Красиви момичета

Четвърта глава

Лидия се опита да се концентрира върху пътя. Караше дъщеря си на мач на отбора ѝ, който този път щеше да е на чужд терен. Бе издържала цели двайсет и четири часа, преди новината за смъртта на Пол Скот да я удари с всичка сила. Махмурлукът от последствията беше ужасен. Цял ден се чувстваше изтощена и ѝ идеше да реве постоянно. Главата ѝ туптеше в синхрон със сърцето ѝ. Кафето, което бе погълнала, за да потисне главоболието, я бе направило раздразнителна. Мразеше чувството на замаяност, но още повече ненавиждаше факта, че когато се събуди тази сутрин, първата ѝ мисъл бе, че една доза кокаин ще я вдигне на крака.

Нямаше да загърби седемнайсет години и половина на въздържание заради тоя задник. Предпочиташе да се хвърли от някой мост, отколкото да стори нещо толкова глупаво.

Ала това не ѝ попречи да се мрази, задето само си бе помислила отново да започне да се друса. Нито пък да плаче като бебе цяла нощ.

Повече от един час хлипа в обятията на Рик. Той беше толкова мил с нея, галеше я по косата и ѝ обясняваше, че има право да бъде разстроена. Вместо да я кара да си каже всичко или да я заведе някъде, пусна Джон Колтрейн и изпържи малко пиле. Пилето беше хубаво. Компанията — още по-хубава. Бяха започнали да спорят кое е най-доброто соло на Колтрейн — в „Crescent“¹⁶ или в „Blue in Green“¹⁷ — и по средата на спора Дий беше излязла от стаята си и бе дала на Лидия най-големия подарък, който една тийнейджърка може да поднесе на майка си: беше се съгласила с нея.

Този сговор не бе траял дълго.

Сега дъщеря ѝ се беше свлякла в минивана в своята — както Лидия я наричаше — телефонна поза (и автомобилна в случая). Маратонките ѝ бяха върху таблото. Лактите и предмишниците ѝ, разперени на седалката, наподобяваха крака на кенгуру. Държеше айфона на пет сантиметра от носа си. Коланът ѝ вероятно щеше да я обезглави, ако станеше катастрофа.

„OMG!¹⁸ — би гласял есемесът на Дий, докато чакаха линейката. — Обезгл в катастр!“

Лидия си спомни колко пъти собствената ѝ майка ѝ казваше да стои изправена, да престане да се изгърбва, да държи книгата по-далеч от очите си, да пие вода, да спи със сутиен, да не се тъпче много, за да не я заболи стомахът, и никога да не се качва на стоп. Искаше ѝ се да се зашлеви за това, че не беше спазвала всеки глуповат съвет, който жената бе изрекла.

Вече беше прекалено късно.

Започна да вали. Лидия включи чистачките. Гумените пера едва докосваха стъклото. Миналата седмица Рик ѝ напомни да мине през бензиностанцията, за да ѝ ги смени. Каза ѝ също така, че времето изглежда лошо, а тя се беше засмяла, защото никой не можеше да предвижда времето.

Метал застърга стъклото, когато разкъсаната гума се огъна под напора на вятъра.

Дий изпъшка.

— Защо не накара Рик да ги смени?

— Защото каза, че е прекалено зает.

Дъщеря ѝ я изгледа накриво.

Лидия пусна радиото. Така се справяше със странните звуци, издавани от колата, преди да започне да излиза с механик. Опита се да се намести удобно на седалката си. Коланът неумолимо я притискаше. Коремът ѝ приличаше на спукана торбичка с тесто. Тази сутрин Рик деликатно я посъветва да отиде на сеанс. Лидия се съгласи, че това е добра идея, но в крайна сметка се озова във Вафлената къща.

Каза си, че не е готова да сподели чувствата си, понеже не бе имала време да осмисли смъртта на Пол Скот. После си напомни, че един от тайните ѝ таланти беше отричането и тя бе много добра в това. Поддържането на кокаинов навик за триста долара на ден си изискваше сериозно ниво на самозаблуждаване. Накрая реши да приеме късогледото убеждение, че не бива да се вини за последствията от собствените си действия.

