Красиви момичета

Деветнайсета глава

Клеър седна на тоалетната чиния с лакти върху коленете и с глава в шепите. Беше си изплакала сълзите. Нищо не бе останало в нея. Дори сърцето ѝ се затрудняваше да бие в гърдите ѝ. Бавните удари бяха болезнени. Всеки път, в който усещаше пулса си, съзнанието ѝ тихичко повтаряше: Лидия.

Лидия.

Лидия.

Сестра ѝ се бе предала. Клеър го долови в гласа ѝ. Напълно и окончателно. Какви ужасии ѝ беше причинил Пол, та бе решила, че вече е мъртва?

Търсенето на отговора щеше да я тласне още по-дълбоко в отчаянието.

Облегна глава на студената стена. Затвори очи. Беше смазана от изтощение. В интерес на истината просто искаше да се предаде, също като сестра си. Желаеше това с всяка фибра на тялото си. Устата ѝ бе суха. Зрението ѝ — размазано. Ушите ѝ пищяха. Спала ли беше в стаята за разпити? Дали можеше да смята безсъзнанието вследствие нокаута на Пол за почивка?

Доколкото бе в състояние да прецени, беше будна от двайсет и четири часа. Последния път, в който яде нещо, бе вчера сутринта, когато Лидия ѝ направи яйчен хляб. Имаше два часа и половина преди предполагаемото ходене до банката в Хейпвил — за какво? Адам разполагаше с USB драйва. Той беше онзи, с когото се налагаше да говори. Офисът на „Куин + Скот“ се намираше през десет пресечки. Адам щеше да бъде там за презентацията след няколко часа. Трябваше да го чака пред офиса, а не да стои в тоалетната на „Хаят“. Ако лъжата ѝ за Хейпвил беше измислена, за да ѝ спечели време, то тогава се бе сдобила с още четири-пет безполезни часа.

Все още не знаеше как ще постъпи. Умът ѝ отказваше да се върти в добре познатия кръг. Мейхю. Нолан. Конгресменът. Револверът.

Какво, по дяволите, щеше да прави с оръжието? Цялата ѝ увереност се бе изпарила. Не бе способна да възпламени стоманената решителност, която я обзе, когато за първи път хвана револвера в ръце. Наистина ли можеше да застреля Пол? По-точният въпрос вероятно бе, можеше ли да го застреля и наистина да го улучи? Тя не беше Ани Оукли⁶⁶. Трябваше да е достатъчно близо до него, за да го уцели, но не толкова, че да ѝ отнеме оръжието.

А и трябваше да го запрати в главата му, защото нямаше никакви шибани патрони.

Вратата на тоалетната се отвори. Инстинктивно Клеър придърпа краката си към гърдите и опря пети на тоалетната чиния. Чу меки стъпки по порцелановите плочки. Харви? Предположи, че толкова едър мъж би стъпвал много по-тежко. Една от вратите на кабинките се отвори, после още една и още една, докато най-сетне не издрънча и заключената, зад която беше тя.

Разпозна обувките. Кафяви мокасини „Изи Спирит“, удобни за сноване между библиотечни рафтове. Светлокафяви панталони, върху които не би личала прахта от стари списания и книги.

— Мамо… — Клеър отвори вратата. — Ти си тук? Как ме намери?

— Обиколих сградата, след като се отървах от опашката ти.

— Какво си направила?

— Видях мъжа, който тичаше подире ти. Отидох от другата страна на сградата и започнах да пляскам с ръце, за да привлека вниманието му, и… — Хелън се държеше за вратата. Лицето ѝ бе почервеняло. Едва си поемаше дъх. — Позволиха ми да мина направо през главното лоби. От пазача разбрах, че тъкмо си тръгнала. Бягаше толкова бързо, та едва не те изгубих, но после пиколото отвън каза, че си тук.

Клеър се беше опулила от изумление. Хелън носеше шарена блуза и тежка огърлица. В този вид би трябвало да устройва премиери на книги в библиотеката, а не да търчи по централните улици на Атланта, за да отвлича вниманието на преследвач.

— Все още ли искаш да преместя колата ти? — попита Хелън.

Клеър поклати глава, защото не знаеше какво иска да направи майка ѝ.

— Разбрах, че Пол е бил обвинен в присвояване на пари. — Млъкна за миг, сякаш очакваше дъщеря ѝ да възрази. — Агент Нолан се отби у нас вчера следобед, а после дойде и капитанът от полицията, Джейкъб Мейхю, веднага след като онзи си тръгна.

— Наистина го е направил — изрече Клеър и се почувства добре, че каза на майка си дори и тази малка частица истина. — Пол е откраднал три милиона долара от компанията.

Хелън изглеждаше потресена. Три милиона долара бяха адски много пари за нея.

— Ще ги върнеш. Ще се преместиш да живееш при мен. Можеш да започнеш работа като учителка по изобразително изкуство.

Клеър се засмя, защото от устата на майка ѝ всичко звучеше прекалено просто.

Хелън стисна устни. Очевидно желаеше да разбере какво става, ала попита единствено:

— Искаш ли да те оставя сама? Нуждаеш ли се от помощта ми? Кажи ми какво да правя.

— Не знам — призна Клеър, още едно късче истина. — Трябва да тръгна за Хейпвил след два часа.

Хелън не се поинтересува защо. Само отвърна:

— Добре. Какво друго?

— Да заредя тѐслата. И да намеря зарядно за айфон.

— Имам в мен. — Отвори дамската си чанта от кафява кожа, украсена с цветя на дръжката. — Изглеждаш ужасно. Кога за последно хапна нещо?

Лидия я попита същото вчера сутринта. Клеър ѝ бе позволила да се погрижи за нея и сега сестра ѝ беше пленничка на Пол. Негова разменна монета. Негова жертва.

