Красиви момичета

Седма глава

Клеър седеше в своя кабинет, не можеше да прекара и секунда повече в този на Пол. Бюрото ѝ представляваше антикварен секретер „Чипъндейл“, който беше боядисала в цвят слонова кост. Стените бяха бледосиви. Килимът бе на жълти рози. Мекото кресло и канапето бяха тапицирани с кадифе в убито лилаво. От тавана висеше обикновен полилей, чиито прозрачни кристали бе заменила с аметист, проектиращ лилава призма върху стената, когато слънцето грееше под определен ъгъл.

Пол никога не нарушаваше личното ѝ пространство. Винаги стоеше на прага, страхуваше се, че пенисът му ще клюмне, ако се докосне до нещо пастелно.

Клеър погледна към бележката, която Адам Куин бе оставил на колата ѝ.

Тези файлове наистина ми трябват. Моля те, не ме карай да действам по трудния начин.

АК

Беше се взирала в думите толкова дълго, че започна да ги вижда дори и като затвореше очи.

По трудния начин.

Несъмнено беше заплаха, която я изненада, защото той нямаше причина да я заплашва. Какъв точно бе трудният начин? Щеше да изпрати неколцина биячи, за да я претрепят ли? Може би беше някаква сексуална инсинуация? Флиртовете с Адам бяха груби на моменти, ала това се дължеше предимно на естеството на връзката им. Нямаше романтични хотелски стаи, само бърз секс, подпрени на стената по време на коледното парти, втория път го направиха на един голф турнир, а веднъж — в тоалетната в офиса на „Куин + Скот“. Честно казано, тайните им телефонни разговори и съобщения бяха много по-възбуждащи от самите актове.

Все пак Клеър недоумяваше кои файлове всъщност имаше предвид Адам — работните или порното? Защото двамата с Пол деляха всичко, от стаята в университетското общежитие до застрахователната агентка. Предположи, че тя също бе част от този списък на споделени неща, ала кой, по дяволите, знаеше, дали съпругът ѝ го бе разбрал?

И пак се запита какво точно беше открила?

Изгледа филмите отново — този път всичките. Включи лаптопа на мъжа си в гаража, та да не ѝ се налага да стои в кабинета му. До средата на първата поредица видеа някак си усети, че вече е обръгнала на насилието. Привикване, би ѝ обяснил той, но майната му на Пол и на тъпите му обяснения.

Благодарение на новопридобитата си дистанцираност Клеър успя да установи, че във всяка поредица сюжетната линия бе една и съща. В началото окованите момичета бяха изцяло облечени. Следващите части показваха как маскираният бавно срязваше или разкъсваше дрехите им, за да останат по кожени бюстиета и с панталони без дъно, каквито очевидно бяха принудени да носят. Лицата на жените бяха скрити до самия край. Имаха черни качулки върху главите, направени от лека материя, през която прозираха отчаяните им въздишки, докато се опитваха да си поемат въздух. Постепенно насилието нарастваше. Бой, бичуване, рязане, горене с нажежено желязо, удряне с електрическа пръчка за добитък.

Към края качулките биваха махани. Лицето на първата жена се виждаше в две от видеата, преди да бъде заклана. Момичето, което приличаше на Ана Килпатрик, бе закачулено до последния филм, запазен на тайния харддиск на Пол.

Клеър внимателно се взря в лицето ѝ. Нямаше как да прецени дали беше, или не беше Ана Килпатрик. Дори изтегли снимка на изчезналото момиче от страницата на семейство Килпатрик във Фейсбук. Постави двата образа един до друг и пак не беше сигурна.

След това пусна филма и го изгледа до края. В началото бе включила звука, ала впоследствие не успя да понесе писъците. Мъжът, който носеше същата изнервяща гумена маска, влезе. Носеше мачетето, но не го използва, за да убие момичето. А за да го изнасили.

На Клеър отново ѝ прилоша. Наложи се да се разходи по алеята и да вкара малко свеж въздух в дробовете си.

Истинско ли беше?

Капитан Мейхю твърдеше, че има жица от едната страна на момичето, която контролира изливането на фалшивата кръв. Клеър намери лупа в едно от чекмеджетата на Пол. Единственото, което видя на посоченото от полицая място, бяха парчета одрана кожа, приличащи на строшено стъкло. На пода определено нямаше никакъв кабел и ако наистина имаше оператор с дистанционно извън кадър, жицата трябваше да е свързана някак си с него.

Клеър бе потърсила информация за фишеците в интернет и доколкото разбра, всички те се управляваха от дистанция. Направи щателно проучване и за снъф филмите, ала беше толкова ужасена, че не посмя да кликне върху никой от линковете. Описанията бяха прекалено обезпокоителни: истински обезглавявания, канибализъм, некрофилия, нещо, наречено „мъртвешко изнасилване“. Бръкна в Уикипедия и от там научи, че повечето заснети убийства са френетични, аматьорски и качеството е ниско.

Дали това подкрепяше твърдението на Мейхю, че всичко във филмите е фалшиво? Или може би означаваше, че Пол бе намерил най-доброто снъф порно, както намираше най-добрите голф клубове или най-добрата кожа за изработения по поръчка стол в кабинета му?

Клеър не издържаше повече. Излезе от гаража. Отиде в къщата. Взе два валиума. Подложи главата си под кухненската чешма, докато студената вода не вкочани кожата ѝ.

Само да можеше да вкочани и мозъка си. Въпреки хапчетата умът ѝ не бе в състояние да спре да се лута из най-различни конспирации. Тези ли ужасни файлове искаше Адам? Съучастници ли бяха с мустакатия капитан Мейхю? Затова ли партньорът на съпруга ѝ беше в полицейския участък? Затова ли Мейхю се държа толкова странно към края на разговора им и се опита да се увери, че няма копия на филмите, като малко преди това ѝ бе казал, че не са истинни и не бива да я тревожат толкова?

Може би действително всичко бе фалшиво и момичето не беше Ана Килпатрик, ами някаква актриса, Адам бе в полицейския участък, защото имаше ключ за къщата им, Мейхю знаеше за Закона за големите числа, понеже бе гледал Дискъвъри Чанъл, а Клеър беше параноичка, която нямаше какво друго да прави, освен да петни репутацията на мъжа, прекарал всеки съзнателен момент, мъчейки се да ѝ угоди?

