Красиви момичета

Осма глава

Лидия изпрати съобщение на Рик, че ще се прибере след час. Първо искаше да се увери, че Клеър ще се изкъпе и ще се нахрани, а после щеше да стои на главата ѝ, докато не се обадеше на Хелън да дойде да се погрижи за нея. Преди двайсет и четири години Лидия бе заместила майка си, нямаше намерение обаче да го прави отново.

Особено щом ФБР беше намесено.

При мисълта за Фред Нолан я обземаше страх. Мъжът очевидно знаеше неща за Пол, които не бяха известни на Клеър. Или може би сестра ѝ ги знаеше, но беше много добра актриса. В такъв случай дали я лъжеше, казвайки ѝ, че вече ѝ вярва за нападението на Пол? Ако не лъжеше, какво я бе накарало да си промени мнението? Ако лъжеше, какъв бе мотивът ѝ?

Нямаше как да отговори на тези въпроси. Потайността, която сестра ѝ демонстрираше като дете, беше ошлайфана до съвършенството, присъщо на възрастен, дотолкова, че би могла да стои пред приближаващ влак и да продължава да настоява, че всичко е наред.

Колкото повече време прекарваше със зрялата Клеър, толкова по-твърдо се убеждаваше, че тя не се бе превърнала в Майка. А в майката на Майките.

Лидия огледа кухнята със слисан поглед. Смяташе, че ще е лесно да сготви нещо на сестра си, но, както останалата част от къщата, и това помещение бе прекалено лъскаво, за да е практично. Всички уреди бяха скрити зад бляскави бели ламинирани вратички, които изглеждаха толкова евтини, че сигурно струваха милион долара. Дори плоскостта за готвене се сливаше с полираната кварцова повърхност на барплота. Цялото пространство беше отчасти кухненски шоурум, отчасти декор за „Семейство Джетсън“. Не можеше да си представи, че някой би избрал да живее тук.

Не че Клеър преливаше от живот. Хладилникът бе пълен с неотворени бутилки вино. Единствената храна беше половин кутия с яйца, чийто срок на годност изтичаше подир два дни. Лидия намери пресен хляб в един от килерите за провизии. В кухнята имаше кафемашина, която разпозна само поради етикета с надпис КАФЕМАШИНА, последван вероятно от датата на монтиране.

Ламинираната инструкция за употреба до нея определено беше дело на Пол. Лидия знаеше, че сестра ѝ не би се занимавала с нещо толкова досадно и глупаво. Натисна няколко копчета, докато машината се включи. Сложи чаша под чучура и изчака да се напълни.

— Разгадала си я — каза Клеър, беше облякла светлосиня риза и избелели дънки. Косата ѝ бе сресана назад, за да изсъхне. За първи път, откакто бе дошла, Лидия видя жена, която приличаше на сестра ѝ.

Подаде ѝ чашата с кафе.

— Изпий го. Ще ти помогне да изтрезнееш.

Клеър седна зад барплота. Задуха димящата течност да я охлади. Столовете бяха от бяла кожа и лъскав хром, с ниски облегалки, в тон с дивана и столовете в дневната, която бе отворена към кухнята. Една от стените беше изцяло от стъкло и през нея се виждаше задният двор и басейн, като че ли издълбан в огромна бяла мраморна плоча, който служеше за украса в средата на голия пейзаж.

Никоя част от тази къща не изглеждаше приветлива. Студената, пресметлива ръка на Пол прозираше зад всеки избор. Бетоненият под в антрето беше полиран до такава степен, че напомняше тъмно огледало като това в „Снежанка“. Спираловидното стълбище приличаше на задника на робот. Безкрайните бели стени караха Лидия да се чувства, сякаш бе хваната в капана на усмирителна риза. Колкото по-скоро се махнеше от тук, толкова по-добре.

Тя извади един тиган от шкафа под плоскостта за готвене. Сложи малко олио и две филии хляб.

— Яйчен хляб ли ще ми правиш? — попита Клеър.

Лидия се пребори с машиналната си усмивка, понеже сестра ѝ звучеше така, както на тринайсет. С яйчения хляб Лидия бе намерила начин да се отърве от разбиването на яйца. Просто слагаше всичко в тигана и го пържеше, докато стане готово.

— В пробация съм, защото нападнах някого — подхвърли Клеър.

Лидия едва не изтърва кутията с яйцата.

— Не бива да го наричаме нападение, но то си беше точно такова. — Тя повъртя чашата с кафе в ръцете си. — Алисън Хендриксън. Партньорката ми на тенис по двойки. Загрявахме преди играта. Разправяше, че се чувствала като оцеляла от Холокоста, понеже най-малкото ѝ дете постъпвало в колеж и най-накрая щяла да бъде свободна.

Лидия чукна две яйца и ги пусна в тигана. Вече мразеше тази кучка.

