Красиви момичета

Седемнайсета глава

— Разкажи ми за връзката между теб и съпруга ти — каза Фред Нолан.

Клеър извърна поглед от самодоволната му мутра. Намираха се в малка стая за разпити в полевия офис на ФБР в центъра. Краката ѝ бяха кръстосани под евтина пластмасова маса. Стъпалата ѝ нервно потропваха. Не забелязваше часовник вътре. Бяха минали часове. Нямаше представа колко, но можеше да прецени, че нейният самоналожен краен срок да каже на Пол как да вземе флашката отдавна бе изтекъл.

— Приятен мъж ли беше? — попита Нолан. — Романтик?

Клеър не отговори. Повдигаше ѝ се от страх. Пол щеше да спре да праща снимки на Лидия. Нямаше какво да го накара. Дали щеше да се разтревожи? Да се разгневи? Знаеше ли, че е в полицията? Дали вече не си изкарваше яда на сестра ѝ?

— Аз самият се опитвам да съм романтичен, но накрая все бъркам нещо. Лалета вместо рози. Билети за погрешното представление.

Клеър усещаше неприятен вкус в устата си. Жестокостта, на която беше способен Пол, ѝ бе добре известна. Какво ли щеше да причини на Лидия заради радиомълчанието ѝ?

— Клеър?

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Лидия. Трябваше да помогне на сестра си.

— Хайде. — Нолан изчака цяла минута, преди да изпусне дълга, разочарована въздишка. — Сама усложняваш положението си.

Клеър погледна към тавана, за да не позволи на сълзите да потекат надолу. Часовникът на тѐслата показваше 18,48, когато отби на паркинга пред сградата на ФБР. Преди колко часа беше това? Дори не знаеше дали още е неделя.

Нолан почука по масата да привлече вниманието ѝ.

— Била си женена за него почти деветнайсет години. Разкажи ми какъв е.

Тя премига, за да пропъди безполезните сълзи. Нищо от това нямаше да върне Лидия обратно. Какво можеше да направи? Сестра ѝ го каза: не беше някакъв супергерой. Никоя от двете не беше. Обърна се към огромното огледало, което заемаше голяма част от стената. Отражението ѝ показваше една изтощена жена със син кръг под лявото око. Пол я бе ударил в лицето. Направо я беше нокаутирал.

Какво ли причиняваше на Лидия?

— Добре. — Нолан реши да пробва отново. — Какво ще кажеш за това: Сокол ли беше, или Смелчак⁵⁹? Кафето със захар ли го пиеше, или без?

Клеър сведе очи към масата. Трябваше да се вземе в ръце. Паниката нямаше да я изведе от тази стая. Нолан се държеше добре засега. Не я бе арестувал заради неспазената уговорка. Беше ѝ позволил доброволно да последва полицая до сградата на ФБР. Когато влезе вътре, ѝ напомни за условията на пробацията ѝ, но не ѝ беше сложил белезници, нито я бе заплашил с нещо по-опасно от това да се обади на инспектора ѝ, за да ѝ направи тест за наркотици.

Поведението му означаваше ли, че е чист, или че работи за Пол?

Клеър се опита да потисне страха си за онова, което можеше да се случи с Лидия, и се насили да се концентрира върху това, което се случваше в тази задушна стая. Нолан не задаваше никакви въпроси за USB драйва или за къщата на Фулър. Не я беше закарал в някой долнопробен мотел, където би могъл да изтръгне тази информация от нея. Не я притискаше, за да изкопчи нещо за капитан Мейхю или за Адам Куин, нито ѝ говореше колко е забавно да гледаш филми през дъждовните нощи. Дълбаеше като свредел за собствената ѝ шибана връзка.

— Колко е часът? — попита Клеър.

— Времето е плосък кръг — отвърна Нолан.

Тя изсумтя малко пресилено. Идеше ѝ да започне да пищи, ако скоро не се махнеше от тук. Телефонът на Лидия бе наврян в сутиена ѝ. Беше го изключила, щом се обади на майка си. Не можеше да прати съобщение или да звънне на Пол. Не знаеше номера на адвоката си. Нямаше как да потърси Рик, след като му каза да вземе Дий и да избягат колкото се може по-далеч.

През последните двайсет и четири години Клеър не беше молила Хелън за нищо. Защо, за бога, си бе помислила, че това е добра идея?

— Клеър?

Най-накрая погледна към Нолан.

— За пети път ми задаваш вариант на един и същ въпрос.

— Трябва да ме изтърпиш.

— Колко още?

— Свободна си да си вървиш. — Посочи вратата, ала и двамата знаеха, че е свободна да отиде при пробационния си инспектор, тъй като агентът бе наясно, че има непозволени лекарства в организма ѝ. Може би дори и че има револвер в колата ѝ. Беше го прибрала в джоба на шофьорската врата, защото ѝ се струваше по-сигурно да го скрие там, отколкото в багажника.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя.

— Ще извикам жена агент, за да те ескортира.

Клеър стисна челюст. Три пъти беше поискала да отиде до тоалетната. Три пъти жена агент я отвеждаше до отворена кабинка и я наблюдаваше, докато си вършеше работата.

— Да не би да се страхуваш, че ще се удавя в тоалетната чиния?

— Може би имаш някакви наркотици, скрити в дрехите ти? Доста се въртиш около сестра си напоследък.

Ето че изигра картата си. Клеър не се хвана на въдицата.

— Навярно няма да е лошо да се обадя на жена агент да те претърси. — Нолан запази мълчание достатъчно дълго, за да я изпоти. Не ѝ пукаше дали щяха да намерят револвера в тѐслата, но телефонът на Лидия беше единствената ѝ връзка с Пол.