— Миличка? — Хелън държеше зарядното в ръка. — Хайде да отидем в лобито и да си вземем нещо за хапване.

Клеър ѝ разреши да я изведе от тоалетната по същия начин, по който ѝ бе позволила да я измъкне от стаята за разпити във ФБР. Майка ѝ я заведе в дъното на лобито на хотела. Там имаше няколко огромни дивана и меки фотьойли. Тя направо се свлече на най-близкия.

— Стой тук — нареди Хелън. — Ще отида до барчето и ще поръчам нещо.

Клеър отпусна глава. Трябваше да отпрати майка си. Лидия бе в опасност заради нея — беше я въвлякла в лудостта на Пол. Нямаше да тласне Хелън по същия път. Длъжна бе да измисли нещо, което да ги извади от това положение. Съпругът ѝ щеше да иска да се срещнат на някое уединено място. Трябваше да предложи алтернатива. Някъде, където има много хора. Например мол. Познаваше всички класни магазини във „Фипс Плаза“. Представи си се как се разхожда в „Сакс“ с преметнати на ръката ѝ дрехи. Налагаше се да ги пробва, защото размерите на някои от марките бяха по-малки от обичайното или може би тя напълняваше, откакто спря да играе тенис по четири часа на ден. Искаше да погледне новите чанти „Прада“, но витрината беше толкова близо до щанда с парфюмите, че алергията ѝ се пробуди.

— Скъпа?

Клеър вдигна поглед. Светлината се бе променила. Както и обстановката. Хелън седеше на дивана до нея. Държеше книга с меки корици в ръката си. Пъхна палец, за да отбележи мястото, до което бе стигнала.

— Оставих те да спиш час и половина — обясни тя.

— Какво? — Клеър се изправи паникьосана. Огледа лобито. Сега имаше повече хора. Рецепцията беше пълна. Гости на хотела влачеха куфари по килима. Взря се в лицата наоколо. Нямаше го Джейкъб Мейхю. Нито Харви Фолк.

— Каза ми, че разполагаш с два часа. — Хелън прибра книгата в дамската си чанта. — Заредих ти айфона. Тѐслата е включена една улица по-нагоре на Пийчтрий Сентър Авеню. Чантата ти е до теб. Прибрах ключа в джобчето с ципа. Сложила съм ти и чисто бельо. — Майка ѝ посочи към масичката за кафе. — Храната е още топла. Трябва да хапнеш. Ще се почувстваш по-добре.

Клеър погледна към масата. Хелън ѝ бе купила голяма чаша кафе и пилешки хамбургер.

— Хайде. Имаш време.

Майка ѝ беше права. Трябваше да вкара малко калории в организма си. Кафето можеше да го поеме, за храната не бе толкова сигурна. Махна пластмасовия капак на чашата. Хелън бе сипала достатъчно мляко, за да стане течността бяла, точно както я обичаше.

Майка ѝ разгъна една салфетка и я разстла в скута ѝ.

— Знаеш, че на този револвер му трябват патрони с калибър 38 Спешъл, нали?

Клеър отпи от кафето. Хелън беше влизала в тѐслата. Бе видяла оръжието в джоба на вратата.

— В дамската ти чанта е. Не ми се струва безопасно да държиш пистолет в колата си, когато е паркирана на улицата. Не намерих магазин в центъра, иначе щях да ти купя патрони.

Клеър остави чашата. Разопакова хамбургера, за да прави нещо с ръцете си. Очакваше стомахът ѝ да се преобърне от миризмата, но осъзна, че всъщност е гладна. Отхапа голяма хапка.

— Хъкълбери ми се обади — подхвърли Хелън. — Каза ми, че знаеш за касетата.

Клеър преглътна. Гърлото още я болеше, дето беше викала в задния двор на къщата на Фулър.

— Излъга ме за Джулия.

— Предпазих те. Съществува разлика.

— Имах правото да знам истината.

— Ти си мое дете. Аз съм твоя майка. — Хелън беше непоколебима. — Няма да се извинявам, че съм си свършила работата.

Клеър се възпря да ѝ отвърне, че се радва да чуе, че е свършила нещо.

— Лидия ли ти показа касетата? — попита Хелън.

— Не. — Нямаше да позволи вината отново да бъде хвърлена върху сестра ѝ. — Намерих я чрез интернет. Аз ѝ я показах. — Телефонът на Лидия. Майка ѝ бе видяла непознатия номер, когато ѝ се обади. — Взех телефона ѝ. Моят беше откраднат по време на нападението, а ми трябваше апарат, затова взех нейния.

Хелън не я притисна за по-подробно обяснение, явно защото бе разследвала безброй кражби, докато момичетата растяха. Само попита:

— Добре ли си?

— Чувствам се по-добре. Благодаря ти. — Клеър зарея поглед над рамото ѝ, тъй като не можеше да се насили да я погледне в очите. Нямаше как да ѝ каже за Лидия, но би могла да сподели за Дий. Майка ѝ беше баба. Имаше красива, умна внучка, която, надяваше се, бе скрита на място, където Пол никога нямаше да я намери.

А това означаваше, че не може да допусне Хелън да разбере за нея в момента.

— Докато двамата с Уин те търсихме, си спомних нещо, което баща ти ми каза някога. — Тя стисна по-силно дамската си чанта. — Каза ми, че децата винаги имат различни родители, дори в едно и също семейство.

Семейство. Хелън притежаваше по-голямо семейство, отколкото предполагаше. Клеър усети тежестта на собствената ѝ вина да притиска гърдите ѝ.