Тя погледна към оранжевото шишенце с хапчета на бюрото си. Перкоцет. Капачето му го нямаше, тъй като вече бе глътнала едно. На етикета бе написано името на Пол. Упътването гласеше: ДА СЕ ВЗЕМА ПРИ БОЛКА, КАКТО Е ПРЕДПИСАНО. Клеър определено изпитваше болка. С върха на пръста си обърна шишенцето. Върху бюрото ѝ се пръснаха жълти хапчета. Сложи още един перкоцет на езика си и го изпи с глътка вино.

Самоубийствата бяха семейна черта. Беше научила това на една лекция върху Хемингуей, изнесена от професор, който бе вече с единия крак в гроба. Ърнест беше използвал пушка. Баща му също. Имаше сестра и брат, внучка, а може би и други, за които Клеър не си спомняше, умрели от собствената си ръка.

Погледна към хапчетата на бюрото. Приличаха на бонбонки.

Баща ѝ бе сложил край на живота си с инжекция „Нембутал“, търговско наименование на пентобарбитал, който се прилагаше при евтаназия на животни. Почина от респираторен арест. Преди инжекцията беше изпил шепа сънотворни с водка. Оставаха две седмици до шестата годишнина от изчезването на Джулия. Предния месец бе получил лек удар. Прощалната му бележка беше написана с разкривен почерк на скъсан от тетрадка лист:

На всичките ми красиви момичета — обичам ви с всяка частичка от сърцето си.

Татко.

Клеър си спомни онзи отдавнашен уикенд, който прекара при баща си в жалкия му ергенски апартамент. През деня Сам бе направил всички неща, дето наскоро разведените татковци правеха за децата си: купи ѝ дрехи, които не можеше да си позволи, заведе я да гледа филм, който майка ѝ беше забранила, и я остави да яде толкова много нездравословна храна, че изпадна в едва ли не коматозно състояние, когато се прибраха в сладникаво розовата стая с розови завивки, която бе декорирал специално за нея.

Клеър беше на четиринайсет, може би дори на петнайсет години. Стаята ѝ у дома бе боядисана в светлосиньо, кувертюрата ѝ беше многоцветна и почти нямаше плюшени играчки, с изключение на една, която стоеше на люлеещия се стол, някога принадлежал на дядо ѝ по майчина линия.

Около полунощ хамбургерите и сладоледът бяха започнали нечовешка битка в стомаха ѝ. Отиде на бегом в банята и там завари баща си, свит във ваната. Не се къпеше. Беше с пижама. Лицето му бе заровено във възглавница. Плачеше толкова неконтролируемо, че в първия момент даже не забеляза, когато тя запали лампата.

— Съжалявам, миличка. — Гласът му беше толкова тих, та се наложи да се наведе, за да го чуе. Като коленичи до ваната, я обзе странна мисъл — че един ден ще стои по същия начин, къпейки собствените си деца.

— Какво има, тате? — попита Клеър.

Той поклати глава. Не смееше да вдигне очи към нея. Беше рожденият ден на Джулия. Сам бе прекарал сутринта в кабинета на шерифа, където прегледа досието ѝ, снимките на стаята ѝ в общежитието, на спалнята ѝ в къщата, на велосипеда, намерен вързан пред студентския център две седмици след изчезването ѝ.

— Просто има неща, които не можеш да забравиш.

Всеки спор между родителите на Клеър бе вариация на една и съща тема: Хелън казваше на Сам, че трябва да продължи напред. Разкъсана между наглед хладната си майка и счупената обвивка, каквато представляваше баща ѝ, нима беше странно, че назначената ѝ от съда психиатърка я бе обвинила, че не изразява открито чувствата си?

Сам преливаше от чувства. Нямаше как да стоиш до него, без да абсорбираш част от мъката, която като че ли струеше от гърдите му. Никой, който го погледнеше, не виждаше цяло човешко същество. Очите му постоянно бяха насълзени. Устните му потръпваха от мрачни мисли. Страдаше от кошмари, довели до изгонването му от жилищната сграда. Към края на онзи период, в който Клеър все още можеше да остава при него — по-скоро когато майка ѝ я принуждаваше да остава, — тя просто лежеше в леглото си, слагаше ръка на тънката стена между спалните им и усещаше вибрациите от раздиращите въздуха викове на баща си. Самият той се будеше от тях. Чуваше го как ходи из стаята. Питаше го през стената дали е добре и Сам неизменно ѝ отговаряше, че му няма нищо. И двамата знаеха, че е лъжа. Също така знаеха, че тя не ще отиде да провери наистина ли е така.

Не че беше напълно безсърдечна. Преди го бе правила десетки пъти. Втурваше се в стаята му със сърце в гърлото и го намираше свит в леглото, а завивките му бяха оплетени около него. Баща ѝ винаги се чувстваше неловко. Клеър знаеше колко безполезна беше за него, знаеше, че Хелън трябва да е тук, но тъкмо тази бе причината тя да си тръгне.

— Това ме кара да обичам майка ти по-малко — беше заявил Пол, щом най-накрая му разказа какъв бе животът след Джулия.

Пол.

Големият шампион на Клеър. Винаги вземаше нейната страна. Дори в деня, когато я арестуваха и ѝ плати гаранцията, когато всичко, което се бе случило, беше изцяло по нейна вина, просто каза:

— Не се тревожи. Ще потърсим адвокат.

Преди осемнайсет години Лидия се бе опитала да ѝ обясни, че проблемът с Пол Скот е, че той не я възприема като нормално, несъвършено човешко същество. Беше сляп за недостатъците ѝ. Покриваше грешките ѝ. Никога не би я предизвикал или уплашил, или вбесил, нито пък би събудил някоя от онези огнени емоции, заради които си струва да търпиш глупостите на един мъж.

— Нима това е лошо? — бе попитала Клеър, защото се чувстваше отчайващо самотна и изморена да бъде момичето, чиято сестра е изчезнала, или момичето, чиято сестра е наркоманка, или момичето, чийто баща се е самоубил, или момичето, което беше прекалено красиво, за да е за негово добро.

Искаше да бъде нещо ново — нещо, дето самата тя бе избрала. Искаше да бъде госпожа Пол Скот. Да има покровител. Да бъде силно обичана. Да бъде умна. Със сигурност не искаше някой, с когото земята можеше да се разклати под краката ѝ във всеки един момент. Имаше достатъчно нестабилност в живота ѝ дотогава, много благодаря, но не.