Нямаше парола на апарата. Можеше да чуе лекцията на съпруга си за това колко е важно да се използват пароли.

Нолан стовари длани върху масата.

— Зна’ш ли к’во, Клеър, наистина трябва да започнеш да отговаряш на въпросите ми.

— Защо?

— Защото работя за ФБР. Нашите винаги побеждават.

— Продължаваш да го повтаряш, но не смятам, че тези думи означават онова, което си мислиш.

Нолан закима одобрително.

— Пра’иш се на Иниго Монтоя⁶⁰. Харесва ми.

Клеър погледна в огледалото и се зачуди кой ли велик и могъщ Оз ги наблюдаваше. Джони Джаксън беше първото ѝ предположение. Капитан Джейкъб Мейхю. Та даже и Пол. Според нея съпругът ѝ имаше топки да дойде във ФБР и да я гледа как се гърчи. Може би го бяха поканили.

Нолан попита:

— Би ли определила връзката си с Пол като добра?

Клеър реши да отговори, защото протакането не бе довело до нищо последните пет пъти.

— Да. Бих казала, че връзката със съпруга ми беше добра.

— Защото?

— Защото със сигурност знаеше как да ме чука.

Нолан схвана основното.

— Винаги съм се чудил какво е усещането да караш ламборгини. — И ѝ намигна. — Самият аз си падам повече по Пинто⁶¹.

Клеър не смяташе самоиронизиращите се мъже за привлекателни. Взря се в двупосочното огледало.

— Пол беше добър приятел с Джони Джаксън. Познаваш ли го?

— Конгресмена? — Нолан се размърда на стола си. — Естествено. Всеки го е чувал.

— Той направи доста за Пол.

— Така ли?

— Да. — Клеър не отлепяше очи от огледалото. — Даде милиарди на „Куин + Скот“ под формата на държавни поръчки. Знаеше ли това?

— Знаех.

Тя премести погледа си върху Нолан.

— Искаш ли да ти разкажа за конгресмен Джаксън и за връзката му с Пол?

— Разбира се. — Тонът му беше равен. — Бихме могли да започнем от там.

Клеър го изучаваше внимателно. Не можеше да го разчете. Страхуваше ли се? Или нямаше търпение да чуе какво ще му каже?

— В началото на деветдесетте Джони е бил агент на ФБР.

— Вярно е.

Тя чакаше за още.

— И?

— Той беше един от най-калпавите агенти, които Бюрото някога е имало.

— Не помня да съм срещала подобно определение в официалната му биография.

Нолан сви рамене. Не ѝ се струваше изплашен, че Джаксън ще разбие огледалото и ще го удуши.

— Присъства на всички пресконференции със семейство Килпатрик — подхвърли Клеър.

— Казах, че беше калпав агент, а не калпав политик.

Все още не можеше да разчете изражението му.

— Не ми приличаш на негов почитател.

Нолан сплете ръце върху масата.

— На пръв поглед изглежда, че сме постигнали някакъв напредък, но когато се върна към последните няколко минути от разговора ни, имам усещането, че ти ме разпитваш, а не аз теб.

— Ще станеш страхотен детектив един ден.

— Само да не си кръстосала пръсти. — Нолан се ухили. — Искам да ти кажа нещо за ФБР.

— Вие винаги побеждавате.

— Разбира се, но освен с терористи, похитители, обирджии на банки, педофили — онези гадни изнасилвачи — ние се занимаваме и с нещо друго — с куриози. Знаеше ли това?

Клеър не отвърна. Нолан определено не изнасяше тази реч за първи път.

Той продължи:

— Та ето за какво говоря. Местните ченгета се натъкват на някакъв куриоз, който не могат да разгадаят, и ни го пращат на нас, и ние или се съгласяваме, че наистина е куриоз, или не се съгласяваме. Обикновено, ако се съгласим, излиза, че не става въпрос за един, а за много куриози. — Нолан вдигна показалеца си. — Куриоз номер едно: Съпругът ти присвоява три милиона долара от собствената си компания. Само три милиона. Това е куриоз, защото сте червиви с пари, нали?

Клеър кимна.

— Куриоз номер две. — Агентът вдигна втори пръст. — Пол е учил в колежа с Куин. Делили са една стая в общежитието, а след това, когато са влезли в университета, са живели в общ апартамент. Куин е бил кум на сватбата ви, после са започнали съвместен бизнес, нали така?

Тя кимна отново.

— Били са най-добри приятели почти двайсет и една години и ми се струва интересно, че след двайсет и една години Куин разбира, че най-добрият му приятел краде от компанията им, тази, която са изградили заедно от нищото, но вместо да отиде при приятеля си и да му каже „Хей, какво става, приятелче?“, отива право във ФБР.

Нолан представи нещата по доста любопитен начин, ала Клеър отвърна само:

— Така е.

Той вдигна трети пръст.

— Куриоз номер три: Куин не се е обърнал към ченгетата. А към ФБР.

— Вие имате отдел, който се занимава с финансови престъпления.

— Чела си сайта ни. — Нолан изглеждаше доволен. — Нека обаче те попитам отново: Това ли ще направиш, ако най-добрият ти приятел от двайсет и една години открадне малка, почти нищожна сума от безмерно богатата ти компания — ще посегнеш към най-голямата и най-дебелата тояга, за да се ебаваш с него?