Кредото на наркоманите: вината винаги е нечия друга.

За известно време Пол Скот бе носител на вината за Лидия. Нейният лидийски камък. Нейната мантра.

„Само да не беше Пол…“ предхождаше всяко извинение.

Тогава се появи Дий и Лидия се зае да оправи живота си, срещна Рик и Пол Скот беше изритан в дъното на съзнанието ѝ по същия начин, по който бе избутала всички ужасни неща, станали през, както ги наричаше, Лошите години. Като многото случаи, в които се беше озовавала в ареста. Или онзи път, когато се бе събудила до двама противняци в „Мотел 8“ и се опита да се убеди, че сексът за наркотици не е като секса за пари.

Докато търсеше убежище във Вафлената къща тази сутрин, едва не игнорира обаждането на Рик по мобилния.

— Чувстваш ли нужда да се надрусаш? — беше я попитал той.

— Не — бе му отговорила, защото в този момент желанието ѝ беше потиснато от висока купчина вафли. — Искам да изровя тялото на Пол и да го убия отново.

Последния път, в който Лидия видя Пол Скот, тя на практика излезе от кожата си заради абстиненцията. Бяха в тъпата му Мазда Миата, която чистеше всеки уикенд с меки парцали и четка за зъби. Навън беше тъмно, почти полунощ. По радиото вървяха Хол и Оутс. „Private Eyes“¹⁹. Пол пееше с тях. Гласът му беше ужасен, но по онова време всеки звук ѝ се струваше като шило за лед в ушите ѝ. Той усети раздразнението ѝ. Усмихна ѝ се. Пресегна се и спря радиото. Сложи ръка на коляното ѝ.

— Мамо?

Лидия се обърна към дъщеря си. Престори се на учудена.

— Извинявай. Ти Дий ли си? Не те разпознах без телефона пред носа ти.

Дъщеря ѝ завъртя очи.

— Не искаш да ни гледаш, защото не струваме, а не защото още си ядосана заради разрешението, нали?

Лидия се почувства зле, че детето ѝ е могло да си помисли подобно нещо.

— Скъпа, всичко е заради ужасната ти игра. Прекалено е болезнено да те гледа човек.

— Добре, щом така смяташ.

— Така смятам. Ужасна си.

— Хубаво, отговор даден — рече Дий. — Но тъй като ще бъдем брутално честни, аз също имам да ти казвам нещо.

Лидия нямаше да може да понесе още една лоша новина. Какво ли не ѝ мина през ума — бременна е, скъсали са я по биология, има дългове от хазарт, взема метамфетамини, излезли са ѝ генитални брадавици.

— Вече не искам да съм лекарка — заяви Дий.

Лидия изстина, сякаш сърцето ѝ спря. Лекарите имаха пари. Също и сигурност. Допълнително пенсионно осигуряване и здравна застраховка.

— Не е нужно да решаваш нищо сега.

— Да, но един вид съм го направила. — Дий прибра телефона в джоба си. Нещата наистина бяха сериозни. — Не искам да полудяваш или…

Лидия започна да полудява. Овчарка, фермерка, актриса, екзотична танцьорка.

— Мисля, че искам да съм ветеринарка.

Очите на Лидия се напълниха със сълзи.

— Господий боже — измърмори дъщеря ѝ.

Лидия се извърна към страничния прозорец. Бореше се със сълзите през целия ден, ала този път не бе разстроена.

— Баща ми беше ветеринар. Аз също имах желание, но… — Млъкна, защото не можеше да каже на дъщеря си, че нямаше как да получи лиценз в който и да е щат в страната, след като бе осъдена за наркотици. — Гордея се с теб, Дий. Ще станеш чудесна ветеринарка. Толкова си добра с животните.

— Благодаря. — Дъщеря ѝ я изчака да си издуха носа. — Също така, когато отида в колежа, искам да започна да използвам истинското си име.