Освен това Лидия не беше намерила по-добра алтернатива. Тя тънеше в несигурност. Всичко в живота ѝ бе свързано със стремежа да бъде популярна. Започна да взема хапчета, защото всички готини хлапета го правеха. Започна да смърка кока, понеже едно нейно гадже ѝ бе казало, че всички забавни момичета смъркат кока. Отново и отново Клеър виждаше как сестра ѝ пренебрегва приятните, нормални момчета, за да се хвърли на най-вятърничавите, добре изглеждащи задници в наличност. Колкото повече не ѝ обръщаха внимание, толкова по-силно ги желаеше.

Затова не се изненада, че месец след като спряха да си говорят, Лидия се омъжи за мъж на име Лойд Делгадо. Той бе много красив по свой си, опак начин. Също така беше наркоман с куп арести за дребни престъпления в досието си. Четири месеца след сватбата Лойд умря от свръхдоза, а на Лидия бе назначен попечител от съда, който да се грижи за нероденото ѝ дете.

Джулия Кейди Делгадо се роди осем месеца по-късно. Почти цяла година бяха живели в приют за бездомни. Тогава Лидия си намери работа в една ветеринарна клиника, където трябваше да чисти клетките. После я направиха помощник-фризьор на животните и можеше да си позволи да плаща за хотел. Дий тръгна на частна детска градина, а майка ѝ пропускаше обядите, понякога и вечерите.

Минаха две години, преди да бъде повишена в главен фризьор. Чак след година бе в състояние да си купи надеждна кола и да наеме апартамент с една спалня. Три години по-късно започна собствен фризьорски бизнес за животни. В началото ходеше по домовете на клиентите с един разнебитен ван Додж с червено тиксо вместо стопове. После си купи по-хубав ван и го превърна в мобилно фризьорско ателие. Преди осем години отвори собствен салон. Изплащаше малка ипотека за къщата си. Излизаше със съседа, мъж на име Рик Бътлър, който изглеждаше като по-млада и не толкова секси версия на Сам Шепърд²⁸. Имаше няколко кучета и една котка. Дъщеря ѝ учеше в академията „Уестърли“ със стипендия от анонимен дарител.

Е, вече не чак толкова анонимен, защото според документите, които Клеър откри в кабинета на Пол, той бе използвал организация фантом, за да плаща по трийсет хиляди на година, та да може Джулия Дий Делгадо да учи в „Уестърли“.

Клеър намери есето, с което момичето бе спечелило стипендията, редом с още трийсет работи на кандидати от целия щат. Очевидно конкурсът беше нагласен, но произведението на Дий бе доста по-добро от останалите. Разкриваше колко е труден животът на осъдените наркомани в щата Джорджия. На тях им биваха отказвани помощи за храна и подслон. Не можеха да гласуват. Сблъскваха се с дискриминация, когато тръгнеха да си търсят работа. Не им отпускаха стипендии. Често ги изключваха от системата за семейно подпомагане. При положение че са си излежали присъдите, платили глобите и данъците, не заслужават ли и те да бъдат пълноправни граждани като всички нас?

Аргументът ѝ беше много сериозен и убедителен, дори без подсилващото въздействие на снимките, които Клеър бе сложила на бюрото пред себе си.

Благодарение на частните детективи, дето Пол беше наел, за да следят Лидия през годините, имаше достатъчно снимков материал, от който да избира.

Разчорлената Лидия с Дий в едната ръка и чанта с продукти в другата. Видимо изтощената Лидия на спирката пред ветеринарната клиника. Лидия разхожда глутница кучета по улица с дървета от двете страни, за един кратък миг лицето ѝ е спокойно. Качва се в очукания Додж с червеното тиксо вместо стопове. Зад волана на форда с мобилното фризьорско оборудване. Застанала гордо пред собствения си салон. Снимката очевидно бе направена в деня на голямото откриване. Държеше огромна ножица, с която да пререже жълта лента, а дъщеря ѝ и приятелят ѝ хипар я наблюдаваха със задоволство и възторг.

Дий Делгадо. Клеър подреди снимките. Детето на Лидия толкова много приличаше на Джулия, че дъхът ѝ спря.

Вероятно Пол си беше помислил същото, когато бе видял снимките. Не познаваше Джулия, но Клеър пазеше три албума, пълни със семейни фотографии. Зачуди се дали има смисъл да ги сравнява с тези пред себе си. Сети се, че не бе докосвала албумите от години. Ако сега ги отвореше, дали нещо щеше да ѝ подскаже, че Пол ги бе гледал?

Реши, че няма начин да не го е сторил. Явно съпругът ѝ е бил обсебен от Лидия. Всеки септември през изминалите седемнайсет години и половина бе наемал частен детектив, за да я проверява. Всеки път беше използвал различни агенции, ала всички му бяха предоставяли един и същ тип подробни доклади, регистриращи всяка дреболия от живота на сестра ѝ. Кредитни извлечения. Чекове. Данъци. Съдебни заповеди. Рапорти от пробационните инспектори. Преписи от съдебни документи, макар че тази практика беше отпаднала преди петнайсет години. Имаше даже отделен лист, на който бяха отбелязани имената и видовете животни, които притежаваше.

Клеър нямаше абсолютно никаква представа, че съпругът ѝ е правел това. Смяташе, че и Лидия не е знаела, тъй като бе сигурна, че сестра ѝ по-скоро би умряла, отколкото да вземе и цент от него.

Странното беше, че през годините Пол периодично я караше да се свърже с Лидия. Обясняваше ѝ как би дал всичко близките му да са живи и да може да говори с тях. Как Хелън не става по-млада и че навярно ще е добре за Клеър да излекува старите рани. Веднъж дори предложи да я потърси, но тя му бе отвърнала да не го прави, защото искаше ясно да се разбере, че не ще прости на сестра си, задето бе излъгала за него.

— Няма да позволя някой да застане между нас — беше го уверила, а гласът ѝ трепереше от праведен гняв заради неправомерно обвинения ѝ съпруг.

Дали Пол не я беше манипулирал с Лидия, както я бе манипулирал с компютърните пароли и банковите сметки? Клеър имаше лесен достъп до всичко, така че не изпитваше нужда да проверява каквото и да било. Той бе действал много, много хитро, криейки прегрешенията си пред очите ѝ.

Въпросът, който я тревожеше сега, беше на още колко такива прегрешения щеше да се натъкне? Тя се загледа в двете кутии с папки, които бе свалила от кабинета на Пол. Бяха направени от млечнобяла пластмаса. Всяка от тях беше надписана. ЛИЧНО-1 и ЛИЧНО-2.