Въпросът я наведе на един по-различен отговор: Адам беше предал Пол на ФБР, което означаваше, че двамата не се разбираха. Или Адам Куин не знаеше за филмите, или знаеше и се опитваше да прецака Пол.

Клеър попита Нолан:

— Какво направихте след това?

— Какво имаш предвид?

— Разследвали сте сигнала, подаден от Адам. Разговаряли сте със счетоводителите на „Куин + Скот“. Проследили сте пътя на парите и сте стигнали до Пол. И после?

— Лично аз го арестувах.

— Къде?

— Къде? — повтори Нолан. — Странен въпрос.

— Трябва да ме изтърпиш.

Той отново се ухили. Наистина се забавляваше със случващото се.

— Арестувах го в шикозния му офис малко по-надолу на тази улица. Сложих му белезниците собственоръчно. Изведох го през централното лоби.

— Изненадал си го. — Тя знаеше какво оставя Пол след себе си, когато биваше изненадан. — Провери ли компютъра му?

— Още един странен въпрос.

— Ти си имаш твоите куриози, а аз си имам моите странни въпроси.

Нолан забарабани с пръсти по масата.

— Да, проверих го.

Клеър кимна, но не поради причината, за която би си помислил той. Ако Адам знаеше за филмите, щеше да се увери, че не са в компютъра на Пол, когато ченгетата са пристигнали. Първото, което съпругът ѝ би направил, е да размаха пръст към партньора си. А това означаваше, че Фред Нолан току-що ѝ бе предоставил неоспоримо доказателство, че в крайна сметка Адам не е замесен в страничния бизнес на Пол.

— Е, какво ще кажеш? — попита агентът на ФБР. — Quid pro quo, Кларис?⁶²

Погледите им се срещнаха отново, този път изпълнени с надежда, а не с враждебност.

Можеше ли да се довери на Фред Нолан? Той работеше за ФБР. Но това се отнасяше и за Джони Джаксън. Може би грубите му приказки за конгресмена имаха за цел да я заблудят. Дай малко/вземи малко повече. Или просто беше искрен. Пол винаги ѝ казваше, че не се доверява на хората, че задържа всичко в себе си.

— Какво искаш да знаеш? — попита тя.

Усмивка пробяга по лицето на агента.

— Пол даде ли ти нещо, преди да умре?

Ключодържателят. Клеър едва не се изсмя от облекчение. Цялото това заиграване беше заради флашката.

Реши да се прави на тъпа.

— Да не би да пускаш някакъв сексуален намек, задето аз и съпругът ми бяхме в онази уличка?

— Не. — Въпросът очевидно го нокаутира в собствената му игра. — Съвсем не. Само държа да знам дали не ти е предал, поверил нещо. Каквото и да е. Голямо или малко…

Клеър стана.

— Отвратителен си.

— Чакай. — Нолан също стана. — Не съм някакъв задник.

Тя подхвърли една от остроумните забележки на баба Джини.

— Ако казваш, че не правиш нещо, то навярно го правиш.

— Искам да седнеш. — Беше приключил с игричките. В тона му не се долавяше нотка на флирт, нито на закачка. — Моля те.

Клеър седна и изправи гръбнака си. Можеше да почувства силата, която се вливаше в нея. Нолан бе на път да сложи всичките карти на масата, а тя знаеше каква ще е първата, преди още да я беше извадил.

— Той е жив.

— Франкенщайн ли? — учуди се Клеър.

— Не. — Нолан приглади вратовръзката си. — Пол. Той не е мъртъв.

Тя изкриви лице с надеждата да наподоби гримаса на изумление.

— Съпругът ти е жив.

— Писна ми от глупостите ти, агент Нолан. — Опита се да звучи надменно. — Знаех, че не си пример за подражание, но не смятах, че си толкова жесток.

— Съжалявам. — Разтвори ръце, все едно нищо от това не беше по негова вина. — Просто съм честен с теб. Съпругът ти е жив.

Клеър се постара да покаже изненада, ала ѝ се стори, че не се справи. Отмести поглед. Хладното държание винаги бе работило в нейна полза.

— Не ти вярвам.

— Дотук с глупостите — отсече Нолан. — Помогнахме му да инсценира смъртта си.

Тя задържа погледа си настрани. Напомни си, че не трябваше да е запозната с престъпленията на Пол.

— Казваш ми, че ФБР е помогнало на съпруга ми да инсценира смъртта си заради три милиона долара?

— Не, всичко, което ти казах, е истина. Обвинението за присвояване бе свалено. Нещата бяха уредени между съпруга ти и неговия партньор. Но попаднахме на други интересни факти, докато разследвахме сигнала. Много по-куриозни от изчезналите пари. — Нолан не поясни. — Открихме, че Пол има информация, която ни трябва. Опасна информация. Животът му щеше да е в опасност, ако се разчуеше, че е проговорил, а ни беше нужен жив, за да свидетелства в съда.

Бузите ѝ бяха мокри. Тя плачеше. Защо ли?

Нолан додаде:

— Замесен е в някои неща — лоши неща — с някои лоши хора.

Клеър докосна лицето си с пръсти. Сълзите бяха истински. Как беше възможно това?

— Пол поиска да влезе в Програмата за защита на свидетелите. — Нолан ѝ даде възможност да каже нещо. Тъй като не го стори, продължи: — Шефовете ми имаха чувството, че планира да избяга, затова изместихме напред датата, на която трябваше да се случи. Пресрещнахме го, когато отиваше на среща с теб, сложихме му фишеци — това е нещо като малък балон с фалшива кръв — и му казахме да се шмугне в онази уличка.