— После Алисън започна да ми разказва за някаква нейна приятелка, чиято дъщеря отишла в колеж миналата година. — Клеър остави чашата. — Умно момиче, винаги изкарвало добри оценки. В колежа обаче полудяло — взело да се чука с всички, да пропуска лекции, да пие прекалено много, все добре познатите глупави неща, които правят децата.

Лидия използва шпатула, за да размърда яйцата около хляба. Тези глупави неща ѝ бяха до болка познати.

— Една вечер момичето отишло на купон. Някой сложил руфи³² в питието ѝ. На следващата сутрин се събудила гола в мазето на къщата, в която било партито, цялата пребита и насинена, но успяла да се добере до общежитието, където съквартирантката ѝ показала видео в Ютюб с нея.

Лидия се вцепени. Кошмарите, които беше имала за Дий и ходенето ѝ в колежа, бяха все вариации на тази тема.

— Момчетата в къщата снимали всичко. Било си е групово изнасилване. Алисън знаеше подробностите, тъй като явно нямаше човек в кампуса, който да не бе гледал филма. След което ме попита: „Можеш ли да повярваш?“. Аз казах „Не“, но, разбира се, че можех да си го представя, защото хората са ужасни. Тогава тя рече: „Глупаво момиче, да се напие така в присъствието на шайка колежанчета. Нейна е вината, че е отишла на този купон“.

Клеър изглеждаше също толкова отвратена, колкото се чувстваше Лидия. Когато Джулия изчезна, хората постоянно се интересуваха защо е била в онзи бар, какво е търсила навън толкова късно и точно колко алкохол е изпила, понеже очевидно нейна била вината, че са я отвлекли и най-вероятно изнасилили и убили.

— Ти какво каза? — попита Лидия.

— В началото нищо. Бях прекалено разгневена. Но не знаех, че съм разгневена, разбираш ли?

Лидия поклати глава, защото тя винаги знаеше кога е гневна.

— Повтарях си думите на Алисън и гневът просто набъбваше и набъбваше. Усещах натиска му в гърдите си, като чайник, който е на път да заври. — Клеър събра длани. — Тогава топката прелетя над мрежата. Ясно беше, че е в нейната половина, но аз посегнах да я достигна. Помня как замахнах с ръка пред тялото си — все още имам страшен бекхенд — и видях как ракетата проряза въздуха, ала в последната секунда се оттласнах малко по-напред и стоварих ръба ѝ в коляното на партньорката си.

— Мамка му.

— Падна по лице. Счупи си носа и два зъба. Навсякъде имаше кръв. Помислих си, че ще умре от загуба на кръв. Изкълчих ѝ коляното, което очевидно беше нещо много болезнено. В крайна сметка се наложи да ѝ направят две операции, за да ѝ го наместят. — Клеър, изглежда, се разкайваше, но гласът ѝ не го издаваше. — Можех да кажа, че е било грешка. Спомням си как стоях на корта и всички онези извинения се гонеха в главата ми. Алисън се беше свила на земята, пищеше, все едно умира, и аз си отворих устата, за да кажа, че съжалявам за този ужасен инцидент, че съм идиотка, че не гледам къде стъпвам, че вината е изцяло моя и бла-бла-бла, ала вместо да се извиня, изрекох: „Твоя е вината, че играеш тенис“.

Лидия усети как шокът от случилото се отекна в студената кухня.

— Начинът, по който другите жени ме погледнаха… — Клеър поклати глава, сякаш още не можеше да повярва. — Никой никога не ме беше гледал така. Като надигаща се вълна от погнуса. Усещах отвращението им до мозъка на костите си. Не съм споделяла с никого, дори и с Пол, но чувството да си лош бе толкова прекрасно. — В това поне звучеше убедена. — Познаваш ме, Лиди. Никога не си изпускам нервите. Обикновено тая всичко в себе си, защото какъв е смисълът да го извадя на бял свят, ала нещо в онзи ден ме накара да… — Тя вдигна ръце пораженчески. — Бях в еуфория, докато не ме арестуваха.

Лидия беше забравила за яйчения хляб. Махна тигана от печката.

— Не мога да повярвам, че ти се е разминало само с пробация.

— Платихме си за всичко. — Клеър сви рамене, както го правят изключително богатите. — На адвоката ни му бяха нужни няколко месеца и цял тон пари, за да склони семейство Хендриксън, но в крайна сметка казаха на прокурора, че са съгласни с пробация и по-лека присъда. Наложи се да нося гривна на глезена цели шест месеца. Предстоят ми още шест сеанса при назначена ми от съда психиатърка. В пробация съм още една година.

Лидия не знаеше какво да каже. Клеър никога не се бе славила като борец. Тя бе тази, която винаги се забъркваше в неприятности, като извиваше ръцете на сестра си или я събаряше на земята, притискаше я и плюеше в окото ѝ.