Клеър не можеше да се насили да провери втората кутия. Първата съдържаше достатъчно неприятни неща, за да ѝ опропасти деня. Папките вътре бяха с различни цветове. Върху етикетите имаше женски имена. Бе разгледала информацията за Лидия по очевидни причини, но бе затворила кутията с десетките други папки с десетки други имена на жени, защото вече бе видяла твърде много от личните глупости на Пол. Не успяваше да се застави да продължава да открива още.

Вместо това отвори телефона с капаче до обърнатото шишенце с перкоцет. Беше си купила апарат с предплатени услуги, който знаеше, че се нарича бърнърфон²⁹. Поне ако можеше да се вярва на „Закон и ред“.

Номера на мобилния телефон на Лидия го имаше в докладите на детективите. Клеър ѝ изпрати съобщение от бърнърфона. Всъщност не беше никакво съобщение, а само адресът ѝ в Дънуди. Искаше да повери останалото на съдбата. Дали Лидия щеше да изтрие адреса, възприемайки го като някаква измама, от рода на призива на свален нигерийски президент, който моли за информация за банковата ѝ сметка? Или може би щеше да го пренебрегне, щом разбереше, че изпращачът е Клеър?

Заслужаваше да бъде пренебрегната. Сестра ѝ беше казала, че един мъж се е опитал да я изнасили, а тя реагира, като повярва на мъжа.

Лидия обаче отговори почти мигновено: Тръгвам.

От обира насам Клеър оставяше портата отворена. Тайничко се надяваше крадците да се върнат и да я убият. Или може би не да я убият, защото това щеше да е жестоко спрямо Хелън. Вероятно просто можеха да я пребият здраво, да изпадне в кома, да се събуди след година и тогава плочките от доминото да са спрели да падат.

Ето го първото домино: Лесно беше да се каже, че човек, който гледа филми за изнасилвания, не проявява непременно интерес към подобен акт в реалния живот, но може би е имало случай в миналото му, когато някой го е обвинил в опит за извършване на такова престъпление?

Второ домино: Ами ако това отдавнашно обвинение не е било лъжливо?

Трето домино: Статистически погледнато, изнасилвачите не изнасилваха само веднъж. Разминеше ли им се, продължаваха да го правят. Дори да не им се разминеше, нивото на рецидивизъм бе толкова високо, че спокойно можеха да сложат въртяща се врата на всеки затвор.

Откъде Клеър знаеше каква е статистиката? Преди няколко години беше доброволка на гореща линия за изнасилени жени, което си беше забавна ирония, ако тогава някой ѝ бе казал какво ще научи след смъртта на Пол.

Така стигна до четвърто домино: Какво всъщност имаше в кутиите на Пандора ЛИЧНО-1 и ЛИЧНО-2? Всеки мислещ човек би предположил, че папките съдържат абсолютно същото като тази на Лидия: доклади, снимки, подробно описание на всяка стъпка на жените, които съпругът ѝ си бе набелязал.

Пето домино: Ако Пол наистина се беше опитал да изнасили Лидия, какво бе сторил на другите?

Клеър беше благодарна на Бог, че нямаха деца. Мисълта замая главата ѝ. Всъщност цялата стая се въртеше. Виното и хапчетата не се погаждаха. Отново усещаше добре познатото смазващо гадене.

Затвори очи. Започна да прави списък в ума си, защото бе прекалено опасно да записва мислите си на лист.

Джейкъб Мейхю: Лъжеше ли той за истинността на филмите? Дали под мантията на закоравял детектив не беше от онзи тип мъже, дето биха излъгали една жена, за да не наранят деликатните ѝ чувства?

Адам Куин: Кои файлове искаше? И той ли беше толкова добър, колкото Пол в прикриването на действителната си природа, дори и когато двамата правеха секс?

Фред Нолан: Защо този отвратителен задник беше в къщата ѝ в деня на погребението? Дали заради филмите, или имаше нещо още по-лошо, което бе скатал в ръкава си?

Пол Скот: Изнасилвач? Садист? Съпруг? Приятел? Любовник? Лъжец? Клеър бе живяла с него през повече от половината от живота си, но нямаше никаква представа кой е всъщност.

Тя отвори очи. Погледна пръснатите перкоцети и помисли да вземе още един. Не разбираше потребността от дрогиране. Предполагаше, че целта е да престанеш да усещаш, ала в интерес на истината бе започнала да усеща всичко доста ясно и отчетливо. Не успяваше да изключи мозъка си. Чувстваше се изнемощяла. Езикът ѝ беше прекалено дебел за устата ѝ. Може би не правеше нещо както трябва. Може би двата валиума, които бе изпила преди час, неутрализираха ефекта. Може би имаше нужда от повече перкоцет. Извади айпада си от чекмеджето на бюрото. Със сигурност щеше да намери някакво видео с инструкции, качено от услужлив наркоман в Ютюб.

Бърнърфонът извибрира. Клеър прочете съобщението на Лидия: Тук съм.

Опря длани на бюрото и се надигна. Или поне се опита да го стори. Мускулите на ръцете ѝ отказваха да се подчинят. Заповяда на краката си да се изпънат и едва не падна, когато цялата стая направи четвърт завъртане наляво.

Звънецът иззвъня. Тя прибра всички снимки и доклади за Лидия в чекмеджето на бюрото. Отпи глътка вино, след което реши да вземе чашата със себе си.

Ходенето не пропусна да отправи своите предизвикателства. Отворените пространства на кухнята и на дневната не представляваха особени препятствия, ала Клеър имаше чувството, че е попаднала в пинбол машина, докато се блъскаше в стените на главния коридор. В крайна сметка се наложи да си свали обувките с токчетата, което не бе сторила до момента само защото двамата с Пол винаги се събуваха, преди да влязат вътре. Всички килими бяха бели. Подът бе от избелен дъб. Стените бяха бели. Дори някои от картините бяха в приглушено бяло. Клеър не живееше в къща. Обитаваше санаториум.

Дръжката на входната врата сякаш се разтегляше и свиваше подобно телескоп извън обсега на погледа ѝ. Смътно различи очертанията на Лидия през матираното стъкло. Разля виното си, като хвана дръжката на вратата. Усети, че се усмихва, макар нищо от случващото се да не беше особено забавно.

Лидия почука на стъклото.