Клеър се взря невярващо в мокрите върхове на пръстите си. Не беше възможно да плаче за Пол. Не беше толкова глупава. За себе си ли плачеше? За Лидия? За майка си, която никога нямаше да дойде?

Погледна към Нолан. Той бе спрял да говори. Трябваше да каже нещо сега, да зададе въпрос или да направи коментар.

— Знаехте ли, че Пол отива на среща с мен? — попита. — Че аз ще стана свидетел на всичко?

— Това беше част от споразумението. — Този път Нолан отмести поглед настрани. — Искаше да се случи пред теб.

Ръцете на Клеър отново трепереха. Копнееше за момент, в който никоя част от тялото ѝ нямаше да се тресе от гняв, страх, омраза и усещане за предателство.

— Парамедиците…

— Бяха агенти под прикритие. Детектив Реймън също участва.

— Мъжът от погребалната агенция?

— Изумително е на какво са готови хората, когато им кажеш, че ще пратиш данъчните да проверят финансовите им документи.

— Попитаха ме дали искам да видя тялото.

— Пол каза, че няма да поискаш.

Клеър стисна юмруци. Мразеше го, че я познава толкова добре.

— Ами ако беше сгрешил и пожелаех да го видя?

— Нещата не са като по телевизията. Щяхме да ти покажем изображение на екран. Обикновено тялото е в друго помещение с насочена към него камера.

Клеър поклати глава. Не можеше да си представи мащаба на заблудата, която бе приложена. И всичко това, за да се помогне на Пол. Да му се осигури нов живот без нея.

— Съжалявам. — Нолан бръкна в сакото си. Подаде ѝ кърпичка. Тя се вторачи в прилежно сгънатото бяло парче плат. Инициалите му бяха избродирани в ъгъла.

Изрече онова, което искаше да каже на Пол:

— Гледах го как умира. Беше в ръцете ми. Почувствах как кожата му изстива.

— Много неща могат да се случат в главата ти, когато се озовеш в подобна кошмарна ситуация.

— Смяташ, че съм си ги въобразила? Видях как кръвта му изтича.

— Да, поставихме му два фишека. Може би и един щеше да е достатъчен.

— Ами ножът…

— Също беше фалшив. От онези, дето се прибират навътре. Фишеците се нуждаят от съвсем леко натискане.

— Убиецът… — Клеър си спомни татуираната змия на врата на мъжа. — Изглеждаше истински.

— Да, той действително е гаден тип. Един от информаторите ми, дребен наркопласьор, който би направил всичко, за да не влезе в затвора.

Клеър постави ръка върху главата си, там, където Змията едва не ѝ бе смъкнал скалпа.

— Съжалявам. Малко се увлече. Но Пол се отклони от сценария и моят човек се ядоса. Онова накрая, когато съпругът ти се превърна в костенурка нинджа, не беше в програмата.

Клеър попи очите си с ъгълчето на кърпичката. Все още плачеше. Това бе лудост. Тя не скърбеше. Защо тогава плачеше?

— Линейката докара Пол на паркинга долу — продължи Нолан. — Трябваше да има информация у себе си, но, изненада, нямаше. — Очевидно агентът на ФБР още беше бесен. — Каза ми, че е в колата му. Изчакахме да се стъмни съвсем. Бяхме само двамата. Явно предоверяване. Вървяхме по улицата и обсъждахме следващите ходове — съпругът ти имаше поглед върху цялостната картина, — след което стигнахме до колата му и започна да рови в жабката, аз си мислех: „Какво става, мамка му? Да не би да приличам на глупак, който иска да бъде изигран?“, а той ми вика: „Ето я“, и аз решавам, че просто е бил задник, защото наистина е голям задник, и той излиза от колата, а аз протягам ръка като някое тъпо дете, дето чака да получи бонбон, и прас, задникът ме нокаутира.

Клеър погледна жълтолилавото петно под окото му.

— Знам, знам. — Посочи мястото. — Тръшна ме, все едно бях чувал с картофи. Привидяха ми се звезди, а тоя задник прекоси улицата като шибана ученичка. Обърна се, когато стигна до ъгъла, и ми показа ето това. — Нолан вдигна двата си палеца и устните му се изкривиха в изкуствена усмивка. — Докато успея да отлющя жалкия си задник от тротоара и да стигна до ъгъла, вече се беше изпарил. — Агентът изглеждаше едновременно раздразнен и впечатлен. — Трябва да призная, че макар да не е единствената, това е една от причините, поради която силно желая да намеря съпруга ти.

Клеър поклати глава. Все още не долавяше докрай смисъла. Пол бе помолил ФБР да го вкара в Програмата за защита на свидетелите? Никога не би допуснал някой друг да контролира живота му. Нямаше да може да работи като архитект. Не биха му позволили да привлича вниманието към себе си или към кариерните си постижения. Трябваше да има нещо друго, което бе искал да получи от ФБР. Пропускаше някоя подробност или случайно изтървана дума, която да завърши пъзела.

— Виж, съзнавам, че се държах като задник — каза Нолан, — но не бях сигурен дали знаеш за извънкласните дейности на съпруга си.

— Присвояването?

— Не, не това. Както отбелязах, този случай е затворен. Имам предвид другите неща.

Клеър го изгледа с недоверие. Как бе възможно някой да си помисли, че ако знаеше за филмите, би стояла безучастно? Нолан обаче не ги беше споменал. Каза единствено, че Пол познава някои лоши хора, които са замесени в някои лоши неща.

— В какво друго е бил замесен? — попита тя.