Майка ѝ продължи:

— Мисля, че бях доста добър родител, когато Джулия беше малка и бяхме само тримата. — Засмя се, защото споменът я правеше щастлива. — Тогава се появи Пепър, която беше такава фога, с характер, но аз обичах всяка изнервяща и трудна минута с тях, макар постоянно да се дърпаха с Джулия.

Клеър кимна. Помнеше разправиите на висок тон между по-големите си сестри. Приличаха си прекалено много, за да издържат повече от няколко часа, без да се скарат.

— Тогава се появи ти. — Хелън се усмихна мило. — Беше толкова послушна в сравнение със сестрите си. Беше тиха и добра и двамата с баща ти седяхме вечер и си говорехме колко си различна. „Сигурна ли си, че не са разменили бебетата в болницата? — питаше ме той. — Може би трябва да отидем до градския арест и да видим дали нашето дете не е задържано за нарушаване на обществения ред?“

Клеър се усмихна, това звучеше точно като нещо, което баща ѝ би казал.

— Наблюдаваше всичко. Забелязваше всичко. — Хелън поклати глава. — Гледах те как стоиш във високото си столче и следиш всяко мое движение. Беше толкова любопитна за света и за хората — за техния нрав и индивидуалност, за изблиците им, — че се страхувах да не се изгубиш. Затова те водех на нашите малки разходки. Помниш ли?

Клеър бе забравила, ала сега си спомни. Майка ѝ я водеше в музеи на изкуствата в Атланта, на куклен театър и даже на един злополучен курс по грънчарство.

Само двете. Нямаше я Пепър да ѝ развали идеално оформената купа. Нямаше я Джулия да съсипе кукления спектакъл с коментарите си за патриархалната двойка Пънч и Джуди.

Хелън заяви:

— Бях наистина добра майка за теб тринайсет години, а след това станах наистина лоша за около пет. Имам чувството, че прекарвам всеки ден оттогава в опити да намеря начин отново да бъда добра.

Клеър едновременно искаше и избягваше този разговор през последните двайсет години, но знаеше, че ако го подхванат сега, ще се разпадне на части.

— Какво мислиш за Пол? — попита.

Хелън взе да върти пръстена си. Съпругът ѝ грешеше. Самата тя въртеше собствения си пръстен, понеже бе виждала майка си да го прави безброй пъти.

— Няма да нараниш чувствата ми. Искам да знам истината.

Хелън не смени темата.

— Казах на баща ти, че Пол е като рак отшелник. Те са мършояди. Не могат сами да си правят черупки, затова обикалят, докато не намерят някоя изоставена, и се нанасят в нея.

Клеър знаеше по-добре от всеки друг, че майка ѝ е права. Пол се бе нанесъл в нейната черупка, онази, която беше изоставена от опечаленото ѝ семейство.

— Предполага се, че ще тръгна за Хейпвил след по-малко от половин час. Към една банка близо до „Дуорф Хаус“ — обясни тя. — Трябва да изглежда, все едно съм там, а аз да бъда на друго място.

— Коя банка?

— „Уелс Фарго“. — Клеър отхапа от хамбургера. Виждаше, че майка ѝ отчаяно се нуждае от още информация. — Следят ме. Не мога да отида в Хейпвил, а и не бива да разбират накъде се отправям наистина.

— Тогава ми дай телефона си и аз ще тръгна за Хейпвил. Ще се наложи да взема тѐслата. Може би следят и нея.

Телефонът. Как можеше да е толкова глупава? Пол знаеше, че е била в сградата на ФБР. Знаеше точното ѝ местоположение на улицата. Каза ѝ да завие наляво към хотела. Съпругът ѝ използваше приложението „Намери ми телефона“, защото бе сигурен, че Клеър не би отишла никъде без единствената си връзка с Лидия.

Каза на майка си:

— Трябва да мога да отговарям на телефона, ако звънне. Да бъде моят глас.

— Не можеш ли да пренасочиш обажданията? — Хелън кимна към магазина за подаръци в лобито на хотела. — Продават телефони с предплатени услуги. Защо да не купим един, или да ти дам моя?

Клеър беше слисана. За по-малко от минута Хелън бе решила един от най-големите ѝ проблеми.

— Ето. — Майка ѝ извади от чантата ключовете за колата си, заедно със синия талон за паркиране. — Вземи ги. Аз ще отида да проверя за телефон.

Клеър взе ключовете. Като човек, който цял живот беше каталогизирал, Хелън си бе записала нивото и номера на паркомястото на гърба на талона.

Наблюдава я, докато говореше с продавача в магазина. Той ѝ показваше различни модели телефони. Запита се коя беше тази уверена и ефикасна персона, но осъзна, че вече я познава. Това бе Хелън Каръл отпреди отвличането на Джулия.

Или може би Хелън Каръл, която се беше завърнала при нея, след като бе приключила с жалеенето за Джулия. Беше се обадила на Уин Уолас веднага щом Клеър бе затворила. Цяла нощ я беше търсила. Спаси я от Фред Нолан. Отвлече вниманието на Харви Фолк, та да може да се измъкне. А сега се намираше в лобито на този хотел и правеше всичко по силите си, за да ѝ помогне.

Изпита силно желание да я помоли да ѝ помогне за решаването и на другите ѝ проблеми, ала не бе в състояние да измисли правдоподобна история, която да не разкрива истината, а знаеше, че майка ѝ не би могла да държи до безкрай юздите на любопитството си. Не можеше да повярва колко изобретателна беше. Дори бе потърсила патрони за револвера. Пол щеше да е шокиран.

В миг Клеър се усети. Нямаше да разкаже тази история на съпруга си, когато се прибереше от работа тази вечер. Никога вече не ще имаха подобни моменти.