— Тук съм. — Тя най-сетне отвори вратата.

— Господи боже. — Лидия се наведе напред, за да погледне очите на сестра си. — Зениците ти са с размера на десет цента.

— Не мисля, че е възможно — отвърна Клеър, понеже десетцентовата монета определено беше по-голяма от цялата ѝ очна ябълка. Или май това важеше за двайсет и пет центовата?

Лидия влезе, без да чака покана. Остави дамската си чанта до входната врата. Изрита обувките си. Огледа се в антрето.

— Какво е това място?

— Не знам — рече Клеър, вече не го чувстваше като дом. — Имахте ли връзка с Пол?

Устата на Лидия увисна от изненада.

— Просто ми кажи — настоя Клеър, тъй като знаеше от докладите на детективите, че сестра ѝ имаше дете и именно той плащаше за образованието му. Една любовна афера, от която се бе родило това момиченце, беше много по-приемлива, отколкото всички други ужасни предположения защо Пол би се вмъкнал в живота на Лидия.

Тя все още стоеше зяпнала.

— Имахте ли?

— Разбира се, че не. — Изглеждаше разтревожена. — Какво си взела?

— Нембутал и амбиен с водка.

— Не е смешно. — Лидия грабна чашата с вино от ръцете ѝ. Озърна се в празното антре и най-накрая я остави на пода. — Защо ме питаш?

Клеър запази отговора за себе си.

— Изневеряваше ли ти?

Не бе обмисляла нещата от този ъгъл. Изневеряване ли беше да изнасилиш някого? Тъй като несъмнено тъкмо в тази посока падаха всички плочки на доминото. Ако Пол действително се беше опитал да изнасили Лидия, то вероятно бе посегнал и успял с някоя друга, и ако му се беше разминало, сигурно бе пробвал отново.

След това беше наел частен детектив, който да ги следи през остатъка от живота им, за да продължава да упражнява контрол върху тях от своята бърлога над гаража.

Изневяра ли беше това? Клеър знаеше от обучението си в кризисния център, че изнасилването бе свързано с надмощие. Пол определено обичаше да контролира всичко. Сексуалното посегателство върху жени беше ли еквивалентно на това да подредиш консервите в килера с етикетите напред или да заредиш съдомиялната с механична прецизност?

— Клеър? — Лидия щракна силно с пръсти. — Погледни ме.

Сестра ѝ вложи всички усилия, за да го стори. Тя винаги бе смятала, че Лидия е най-красивата от трите. Лицето ѝ беше по-пълно, но старееше много по-грациозно, отколкото Клеър би си представила. Имаше бръчици от смях в ъгълчетата на очите. Имаше красива и умна дъщеря. Имаше приятел, който се бе справил с хероиновата зависимост и който слушаше радио, докато работеше над стар ван на алеята си.

Защо му беше на Пол да знае това? Защо му беше да знае каквото и да било за Лидия? Дебнене ли бе, ако наемеш някой друг да го прави вместо теб? Наблюдаването на някого без негово знание не беше ли също форма на изнасилване?

— Клеър, какво си взела? — попита Лидия. Сега гласът ѝ бе по-мек. Тя разтри ръцете на сестра си. — Миличка, кажи ми какво взе.

— Валиум. — Изведнъж ѝ се прииска да се разплаче. Не помнеше последния път, в който някой я бе нарекъл така. — Малко перкоцет.

— Колко?

Клеър поклати глава, защото нямаше значение. Нищо от това нямаше значение.

— Имахме котарак на име Господин Сандвич.

Лидия остана разбираемо озадачена.

— Добре.

— Наричахме го Шунко, като шунка в сандвич. Винаги се сгушваше между нас. На дивана. В леглото. Мъркаше само когато двамата го галехме.

Лидия наклони глава на една страна, все едно се мъчеше да проумее думите на луда.

— Котките имат усет за хората. — Клеър бе сигурна, че сестра ѝ ще я разбере. Бяха израснали, заобиколени от животни. Не можеха да си покажат носа навън, без да привлекат някое изоставено и бездомно. — Ако Пол беше лош човек, Шунко щеше да усети. — Знаеше, че защитата ѝ не струва, ала не бе в състояние да се спре. — Не си ли чувала, че лошите хора мразят животни?

Лидия поклати глава объркана.

— Недоумявам какво се опитваш да ми кажеш. Хитлер е обожавал кучета.

— Reductio ad Hitlerum³⁰. — Клеър не можеше да престане да цитира съпруга си. — Сравняваш някого с Хитлер, за да спечелиш спор.

— Спорим ли в момента?

— Разкажи ми какво се случи между теб и Пол.

Сестра ѝ въздъхна тежко.

— Защо?

— Защото никога не съм чувала историята ти.

— Не ми позволи да ти я разкажа тогава. Не желаеше да слушаш.

— Сега те слушам.

Лидия се огледа в антрето, като по този начин искаше да покаже на сестра си, че все още я държи на прага, дори не я беше поканила вътре. Не знаеше, че тя не можеше да понесе мисълта да види студената, бездушна къща през нейните очи.

— Моля те — примоли се Клеър. — Моля те, Пепър. Разкажи ми.

Лидия махна с ръка, като че цялото това упражнение не заслужаваше да си губи времето, ала все пак каза:

— Бяхме в колата му. Миатата. Пол сложи ръка на коляното ми. Отблъснах я.

Клеър осъзна, че е затаила дъх.

— Това ли е всичко?

— Наистина ли смяташ, че това е всичко? — Лидия звучеше ядосана. Клеър предположи, че има пълното право да се гневи. — Продължи да кара и аз си помислих: „Добре, просто ще забравим, че тъпият приятел на сестра ми си е сложил ръката на коляното ми“. Но после зави по един път, който не ми беше познат, и изведнъж се озовахме в гората. — Гласът ѝ бе станал мек. Не гледаше Клеър, а се взираше нейде над рамото ѝ. — Той отби. Изключи двигателя. Попитах го какво става и ме удари по лицето.

Клеър усети, че стиска собствените си юмруци. Пол не беше удрял никого през целия си живот. Дори в уличката, когато се бореше със Змията, не бе успял да го удари.