— Може би е по-добре да не знаеш — отвърна агентът. — Очевидно е, че те е държал на тъмно. Приеми го като благословия. Виждам треперещите ти ръце, объркването в очите ти. Трябва да проумееш, че мъжът, когото си обичала, човекът, за когото си смятала, че си омъжена, е мъртъв. Той вече не съществува. По дяволите, може би никога не е съществувал.

Нолан не ѝ казваше нищо ново.

— Защо мислиш така?

— Прегледа го психиатър. Това е едно от условията на Програмата за защита на свидетелите — както и на Маршалската служба⁶³, — винаги искат профил на всеки, който влиза в нея. Един вид „пищов“, за да могат да предвидят поведението му.

Клеър се съмняваше някой да може да предвиди поведението на съпруга ѝ, та даже и цял стадион с психиатри.

— И?

— Той е с наченки на психопатия, без склонност към насилие.

Грешаха относно насилието.

— С наченки? — попита тя. Защо ли ѝ се искаше да се хване за това: да смята, че Пол не е пълен психопат, понеже все още беше способен да я обича?

Нолан отговори:

— Водил е паралелен живот. От една страна, е бил мъжът, оженил се за тази красива жена, с успешна кариера и живеещ в къща за милиони долари, а от друга — истинският тип, който не е много приятен.

— Не е много приятен — повтори като ехо Клеър. Само какво шибано омаловажаване на фактите. — Каза, че са го определили като несклонен към насилие.

— Така е, но аз съм глупакът, дето отнесе юмрук в окото, и имам право да мисля другояче.

— Защо му помагахте, щом е толкова лош?

— Защото истинският Пол Скот знае самоличността на един много лош човек, който трябва да лежи в затвора доста дълго. — Нолан погледна в огледалото. — Това е всичко, което мога да ти кажа. Точно и ясно, без никакви глупости. Така работи системата. Правиш нещо лошо и ние те пускаме, ако можеш да ни посочиш някой, извършил нещо по-лошо от теб. Повярвай ми, става въпрос за адски много по-лошо.

Клеър сведе очи към ръцете си. Хитрецът Пол. Не беше заблудил само нея със своите режисьорско-редакторски способности. Беше заблудил дори Федералното бюро за разследване. Те бяха открили отвратителните филми в работния му компютър и той бе размахал пред лицата им самоличността на маскирания в замяна на свободата си.

Зададе на Нолан въпрос, който бе сигурна, че в крайна сметка ще зададе на себе си:

— Каза, че искал да влезе в Програмата за защита на свидетелите. Щял е да ме напусне? Просто така?

— Съжалявам, но повярвай ми, за теб е по-добре.

— Адам Куин знае ли за другите неща, в които Пол е бил замесен? Името на лошия човек?

— Не. Как ли не го разпитвахме, на шиш го въртяхме. Няма представа. — Нолан забеляза безпокойството ѝ. — Разбирам защо си изневерила на съпруга си. Той не те заслужава.

Клеър беше съгласна, ала бе хванала агента в лъжа.

— Ако Пол е планирал да избяга, защо ще ми дава нещо, преди да отидем в уличката?

— Резервен план? — подхвърли Нолан. — Не е бил сигурен, че ще успее да ме нокаутира.

— Искам да си изясним положението. — Тя обърна всички карти, които бе извадил, за да може да ги види от нейната гледна точка. — Хванали сте Пол да прави нещо лошо, по-лошо от присвояването на пари. Той ви е казал, че знае самоличността на въпросното страшилище. Отвел те е до колата си, за да ти покаже доказателства, които, предполагам, са били снимки или документи, съхранени на хартия, диск, флашка или нещо подобно? Нещо, което би могло да се побере в жабката на колата му? И което е можел да ми даде, преди да свием в уличката?

Нолан сви рамене, но Клеър вече можеше да го разчете. Ясно виждаше, че започва да се изнервя.

— Каза също, че животът му е щял да бъде застрашен, ако се разбере, че е предоставил информация за страшилището.

— Точно така.

— Това ви дава всички преимущества. Пол се нуждае повече от вас, отколкото вие от него. Искам да кажа, да, вие искате да приключите успешно случая, но той иска да живее. Каза, че животът му е в опасност. Вие сте единствените с достатъчно ресурси да го защитите. Тогава защо се крие от вас?

Агентът не погледна в огледалото, ала вече беше без значение.

Клеър се опита да види ситуацията от различен ъгъл — от ъгъла на Пол.

Съпругът ѝ бе избягал от Нолан, само че не беше офейкал в някоя островна държава, с която няма споразумение за екстрадиция. Не се съмняваше, че има скрити пари, които го чакат някъде. Вероятно вече си беше поръчал новия „Гладиатор“ за гаража. По телефона ѝ бе признал, че времето го притиска, това обаче не обясняваше защо продължава да се навърта наоколо. ФБР не можеше да го открие, но както би казала Лидия: „Е, и какво?“. Пол беше свободен човек. Нямаше нужда да влиза в Програмата за защита на свидетелите. Нямаше нужда от ФБР. Нямаше нужда от нищо.

Освен от онова, което бе на флашката.

Вратата се разтресе, когато някой стовари юмрук върху крехкото дърво.

— Клеър!

Тя разпозна разгневения глас на адвоката си. Уин Уолас, Полковника.

— Клеър! — Уин пробва дръжката. Беше заключено. — Дръж си устата затворена!

— Можеш да откажеш услугите му — рече Нолан.

— За да продължиш да ме лъжеш ли?

— Клеър! — провикна се отново Уин.

Тя стана.

— Задаваш грешния въпрос, Фред.