Лидия очакваше това да се случи, но все още се чувстваше тъжна. Дий беше на прага на ново начало. Искаше и ново име заедно с него.

— На мен ми викаха Пепър²⁰, докато сменях гимназиите.

— Пепър? — Дъщеря ѝ се засмя. — Като „Солт-ен-Пепа“?

— Де да беше. Баща ми казваше, че идва от баба ми. Когато за първи път ме взела да ме гледа, рекла: „Това дете има огън и пипер в косата си“. — Забеляза, че ще е необходимо обяснение. — Бях доста буйно дете.

— Еха, наистина си се променила много.

Лидия я сръга в ребрата.

— Джулия беше тази, която започна да ме нарича Пепър.

— Сестра ти? — Главата на Дий се прибра във врата ѝ като на костенурка. Гласът ѝ беше колеблив.

— Няма проблем да говориш за нея. — Лидия се насили да се усмихне, защото винаги ѝ беше трудно да подхване темата за Джулия. — Има ли нещо, което желаеш да знаеш?

Очевидно Дий искаше да знае повече, отколкото майка ѝ можеше да ѝ каже, но все пак попита:

— Мислиш ли, че някога ще я намериш?

— Не знам, миличка. Мина много време оттогава. — Постави ръка на главата си. — В ония години нямаше ДНК, двайсет и четири часа новини или интернет. Едно от нещата, които така и не откриха, беше пейджърът ѝ.

— Какво е пейджър?

— Устройство за съобщения, но можеш да изпратиш само кратък текст.

— Това ми звучи глупаво.

— Е… — Може би действително звучеше глупаво за някой, който държеше в ръката си малък компютър с достъп до знанията на целия свят. — Приличаш на нея, знаеш ли?

— Джулия е била красива — каза с нотка на съмнение Дий. — Наистина е била много красива.

— Ти също си много красива, миличка.

— Както и да е. — Момичето извади телефона си, което показваше, че разговорът е приключил. И пак потъна в онази поза (автомобилната).

Лидия наблюдаваше чистачките, които храбро се бореха с дъжда. Отново плачеше, ала това не бяха унизителните, сподавени хлипове, тормозили я цяла сутрин. Първо Пол Скот, а сега и Джулия. Явно днес беше ден, в който да ѝ се стоварят всички стари спомени. Макар че несъмнено сестра ѝ никога не беше напускала напълно ума ѝ.

Преди двайсет и четири години Джулия Каръл бе деветнайсетгодишна първокурсничка в Джорджийския университет. Учеше журналистика, понеже през 1991-ва все още съществуваше такова нещо като журналистическа кариера. Беше отишла в някакъв бар с група приятели. Никой не помнеше определен мъж да е проявил по-специално внимание към нея, но трябва да е имало поне един, защото онази нощ беше последната, в която някой бе видял Джулия Каръл.

Последната. Така и не откриха тялото ѝ.

Затова Лидия отгледа дете, което умееше да сменя спукана гума за три минути и което знаеше, че никога не бива да позволяваш на похитител да те отведе някъде. Уверила се бе от първа ръка какво би могло да се случи на момиче, възпитано да мисли, че най-лошото, с което може да се сблъска, е да остане без кавалер за бала.

— Мамо, пропусна завоя.

Лидия скочи върху спирачките. Провери в огледалата и подкара на заден ход. Една кола я заобиколи и наду клаксона.

Палците на Дий се движеха бързо по екрана на телефона ѝ.

— Ще се утрепеш в някоя катастрофа и аз ще остана сираче.

Лидия можеше да вини само себе си за тази хипербола.

Тя мина покрай училището и спря на паркинга отзад. За разлика от спортния комплекс на „Уестърли“, „Валхала“, който се намираше в сградата на учебното заведение, салонът зад гимназия „Букър Т. Уошингтън“ в центъра на Атланта представляваше тухлена постройка от 20-те години на миналия век, която наподобяваше Трайенгъл Шъртуейст Фактъри.

