъваше дрехите на Джулия, а не се беше свила на топка в ъгъла.

Както Клеър бе казала на назначената ѝ от съда психиатърка по време на последния сеанс, именно импулсивният нрав ѝ бе помогнал да стигне до Джулия. Може би някой ден, може би с истински психотерапевт щеше да поработи върху проблемите си с гнева. Бог ѝ беше свидетел, че има над какво да се работи, ала тъкмо сега нямаше намерение да се раздели с онова, което ги бе спасило.

Кой, по дяволите, би го сторил?

— Гледа ли новините? — попита я Лидия.

— Кои по-точно? — отговори с въпрос Клеър, защото емисиите бяха толкова много, че едва смогваше да ги следи.

— На Мейхю и на другия детектив са им отказали да ги пуснат под гаранция.

— Фолк — подхвърли Клеър. Не знаеше защо продължават да държат в ареста Харви Фолк. Определено беше калпаво ченге, но нямаше представа какво се е случвало, също както Адам Куин бе в неведение относно нелегалния бизнес на Пол. Поне това ѝ каза Фред Нолан, след като големите момчета дойдоха от Вашингтон и разпитваха двамата мъже цели три седмици.

Можеше ли да вярва на Фред Нолан? Щеше ли да успее да повярва на друг мъж до края на живота си? Рик беше приятен. Лидия най-сетне го бе помолила да се премести при нея. Той се грижеше за сестра ѝ. Помагаше ѝ да се възстанови.

И все пак.

Колко пъти Клеър беше правила същото за Пол? Не че смяташе Рик за лош човек, но бе смятала и съпруга си за добър.

Поне вече знаеше от коя страна на линията беше Джейкъб Мейхю. Къщата му бе претърсена. Агентите на ФБР откриха линкове в компютрите му към почти всички филми, които Пол бе снимал, както и към много от чуждестранните.

Клеър правилно беше предугадила мащаба на начинанието. Въз основа на тези линкове, на съдържащото се в USB драйва и видеокасетите от гаража ФБР и Интерпол работеха здраво, за да идентифицират стотиците жертви, чиито семейства по целия свят един ден трябваше да намерят своя път към покоя.

Семейства като Килпатрик, О’Мали, Ван Дайк, Дайхман, Абдула, Кападиа. Клеър винаги повтаряше всяко от имената на глас, от всяка история, отразена в медиите, защото знаеше какво е през всичките тези години хората да отварят вестниците и да прескачат името на Джулия Каръл.

Името на Джони Джаксън не беше от онези, които можеха лесно да бъдат прескочени. Участието му в групата за снъф порно все още бе водеща новина във всеки вестник, списание, новинарска емисия, уебсайт. Нолан довери на Клеър, че се работи върху някаква съдебна сделка, та конгресменът да отърве смъртната присъда. Департаментът по правосъдие на САЩ и Интерпол се нуждаеха от Джони Джаксън, за да разкрие подробностите около бизнеса на Пол пред различни съдилища по света, а и той не желаеше да бъде вързан на носилка и затворнически доктор да му забие иглата в ръката.

Клеър бе изключително разочарована, че няма да има възможността да седи сред зрителите и да наблюдава всяко едно потреперване, циврене и хленч на конгресмена, докато Великият щат Джорджия⁷⁸ изпълнява смъртната му присъда.

Знаеше какво е да гледаш как един лош човек умира, да чувстваш как паниката му расте с всеки изминал миг, да съзреш безпомощността в очите му. Да съзнаваш, че последните думи, които ще чуе, са изречените от теб: че си прозряла какво представлява, че си наясно с всичко, че си отвратена, че не го обичаш, че никога няма да забравиш. Че никога не ще простиш. Че ще се оправиш сама. Че ще бъдеш щастлива. Че ще оцелееш.

Може би наистина трябваше да се замисли дали да не отиде на психотерапевт по-скоро.

— Господи! — Лидия грабна чорапите от ръцете ѝ и започна да ги сгъва. — Защо си толкова отнесена?

— Фред Нолан ме покани на среща.

— Да не се ебаваш с мен?

Клеър я замери с един чорап.

— Странно е как тоя тип, който изглеждаше, че е фен на снъф порното, се оказа единственият, дето не е вътре.

— Няма да излезеш с него, нали?

Сестра ѝ сви рамене. Нолан беше задник, но тя поне знаеше, че е.

— Господи!

— Господи — изимитира я Клеър.

Хелън почука на отворената врата.

— Да не се карате?

Двете отговориха в един глас:

— Не, мадам.

Тя се усмихна с нежната усмивка, която Клеър помнеше от детството си. Въпреки дебнещите пред вратата им журналисти Хелън Каръл най-накрая бе намерила покой. Вдигна един от чорапите на Джулия от купчината на леглото. На ластика бяха избродирани два целуващи се дакела. Откри и втория. Сложи ги един върху друг. Семейство Каръл не навиваха чорапите и не ги захващаха един за друг. Сгъваха ги по чифтове и ги прибираха в чекмеджето, та да си останат там старателно наредени.

— Мамо, мога ли да те попитам нещо? — обърна се към нея Лидия.

— Разбира се.

Дъщеря ѝ се подвоуми. Бяха разделени твърде дълго. Клеър забеляза, че общуването между двете не беше толкова лесно, колкото едно време.

— Всичко е наред, миличка — окуражи я Хелън. — Кажи ми, какво има?

Лидия все още се колебаеше, ала в крайна сметка се осмели:

— Защо си запазила всичко това, щом си знаела, че няма да се върне?

— Доста добър въпрос. — Хелън приглади кувертюрата на леглото, преди да седне на него. Огледа стаята. Люлякови стени. Плакати на рок звезди. Снимки, затъкнати в огледалото над дрешника. Нищо не се беше променило, откакто Джулия бе отишла да учи в колежа, дори и грозната нощна лампа, макар да знаеха, че майка им я мрази.

— Баща ви се чувстваше щастлив, че всичко си е същото — поде Хелън. — Че стаята ѝ ще я чака, ако някога се завърне. — Положи ръка върху глезена на Клеър. — След като научих, че е мъртва, ми харесваше да идвам тук. Тялото ѝ не беше открито. Нямаше гроб, на който да ходя. — Спомни си думите на баба Джини: — Това е мястото, на което мога да оставя мъката си.

Клеър имаше чувството, че в гърлото ѝ е заседнала буца.

— На Джулия щеше да ѝ хареса.

— И аз така мисля.

Лидия седна до майка си. Плачеше. Както и Клеър. И трите плачеха. Сълзите току бликваха, откакто надникнаха в онзи кладенец. Животът им бе кървяща рана. Само времето можеше да заличи белега.

— Намерихме я. Доведохме я у дома — каза Лидия.

Хелън кимна.

— Така е.

— Това беше единственото, което татко искаше.

— Не. — Тя стисна глезена на Клеър. Прибра един кичур зад ухото на Лидия.

Нейното семейство. Всички бяха отново заедно. Дори Сам и Джулия.

— Това — промълви Хелън. — Това искаше баща ви.