Уин се помъчи да отвори вратата с рамо. Чу се силно пукане.

— Подскажи ми правилния — каза Нолан.

— Пол не ти е дал информацията, която искаш, следователно животът му не е в опасност. Вероятно вече е на някой плаж. Защо му е да се размотава наоколо?

Нолан се опули като куче, увиснало на въже.

— Видяла си се с него?

Клеър отвори вратата.

Уин Уолас връхлетя в стаята.

— Какво, по дяволите, се случва тук?

Нолан понечи да стане, но Полковника го блокира и попита:

— Кой, да го вземат мътните, си ти? Искам личния ти номер и името на началника ти на мига.

— Клеър — примоли се агентът, — не си тръгвай.

Тя се отправи към вратата. Бръкна в сутиена си и извади телефона на Лидия. Металът беше горещ. Натисна бутона, за да включи апарата. Вторачи се в екрана. Надяваше се да има съобщение от Пол.

— Захарче?

Клеър се обърна. Запита се дали не халюцинира.

— Мамо?

Хелън беше на път да се разплаче.

— Обиколихме половината щат. Не искаха да ни кажат къде си. — Сложи ръка на лицето на дъщеря си. — Добре ли си?

Клеър отново се разтрепери. Не можеше да се спре. Все едно се намираше на брега в разгара на ураган. Всичко отвсякъде я шибаше.

— Ела с мен. — Хелън я хвана за ръката. Дръпна я навън в коридора. Не изчакаха асансьора. Майка ѝ я поведе по стълбите. Погледна към телефона, докато я следваше. Сигналът беше силен. Нямаше никакви пропуснати обаждания. Нито гласови съобщения. Имаше само едно, което бе снимка, изпратена две минути след като изключи телефона. Лидия все още беше в багажника. По лицето ѝ не се забелязваха нови подутини или рани, но очите ѝ бяха затворени. Защо бяха затворени?

— Още малко остана — каза Хелън.

Клеър прибра телефона в задния си джоб. Лидия бе премигнала, когато Пол беше щракнал с фотоапарата. Или просто бе изморена. Или бе затворила очи, за да ги предпази от слънцето. Не, на снимката беше тъмно. Може би му правеше напук. Не искаше всичко да става по волята на Пол. Опитваше се да му създаде неприятности, защото такава си беше Лидия.

Коленете ѝ омекнаха. Едва не се препъна и не падна. Хелън ѝ помогна да преодолее последните стъпала. Най-накрая видя стрелката към фоайето. Вместо да минат през предната врата, майка ѝ я поведе към аварийния изход.

Слънчевата светлина беше слаба, но въпреки това Клеър заслони очи с ръка. Огледа се наоколо. Намираха се на ъгъла на „Пийчтрий“ и „Алегзандър“. Трафикът бе започнал да се усилва.

— Колко е часът? — попита майка си.

— Пет и половина сутринта.

Клеър се облегна на стената. Беше прекарала близо единайсет часа в тази сграда. Какво можеше да причини Пол на Лидия за единайсет часа?

— Клеър?

Очакваше майка ѝ да ѝ се скара и да ѝ поиска обяснение защо е било необходимо да намери адвоката ѝ и да я спаси от ФБР.

Вместо това Хелън погали бузата ѝ и попита:

— Какво мога да направя, за да ти помогна?

Клеър остана безмълвна от благодарност. Имаше чувството, че са минали десетилетия, откакто някой ѝ бе предложил нещо толкова просто и искрено като помощ.

— Миличка — додаде Хелън, — няма нещо, което да не може да се поправи.

Майка ѝ дълбоко грешеше, но тя се насили да кимне.

Хелън отметна косата ѝ.

— Ще те заведа у нас, става ли? Ще ти направя супа, ще си легнеш, за да поспиш малко, и след това ще говорим. Или няма. Както кажеш, миличка. Каквото се иска от мен, ще го сторя.

Клеър усети как започва да се пречупва. Извърна се настрани, защото алтернативата беше да се отпусне в ръцете на майка си и да ѝ разкаже всичко.

— Захарче? — Хелън я погали по гърба. — Кажи ми какво да направя за теб.

Тя понечи да отвърне, че няма какво да се направи, ала в миг забеляза позната физиономия на около петнайсет метра от тях.

Детектив Харви Фолк. От полицейския участък в Дънуди. Капитан Мейхю го беше извикал, за да свърже масивния харддиск с компютъра му, та да може да заяви на Клеър, че всичко във филмите, които Пол бе гледал, е фалшиво.

Харви се бе облегнал на перилата. Сакото му беше отворено и се виждаше оръжието му. Въобще не се срамуваше да го показва. Гледаше право към Клеър. Усмихна се под рошавия си мустак.

— Клеър? — Хелън звучеше още по-притеснена. Тя също бе забелязала мъжа. — Кой е…

— Тѐслата е паркирана долу на третото ниво. — Извади ключа от джоба си. — Искам да я преместиш в „Мариот Маркиз“, ще го направиш ли? На паркинга за гости. Остави талона на седалката и скрий ключа зад автомата за паркинга в лобито.

Истинско чудо бе, че Хелън още не беше поискала обяснение.

— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш?

— Не.

Тя стисна ръката на дъщеря си, преди да тръгне.

Клеър изчака майка ѝ да се изгуби в сградата на ФБР. Спусна се надолу по улицата. Постара се да не надзърта през рамо, докато не стигна до ъгъла. Пресече на червено и избегна едно жълто такси. Пое по „Уест Пийчтрий“ към центъра. Най-накрая погледна назад.

