Красиви момичета

III

Шерифът ме арестува днес. Каза, че преча на разследването му. Моята защита — че не мога да преча на нещо, което не съществува — го остави равнодушен.

Преди години, за да помогна да се съберат пари за местния приют за бедни, демонстративно позволих да ме арестуват на панаира. Докато ти и малката ти сестра играехте на скибол (Пепър беше наказана, защото отговаряла на учителка), всички ние — злодеите — бяхме държани в оградено с въже място, чакайки близките ни да дойдат, та да бъдем пуснати под гаранция.

Този път, също както при онази демонстрация, майки ти ми плати гаранцията.

— Сам — рече ми, — не може да продължаваш така.

Когато е угрижена, си върти новата халка около пръста и всеки път, щом я видя да го прави, си мисля, че ще го изкълчи.

Някога казвал ли съм ти колко много обичам майка ти? Тя е най-забележителната жена, която познавам. Баба ти я мислеше за златотърсачка, макар че нямах пукната пара в джоба си, когато се запознахме. Обожавах всичко, което казваше и вършеше. Обичах книгите, които четеше. Обичах начина, по който работеше умът ѝ. Обичах това, че ме поглеждаше и виждаше нещо, дето никога не бях забелязвал.

Щях да се откажа без нея — не от теб, никога не бих се отказал от теб, а от себе си. Предполагам, вече мога да ти разкрия, че не се откроявах като особено добър студент. Не бях достатъчно умен, за да се справя. Не бях достатъчно съсредоточен на лекции. Рядко си вземах изпитите. Не изпълнявах заданията. Постоянно бях на академична пробация. Не че баба ти някога би научила за това, но тогава смятах да сторя именно онова, в което по-късно те обвиняваха: да продам каквото имам, да вдигна палец и да стигна на автостоп до Калифорния, за да се присъединя към хипитата, също като мен отхвърлени.

Всичко се промени, щом се запознах с майка ти. Тя ме накара да желая неща, за които дори не си бях мечтал: стабилна работа, хубава кола, ипотека, семейство. Ти отдавна осъзна, че си наследила страстта си към пътешествията от мен. Искам да знаеш, че точно това се случва, когато срещнеш човека, с който ти е писано да прекараш остатъка от живота си: неспокойствието ти просто се разтапя като масло.

Сърцето ми се къса, че никога не ще изпиташ това чувство.

Искам да знаеш, че майка ти не те е забравила. Няма сутрин, в която да не се събуди с мисълта за теб. Отбелязва рождените ти дни по свой си начин. На всеки 4 март, датата на изчезването ти, поема по същия път, по който вероятно си вървяла и ти, след като си излязла от Манхатън Кафе в онази нощ. Оставя нощната лампа в стаята ти светната. Отказва да продаде къщата на „Булевард“, защото, макар да не го показва, все още таи надежда, че един ден може да се върнеш и да се прибереш у дома.

— Искам отново да се чувствам нормална — призна ми веднъж. — Може би ако съм достатъчно силна, наистина ще се случи.

Майка ти е една от най-силните и най-умни жени, които някога съм срещал, но загубата я съкруши. Жизнената, хаплива, остроумна, противоречива личност, за която се ожених, потъна в мълчание. Тя би ти казала, че е тъгувала прекалено дълго за теб, че е позволила на страданието и себеомразата да я завлекат в онази черна яма, около която продължавам да кръжа. Ако действително се е озовала там, то е било временно. Някак си майка ти успя да откъсне парче от някогашната си същност и да го захвърли. Тя твърди, че тази изтръгната, окаяна половина все още я следва на почетно разстояние, готова да поеме контрола в момента, в който се препъне.

Само благодарение на силата на волята си съумява да не го стори.

Когато сподели с мен, че ще се омъжва за друг, думите ѝ бяха:

— Не мога да жертвам двете дъщери, които ми останаха, заради онази, която никога вече няма да видя.

Тя не ми каза, че обича този мъж. Не ми каза, че той я вълнува или че се нуждае от него. Заяви ми, че се нуждае от нещата, дето може да ѝ осигури: стабилност, дружба, чаша вино вечер, без поглъщащото чувство на тъга.

Не се гневя на този мъж, че зае мястото ми. Не го мразя, защото не искам и сестрите ти да го мразят. Изключително лесно е за разведен родител да превърне повторния брак в гладък преход за своите деца. Просто си държиш устата затворена и им показваш, че всичко ще бъде наред.

Наистина чувствам, че ще е така — поне за останалата част от моето семейство.

Майка ти винаги е преценявала добре хората. Мъжът, който избра, е мил със сестрите ти. Той ходи на бунтарските, смущаващи концерти на Пепър и обръща внимание на Клеър. Не мога да му завиждам, че посещава родителско-учителските срещи, че дълбае тикви и украсява коледната елха. Двамата пътуват до Обърн веднъж месечно, за да видят сестрите ти (знам, миличка, но не е възможно да ходят в Джорджийския университет, защото им напомня прекалено много за теб). Не мога да виня майка ти, че продължи напред, а аз пуснах корени в миналото. Аз я направих вдовица. Да я помоля да остане с мен, бе все едно да я накарам да легне с мен в гроба.