— По ирония на съдбата мониторинговата гривна бе свалена в същия ден, в който Пол беше убит. — Взе чинията с яйчения хляб. — Или може би това не е ирония, а просто съвпадение? Майка ни би отговорила на този въпрос.

Лидия бе забелязала само едно съвпадение, което имаше някакво значение.

— Кога те арестуваха?

Тънката усмивка на Клеър ѝ подсказа, че тя също не е пропуснала връзката.

— Първата седмица на март.

Джулия бе изчезнала на 4 март 1991 година.

— Ето защо съм в пробация. — Клеър вдигна хляба с две ръце и отхапа. Беше разказала историята за ареста си, сякаш разправяше някаква забавна случка, разиграла се в хранителния магазин, но Лидия забеляза, че в очите ѝ проблясваха сълзи. Сестра ѝ изглеждаше изтощена. Не само това, изглеждаше уплашена. Имаше нещо в нея, което я правеше много уязвима. Чувстваше се така, все едно седяха на кухненската маса в къщата на родителите си преди трийсет години.

— Помниш ли начина, по който танцуваше Джулия? — попита Клеър.

Лидия се изуми колко ясни бяха спомените ѝ. Джулия обожаваше да танцува. Само да чуеше някаква мелодия и се потапяше в нея изцяло.

— Жалко, че вкусът ѝ беше ужасен.

— Не беше чак толкова лош.

— Наистина? „Менудо“?

Клеър изненадващо се засмя, все едно бе забравила за увлечението ѝ по бой бандите.

— Просто беше много жизнена. Всичко я вълнуваше.

— Жизнена — повтори Лидия, за да се наслади на лекотата на думата.

Когато Джулия изчезна, всички говореха каква трагедия е, че нещо толкова лошо се е случило с такова добро момиче. Тогава шерифът излезе с теорията, че тя просто си е тръгнала — присъединила се е към някоя хипи комуна или е избягала с някой мъж, — и тонът се смени, от съчувствен стана обвинителен. Джулия Каръл вече не беше безкористното момиче, доброволката в приюта за бездомни животни и в социалната кухня. Тя се превърна в политическата активистка, която някога е била арестувана по време на протест. В нахалната репортерка, отстранила редактора на училищния вестник. В радикалната феминистка, настояваща университетът да наема повече жени. В пияницата. Наркоманката. Курвата.

Не беше достатъчно, че Джулия бе отнета от семейството ѝ. Всички хубави неща, които притежаваше, също трябваше да бъдат отнети.

Лидия призна на Клеър:

— Излъгах за това къде съм била в нощта, когато изчезна. Бях припаднала в Алеята.

Клеър се изненада. Алеята представляваше долнопробен пасаж, свързващ бар „Джорджия“ с „Роудхаус“, две дупки, в които се сервираше алкохол на непълнолетни. Лидия бе казала на шерифа, че е била на репетиция с групата си в гаража на Лий Дийн, а всъщност се е намирала на един хвърлей от сестра си.

Вместо да отбележи този факт, Клеър рече:

— Казах, че съм учила с Бони Флин, но в интерес на истината двете се натискахме.

Лидия едва сдържа смеха си. Беше забравила колко е добра сестра ѝ в подхвърлянето на шокиращи изявления.

— И?

— Повече харесвах брат ѝ. — Откъсна си парче от яйцето, ала не го изяде. — Видях те този следобед. Бях паркирала пред „Макдоналдс“. Чакаше на светофара.

Лидия усети, че косъмчетата на врата ѝ настръхват. Спомняше си, че бе спряла на червено до „Макдоналдс“ на път за гробището. Нямаше абсолютно никаква представа, че някой я следи.

— Не те забелязах.

— Сигурна съм. Следвах те около двайсет минути. Не знам какво си мислех. Не се изненадах, когато стигна до гробището. Струваше ми се като логичен завършек… на книга. Пол ни раздели. Защо пак той да не ни събере? — Клеър избута чинията настрани. — Не че смятам, че някога ще ми простиш. И не трябва да го правиш, защото аз не бих го сторила.

Лидия не беше сигурна дали прошката ѝ прилягаше.

— Какво те кара да ми вярваш след всичкото това време?

Клеър не отговори. Взираше се в полуизядената храна в чинията.

— Обичах го. Знам, че не искаш да повярваш, но аз наистина, искрено, шеметно, сърцераздирателно, мечтателно, болезнено го обичах.

Лидия не каза нищо.

— Толкова съм ядосана на себе си, всичко е било пред очите ми, а аз не съм си направила труда да го видя.

Лидия имаше странното усещане, че разговорът се е изместил в друга посока. Зададе въпрос, шупнал нейде дълбоко в съзнанието ѝ:

— Щом бизнес партньорът на Пол е уредил проблема по извънсъдебен ред, защо ФБР продължава да те безпокои? Не е заведено наказателно дело. Всичко е приключило.