— Бях зашеметена — разказваше Лидия. — Той се покатери върху мен. Помъчих се да го отблъсна. Пак ме удари, но съумях да извърна глава. — Обърна леко глава като актьор, който се опитва да убеди публиката. — Посегнах към дръжката на вратата. Не знам как съм я отворила. Паднах от колата. Пол беше върху мен. Ударих го с коляно. — Тя млъкна и Клеър си спомни курса по самоотбрана. Инструкторът се стремеше да им внуши, че не могат да обезвредят един мъж, като го ударят в слабините, защото е много вероятно да не улучат и само да го вбесят още повече.

Лидия продължи:

— Побягнах. Бях изминала пет или десет метра, когато ме събори. Паднах по лице. Пол се качи отгоре ми. — Тя гледаше надолу към пода. Клеър се запита дали не го прави, за да изглежда по-беззащитна. — Не можех да дишам. Той ме смазваше. Усещах как ребрата ми се огъват, сякаш щяха да се счупят. — Положи ръка върху ребрата си. — Постоянно повтаряше: „Кажи ми, че го искаш“.

Клеър долови как сърцето ѝ спря.

— Все още имам кошмари от начина, по който го изричаше. Прошепна го, все едно беше секси, а всъщност бе адски зловещо. — Потрепери цялата. — Понякога, като заспя по корем, чувам гласа му в ухото си и…

Клеър отвори уста, за да си поеме дъх. Можеше да усети натиска в собствените си ребра, когато Пол я беше притиснал о тухлената стена. Тогава ѝ прошепна в ухото: „Кажи ми, че го искаш“. В онзи момент си помисли, че е глупаво. Никога не ѝ бе говорил по този начин, но въпреки това не я пусна, докато не произнесе думите, които искаше да чуе.

— Какво направи след това? — попита тя.

Лидия сви рамене.

— Нямах избор. Казах му, че го искам. Той свлече панталоните ми. Все още имам белези от ноктите му по кожата си.

Клеър сложи ръка на собствения си крак, там, където Пол я бе одрал.

— И после?

— Взе да разкопчава колана си. Чух свирене, доста силно при това. Бяха двама мъже. Разхождаха се в гората. Помислили, че сме отишли там, за да правим секс. Започнах да викам за помощ. Пол скочи. Хукна към колата. Единият побягна подир него, а другият ми помогна да се изправя. Искаха да се обадят в полицията, но аз се възпротивих.

— Защо?

— Тъкмо бях излязла от ареста за не помня кой път. Пол беше почтен абсолвент, работеше на две места. На кого биха повярвали?

Знаеше на кого бе повярвала Клеър.

— Двамата мъже…

— Гейове, които си търсеха местенце в гората на Южна Алабама, за да правят секс. Ченгетата щяха да разберат в момента, в който си отвореха устите. — Лидия поклати глава, сякаш да покаже колко безполезно би било всичко това. — А и въобще не ми пукаше за самата мен. Единственото, което желаех, бе да го разкарам от теб.

Клеър сложи ръка на челото си. Чувстваше се, като че гори от треска. Все още стояха в антрето. Трябваше да покани Лидия вътре. Трябваше да я заведе в кабинета си.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Казах ти, че съм чиста.

Клеър знаеше това. Детективите на Пол бяха следили сеансите на сестра ѝ и бяха записвали всяка нейна дума.

— Нуждая се от питие. — Клеър взе чашата с вино от пода. Погълна остатъка наведнъж. Затвори очи и зачака. Никакво облекчение.

— Да не би да имаш проблеми с наркотиците и алкохола? — попита Лидия.

Сестра ѝ неохотно понечи да върне чашата на пода.

— Да. Проблемът е, че не ги харесвам особено.

Лидия не успя да отговори, защото антрето беше осветено от фаровете на кола, която се приближаваше по алеята.

— Кой може да е?

Клеър се обърна към видеоекрана до вратата. Двете видяха как черен Форд Краун Виктория спира близо до стълбите.

— Какво търси това хъкълбери тук? — В гласа на Лидия се долавяше паника. — Клеър?

Сестра ѝ се опитваше да овладее собствената си паника. Трескаво мислеше кое ли точно хъкълбери бе дошло. Мейхю, за да се увери, че не е направила копия на филмите? Нолан с неприятните си забележки, противни погледи и влудяващи въпроси, които не даваха да се разбере какво всъщност търси тук? Или пробационният ѝ инспектор? Беше я предупредил, че може да се появи по всяко време и да я тества за дрога.

— В пробация съм — каза на Лидия. — Не трябва да намерят наркотици в кръвта ми. — Помисли за валиума. Спомни си една подробност от папките на Пол. Някога, когато се друсаше, Лидия се бе признала за виновна за притежание на наркотици, та да избегне присъдата. Клеър се помъчи да я избута навътре. — Пепър, размърдай се! Не ми е позволено да имам контакти с престъпници. Може да ме арестуват отново.

Лидия не помръдна. Устата ѝ се движеше, без да издава звук, сякаш в ума ѝ се рояха прекалено много въпроси, за да избере само един от тях. Най-накрая рече:

— Загаси осветлението.

Клеър не знаеше какво друго да стори, тъй че натисна съответния бутон на клавиатурата. Всички светлини на приземния етаж изгаснаха. Може би така щеше да успее да скрие състоянието на зениците си. Двете погледнаха към видеоекрана, лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Задъхваха се, обзети от паника. Един мъж излезе от колата. Висок и едър. Кестенявата му коса бе сресана на една страна.

— Мамка му — простена Клеър, защото в момента умът ѝ не беше достатъчно остър, за да се занимава с Фред Нолан. — Този е от ФБР.

— Какво? — Лидия едва не изписка от страх.

— Фред Нолан. — Клеър настръхна цялата, когато изрече името му. — Той е специален агент от офиса в центъра, истински задник.

— Какво? — Лидия изглеждаше ужасена. — Да не си извършила федерално престъпление?

— Не знам. Може би. — Клеър нямаше време да обмисли въпроса. Превключи на камерата на входната врата. На екрана се появи горната част на главата на Нолан, който се качваше по стълбите.

— Слушай ме. — Лидия снижи глас. — Имаш право да не отговаряш на въпросите му. Не трябва да тръгваш с него, освен ако не те арестува, а ако го стори, не казвай абсолютно нищо. Разбираш ли ме, Клеър? Никоя от тъпите си шеги или забележки. Просто дръж шибаната си уста затворена.

— Добре. — Клеър усети, че започва да изтрезнява, вероятно заради прилива на адреналин в тялото ѝ.

Двете се вторачиха във входната врата и замлъкнаха.

Сянката на Нолан застрашително изпълни матираното стъкло. Той се пресегна и натисна звънеца.