— Това беше лесно. — Хелън бе извадила новия телефон от кутията. — Батерията е наполовина заредена, ама аз имам зарядно за кола. Приятният младеж ми даде купон за допълнителни трийсет минути безплатно. Ако да платиш за нещо, за да получиш още нещо, означава, че то е безплатно. — Седна до Клеър. Очевидно бе нервна, защото бърбореше по същия начин, по който и дъщеря ѝ, когато беше нервна. — Платих в брой. Навярно съм параноична, но ако от ФБР те следят, нищо чудно да следят и мен. О! — Бръкна в чантата си и измъкна една пачка. — Изтеглих ги от банкомата, докато спеше. Петстотин долара.

— Ще ти ги върна. — Клеър взе парите и ги прибра в дамската си чанта. — Не мога да повярвам, че правиш всичко това.

— Искам да ти кажа, че съм ужасена от онова, в което вероятно си замесена. — Хелън се усмихваше, ала в очите ѝ блестяха сълзи. — Последния път, в който бях ужасена заради едно от децата си, провалих всички в семейството. Провалих баща ти, провалих теб и Лидия. Не мога да си го позволя отново. Така че mea culpa⁶⁷ и бих изминала целия път до федералния затвор, ако е необходимо.

Клеър осъзна, че майка ѝ смята, че всичко е заради присвояването на парите. От ФБР и полицията бяха ходили при нея. Нолан бе привикал дъщеря ѝ на единайсетчасов разпит. Клеър я пращаше в банка в Хейпвил. Хелън си мислеше, че е подредила парчетата на пъзела, но нямаше абсолютно никаква представа какво се случва наистина.

Взе телефона на Лидия.

— Любезният мъж в магазина ми каза да отидем на „Настройки“.

Клеър грабна апарата от ръцете ѝ.

— Трябва да въведа паролата. — Наклони екрана на една страна, да не може майка ѝ да види последната снимка, която бе отворила — на Лидия в багажника на Пол. Махна я и се престори, че въвежда паролата, преди да ѝ върне телефона. Наблюдаваше я изумена как работи със софтуера.

Хелън вкара номера на бърнърфона и излезе от менюто.

— О, я гледай. — Обърна екрана към Клеър. — Виждаш ли ей това забавно нещо горе, изображението на телефон и стрелка? Означава, че разговорите са пренасочени. — Изглеждаше впечатлена. — Какво чудесно малко устройство.

Клеър нямаше доверие на забавното нещо горе.

— Набери номера, за да сме сигурни, че работи.

Хелън извади айфона си. Намери номера на Лидия при последните повиквания. Двете зачакаха. Минаха няколко секунди, след което бърнърфонът започна да звъни.

Хелън прекъсна връзката.

— Майка ми често ме гълчеше, че ѝ се обаждам по телефона. Казваше ми: „Толкова е безлично. Защо не ми напишеш писмо?“. Аз те гълча, че ми пишеш имейли, а не ми се обаждаш. Всичките ми приятелки пък гълчат внуците си за неграмотните им писания. Каква странна галиматия само.

— Обичам те, мамо.

— Аз също те обичам, захарче. — Хелън разчисти безпорядъка, който Клеър бе оставила на масата. Опитваше се да изглежда спокойна, но ръцете ѝ трепереха. Все още имаше сълзи в очите. Очевидно беше раздвоена, ала също така решена да направи всичко възможно, за да помогне. — Ще тръгвам. Колко дълго трябва да остана в банката?

Клеър нямаше представа колко време бе необходимо, за да се отвори един сейф.

— Поне половин час.

— И после?

— Върни се на седемдесет и пети път. Ще ти се обадя по телефона да ти кажа какво да правиш. — Клеър бе запомнила инструкциите на Пол. — Внимавай. Районът не е безопасен, особено за човек с тѐсла.

— На паркинга на банката ще има охранител. — Хелън докосна дъщеря си по бузата. Ръката ѝ леко трепереше. — Когато всичко това приключи, ще вечеряме заедно. С питиета — много питиета.

— Добре.

Клеър провери колко е часът, да не гледа как майка ѝ се отдалечава. Адам Куин бе казал, че презентацията е първото му задължение за деня. Офисът отваряше в девет, което означаваше, че разполага с половин час, за да мине десет пресечки.

Прибра бърнърфона в задния си джоб. Преметна дамската си чанта през рамо. Допи кафето, докато вървеше към тоалетната. Външният ѝ вид не се бе променил особено, откакто зърна отражението си в огледалото зад Фред Нолан. Косата ѝ беше сплескана отзад. Дрехите ѝ бяха раздърпани. Вероятно миришеше на пот от бягането през града.

Раната на бузата все още я болеше. Синината под окото ѝ бе започнала да чернее. Докосна с пръсти кожата си. Пол беше ударил и Лидия. Челото ѝ кървеше. Едното ѝ око бе подуто и полузатворено. Определено ѝ беше сторил и други неща, които я бяха накарали да се предаде, да повярва, че независимо от действията на Клеър вече е мъртва.

— Не си мъртва, Лидия. — Изрече думите на глас както заради себе си, така и заради сестра си. — Няма да те изоставя.

Пусна чешмата. Не можеше да отиде при Адам Куин в това състояние. Ако партньорът на съпруга ѝ наистина нямаше представа в какво е замесен той, навярно щеше да ѝ помогне, само да не приличаше на бездомница. Изми си лицето, после бързо си взе курвенски душ. Бельото, което Хелън ѝ бе донесла, ѝ стигаше до пъпа, но нямаше право да се оплаква.

Зализа косата си назад, след което прокара пръсти през нея, за да изсъхне. В чантата си намери гримове. Фон дьо тен. Коректор за лице. Сенки за очи. Руж. Пудра. Спирала. Очна линия. Потръпна, когато потупа с върха на пръста мястото около синината. Болката си струваше, защото имаше чувството, че бавно започва да се осъзнава.