Харви беше на трийсетина метра зад нея. Ръцете му бяха свити в лактите, опитваше се да я настигне. Сакото му се вееше. Пистолетът му бе тъмен и заплашителен на фона на бялата риза.

Клеър ускори крачка. Помъчи се да контролира дишането си. Да успокои сърцето си. Отново погледна назад.

Харви беше на двайсетина метра.

Телефонът на Лидия иззвъня. Тя го извади от задния си джоб и започна да тича. Погледна към екрана. НЕПОЗНАТ НОМЕР.

— Забавлява ли се във ФБР? — чу гласа на Пол.

— Лидия добре ли е?

— Не съм сигурен.

Клеър пак прекоси улицата. Една кола едва спря на сантиметри от хълбока ѝ. Шофьорът изкрещя през отворения прозорец.

— Искаш ли тази флашка, или не? — попита тя.

— Лидия е добре. Какво каза на ФБР?

— Нищо. Затова ме държаха толкова дълго. — Погледна през рамо. Харви беше по-близо, може би на петнайсет метра зад нея. — Едно ченге е по петите ми. Един от хората на Мейхю.

— Отърви се от него.

Клеър прекрати разговора. Познаваше тази част на града, защото бе работила във Флатайрън Билдинг, когато се преместиха в Атланта. Мразеше работата си. Отправяше се на дълги разходки по време на обядите, връщаше се късно и флиртуваше с шефа си, за да я пуска да си ходи рано.

Втурна се да бяга отново. Харви бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Той бе едър мъж с голяма крачка. Скоро щеше да я настигне.

Клеър зави на ъгъла на Спринг Стрийт. Хукна с всички сили. Вече се намираше на следващия ъгъл, когато Харви заобиколи сградата. Стигна средата на страничната улица. Погледна през рамо. Полицаят все още не се бе показал иззад ъгъла. Трескаво се заозърта за път за бягство. Страничните входове на компания „Съдърн“ бяха най-близката възможност. Имаше шест стъклени врати плюс една голяма въртяща се в далечния край. Опита първата, беше заключена. Пробва следващата, после и тази до нея. Погледна назад. Харви още го нямаше, но със сигурност не беше далеч. Опита друга врата и ѝ се прииска да се срита, че не се бе отправила първо към въртящата се. Хлътна в отворената ѝ паст. Натисна стъкленото крило толкова силно, та двигателят изръмжа.

Достъпът до лобито беше препречен със стъклени прегради. Сънливият пазач се усмихваше зад бюрото си. Вероятно я беше наблюдавал как пробва вратите една подир друга.

— Съжалявам. — Клеър извиси гласа си с няколко октави, за да прозвучи безпомощна. — Знам, че не е редно да ви моля, но може ли да използвам тоалетната?

Мъжът се усмихна.

— Готов съм на всичко за една красива дама. — Пресегна се под бюрото и отвори една от стъклените прегради. — Вървете направо към главното лоби на „Уест Пийчтрий“. Тоалетните са вдясно.

— Много ви благодаря. — Клеър тръгна бодро напред. Погледна зад гърба си. Харви бягаше към страничните врати.

Имаше две секунди да си поеме въздух, преди да я погне отново.

Скри се в рамката на един от асансьорите. Подаде глава навън, за да може да следи полицая. Харви стигна до сградата. Опита една от заключените врати. Видимо беше запъхтян. Дъхът му замъгли стъклото. Избърса го с ръкава на сакото си. Долепи ръце до него, заслони очи и надзърна вътре.

Пазачът измърмори нещо под мустак.

Клеър притисна гръб о вратите на асансьора.

Харви се отлепи от стъклото. Вместо да си тръгне, се насочи към въртящата се врата. Тя се напрегна. Можеше да каже на охранителя, че този мъж я преследва. Тогава Харви щеше да размаха значката си. Би могла да се промъкне до предния вход и да се върне на улицата.

Или да остане тук.

Харви не влезе. Все още стоеше отвън. Главата му беше обърната надясно. Нещо на „Уест Пийчтрий“ бе привлякло вниманието му.

Клеър затаи дъх, докато полицаят не хукна към онова, което го беше разсеяло.

Излезе от рамката на асансьора. Мина отново покрай стъклената преграда.

— Благодаря ви! — каза на пазача.

Мъжът докосна шапката си.

— Пожелавам ви приятен ден.

Клеър отвори вратата. Съвсем не смяташе, че е в безопасност. Хукна пак към Спринг Стрийт. Зави наляво по „Уилямс“. Краката ѝ отскачаха от напукания тротоар. Въздухът бе влажен от лекия дъждец. Погледна зад гърба си, бягайки. Опита се да се ориентира. Не беше добра идея да остане на улицата. Трябваше да се скрие някъде, ала бе прекалено рано и заведенията още не бяха отворени.

Телефонът на Лидия иззвъня. Клеър не забави крачка, докато отговаряше:

— Какво?

— Завий наляво — каза Пол. — Отиди в „Хаят Риджънси“.

Тя не затвори. Тръгна наляво. Видя хотела в далечината. Коленете я боляха. Краката ѝ направо виеха. Обикновено бягаше на пътечка, а не по нанагорнища и нанадолнища, и по пропукан бетон. Потта се стичаше по скалпа и гърба ѝ. Талията на дънките бе започнала да протрива кожата ѝ. Стисна телефона в ръката си, без да спира да тича. Как я следеше Пол? Да не би Мейхю да беше в комбина с Харви? Да не се опитваха да я натикат някъде, където да я заловят?