Лидия огледа паркинга, това правеше всеки път, преди да отключи вратите.

— Бела ще ме докара до нас. — Дий грабна сака от задната седалка. — Ще се видим довечера.

— Трябва да дойда с теб.

Дъщеря ѝ се ужаси.

— Мамо, каза, че…

— Налага се да отида до тоалетната.

Дий слезе от колата.

— Постоянно пикаеш.

— Благодаря ти за забележката. — При трийсет и двата часа родилни мъки и предстоящата менопауза, Лидия беше истинска щастливка, че пикочният ѝ мехур не висеше до коленете ѝ като вимето на крава.

Обърна се да си вземе дамската чанта от задната седалка. Изчака, за да се увери, че Дий ще влезе в сградата. Чу звук от отварянето на шофьорската врата. Инстинктивно се завъртя със стиснати юмруци и изпищя:

— Не!

— Лидия! — Пенелопи Уорд сложи ръце на главата си, за да се предпази. — Аз съм!

Лидия се зачуди дали е прекалено късно да я удари.

— Господи, не исках да те изплаша — каза Пенелопи.

— Добре съм — излъга Лидия. Сърцето ѝ бе слязло при пикочния ѝ мехур. — Тъкмо оставих Дий. Не мога да говоря сега. Трябва да отивам на погребение.

— О, не. Чие?

Лидия не беше обмислила нещата чак дотам.

— Приятелка. Стара учителка. Госпожица Клавел. — Действително приказваше прекалено много. — Това е всичко. Няма друго.

— Добре, ще съм бърза, само няколко думи. — Пенелопи се бе опряла на отворената врата. — Помниш ли, че ти казах за Международния фестивал?

Лидия включи на задна.

— Просто ми пиши каква рецепта искаш и аз…

— Супер! Ще го направя до три часà днес. — Тя беше изключително добра в определянето на собствените си срокове. — Слушай, поддържаш ли все още връзка с бандата си?

Лидия сложи крак на газта.

— Мина ми през ума, когато каза, че си израснала в Атънс. Аз учих в Джорджийския университет.

Трябваше да се сети, пастелните пуловери на Пенелопи и свиркаджийското свиване на устните бяха достатъчно красноречиви.

— Гледала съм ви безброй пъти. Лиди и Лъжиците, нали така беше? Господи, какви времена бяха. Какво се случи с тези момичета? Вероятно са се омъжили и имат един тон деца…

— Аха. — Само дето са в затвора, всяка разведена по четири пъти и носи перфокарта от Женския здравен център в портмонето си, за да направи десетия аборт безплатно. — Вече сме просто група стари дами.

Пенелопи продължаваше да блокира вратата.

— Ще ги попиташ, нали? Дий ще е много развълнувана да види майка си на сцената.

— О, ще бъде страшно развълнувана. Ще ти пратя имейл, става ли? — Трябваше да се разкара от тук, независимо дали със здрава врата, или не. Махна си крака от спирачката. Пенелопи понечи да тръгне успоредно с нея. — Време е да потеглям. — Направи ѝ знак да се пази. — Трябва да затворя вратата. — Сложи крак на газта.

Най-накрая Пенелопи се отдръпна, за да не бъде съборена.

— Ще чакам имейла ти!

Лидия настъпи газта толкова силно, че миниванът кривна на една страна. Господи, днес наистина ѝ беше ден за припомняне на лайняното минало, което се бе изсипало в краката ѝ като топъл кравешки тор. Щеше да е забавно да срещне Пенелопи Уорд с бандата. Щяха да я изядат жива. Буквално. Последния път, когато Лъжиците бяха заедно в една стая, две от тях се озоваха в болницата с тежки наранявания от ухапване.