Сънят в продължение на час и половина бе помогнал повече от коректора за лице за деветдесет долара. Усети как мозъкът ѝ се пробужда отново. Спомни си въпроса, който препоръча на Нолан да си зададе: Защо му е на Пол да се размотава наоколо?

Искаше флашката. Клеър не беше толкова нарцистична, та да смята, че се навърта заради нея. Той умееше да оцелява. Рискуваше безопасността си, за да си върне USB драйва, и казваше на съпругата си нещата, които мислеше, че тя иска да чуе, понеже да я залъгва беше най-добрият начин да го получи.

Любовните признания бяха морковът. Лидия беше тоягата.

Нолан си въобразяваше, че Пол му предлага доказателство за самоличността на маскирания, но Клеър знаеше, че съпругът ѝ няма да предостави на ФБР улики срещу себе си. Тогава? Каква информация можеше да е качена на флашката, която бе толкова важна за него, че да рискува свободата си?

— Списъкът с клиентите му — каза на отражението си Клеър. Това беше единственото, в което имаше логика. Вчера по телефона Пол ѝ заяви, че е влязъл в семейния бизнес, защото се нуждаел от средства за обучението си. Като се оставеше настрана, че бе завършил преди доста години, какви пари бяха готови да плащат хората, за да гледат тези филми? И колко точно имена съдържаше списъкът?

Видеоколекцията на Джералд Скот датираше поне от двайсет и четири години. Имаше най-малко сто касети в гаража. Оборудването, наредено на металните рафтове, предполагаше различни видове възпроизвеждане. Флопита за фотографии. DVD-та за филми. Компютър „Мак“, с който да качва обработените видеа в интернет. Трябваше да съществува и международен елемент. Пол бе водил Клеър в Германия и Холандия повече пъти, отколкото можеше да преброи. Казваше ѝ, че през деня ходи на конференции, но нямаше как да знае как точно запълва времето си.

Пол едва ли беше единственият в бизнеса, ала доколкото го познаваше, трябва да бе най-добрият. Вероятно беше предоставил концепцията си на други мъже в различни части на света, един вид франчайзинг⁶⁸. Със сигурност искаше фантастични пари. И контролираше всяка брънка от пазара.

Докато притежаваше свой списък с клиенти, можеше да ръководи бизнеса от всяка точка на планетата.

Вратата на тоалетната се отвори. Влязоха две млади момичета. Те се кискаха, бяха щастливи и носеха чаши от „Старбъкс“, пълни със сладък, леден буламач.

Клеър спря водата. Провери грима си. Раната ѝ още си личеше на определена светлина, ала лесно можеше да я обясни. Адам я бе видял на погребението. Знаеше, че бузата ѝ е одрана.

Лобито се беше напълнило с гости на хотела, които желаеха да закусят. Клеър се заозърта за Джейкъб Мейхю и Харви Фолк, но никъде не ги мярна. От филмите знаеше, че агентите на ФБР носят слушалки, така че огледа ушите на всички самотни мъже наоколо. После и на жените, понеже във ФБР имаше и жени. Беше сигурна, че това бяха туристи и бизнесмени, защото изглеждаха такива едни безформени и отпуснати, а смяташе, че за да работиш за Бюрото, трябва да си снажен и стегнат.

Освеженият ѝ мозък тутакси прескочи към следващото заключение: никой не я беше открил в „Хаят“, което означаваше, че Пол не им бе съобщил местоположението ѝ, което означаваше, че той не работеше с Джейкъб Мейхю или ФБР, което пък означаваше по подразбиране, че не беше в комбина и с Джони Джаксън.

Вероятно.

Бърз поглед навън ѝ разкри, че лекият дъждец е преминал в силен дъжд. Клеър се качи един етаж нагоре и тръгна по покрития надлез, част от голям проект, включващ осемнайсет сгради и десет пресечки, който да дава възможност на туристите да се придвижват, без да се налага да излизат на непоносимата лятна жега.

От „Куин + Скот“ бяха работили върху два от надлезите. Пол бе развел Клеър по всичките осемнайсет, като я качваше и сваляше с асансьори и ескалатори, за да влязат в остъклените конструкции, простиращи се над безброй централни улици. Посочваше ѝ различни архитектурни детайли и ѝ разказваше истории за сградите, които бяха съборени, та да освободят място за новите. Последната част от обиколката бе надлезът при „Хаят“, който все още не беше завършен. Слънцето залязваше на хоризонта. Басейнът на хотела блестеше под тях. Направиха си пикник с одеяло, шоколадова торта и шампанско.

Клеър отмести поглед от басейна и продължи по надлеза към „Мариот Маркиз“. Трафикът по улиците ставаше все по-гъст, хора изпълваха комплекса Пийчтрий Сентър, съставен от четиринайсет сгради, в които се помещаваха както корпоративни офиси, така и магазини. Главата ѝ сякаш бе монтирана на шарнирен болт, непрестанно се озърташе за слушалки в ушите, за Мейхю, Харви, Нолан или някое друго лице, което изглежда заплашително или познато. Ако никой от тях не бе обвързан с Пол, то тогава всички биха имали основание да я използват като лост за влияние и натиск. Не можеше да си позволи ново единайсетчасово отклонение, докато Лидия чакаше.

Не, сестра ѝ не чакаше, тя вече се беше предала.

Клеър слезе по няколко ескалатора и се отправи към следващия покрит надлез. Не биваше да се впуска в гадаене какво се е случило с Лидия. Тъкмо бе започнала да бележи напредък. Това беше важното сега. Трябваше да се съсредоточи върху текущата си задача, а тя бе да вземе флашката от Адам. Продължи да си повтаря нещо, което Нолан разкри по време на разпита: бяха проверили компютъра на Пол.