Пиколото пред „Хаят“ отвори вратата, щом я видя да завива по улицата. И да си беше помислил, че е странно зряла жена, облечена с дънки и риза, да излезе да бяга в шест сутринта, не го каза.

Клеър забави ход, като влезе в сградата. Последва стрелките към дамската тоалетна. Блъсна вратата. Провери кабинките, за да се увери, че са празни.

Вмъкна се в последната и я заключи. Седна на тоалетната чиния. Едва успяваше да си поеме въздух, когато каза:

— Дай ми да говоря с Лидия.

— Мога да ти я дам да чуеш как пищи.

Клеър сложи ръка на устата си. Какво беше сторил Пол? Единайсет чӚса. Имаше достатъчно време да отведе сестра ѝ в Кий Уест, Ню Орлиънс или Ричмънд. Можеше да я измъчва, да я бие и…

Не искаше да си мисли за „и“-то.

— Чуваш ли ме? — попита Пол.

Тя се помъчи да се пребори със сломяващата я агония, причинена от представата за онова, на което бе способен съпругът ѝ.

— Каза, че няма да я нараниш.

— Каза, че ще ми се обадиш.

— Ще размажа шибаната флашка с камион Мак.

Пол разбра, че говори сериозно. Тя нямаше проблем да изгаря мостовете, по които все още се опитваше да мине.

— Къде е? — попита той.

Клеър положи усилие да се сети за район, който познаваше добре, за разлика от него.

— В „Уелс Фарго“ на Сентръл Авеню.

— Какво? — Пол звучеше разтревожен. — Това е много опасен район, Клеър.

— Наистина ли се притесняваш за безопасността ми?

— Трябва да бъдеш внимателна — предупреди я той. — Къде се намира банката?

— Близо до Централна поща. — Бе ходила няколко пъти там, за да изпраща писма до Хуманно общество⁶⁴. — Отивам да я взема. Можем да се срещнем някъде и…

— Едва шест сутринта е. Банката няма да отвори преди девет.

Клеър чакаше.

— Ще се озовеш там твърде рано. Ще разбият тѐслата, ако я оставиш на „Сентръл“ толкова дълго. — Тя като че ли чуваше как зъбни колела зацепват в главата му. — Стой в хотела. В осем и половина тръгни за Хейпвил. Така ще стигнеш точно когато банката отваря.

— Добре.

— Трафикът ще е ужасен на връщане. Поеми по седемдесет и пети и чакай да ти се обадя.

Не попита как ще знае къде се намира, защото вече бе започнала да си мисли, че той знае всичко.

— Нолан ми каза какво си направил.

— Така ли?

Клеър не се впусна в обяснения, но и двамата бяха наясно, че агентът на ФБР бе видял само онова, което Пол бе поискал да види.

— Каза ми, че си пожелал да влезеш в Програмата за защита на свидетелите.

— Това няма да стане.

— Също и че си държал да гледам как умираш.

Той млъкна за момент.

— Трябваше да изглежда истинско. Щях да се върна за теб. Знаеш го.

Клеър не отговори.

Съпругът ѝ продължи:

— Ще се погрижа за всичко това. Знаеш, че винаги го правя.

Тя си пое дъх на пресекулки. Не можеше да устои на мекия му, успокоителен тон. Все още съществуваше малка част от нея, която искаше Пол някак си да оправи нещата.

Но Фред Нолан беше прав. Съпругът, когото познаваше, бе мъртъв. Този непознат в другия край на линията беше измамник. Или може би той бе истинският Пол Скот, а нейният съпруг, приятел и любовник беше една голяма лъжа. Може би само когато наденеше черната кожена маска, се появяваше лицето на истинския Пол.

— Искам да говоря със сестра си — настоя Клеър.

— След минутка — обеща той. — Батерията на телефона ти сигурно пада. Взе ли зарядното от къщата?

Клеър провери на екрана.

— На трийсет процента е.

— Купи си зарядно — нареди Пол. — Трябва да заредиш и тѐслата. В Пийчтрий Сентър има станция за зареждане. Свалих ти приложение, така че просто…

— Дай ми да говоря с Лидия.

— Сигурна ли си, че искаш?

— Дай шибания телефон на сестра ми.

Последва шумолене, после — слабо ехо от говорителя.

— Събуди се — каза Пол. — Сестра ти иска да те чуе.

Клеър стисна зъби. Звучеше, все едно говореше на дете.

— Лидия? — произнесе тя. — Лидия?

Сестра ѝ не отговори.

— Моля те, кажи нещо, Лиди. Моля те.

— Клеър. — Гласът ѝ беше толкова равен, толкова безжизнен, че усети как някаква ръка се плъзга в гърдите ѝ и ѝ изтръгва сърцето.

— Лиди — повтаряше Клеър, — моля те, само се дръж. Правя всичко, на което съм способна.

Лидия измънка:

— Прекалено късно е.

— Не е прекалено късно. Ще дам на Пол флашката и той ще те пусне. — Клеър лъжеше. Всички бяха наясно, че лъже. Започна да плаче толкова силно, че трябваше да се подпре на стената, за да не падне. — Дръж се още малко. Няма да те изоставя. Обещах ти — никога вече.

— Прощавам ти, Клеър.

— Не го казвай сега. — Тя се сви от мъка. Сълзите ѝ капеха по пода. — Ще ми го кажеш, като се видим, става ли? Ще ми го кажеш, когато това приключи.

— Прощавам ти за всичко.

— Пепър, моля те. Ще сторя каквото трябва. Ще оправя нещата.

— Няма значение — отвърна Лидия. — Вече съм мъртва.