Това ли беше първият път, в който Лидия бе арестувана? Със сигурност първият, в който баща ѝ плати гаранцията, за да я измъкне от ареста. Сам Каръл беше огорчен и съкрушен. Естествено, на този етап от живота бяха останали много малко парчета от сърцето му, дето можеха да бъдат разбити. Джулия беше изчезнала преди пет години. Баща ѝ бе прекарал пет години, изтъкани от безсънни нощи. Пет години постоянна мъка. Пет години, в които си представяше какви ужасни неща могат да се случат с най-голямата му дъщеря.

— Татко — въздъхна Лидия. Искаше ѝ се да беше живял достатъчно дълго, за да я види как влиза в правия път. Наистина ѝ се искаше да бе дочакал Дий. Щеше да се влюби в сухото ѝ чувство за хумор. Може би мисълта за внучката, усещането да я държи в ръцете си биха накарали слабото му, разбито сърце да бие още няколко години.

Лидия спря на червен светофар. Вдясно имаше „Макдоналдс“. Така и не бе отишла до тоалетната, но знаеше, че ако влезе вътре, ще поръча цялото меню. Вторачи се в червеното, докато се смени. И натисна газта.

След петнайсет минути зави към „Магнолия Хилс Мемориъл Гардънс“. Каза на Пенелопи Уорд, че отива на погребение, а по-скоро се чувстваше все едно щеше да ходи на парти за рожден ден. За нейния рожден ден. Лидия, която вече не се налагаше да се притеснява от Пол Скот, беше на четири дни.

Трябваше да си вземе шапка.

Дъждът се усили веднага щом излезе от минивана. Отвори багажника и намери чадър, който все още бе здрав. Ръбът на роклята ѝ се намокри. Огледа гробището, приличащо на градина, хълмисто и осеяно с магнолии, точно както го рекламираха. Измъкна лист хартия от чантата си. Лидия обожаваше интернет. С Гугъл Ърт можеше да открие къщите на Майките, да види колко бяха платили за идиотските си дизайнерски градини и което беше най-важното днес, да си разпечата карта, за да я отведе до гроба на Пол Скот.

Пътят бе доста по-дълъг, отколкото очакваше, и естествено, дъждът продължаваше да се усилва. Подир десетминутно следване на картата, която се оказа неточна, Лидия осъзна, че се е изгубила. Извади телефона си и провери отново информацията в Гугъл. После опита да намери местоположението си на картата. Според мигащата синя точка трябваше да върви на север. Тя зави натам. Направи няколко крачки и точката ѝ показа да тръгне на юг.

— Майка му стара — измърмори, ала в миг погледът ѝ се натъкна на един гроб два реда по-нагоре.

СКОТ.

Пол беше израснал в предградията на Атънс, но роднините на баща му произхождаха от Атланта. Родителите му бяха погребани редом с поколения членове на семейство Скот. Веднъж бе казал на Лидия, че те дори са се били от двете страни по време на Гражданската война.

Пол просто беше получил своето двуличие по честен начин.

На гроба му имаше малък мемориален маркер, който приличаше повече на табела, каквато човек можеше да види забита в зеленчукова градина. Зелен боб. Зеле. Садистично копеле.

Лидия предположи, че надгробната му плоча все още се изработва. Нещо огромно и крещящо, направено от най-скъпия мрамор, във фалическа форма, защото това, че си мъртъв, не означава, че преставаш да бъдеш кур.

Докато двамата с Рик гледаха телевизия миналата вечер, тя се беше отнесла. Видя се как стои на гроба на Пол. Не очакваше да вали, представяше си, че грее слънце, а на рамото ѝ бяха кацнали пойни птички. Също така не бе допускала, че прясно изровената джорджийска пръст ще бъде покрита с изкуствена трева. Това бе характерно за детска площадка или за балкон на евтин мотел. Пол щеше да побеснее, ако я видеше, затова усмивката не можеше да слезе от лицето ѝ.

— Добре — каза си Лидия, не беше дошла тук да се усмихва. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Притисна ръка към гърдите си, за да успокои сърдечния си ритъм, след което започна да говори:

— Сгреши — обърна се към Пол, защото беше педантичен задник, който смяташе, че е прав за всичко. — Според теб отдавна да съм умряла в някоя канавка. Каза, че съм безполезна. Каза, че никой няма да ми повярва, тъй като нищо не струвам.