Адам беше този, който се бе обадил във ФБР. Той е знаел, че кабинетът и компютърът на Пол ще бъдат претърсени. Ако партньорът на съпруга ѝ беше част от групата, занимаваща се с производство и разпространение на снъф порно, независимо колко пари бяха откраднати от компанията, нямаше начин да е толкова глупав, та да намесва силите на реда, камо ли ФБР.

Клеър усети как част от тежестта се свлича от плещите ѝ, докато вървеше по надлеза, свързващ последната сграда на „Америкасмарт“ с Мюзиъм Тауър. Там трябваше да излезе и да стигне до Олимпик Тауър на Сентениъл Парк Драйв.

Притичваше под тентите, за да се предпази от поройния дъжд. Често отиваше в центъра да обядва с Пол. Винаги носеше пропуска си за „Куин + Скот“ в чантата, който използваше в главното лоби, за да мине покрай преградите. Офисът се намираше на най-горния етаж на кулата с изглед към Сентениъл Парк, 21-акрова останка от Олимпийските игри. Като част от кампания за набиране на средства, Олимпийският комитет беше продал персонални гравирани тухли, които изграждаха пътеките. Един от последните подаръци от баща ѝ бе тухла с нейното име в парка. Беше купил и за Лидия и Джулия.

Клеър ги бе показала на Пол. Чудеше се дали съпругът ѝ не поглеждаше понякога към тях от луксозния офис на върха и не се усмихваше.

Асансьорът се отвори на етажа на „Куин + Скот“. Часът беше 9,05. Секретарките и останалите служители вероятно бяха дошли на работа десет минути по-рано. Всички се суетяха около бюрата си, прелитаха с чаши кафе в ръка и понички в уста.

Спираха се, щом забележеха Клеър.

Даряваха я с неловки и изнервени погледи, което я обърка, докато не съобрази, че последния път, в който я бяха видели, стоеше пред ковчега на съпруга си.

— Госпожо Скот? — Една от рецепционистките заобиколи високото бюро, отделящо лобито от офис клетките. Цялото пространство беше отворено, само сатен хром и избелено дърво, и нищо, което да пречи на прекрасната гледка към парка.

Клеър бе стояла тъкмо на това място, когато Пол и Адам празнуваха нанасянето в новия, по-просторен офис с шотове и пица — отвратителен навик, останал им от годините в колежа.

— Госпожо Скот? — повтори рецепционистката, млада, красива и руса, точно типът на Пол. На двамата Пол, защото момичето можеше да е нейна млада версия.

— Трябва да се видя с Адам — каза тя.

— Ще му звънна. — Пресегна се през бюрото си за телефона. Полата ѝ беше прилепнала на задника. Вдигна левия си крак и сви коляно. — Има презентация в…

— Ще го намеря. — Клеър не можеше да чака повече. Тръгна между отворените офис клетки. Всички погледи я следваха. Излезе в дългия коридор, където бяха настанени съдружниците, заслужили си лукса да имат врата. Помещението за презентации беше срещу конферентната зала, която гледаше към парка. Пол ѝ бе обяснил причината, когато обикаляха празната черупка на последния етаж, а именно да смаят клиентите си с гледка за милиони долари, след което да ги поканят в залата за презентации и да ги смаят с проектите си.

Презентационно студио. Така го наричаше съпругът ѝ. Клеър бе забравила, докато не зърна табелата на затворената врата. Не си даде труд да почука.

Адам се завъртя на стола си. Правеше суха тренировка за презентацията. Тя видя поредица от числа редом с цитат от кмета, който заявяваше, че Атланта е на път да надмине Лас Вегас по брой посетители.

— Клеър? — Адам включи осветлението. Затвори вратата. Хвана ръката ѝ. — Станало ли е нещо?

Тя погледна към ръцете им. Всеки път, в който я докоснеше някой мъж, щеше да се пита дали може да му има доверие.

— Съжалявам, че те безпокоя — каза му.

— Радвам се, че си тук. — И посочи към столовете, ала Клеър не седна. — Постъпих грубо с онази бележка. Съжалявам, че те заплаших. Искам да те уверя, че никога не бих се обърнал към адвокатите си. Просто файловете ми трябваха спешно, но не биваше да се държа като тъпак.

Клеър не знаеше какво да каже. Бдителността ѝ се изостри отново. Пол бе такъв добър актьор. Дали и Адам не беше същият? Нолан твърдеше, че са го въртели на шиш, обаче Нолан беше невероятен лъжец. В това отношение всички бяха много по-добри от нея.

— Знам за парите — изрече тя.

Той трепна.

— Трябваше да уредя нещата между мен и Пол.

— Защо не го направи?

Адам поклати глава.

— Няма значение. Само държа да те уверя, че съжалявам.

— Моля те. — Клеър докосна ръката му. Допирът се превърна в галене и той веднага омекна, все едно бе натиснала някакъв бутон. — Искам да разбера, Адам. Кажи ми какво се случи.

— От известно време нещата между нас не вървяха. Предполагам, че отчасти вината беше моя. Онова нещо с теб бе истинска лудост. Не че не беше хубаво, но не беше правилно. Обичам Шийла. Знам, че и ти обичаше Пол.

— Така е — съгласи се Клеър. — Мислех, че и ти го обичаш. Познавахте се от двайсет и една години.

Адам отново замълча. Тя го докосна по бузата, за да я погледне.

— Кажи ми.

Той поклати глава, но отвърна:

— Знаеш, че Пол имаше своите настроения, своите пристъпи на депресия.