Клеър размърда челюст. Осъзна, че е стиснала зъби.

— Ще ми отговориш ли?

— Това е опасната част. — Сестра ѝ млъкна за миг. — Или може би не е. Не знам. Вече е полунощ. Сигурна съм, че искаш да се прибереш у дома. Нямах право изобщо да те викам тук.

— Тогава защо го направи?

— Защото съм егоистка и защото ти си единственият човек, който остана в живота ми, способен да извърши нещо добро.

Лидия знаеше, че Пол беше другият човек. Не ѝ допадна подобна асоциация.

— Какво ти е сторил, Клеър?

Тя извърна глава. Не носеше никакъв грим, но изтърка мястото под очите си така грижливо, все едно имаше спирала.

— Гледал е онези филми. Не обикновено, а жестоко порно.

Лидия се изненада, че на сестра ѝ въобще ѝ пукаше.

— Не искам да го защитавам, ама мъжете гледат всякакви странни неща.

— Не е странно, Лиди. Жестоко е. И доста истинско. Един мъж с кожена маска убива някаква жена и я изнасилва, докато умира.

Лидия покри уста с ръка. Нямаше какво да каже, беше безмълвна.

— Има двайсет кратки филма. С две различни жертви. Те са измъчвани с електрическа пръчка, изгаряни и жигосвани като добитък. Дори не мога да опиша другите неща, които са им причинени. Първото момиче е убито. — Клеър стисна юмрук с длан. — Второто прилича на Ана Килпатрик.

Сърцето на Лидия потрепери като струна на арфа.

— Трябва да се обадиш в полицията.

— Направих повече от това. Занесох филмите на ченгетата и те ми казаха, че всичко в тях е фалшиво, но… — Клеър погледна сестра си, изражението ѝ беше пример за опустошеност. — Не мисля, че е фалшиво, Лиди. Смятам, че първото момиче наистина е убито. А другото… не съм сигурна. Вече в нищо не съм сигурна.

— Нека ги видя.

— Не. — Клеър заклати енергично глава. — Не бива. Отвратителни са. Никога няма да ги забравиш.

Думите напомниха на Лидия за баща ѝ. Към края на своя живот често казваше това за Джулия, че има неща, които не можеш да забравиш. Все пак трябваше да се увери. Затова настоя:

— Искам да видя момичето, което прилича на Ана Килпатрик.

Клеър понечи да възрази, ала явно се нуждаеше от още едно мнение.

— Няма да ти пускам целия филм. Ще погледнеш само лицето ѝ.

Лидия щеше да изгледа проклетия филм, ако решеше.

— Къде е?

Клеър неохотно стана. Заведе я до задния вход и отвори вратата. На мястото на стъклото бе сложено парче дърво.

— Имало е нахлуване с взлом в деня на погребението — обясни на сестра си. — Нищо не е откраднато. Хората от фирмата за кетъринг успели да ги спрат.

— Филмите ли са търсили?

Клеър се извърна изненадана.

— Дори не съм си го помисляла. От полицията казаха, че върлува някаква банда, която следи некролозите и дебне за къщи, които да ограби по време на погребенията.

Лидия имаше бегъл спомен, че чу нещо подобно по новините, но все пак съвпадението бе странно.

Тръгнаха по широката пътека към гаража, който беше два пъти по-голям от къщата на Лидия. Една от вратите бе отворена. Първото, което забеляза, беше един преобърнат шкаф. После комплект счупени стикове за голф. Ръчни инструменти. Машинарии. Кутии с боя. Тенис ракети. Гаражът беше преровен и разбъркан целият.

— Това са си моите лайна — подхвърли Клеър, без да уточнява. — Крадците не са влизали тук.

— Ти си направила това?

— Знам — отвърна тя, все едно клюкареха за друг човек.

Лидия стъпваше внимателно, защото обувките ѝ бяха останали в къщата. Опря ръка върху БМВ Х5, за да преодолее съборения шкаф. Имаше красиво порше с цвят на въглен, което изглеждаше като млатено с чук. Капакът на сребристата тѐсла беше вдлъбнат. Абсолютно сигурна бе, че дори в това си състояние която и да е от тези коли щеше да изплати ипотеката ѝ.

Клеър започна без заобикалки:

— Има кабел за Thunderbolt връзка, който е изтеглен горе. Пол е направил дупка в пода, за да го включи директно в компютъра си.

Лидия погледна към тавана. Гипсокартонът беше пробит.