Те се стреснаха от звука.

Лидия направи знак на Клеър да бъде тиха. Караше Нолан да чака, което вероятно беше добра идея. Поне сестра ѝ можеше да успокои дишането си през това време.

Агентът на ФБР позвъни отново.

Лидия пристъпи към вратата. Открехна я съвсем малко и подаде глава. Клеър я виждаше на видеоекрана. Трябваше да вдигне поглед, защото Нолан беше много висок.

— Добър вечер, госпожо. — Той докосна въображаема шапка. — Дошъл съм да разговарям с господарката на къщата.

Гласът на Лидия все още бе писклив и уплашен:

— Тя спи.

— Не стои ли точно зад вас? — Нолан натисна вратата с ръка. Лидия трябваше или да се отдръпне, или да падне. Мъжът се усмихна на Клеър. Подутината под окото му бе започнала да пожълтява. — Лошото на матираните стъкла е, че всъщност не прикриват нищо.

— Какво искате? — попита Лидия.

— Сложен въпрос. — Нолан държеше ръката си на вратата, за да не могат да му я затворят под носа. Погледна към нощното небе. Над предната веранда нямаше козирка. Пол бе казал, че ще загрози силуета на къщата.

— Дъждът май отмина — констатира агентът.

Клеър и Лидия не отвърнаха.

— Аз лично обичам да вали. — Той влезе. Огледа антрето. — Чудесно време да седнеш и да прочетеш някоя книга. Или да си пуснеш някой филм. Харесвате ли филми?

Клеър преглътна с мъка. Защо питаше за филми? Дали беше говорил с Мейхю? Може би имаше тракери на компютрите? Бе взела лаптопа на Пол, за да използва безжичната мрежа. Ами ако Нолан беше следил активността ѝ?

— Госпожо Скот?

Тя съумя да си поеме малка глътка въздух. Застави се да не го пита на сляпо дали е дошъл, за да я арестува.

— Това там вашият ван ли е?

Лидия застина. Нолан говореше на нея.

Той протегна ръка. Не се наложи да я изпъва много. Стоеше толкова близо, че едва разгъна лакътя си.

— Не ни представиха. Агент Фред Нолан, ФБР.

Тя не пое предложената ѝ ръка.

— Мога да се обадя на пробационния ви инспектор да дойде. — Отново се беше обърнал към Клеър. — Ако оставим настрана, че съзнателното и умишлено лъгане и материалното подвеждане на федерален агент се наказват с пет години затвор, строго погледнато не ви е позволено да не отговаряте на въпросите на вашия инспектор. Това са условията на пробацията ви. Нямате право да запазите мълчание. — Нолан се наведе напред и погледна очите на Клеър. — Нямате право да се дрогирате.

— Казвам се Минди Паркър — намеси се Лидия. — Вана го взех назаем от моя механик. Приятелка съм на Клеър.

Агентът я изгледа настойчиво, защото тя не приличаше на приятелките на Клеър. Дънките ѝ бяха от спандекс, а не от деним. Черната ѝ тениска имаше избеляло петно в долната част, сивата ѝ жилетка беше оръфана, сякаш някакво животно я бе дъвкало. Дори не приличаше на прислужница на някоя от приятелките на Клеър.

— Минди Паркър. — Нолан артистично извади бележник със спирала и химикал. Записа си фалшивото име на Лидия. — Доверявай се, но проверявай. Не го ли беше казал Рейгън?

— Защо сте тук? — попита Лидия. — Почти полунощ е. Съпругът на Клеър току-що почина. Тя иска да бъде оставена на мира.

— Все още носите погребалните дрехи. — Нолан обходи с поглед тялото ѝ. — Не че не изглеждате чудесно в тях.

Клеър се усмихна машинално, така правеше винаги когато получеше комплимент.

— Чудя се, госпожо Скот — рече той, — дали бизнес партньорът на съпруга ви е влязъл в контакт с вас?

Устата ѝ пресъхна.

— Госпожо Скот? Господин Куин обаждал ли ви се е?

Тя се насили да отговори:

— Присъства на погребението.

— Да, видях. Много мило от негова страна, че дойде, предвид обстоятелствата. — Агентът преправи гласа си, който прозвуча като лоша имитация на този на Клеър. — „Предвид какво, агент Нолан?“ Не, моля ви, наричайте ме Фред. Имате ли нещо против да ви наричам Клеър? „Не, нямам нищо против, Фред.“

Клеър си придаде най-твърдото възможно изражение.

— Предполагам, знаеш, че съпругът ти е присвоявал пари от компанията? — подметна Нолан.

Клеър усети как устата ѝ зейва от изумление. Трябваше да повтори думите му в главата си, та да успее да попие значението им. Дори тогава не можа да повярва. Пол беше червив с пари. Веднъж, когато бе разбрал, че касиерката в магазина му е върнала повече от необходимото, беше подложена на мъчението да пътува цели трийсет минути обратно, за да поправят грешката.

— Лъжеш — контрира го тя.

— Нима?

Щеше ѝ се да го удари по самодоволната мутра. Това бе някакъв номер. Вероятно Нолан се беше сдушил с Адам и Мейхю или може би действаше сам, и всичко бе заради гадните филми.

— Каквато и игра да играеш, няма да стане.

— Питай Адам Куин, ако не ми вярваш. — Агентът млъкна в очакване, сякаш Клеър щеше да се втурне към телефона. — Той беше човекът, който се обади на федералните. Един от счетоводителите на компанията открил, че три милиона долара са пренасочени към организация фантом, наречена „Литъл Хам³¹ Холдингс“.

Клеър стисна здраво челюст, за да не изпищи. Малкия Шунко беше поредният им прякор за Господин Сандвич.

Нолан се обърна към Лидия:

— Това са доста пари, нали така? Три милки. Хора като теб и мен могат да се пенсионират с такава сума.

Коленете на Клеър омекнаха. Краката ѝ трепереха. Трябваше да разкара Нолан, преди да получи нервен срив.

— Искам да си вървиш.