Лидия погледна към мрачното небе. Тежки капки дъжд трополяха безспир върху чадъра ѝ.

— Дълги години ти вярвах, че наистина е така, понеже мислех, че съм направила нещо грешно.

Мислех, повтори тихо, тъй като знаеше, че никой не можеше да я накаже толкова жестоко, колкото самата тя се бе наказала.

— Не излъгах. Не си го съчиних. Но смятах, че си го сторил, защото аз съм си го изпросила. Смятах, че съм изпратила погрешните сигнали. Смятах, че си ме нападнал, мислейки, че съм го искала. — Лидия избърса сълзите от очите си. През целия си живот бе мечтала Пол да я удостои с вниманието си. — Най-накрая осъзнах, че стореното от теб не е по моя вина. Ти беше един студен психар шибаняк, който намери перфектния начин да ме отдели от семейството ми. — Изтри носа си с опакото на ръката. — Знаеш ли какво? Да ти го начукам, Пол. Да го начукам на теб и на тъпата ти Миата, и на шибаната ти магистърска степен, и на кървавите пари от катастрофата на родителите ти, и виж кой стои тук сега, задник такъв. Виж кой беше изкормен в някаква уличка като прасе и кой танцува на шибания ти гроб!

Беше останала без дъх от желанието да си излее всичко. Сърцето ѝ блъскаше лудо в гърдите. Чувстваше се празна, но не заради изблика си. Трябваше да има още нещо. Дълги години си мечтаеше да се изправи срещу Пол, да го повали, да го удря с юмруци, да го рита с крака или да го наръга с ръждясал нож. Думите не бяха достатъчни. Трябваше да направи нещо повече, не само да крещи на гроба му. Огледа се наоколо, една идея я осени като мълния. Дъждът се сипеше толкова силно, че въздухът се бе превърнал в бяла мъгла. Земята беше подгизнала.

Лидия свали чадъра си.

Вероятно почвата можеше да поеме още малко влага.

Пикочният ѝ мехур все още беше пълен. Нищо нямаше да ѝ достави такова удоволствие, като да се изпикае на гроба на Пол. Дръпна зеления килим. Вдигна роклята си и се наведе, за да си свали бельото.

Спря се, защото осъзна, че не е сама.

Първо забеляза обувките. Черни „Лубутен“, които струваха приблизително пет хиляди долара. Чорапогащник, макар че кой, по дяволите, сега носеше чорапогащник? Черна рокля, навярно „Армани“ или „Готие“, за най-малко шест хилядарки. На изящните пръсти на жената нямаше никакви пръстени, нито изискани гривни на тънките момичешки китки. Раменете ѝ бяха наперени, а стойката ѝ изправена, като да бе глътнала бастун, което подсказа на Лидия, че съветите на Хелън бяха последвани поне от едната ѝ дъщеря.

— Е… — Клеър скръсти ръце. — Това е конфузно.

— Определено е. — Лидия не беше виждала малката си сестра от осемнайсет години, въпреки че и в най-смелите си представи не бе очаквала Клеър да се превърне в Майка.

— Ето. — Сестра ѝ отвори своята „Прада“ за две хиляди долара и извади няколко мокри кърпички. Хвърли ги право към нея.

Нямаше как по-грациозно да го стори. Бельото на Лидия беше смъкнато до коленете.

— Би ли се обърнала?

— Разбира се. Къде се дянаха обноските ми? — Клеър се обърна. Черната рокля беше специално ушита за перфектната ѝ фигура. Раменете ѝ изпъкваха като шлифовани кристали. Ръцете ѝ бяха две симетрични тънки клонки. Вероятно всяка сутрин бягаше с инструктора си, следобед играеше тенис, а след това се къпеше в розова вода, издоена от вълшебен еднорог, преди съпругът ѝ да се върне у дома вечерта.

Не че Пол Скот някога щеше да се прибере отново.