— Не можех да стоя повече там — заяви сестра ѝ. — Макбукът на Пол беше в багажника на тѐслата. Взех го и го сложих тук. След това извадих кабела от стената и го включих в лаптопа. — Бе останала без дъх, сякаш беше някогашното момиченце, което искаше да разкаже на Лидия нещо, случило се в училище. — Потърсих други филми на макбука. Не намерих нищо, но кой знае? Пол беше много добър по компютрите. Въпреки това никога не се опитваше да скрие каквото и да било, понеже бе сигурен, че няма да ровя. — И додаде: — Имах му доверие.

Лидия пристъпи към сребристия „Макбук Про“, поставен на работната маса. Клеър бе използвала чук, за да пробие гипсокартона. Чукът все още стоеше, забит в стената. Тънък бял кабел висеше като струна. Беше го свързала с лаптопа.

— Погледни ей там, отзад. — Сестра ѝ посочи работната маса. — Можеш да видиш лампичката на външния харддиск.

Лидия се надигна на пръсти, проточи врат. Ето я и мигащата светлина. Харддискът беше вграден в стената. Нишата бе професионално направена, до най-дребния детайл. Ако се взреше по-внимателно, щеше да възпроизведе схемата в главата си.

— Нямах представа… Всичко това… — Клеър обхвана с жест гаража. — Цялата тази постройка е проектирана така, че да скрие тайните му. — Млъкна и погледна сестра си. — Все още ли си сигурна, че искаш да видиш ония зловещи картини?

За първи път Лидия изпитваше истински трепет преди някой филм. Онова, което Клеър ѝ разказа, докато бяха в къщата, беше ужасно, ала някак си бе убедена, че видеата не може да са толкова потресаващи. Рик и Дий обожаваха филми на ужасите. Предполагаше, че няма как да са по-страховити. Но сега, след като се сблъска с мащаба на тайните на Пол, осъзна, че навярно Клеър бе права: бяха много по-потресаващи от всичко, дето можеше да си представи.

Въпреки това отговори:

— Да.

Клеър отвори лаптопа, ала го обърна така, че сестра ѝ да не гледа. Движеше пръст върху тракпада, докато не намери онова, което търсеше, и кликна отгоре.

— Тук лицето ѝ се вижда най-добре.

Лидия се подвоуми, но погледна младата жена на екрана. Тя беше прикована с вериги към някаква стена. Тялото ѝ бе цялото в рани. Кожата ѝ беше разкъсана. Изгарянията зееха като отворени кратери. Върху корема ѝ беше жигосана голяма буква „Х“, малко встрани от центъра, точно под ребрата.

Лидия усети неприятен вкус в устата си. Почти можеше да помирише изгорената плът.

— Прекалено е. — Клеър понечи да затвори лаптопа.

Сестра ѝ я хвана за ръката. Всяка фибра на тялото ѝ се противеше на чудовищните деяния, които виждаше на екрана. Почувства се зле. Обля я пот. Даже очите я заболяха. Това тук не беше като филмите на ужасите, дето бе гледала. Следите от мъчения нямаха за цел да изплашат зрителя. А да го възбудят.

— Лиди?

— Добре съм. — Гласът ѝ беше приглушен. Бе сложила ръка на устата си. Осъзна, че е толкова смазана от жестокостта, та дори не бе забелязала лицето на момичето. На пръв поглед действително приличаше страшно много на Ана Килпатрик. Пристъпи по-напред. Наведе се и едва не докосна с нос екрана. До лаптопа имаше лупа. Използва я, за да види по-отблизо.

— Аз също не мога да преценя — изрече накрая. — Искам да кажа, да, наистина прилича на Ана, но доста момичета на тази възраст си приличат. — Не каза на сестра си, че всичките приятелки на Дий изглеждаха по един и същ начин. Остави лупата. — Какво смятат в полицията?

— Че това не е Ана. Не че попитах, изобщо не бях обърнала внимание на приликата, докато не отидох в полицейския участък. Ала след като тази мисъл ми влезе в главата, не мога да я изкарам от там.

— Как така не си попитала?

— Просто не забелязах, че момичето прилича на Ана Килпатрик, но това беше първото, което капитан Мейхю заяви, когато му показах филма: че не е тя.

— Мъжът, който се занимава със случая на Килпатрик, се казва Джейкъб Мейхю. Има мустак като Хъкълбери. Тази вечер го гледах по новините.

— Това е той, капитан Джейкъб Мейхю.

— Новината за Ана Килпатрик е по всички медии. Защо човекът, отговарящ за намирането на момичето, ще зареже издирването, за да се разправя с обир на къща?

Клеър задъвка устната си.

— Може би е предположил, че съм му занесла филма, понеже съм знаела, че е главният, който разследва случая. — Тя погледна сестра си право в очите. — Той ми каза, че е мъртва.

Лидия бе стигнала до същото заключение, но потвърждението не я накара да се чувства по-добре. Дори за Джулия, която беше изчезнала преди толкова време, че нямаше никаква вероятност да е жива, все още таеше мъничка надежда.