Предполагам, че шерифът ѝ се е обадил да дойде, понеже ако зависеше от мен, щях да си стоя в килията, докато не го принудех да ми повдигне обвинение или да ме пусне. Опитвах се да докажа нещо. Майка ти ми заяви, че ако съм се опитвал да докажа, че съм инат задник, определено съм успял.

Само ти от всички би прозряла, че тази реплика означава, че все още ме обича.

Ала ясно ми даде да разбера, че за нея нещата между нас са приключили. Не искаше повече да чува за напразните ми разследвания, за налудничавите ми проучвания, за срещите ми с непознати в тъмни ъгълчета и за разпитите на млади жени, принадлежали към някогашното ти обкръжение, които вече са омъжени, започнали са работа и са създали семейства.

Трябва ли да я виня за това? Трябва ли да ѝ се сърдя, че се отказа от моите вятърни мелници?

Ето защо бях арестуван:

Има един мъж, който работи в „Тако Стенд“. Сега е управител, но в деня, в който изчезна, чистел масите. Хората на шерифа провериха алибито му, ала една от твоите приятелки, Кери Ласкала, ми каза, че го е чула да разправя на някакво парти, че те е видял на улицата в нощта на 4 март 1991 година.

Всеки баща би потърсил този мъж. Всеки баща би го проследил, би му показал какво е чувството някой по-силен, гневен и решен да те отведе на някое усамотено място да върви по петите ти.

Може би изглежда като измъчване, но по-скоро е разследване на престъпление.

Майка ти отбеляза, че този човек може да си наеме адвокат. Каза ми, че следващия път, когато се появят хъкълберитата, ще е със заповед за арест.

Хъкълберита.

Това беше една от думите на майка ти. Лепна този прякор на шериф Карл Хъкаби на третата седмица от разследването, а до третия месец започна да го използва за всички в униформа. Може би помниш шерифа от онзи ден на карнавала. Той е груба версия на Барни Файф²¹, с гъст мустак, който поддържа като по конец, и бакенбарди, които сресва толкова често, че се виждат браздите, оставени от зъбите на гребена му.

Ето какво смята Хъкълбери: в нощта, в която изчезна, Такото е бил с баба си в старческия дом.

Няма списък с влезлите и излезлите на рецепцията. Няма никакъв запис. Няма камери. Няма други свидетели освен баба му и една сестра, проверила катетъра на старицата около единайсет часа същата вечер.

За последно си видяна в 22,38.

Сестрата твърди, че Такото е спял на стола до леглото на баба си, когато си била отвлечена.

Кери Ласкала обаче настоява, че го е чула да разправя друго.

Майка ти би нарекла това измислици и може би е права. Вече не казвам на сестрите ти за следите, на които попадам. Такото, боклукчията, който беше арестуван, задето си е показвал достойнството пред ученичка от основното училище, градинарят воайор, нощният пазач в „7-Илевън“, заловен да насилва племенницата си, са все непознати за тях. Преместих колекцията си от улики в спалнята, за да не ги виждат, като ме посещават.

Не че идват често, но няма как да им се сърдя. Вече са млади жени. Градят живота си. Клеър е горе-долу на същата възраст като теб, когато те изгубихме. Пепър е по-голяма, ала не и по-умна. Виждам, че допуска много грешки (наркотиците, несериозните и неблагонадеждни приятели, гневът, който пламти толкова ярко, та може да освети цял град), но мисля, че нямам правото да я възпирам.

Майка ти смята, че единственото, което бихме могли да направим, е да хванем Пепър, като падне. Може би е права. Може би е права и да се тревожи заради новия мъж в живота на Клеър. Прекалено напорист е. Прекалено надежден. Трябва ли да ѝ кажем? Или тя сама ще го разбере? (Или пък той? Сестра ти е наследила палавия поглед на баба ти Джини.)

Странно е, че майка ти и аз се чувстваме отново цели и ненакърнени само когато говорим за живота на сестрите ти. Двамата сме твърде наранени, за да обсъждаме своите собствени. Отворените в сърцата ни рани забират, ако сме заедно твърде дълго. Знам, че тя ме поглежда и вижда детските къщички, които съм правил, трогателните футболни мачове, в които съм играл, домашните, за които съм помагал, и милионите пъти, в които съм те вземал в ръцете си и съм те въртял като кукла.

Погледна ли към нея, аз пък виждам подутия ѝ корем, нежния ѝ поглед, докато те люлееше да заспиш, паниката в очите ѝ, като вдигнеше температура или като се наложи да ти извадим сливиците, и огорченото ѝ изражение, осъзнавайки, че си спечелила спора между вас двете.

Наясно съм, че сега принадлежи на друг, че създаде стабилен живот за децата ми, че съумя да продължи напред, но когато я целуна, не се съпротивлява. Когато я прегърна, тя също ме прегръща. Когато правим любов, шепти моето име.

В тези моменти успяваме да си спомним всички хубави неща, които сме имали заедно, а не онова, което сме изгубили.