Лидия вдигна бельото си, изправяйки се. Издуха си носа в една от кърпичките и я хвърли на гроба. Срита изкуствената трева на мястото ѝ, както котка пясък в котешка тоалетна.

— Това беше забавно. — Лидия вдигна чадъра си и понечи да си тръгне. — Нека повече не го правим.

Клеър се завъртя.

— Да не си посмяла да ми се изплъзнеш.

— Да ти се изплъзна? — Думата ѝ подейства възпламеняващо. — Смяташ, че аз ти се изплъзвам?

— Буквално те спрях да се изпикаеш на гроба на съпруга ми.

Лидия не можеше да говори повече в курсив.

— Трябва да се радваш, че не се изсрах на него.

— Господи, толкова си тъпа.

— А ти си шибана кучка. — Лидия се врътна и се отправи към минивана си.

— Чакай, не си тръгвай.

Тя запраши напряко през гробовете, защото знаеше, че токчетата на сестра ѝ ще затънат в мократа трева.

— Върни се. — Клеър я настигаше. Бе свалила обувките си. — Лидия. За бога, спри.

— Какво? — Обърна се толкова рязко, че чадърът ѝ удари главата на сестра ѝ. — Какво искаш от мен, Клеър? Ти направи своя избор — двете с мама го направихте. Не можеш да очакваш да ти простя сега, след като той е мъртъв. Това не променя нищо.

— Да ми простиш на мен? — Клеър беше толкова разгневена, че гласът ѝ се разтрепери. — Смяташ, че аз съм тази, която има нужда от прошка?

— Казах ти, че съпругът ти се опита да ме изнасили, а твоят отговор беше да се разкарам от къщата ти, преди да си се обадила на ченгетата.

— Мама също не ти повярва.

— Мама също не ти повярва — повтори подигравателно Лидия. — Мама мислеше, че си девствена в осми клас.

— Не знаеш абсолютно нищо за мен.

— Знам, че избра мъж, когото чукаше от няма и две секунди, пред собствената си сестра.

— Това кога беше, преди или след като открадна парите от портмонето ми? Или от под матрака ми? Или от кутията ми за бижута? Преди или след като ме излъга, че си „заела“ колата ми? Преди или след като ми каза, че не си заложила стетоскопа на татко, но на мама ѝ се обадиха от заложната къща, защото разпознали името му? — Клеър избърса дъжда от очите си. — Знам, че беше преди да ми откраднеш кредитната карта и да натрупаш дългове за тринайсет хилядарки. Как беше в Амстердам, Лидия? Наслади ли се на всички кафенета?

— В интерес на истината се насладих. — Тя все още пазеше сувенира във формата на малка къща край канала, който стюардесата в първа класа ѝ бе дала. — Забавляваше ли се, обръщайки гръб на единствената сестра, която ти беше останала?

Клеър стисна силно устни. Очите ѝ хвърляха огън и жупел.

— Боже, с тази физиономия си досущ като мама.

— Млъквай.

— Това е доста зряло. — Лидия можеше да усети незрелостта в собствения си глас. — Цялата тая работа е една идиотщина. Водим същия спор, както преди осемнайсет години, само дето сега стоим под дъжда.

Клеър заби поглед в земята. За първи път не беше сигурна в себе си.

— Лъга ме през цялото време, за всичко.

— Смяташ, че бих излъгала за това?

— Била си надрусана, когато те е карал у дома.

— Така ли ти каза Пол? Защото той ме взе от ареста. Там няма как да се надрусаш. Не е възможно.

— Била съм в ареста, Лидия. Хората, които искат да се дрогират, намират начин да го сторят.

Сестра ѝ изпръхтя от смях. Превзетата Клеър с нейните скъпи обувки беше ходила в ареста, колкото тя бе ходила на Луната.

— Той дори не беше привлечен от теб — изсъска вдовицата.

Лидия се вгледа внимателно в лицето ѝ. Вече бяха обсъждали тази тема, ала тоя път думите не звучаха толкова уверено.