— Открили ли са тялото ѝ?

— Открили са кръв в колата ѝ. Мейхю смята, че количеството било прекалено голямо, за да може да живее без него.

— Нищо не са казали по новините. — Лидия си даваше сметка, че се хваща за сламка. — Семейството ѝ продължава да се моли за благополучното ѝ завръщане у дома.

— Години наред мама и татко правеха същото.

Двете млъкнаха за момент, потънали в мисли за Джулия. Лидия все още помнеше как шериф Хъкаби заяви на родителите ѝ, че ако дъщеря им не си е тръгнала сама, най-вероятно вече е мъртва. Хелън го беше ударила по лицето. Сам го бе заплашил, че ще съди шерифството, ако прекратят разследването.

Лидия усети буца в гърлото си. Помъчи се да го прочисти. Имаше нещо, което Клеър не ѝ казваше. Може би се опитваше да я предпази или пък да предпази себе си.

— Искам да ми разкажеш всичко от самото начало.

— Сигурна ли си?

Лидия чакаше.

Клеър се наведе над работната маса.

— Струва ми се, всичко започна, когато се върнах от погребението.

И разправи цялата история на сестра си, от намирането на филмите на компютъра на Пол, през натрапчивите въпроси на Нолан, до решението да предаде харддиска на полицията. Лидия я помоли да ѝ опише още веднъж нехайното любопитство на Мейхю относно евентуални копия на филмите. Като стигна до епизода с Адам Куин и заплашителната бележка, която бе оставил на колата ѝ, тя я прекъсна:

— За какви файлове става дума? — попита.

— Не съм сигурна. Дали работни? Или тайните файлове на Пол? Нещо, свързано с парите, които е откраднал? — Клеър поклати глава. — Все още не мога да проумея. Нолан беше прав, че сме червиви с пари. Защо ще крадеш нещо, от което нямаш нужда?

Лидия не отговори — защо ще изнасилваш някого, след като имаш красива и благоразположена приятелка у дома?

Вместо това попита:

— Провери ли лаптопа за папка „Текущи задачи“?

Празното изражение на Клеър бе достатъчно красноречиво.

— Само исках да видя дали има и други филми. — Наведе се над макбука и започна да рови в харддиска. Веднага се появи папка „Текущи задачи“. Двете погледнаха имената на файловете. — Тези разширения са за архитектурни файлове — констатира тя. — Датите показват, че Пол е работил по тях в деня, когато бе убит.

— Какво е „разширение“?

— Буквите, които са накрая след точката в името на файла. Казват ти какъв формат е, като .JPEG, който е за снимки, и .PDF — предимно за документи за печат. — Клеър отвори всеки един от файловете. Съдържаха чертеж на стълбище, няколко прозореца, фасади. — Концептуални чертежи. Всичките са свързани с работата му.

Лидия обмисляше вариантите за действие.

— Направи копия на тези файлове за Адам Куин. Ако те остави на мира, значи не е замесен.

Клеър изглеждаше изумена от простото решение. Отвори вратата на тѐслата и грабна връзка ключове, хвърлена на таблото.

— Купих този ключодържател на Пол, когато „Обърн“ игра в Купата на шампионата. В него има USB драйв³³.

Лидия се запита дали сестра ѝ съзнаваше колко лек и ведър звучеше гласът ѝ, като говореше за живота си с Пол. Сякаш Клеър бе две различни личности — жената, която обичаше своя съпруг и му вярваше, и жената, която знаеше, че той е чудовище.

— Не искам да се срещаш с Адам насаме — каза тя. — Пиши му, че ще оставиш документите в пощенската кутия.

— Добра идея. — Клеър се опитваше да отвори ключодържателя с палец. — Имам бърнърфон.

Лидия не се поинтересува защо ѝ е. Приближи се до лаптопа и затвори всички архитектурни файлове. Вторачи се в спрения на пауза филм на екрана. Очите на момичето бяха разширени от уплаха и ужас. Устните ѝ — разтворени, все едно всеки момент щеше да започне да пищи. Част от нея се изкушаваше да пусне филма до края, просто за да разбере колко страшно ще стане нататък.

Вместо това го изключи.

Видя харддиска „Гладиатор“. Разгледа имената на файловете, тоест номерата, точно както бе казала сестра ѝ.

— Трябва да има някаква схема тук.

— Не успях да я разгадая. Мамка му. — Сцепи си нокътя, мъчейки се да разпъне металната халка.

— Нима няма куп инструменти наоколо?

Клеър започна да тършува, докато най-сетне намери отвертка. Седна с кръстосани крака на пода и пак се зае с ключодържателя.

Лидия отново разгледа номерата на файловете. Трябваше да съществува код. Вместо да направи някакво предположение, тя каза:

— Преди малко агент Нолан спомена нещо за гледането на филми. Ако е имал предвид филмите на Пол, откъде е научил за тях?