Клеър винаги бе смятала съпруга си за един от най-уравновесените хора, които познаваше.

— Наследил го е от баща си — подхвърли.

Адам не изрази несъгласие.

— Като че ли напоследък не можеше да излезе от депресията. Може би от година-две започнах да усещам, че вече не сме истински приятели. Винаги ме е държал на една ръка разстояние, този път обаче беше различно. И ме болеше. — Адам наистина изглеждаше разстроен. — Действах импулсивно. Не трябваше да се обаждам на ФБР и, повярвай ми, работя върху това с психотерапевта си, но нещо в мен се пречупи.

Клеър си припомни една от причините да не се вижда в някаква дългосрочна връзка с Адам Куин. Постоянно говореше за чувствата си.

Той продължи:

— Не бях разгневен само заради парите. Имаше нещо отвъд промяната на настроенията, нервните изблици, нуждата му да контролира всичко и… не съм искал нещата да ескалират дотук. Когато онзи задник от ФБР му сложи белезниците и го изведе от офиса, знаех, че всичко е приключило. Изражението на лицето на Пол. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Беше се превърнал в човек, когото не познавах.

Клеър бе видяла на какво е способен този човек. Адам имаше късмет, че съпругът ѝ е бил с белезници.

— Оттеглил си обвиненията. Защото Пол е върнал парите ли?

— Не. — Обърна глава настрани. — Аз ги върнах.

Беше убедена, че не е чула правилно. Трябваше да повтори думите му, за да се увери.

— Ти си ги върнал.

— Той знаеше за нас. За трите пъти.

Трите пъти.

Клеър беше с Адам Куин точно три пъти: на коледното парти, по време на голф турнира и в тоалетната в офиса, докато Пол бе долу и ги чакаше, за да отидат на обяд.

Първият куриоз на Фред Нолан вече имаше своето обяснение. Пол бе откраднал по един милион долара за всеки път, в който Адам я беше чукал.

— Съжалявам — каза той.

Клеър се почувства като глупачка, ала единствено защото не се бе сетила сама. Пол и Адам винаги са били движени от парите.

— Взел е достатъчно, за да привлече вниманието ти, но недостатъчно, за да се обадиш в полицията. Само дето ти си го направил. Звъннал си на ФБР.

Адам кимна глуповато.

— Шийла ме накара. Бях бесен… исках да знам, защо? След това всичко се разви лавинообразно, арестуваха Пол, претърсиха кабинета му и… — Той млъкна. — В крайна сметка го молих за прошка. Искам да кажа, да, онова, което сторих, не беше правилно, но ние бяхме партньори и трябваше да намерим начин да продължим заедно, така че…

— Платил си му три милиона глоба. — Клеър не можеше да си позволи лукса да работи върху чувствата си. — Предполагам, че ако един ден стана курва, поне няма да съм евтина.

— Хей…

— Искам флашката обратно, онази, която ти оставих в пощенската кутия.

— Никакъв проблем. — Адам отиде до проектора. Куфарчето му беше до него. Клеър предполагаше, че това е последното доказателство, което ѝ бе необходимо, за да се увери, че Пол беше скрил извратеното си начинание от най-добрия си приятел. Или бившия най-добър приятел, както изглеждаше.

Адам ѝ подаде ключодържателя.

— Вече свалих файловете, които ми трябваха. Мога ли да ти помогна да…

Тя грабна флашката от ръцете му.

— Ще използвам компютъра в кабинета на Пол.

— Разбира се. Мога да…

— Знам къде е.

Клеър тръгна по коридора, здраво стискайки ключодържателя в ръка. В него беше списъкът с клиенти на Пол. Бе сигурна в това. Ала не можеше да пропъди думите на Фред Нолан от главата си: Доверявай се, но проверявай.

Осветлението в кабинета на съпруга ѝ бе изключено. Столът му — прибран под бюрото. Пресата за попиване беше чиста. Нямаше разхвърляни листове. Телбодът бе поставен на една линия с чашата за химикали, която пък бе на една линия с лампата. Всеки би предположил, че тук е разтребвано и чистено, но Клеър знаеше друго.

Седна на стола на Пол. Компютърът още беше включен. Вкара USB-то отзад в аймака. Съпругът ѝ не бе излязъл от системата. Можеше да си го представи как седи зад бюрото, когато Фред Нолан идва да му каже, че е време да инсценират смъртта му. Пол не е можел да стори нищо друго, освен да стане и да тръгне.

Разбира се, преди това прилежно бе прибрал стола под бюрото.

Клеър кликна два пъти върху USB драйва. Имаше две папки, едната — с текущите задачи на Адам, другата — със софтуера, с който работеше флашката. Отвори втората. Разгледа файловете, бяха с технически звучащи имена и разширение .exe. Погледна датите. Пол ги бе прехвърлил два дни преди предполагаемата си смърт.

Тя скролна до края на списъка. Последното, което съпругът ѝ бе запазил, беше папка с име FFN.exe. В гаража в къщата им бе проверила флашката за филми, но това беше, преди да установи истинската дълбочина на покварата му. Вече знаеше, че не бива да приема всичко за чиста монета. Също така и че папките нямат нужда от разширения.

FFN. Фред Ф. Нолан. Бе видяла инициалите на носната му кърпичка.

Отвори папката.

Излезе прозорец, който искаше парола.

Клеър се взира в екрана, докато прозорчето не се размаза пред очите ѝ. Беше отгатнала другата парола, опирайки се на презумпцията, че познава съпруга си. Тази бе дело на Пол Скот, когото никога не беше срещала — онзи, който надяваше маска и се снимаше как измъчва и убива млади жени. Онзи, който таксуваше най-добрия си приятел по един милион долара, за да чука жена му. Онзи, който бе намерил купищата филми на баща си и бе решил да разшири бизнеса.