— Съмняваш се в него.

— Не е така. — Клеър отмахна кичур мокра коса от лицето си. — Просто чуваш онова, което искаш да чуеш. Както винаги.

Сестра ѝ лъжеше. Лидия можеше да го почувства до мозъка на костите си. Стоеше тук, подгизнала от дъжда, и лъжеше.

— Пол нарани ли те? Затова ли е всичко? Не си могла да го кажеш, докато беше жив, но сега…

— Никога не ме е наранявал. Той беше добър съпруг. Добър човек. Грижеше се за мен. Караше ме да се чувствам сигурна. Обичаше ме.

Лидия не отговори. Остави тишината да се наслои. Продължаваше да не вярва на сестра си. Клеър беше също толкова лесна за разчитане на тия години, колкото и като дете. Нещо я тревожеше и то явно бе свързано с Пол. Веждите ѝ се извиваха по странен начин, точно както на Хелън, когато беше разстроена.

Не бяха говорили от близо две десетилетия, но Лидия беше наясно, че сестра ѝ е доста твърдоглава при подобни спорове. Опита се да смени темата.

— Следиш ли случая с Ана Килпатрик?

Клеър изпръхтя, все едно отговорът бе очевиден.

— Разбира се, че да. Както и мама.

— И мама? — Лидия наистина беше изненадана. — Тя ли ти каза?

— Не, но знам, че го следи. — Клеър пое дълбоко въздух, след което го изпусна. Погледна към небето. Дъждът беше спрял. — Мама не е безсърдечна, Лидия. Справя се с проблемите по свой си начин. — Тя не продължи. Татко също се справяше по свой си начин с тях.

Лидия бавно затвори чадъра си. Беше бял с различни породи кучета, които подскачаха в кръг. Баща ѝ носеше подобен, докато още успяваше да запази работата си на преподавател по ветеринарство в Джорджийския университет.

— Сега съм на възрастта на мама — каза Клеър.

Лидия я погледна.

— Трийсет и осем. Същата, на която беше тя, когато Джулия изчезна. Джулия щеше да е на…

— Четирийсет и три. — Всяка година Лидия отбелязваше рождения ден на изгубената си сестра. Както и на Хелън. И на Клеър. И деня, в който Джулия изчезна.

Сестра ѝ въздъхна отново. Лидия не се поддаде на изкушението да стори същото. Пол не просто ѝ беше отнел Клеър през всичките тези години. Той ѝ бе отнел връзката, която се създава, когато погледнеш в нечии очи и видиш, че те разбират как се чувстваш ти.

— Имаш ли деца? — попита Клеър.

— Не — излъга Лидия. — Ти?

— Пол искаше, но аз бях ужасена от…

Нямаше нужда да назовава ужаса. Ако семейното планиране бе едно от нещата, на които Лидия беше способна, едва навършила двайсет, в никакъв случай нямаше да има Дий. Да станеш свидетел как загубата на дете разделя родителите ти — не просто ги разделя, а направо ги унищожава, — си беше достатъчно предупреждение.

— Баба Джини страда от деменция — подхвърли Клеър. — Забравила е как да бъде зла.

— Помниш ли какво ми каза на погребението на татко?

Сестра ѝ поклати глава.

— Пак си надебеляла. Сигурно това означава, че си спряла наркотиците.

Клеър последва примера ѝ и не изрече очевидния въпрос.

— От седемнайсет години и половина съм чиста.

— Браво на теб. — Нещо се долавяше в гласа ѝ. Плачеше. Лидия осъзна, че въпреки дизайнерските си дрехи сестра ѝ изглеждаше ужасно. Явно бе спала с роклята. Имаше ожулено на бузата. Под ухото беше подута. Носът ѝ бе яркочервен. Дъждът я бе намокрил цялата. Трепереше от студ.

— Клеър…

— Трябва да вървя. — Тя тръгна към колата си. — Грижи се за себе си, Пепър.

Отиде си, преди Лидия да измисли причина да я спре.