Сестра ѝ вдигна очи.

— Може би и той е замесен?

— Прилича ми на такъв — рече Лидия, макар само да го допускаше. — Защо въобще е бил тук, щом става дума за обир на къща?

— Това е големият въпрос. Никой не го е викал. Мейхю едва го издържаше. Какво всъщност търсеше в дома ми?

— Ако Мейхю е замесен…

— И защо ме притискат? — Клеър звучеше вбесена. — Не знам абсолютно нищо. Защо Пол е гледал филмите. Кой друг ги е гледал. Какво знае Мейхю. Какво знае Нолан. Или не знае. Имам чувството, че се въртя в омагьосан кръг.

И Лидия се чувстваше така, а бе въвлечена в кръга едва от няколко часа.

— Нолан флиртуваше с мен, не съм ли права? — попита Клеър. — Начинът, по който ме изгледа, все едно ме проверяваше. Забеляза го, нали?

— Да.

— Зловещ е, не мислиш ли?

Беше много повече от зловещ, но Лидия отговори само:

— Предполагам.

— Ха, най-сетне. — Клеър се изправи и вдигна триумфално отворения ключодържател. На пластмасовия медальон бе изобразено логото в оранжево и синьо на Обърнския университет. Тя махна капачката и пъхна USB-то в лаптопа. Кликна и го отвори. Лидия видя, че на флашката няма нищо, с изключение на папка със софтуер. Въздъхна с облекчение.

— Благодаря на Бога.

— Сериозно ли? — Клеър копира папка „Текущи задачи“ на флашката. — Надявам се това да са файловете, които има предвид Адам. Не мисля, че ще се справя, ако не са те.

Лидия забеляза поразителна прилика между начина, по който сестра ѝ говореше за Пол, и начина, по който говореше за Адам Куин. И тогава си спомни нещо, което Нолан бе подметнал, докато стояха в антрето.

— Спала си с Адам Куин.

Клеър сви рамене с престорена невинност.

— Назначената ми от съда психиатърка би казала, че съм се опитвала да запълня една дупка.

— Така ли наричаш вагината си?

Тя се подсмихна.

— Невероятно — промърмори Лидия, макар че паметта ѝ подсказваше, че не е чак толкова невероятно.

Когато Рик я помоли да му разкаже за Клеър, тя пропусна да спомене, че сестра ѝ е изключително освободена в сексуално отношение. Не че беше небрежна. Съумяваше да съвмести всички в живота си по уникален начин. Приятелчетата ѝ от квартала никога не се бяха събирали с другарчетата ѝ от колежа. Дружките ѝ мажоретки не излизаха с компанията, с която ходеше по клубовете, и едва ли някой знаеше, че е в отбора по тенис. Никой от приятелите ѝ не би предположил, че спи с когото ѝ падне. Особено мъжът, с който се срещаше по онова време.

— Готово. — Клеър извади флашката. — Добре. Поне свършихме нещо.

На Лидия не ѝ пукаше за Адам Куин. Една част от ума ѝ бе успяла да разгадае пъзела на кода на Пол и тя най-накрая разбра схемата.

— Номерата на филмите. Това са кодирани дати. — Обърна се към сестра си. — Например, ако един файл е обозначен с номер 1-2-3-4-5, кодът би бил 1-5-2-4-3. Вземаш първото число, после последното, второто, второто отзад напред, след това продължаваш към средата, докато не включиш всички числа.

Клеър вече кимаше.

— Значи кодът на ноември 1-ви, 2015, или 11-01-2015, би бил 1-5-1-1-0-0-1-2.

— Точно така.

Тя посочи към екрана.

— Последният файл в поредицата е първият филм с момичето, приличащо на Ана Килпатрик.

Лидия декодира номера му.

— Файлът е бил направен един ден след като е изчезнала.

Клеър се облегна тежко на работната маса.

— През последните два дни е все така. Всеки път щом успея да убедя себе си, че филмите не са истинни, се появява нещо, което ме навежда на обратното.

Лидия трябваше да изиграе ролята на адвокат на дявола.

— Не защитавам Пол, но дори да са истинни, е, и какво? В интернет има какви ли не гадории — стрелба по хора, обезглавявания, изнасилвания, каквото се сетиш. Отвратително е да гледаш такива гнусотии и ако Пол е знаел, че жертвата е Ана Килпатрик, е трябвало да съобщи на полицията, само че няма нищо незаконно в това просто да гледаш.

Клеър изглеждаше изумена от бруталната истина зад думите на Лидия. Тя наведе брадичка по същия начин, по който го правеше и Дий, като не искаше да говори за нещо.

— Клеър?

Сестра ѝ поклати глава.

— Ако не е незаконно, тогава защо Нолан продължава да идва? И защо Мейхю се държа толкова странно, когато ме попита дали съм копирала файловете?