Вероятно Пол беше гледал касетите на същото видео, което двете с Лидия бяха видели в къщата на Фулър. Клеър си представи как младият ѝ, непохватен съпруг седи пред телевизора и гледа филмите на мъртвия си баща за първи път. Дали е бил изненадан? Или отвратен? Искаше ѝ се да мисли, че е бил разгневен и погнусен, ала нуждата и безпаричието са го принудили не само да продаде касетите, а и да изпробва лично бащините извращения.

Но после, по-малко от шест години по-късно, Пол я срещна в часа по математика. Със сигурност много добре е знаел коя е тя, чия сестра е. Със сигурност е гледал филма с Джулия десетки, дори стотици пъти преди това.

Ръцете ѝ бяха изненадващо стабилни върху клавиатурата, докато въвеждаше паролата: 03041991.

Без мнемоника. Без акроними. Март 4-ти, 1991, денят, в който сестра ѝ изчезна. Денят, в който всичко бе започнало.

Натисна ВЛЕЗ. Колелцето в цветовете на дъгата взе да се върти.

Папката се отвори. В нея имаше поредица от файлове.

Екселски файлове с разширение .xls.

Общо шестнайсет на брой.

Клеър отвори първия. Таблица с пет колони: име, имейл, адрес, банкова информация, член от…

Член от…

Скролна надолу. Общо петдесет имена. Някои бяха членове от трийсет години. Намираха се в различни точки на света, от Германия през Швейцария до Нова Зеландия. Няколко от адресите бяха в Дубай.

Беше права. Съпругът ѝ се нуждаеше от списъка с клиентите си. Дали и Мейхю не го търсеше? Дали не искаше да поеме бизнеса на Пол? Или Джони Джаксън бе изпратил полицията, за да замаже кашата, която племенникът му бе забъркал?

Клеър затвори файла. Отвори останалите до един и скролва всички имена, защото вече бе платила цената за недоглеждането си.

Шестнайсет файла с петдесет имена във всеки от тях. Общо осемстотин мъже, пръснати по целия свят, които си плащаха за привилегията да гледат как Пол извършва брутални, хладнокръвни убийства.

Само да беше отворила тези файлове в гаража… Но тогава съществуваше вероятност да не отгатне паролата, понеже все още смяташе, че съпругът ѝ е пасивен наблюдател, а не активен участник.

Клеър премести мишката върху последния файл, който не беше всъщност файл. Още една папка, този път наименувана JJ.

Във FFN се съдържаше информация, до която искаше да се докопа Фред Нолан, така че в JJ трябваше да има нещо, ценно за конгресмен Джони Джаксън.

Тя отвори папката. Откри поредица от файлове без разширения. Скролна към колоната най-вдясно.

Тип: JPEG изображение.

Отвори първия файл. Онова, което видя, я потресе.

Снимката беше черно-бяла. Джони Джаксън стоеше в помещение, дето можеше да е само Амитивилският хамбар. Позираше с тяло, увесено на гредите с главата надолу. Момичето беше овързано като елен. Глезените ѝ бяха стегнати с бодлива тел, която бе срязала плътта до кокал. Висеше на голяма метална кука, приличаща на заета от месарски магазин. Ръцете ѝ се влачеха по пода. Беше разцепена от горе до долу и изкормена. Джони Джаксън държеше остър ловен нож в едната си ръка и цигара в другата. Беше гол. Тялото му бе цялото в черна кръв, включително и твърдият му пенис.

Клеър отвори следващия файл. Друга черно-бяла снимка с друг мъж. Друго мъртво момиче. Друга кървава касапница. Не разпозна лицето. Продължи да кликва. И да кликва. И най-сетне попадна на онова, което смяташе, че ще открие тук.

Шериф Карл Хъкаби.

Снимката беше цветна. Хъкълбери се бе ухилил с лайняната си усмивка под сресания мустак. С изключение на каубойската шапка и ботушите, беше напълно гол. Гърдите му бяха опръскани с кръв. Рошавите му срамни косми — спечени от засъхнала кръв. Момичето до него бе увесено като всички останали, само дето не беше кое да е. Клеър веднага разпозна сребърните и черните гривни на безжизнената китка.

Джулия.

Красивата руса коса на сестра ѝ метеше мръсния под. Дългите прорези контрастираха с белотата на високите ѝ скули. Гърдите ѝ бяха отрязани. Стомахът — разпорен. Вътрешностите ѝ висяха надолу към лицето и се увиваха около врата ѝ като шал.

Мачетето още беше вътре в нея.

Пол, петнайсетгодишен, стоеше от другата страна на Хъкаби. Носеше избелели дънки и широко червено поло. Косата му беше щръкнала. Имаше дебели очила.

Бе вдигнал палци към човека зад фотоапарата.

Клеър затвори снимката. Погледна през прозореца. Небето сякаш се беше раздрало и пращаше потоп, който заливаше парка. Облаците бяха станали черни. Заслуша се в настоятелното трополене на дъжда по стъклото.

Залъгваше се с надеждата, че Пол не ще нарани непоправимо Лидия, тъй като все още иска да ѝ угоди. Разсъжденията ѝ следваха проста схема: Очевидно бе изплашил сестра ѝ до смърт. Видимо я беше удрял. Ала нямаше начин да ѝ нанесе сериозни щети. Имаше този шанс преди осемнайсет години. Беше плащал да я следят години наред. Можеше да я отвлече по всяко време, но бе избрал да не го прави, защото обичаше Клеър.

Защото беше красива? Защото беше умна? Защото беше интелигентна?

Защото беше глупава.

Лидия беше права. Вече бе мъртва.