— А аз искам жена ми да спре да се чука със съседа. — Агентът се подсмихна, все едно си разказваха забавни истории. — Знаеш ли, Клеър, странното е, че подобна сума е капка вода в кофата на човек като твоя съпруг. — Обърна се към Лидия: — Пол притежава двайсет и осем милиона долара на хартия. Или поне притежаваше толкова. За колко е застраховката, която има? — Въпросът бе отправен към Клеър, но тя не отвърна, защото нямаше никаква представа. — Още двайсет милиона — отговори служителят на ФБР. — Което означава, че разполагаш с почти петдесет милиона долара, вдовице Скот. — Той млъкна, за да даде възможност на жените да асимилират тази информация, ала Клеър отдавна не бе в състояние да разбира каквото и да било.

Нолан продължи:

— Много мило от страна на Адам Куин, че се съгласи на извънсъдебно споразумение, пред алтернативата да хвърля съпруга ти в кокошарника. — Дари я с развратен поглед. — Предполагам, че е измислил свой собствен начин да си го върне.

Преднамерената обида я изтръгна от ступора.

— Какво ти дава правото…

— Млъкни, Клеър. — Лидия се изстъпи пред нея. — Трябва да си вървиш.

Той я удостои с крокодилска усмивка.

— Нима?

— Дошъл си, за да я арестуваш ли?

— Може би се налага да го направя?

— Първо, не стой толкова близо до мен, мамка му.

Нолан артистично отстъпи крачка назад.

— Нямам търпение да чуя кое е второто.

— Ей това, задник: ако искаш да я разпиташ, обади се на адвоката ѝ.

Той разтегна устни в крива усмивка на гаргойл.

— Знаеш ли какво, Минди Паркър? Сега, като те гледам, много ми приличаш на Клеър. Като сестри сте.

Лидия не му позволи да се приближи до нея.

— Изчезвай, мамка ти.

Нолан вдигна ръце в знак, че се предава, но всъщност не го стори.

— Просто ми е любопитно. Защо човек, който притежава толкова много бенджамини, краде три милиона долара от собствения си бизнес?

Клеър усети остра болка в гърдите. Не можеше да диша. Земята отново се раздвижи под краката ѝ. Посегна да се опре на стената зад себе си. Вчера, преди да припадне, се почувства по същия начин.

— Ще ви оставя, дами, да се наслаждавате на вечерта си — каза Нолан, излезе на верандата и погледна към нощното небе. — Наистина чудесна нощ.

Лидия тресна вратата. Завъртя френската ключалка. Закри уста с две ръце. Очите ѝ бяха ококорени от страх. Двете се взираха във видеоекрана, докато Фред Нолан влачеше крака по каменните стълби и бавно се отправи към колата си.

Клеър се извърна настрани. Не бе в състояние да гледа повече, но не можеше да спре да го чува. Тихия звук от отварянето на вратата на автомобила му, резкия шум при затръшването ѝ. Грохота на двигателя. Механичния стон на сервоуправлението, когато обърна, след което зави по алеята.

Лидия отпусна ръце. Тя също дишаше тежко като сестра си.

— Какво, по дяволите, беше това, Клеър? — Погледна я шокирана. — Какво, по дяволите, дявол да го вземе?

Клеър беше изгубила дявола преди два дни.

— Не знам.

— Не знаеш? — Лидия крещеше. Гласът ѝ ехтеше, удряше се в полираните бетонени подове и отскачаше към спираловидното стълбище от метал и стъкло. — Как така, дявол да го вземе, не знаеш, Клеър? — Започна да крачи напред-назад в антрето. — Не мога да повярвам. Не мога да повярвам на нищо от това.

Клеър също не можеше да повярва. Филмите. Мейхю. Нолан. Колекцията от папки на Пол — онези, които бе намерила и не смееше да ги прочете. Ами Адам Куин? Сега ѝ бяха казали, че съпругът ѝ е бил крадец. Три милиона долара? Нолан бе изчислил парите му с няколко милиона по-малко. Той цитира само вложеното в банката. Пол не вярваше на фондовата борса. Къщата бе платена. Колите бяха платени. Нямаше причина да краде.

Клеър се засмя на себе си, това бе единственото, дето можеше да направи.

— Защо ми е лесно да повярвам, че Пол е изнасилвач, но не и крадец?

Въпросът накара Лидия да замръзне на място.

— Повярвала си ми.

— Трябваше да го сторя преди много години. — Клеър се оттласна от стената. Почувства се виновна, че е въвлякла сестра си в тази каша. Нямаше право да я излага на опасност, особено след всичко, което се бе случило. — Съжалявам, че те замесих в това. Трябва да си вървиш.

Вместо да отговори, Лидия сведе очи към пода. Дамската ѝ чанта беше от кафява кожа, с размерите на малък сак. Клеър се зачуди дали Пол нямаше снимка на момента, в който я бе купила. Някои от фотографиите очевидно бяха правени с телеобектив, но други показваха толкова близки планове, че можеше да се прочете текстът на купоните, които сестра ѝ винаги използваше в хранителните магазини.

Лидия не биваше да разбира, че Пол я бе следил. Клеър би могла да стори поне това за нея. Тя имаше седемнайсетгодишна дъщеря, чието обучение той бе плащал анонимно. Имаше приятел. Имаше ипотека. Имаше бизнес с две служителки, за които носеше отговорност. Ако научеше, че Пол бе извървял всяка нейна стъпка, щеше да се срине.

— Пепър, наистина трябва да си вървиш — настоя Клеър. — Не биваше да те моля да идваш тук.

Лидия вдигна чантата си. Преметна ремъка през рамо. Сложи ръка на дръжката на вратата, но не я отвори.

— Кога за последно си взе душ?

Клеър поклати глава. Не се беше къпала от сутринта преди погребението на Пол.

— Яла ли си? Слагала ли си нещо в устата си?

Сестра ѝ пак поклати глава.

— Просто… — Не знаеше как да го обясни. Преди няколко месеца бяха ходили на кулинарен курс и Пол не бе чак толкова зле, ала сега, щом си спомнеше съпруга си в кухнята с нож в ръка, единственото, за което можеше да мисли, беше мачетето от филмите.

— Клеър? — Явно Лидия ѝ бе задала и друг въпрос. Чантата ѝ отново беше на пода. Обувките ѝ бяха там, където ги бе оставила. — Иди си вземи душ. Ще ти приготвя нещо за ядене.

— Трябва да си вървиш — повтори Клеър. — Не биваше да те замесвам в това… това… Дори не знам какво е то, Лиди, ама е лошо. По-лошо е, отколкото можеш да си представиш.

— Досетих се вече.

Клеър изрече единствената истина, в която бе сигурна:

— Не заслужавам прошката ти.

— Не съм ти простила, но все още си ми сестра.