— Може би Нолан е тъпак и не може да си прости, че Пол е нарушил закона и се е измъкнал. — Лидия трябваше да помисли малко относно ролята на капитана. — Навярно Мейхю просто е искал да те предпази. Така правят мъжете около теб. Винаги са го правили. Но да приемем, че всичко във филмите е истинско. Е, и какво? — Задавайки този въпрос за втори път, Лидия осъзна колко ужасно звучи, защото тези жени бяха човешки същества, които имаха семейства. Въпреки това се налагаше да продължи: — В най-лошия случай Мейхю се е опитал да те предпази от мисълта, че съпругът ти е морално банкрутирал.

— Пол наистина е банкрутирал морално. — Клеър го произнесе с мъртвешки студена убеденост. — Намерих и други папки. Хартиени.

Лидия усети как паниката се навива в гърдите ѝ като пружина на часовник.

— Държал ги е горе в кабинета си. Две големи кутии с папки и бог знае какво още. Разпознах едно от имената на етикетите. — Отклони поглед точно както правеше като малка, когато се мъчеше да скрие нещо.

— Кое е името, което разпозна?

Клеър погледна ръцете си. Беше започнала да бели живеца около нокътя на палеца.

— Името на жената ми се стори познато. Срещала съм я в медиите. Историята ѝ, искам да кажа, не нея самата. Тя ми се наби в очите, защото обикновено медиите не публикуват, така де, не интервюират…

— Клеър, говори смислено.

Сестра ѝ продължаваше да се взира в ръцете си.

— Пол е колекционирал информация за доста жени и знам, че поне една от тях е била изнасилена.

— Откъде си толкова сигурна?

Най-накрая Клеър вдигна очи към нея.

— Видях името ѝ в медиите. Не я познавам. Пол никога не я е споменавал пред мен. Тя е просто една непозната, която е била изнасилена, и съпругът ми има досие за нея. Също и куп досиета за други жени.

Лидия усети внезапен хлад да облива тялото ѝ.

— Какъв тип информация е събирал?

— Къде работят. С кого излизат. Къде ходят. Наемал е частни детективи, които да ги следват без тяхно знание. Има снимки, доклади, всякакви подробности. — Явно и Клеър изпитваше студ. Тя пъхна ръцете си дълбоко в предните джобове. — От онова, което видях, разбрах, че ги е проверявал веднъж годишно, по едно и също време, и продължавам да се питам защо го е правил, ако няма причина, а ако има, дали не е, че ги е изнасилил всичките?

Лидия се чувстваше така, все едно колибри бе заседнало в гърлото ѝ.

— Откри ли досие и за мен?

— Не.

Погледна сестра си внимателно. Тя успяваше да бъде потайна като котка. Лъжеше ли я? Можеше ли да ѝ има доверие за нещо толкова важно?

— В моя кабинет са. — Клеър се подвоуми. — Не че е необходимо да ги гледаш. Искам да кажа… — Сви рамене. — Не знам какво искам да кажа. Съжалявам. Съжалявам, че те въвлякох в цялата тази гадост. Все още не е късно да си вървиш. Вероятно тъкмо това трябва да направиш.

Лидия погледна към алеята. Автомобилът на Рик беше паркиран на площадката за обръщане пред къщата. Приятелят ѝ не ѝ позволяваше да кара минивана си, докато не му смени чистачките, а сега добрината му бе наказана — специалният агент на ФБР беше записал номера му.

Рик бе кръстосвал шпага с най-различни сили на реда по времето, когато беше пристрастен към хероина, защото успяваше да продава почти толкова, колкото използваше. Нолан трябваше да отдели няколко часа, за да изчете криминалното му досие. Какво щеше да стори след това? Да отиде на бензиностанцията и да започне да тормози Рик, докато шефът му не го изгони? Или да се отбие в дома му, за да го разпита и навярно да се поинтересува от съседите му? Така щеше да разбере, че Лидия живее в съседната къща.

Тогава щяха да намесят Дий, Майките нямаше как да не научат, хората, работещи за Лидия, щяха да бъдат тормозени, а вероятно и клиентите ѝ, които щяха да се изнижат с неубедителни извинения, че жена, разследвана от ФБР, не може да подстригва пуделите им, тъй като е сложно.

— Пепър? — Клеър бе кръстосала ръце ниско до талията. — Трябва да си вървиш. Този път настоявам. Не мога да те замеся в това.

— Вече съм затънала до шията.

— Пепър.

Лидия излезе от гаража. Вместо да се отправи към алеята, тръгна към къщата. Тя също си бе имала работа с ченгета. Те бяха акули, търсещи кръв, а според онова, което току-що бе чула, Клеър притежаваше две кутии с плячка в кабинета си, които можеха да разкарат агент Фред Нолан от живота им.