Красиви момичета

Трета глава

Току-що бе погребала съпруга си.

Клеър продължаваше да си повтаря тези думи, все едно разказваше история, а не преживяваше всичко в истинския живот.

Клеър Скот току-що бе погребала съпруга си.

Имаше и още, тъй като службата беше дълга и съставена от много части, които тя си спомняше с хладния поглед на разказвач.

Ковчегът бе с цвят на сив пистолет, над затворения капак се стелеше покривало от бели лилии. Мирисът на мокра земя беше остър, докато машината спускаше тялото му в гроба. Коленете на Клеър омекнаха. Баба ѝ я погали по гърба. Майка ѝ предложи да се облегне на ръката ѝ. Тя поклати глава. Започна да мисли за силни неща: желязо, стомана, Пол. Едва когато се качиха в лимузината, осъзна, че повече никога няма да види съпруга си.

Прибираше се у дома — в техния дом, дома, който бяха делили. Щяха да дойдат хора, да паркират колите си на извитата алея и да плъпнат навсякъде. Щяха да вдигат тостове. Да разказват истории. Волята на Пол беше да има бдение и траурна трапеза, макар че Клеър не смееше да го нарича така заради произхода на думата. Да бдиш, сякаш Пол щеше да се събуди¹⁰? Да бдиш да не бъде нарушена дирята във водата, оставена от лодка?

Клеър почувства, че във второто бдение има повече смисъл. Спокойствието беше нарушено. Попаднала бе в бурни води. Плуваше срещу мъката. Давеше се в съчувствие.

Бяха завалели телефонни обаждания, картички, цветя и дарения в памет на Пол. „Архитектура за човечеството“. „Хабитат за човечеството“¹¹. Американското антираково общество, въпреки че той не беше умрял от рак.

Имаше ли благотворителна фондация за жертвите на убийства? Клеър определено щеше да се заинтересува. Прекалено късно ли беше? Бяха изтекли четири дни от онази ужасна нощ. Погребението бе минало. Хора, които не беше виждала или чувала от години, ѝ изпратиха съболезнованията си. Постоянно ѝ повтаряха, че е в мислите им, че Пол е бил добър човек и че може да разчита на тях, ако се нуждае от нещо.

Клеър кимаше, докато ѝ говореха всичко това — в полицейския участък, в болницата, в погребалната агенция, на службата на гробището, — макар че не беше много сигурна как точно би могла да разчита.

— Как се справяш? — питаха я. — Как се чувстваш?

Обезплътена.

Това беше думата, която най-добре описваше състоянието ѝ в момента. Провери значението ѝ на айпада си миналата вечер, за да се увери, че е правилната.

Да съществуваш без или отделен от тялото си.

Да нямаш никакъв видим физически източник.

Отново второто определение беше по-подходящо, тъй като Пол бе нейният физически източник. Той бе придал тежест на живота ѝ, беше я вклинил здраво в света, докато естествената ѝ склонност бе да се носи по течението, все едно всичко се случваше на някой друг.

Клеър чувстваше това обезплътяване през последните четири дни, от момента, в който Змията им бе казал да се обърнат. После полицаите и погребалният агент я бяха попитали дали иска да види тялото и тя беше пребледняла при произнасянето на думата „тяло“ и бе заплакала като дете, защото във всяка една секунда, откакто отнеха Пол от ръцете ѝ, се опитваше да изтрие образа на безжизнения си, мъртъв съпруг от съзнанието си.

Клеър Скот искаше да види съпруга си отново.

Не искаше да види тялото му.

Погледна през прозореца. Лимузината се провираше в натоварения трафик на Атланта. Траурната процесия се бе разкъсала. Само тяхната лимузина беше успяла да се промъкне. В тази страна никой не отбиваше встрани, за да позволи на опечалените да минат. Не обръщаха внимание на мотоциклетите на полицаите, които караха най-отпред. Нито на жълтите флагчета, поставени на автомобилите, с надпис ПОГРЕБЕНИЕ. Не обръщаха внимание на нищо друго освен на Клеър, която се чувстваше, все едно светът се взираше в задницата на колата ѝ, за да зърне мъката ѝ.

Опита се да си спомни последния път, когато се беше качвала в лимузина. Определено обаче бяха минали десетилетия, откакто се бе возила в каква да е кола с майка си и баба си. Вероятно последното пътуване с лимузина беше до летището заедно с Пол — автомобилната служба им бе дала бонус вместо обичайния седан.

— На бал ли отиваме? — беше попитал съпругът ѝ.

Бяха тръгнали за Мюнхен за архитектурна конференция. Пол бе резервирал стая в „Кемпински“. Клеър прекара шест блажени дни, в които плува в басейна, правиха ѝ масажи на тялото и лицето, поръчва си румсървис и пазарува рамо до рамо с богати съпруги от Близкия изток, чиито съпрузи бяха в Германия, за да се лекуват. Вечер отиваха с Пол да хапнат нещо и да се разходят по Максимилианщрасе.

Ако се напрегнеше малко повече, можеше да си спомни какво бе чувството да го държи за ръка, докато вървяха покрай тъмните витрини на затворените магазини.

Никога вече нямаше да го държи за ръка. Никога вече нямаше да се завърта в леглото и да полага глава на гърдите му. Никога вече нямаше да го вижда да слиза за закуска с онези ужасни велурени шорти, които ненавиждаше. Никога вече нямаше да прекарва съботите на дивана с него, да чете, докато той играе на някоя футболна игра, да ходят на поредното корпоративно парти, дегустация на вино или голф турнир, а дори да стореше някое от тези неща, какъв щеше да е смисълът, щом Пол не беше с нея, за да се смеят заедно?

Клеър отвори уста, въздух не ѝ достигаше. Като че ли се задушаваше в затворената лимузина. Свали прозореца си и започна да поема дълбоки глътки въздух.

— Скоро ще стигнем — успокои я майка ѝ. Тя седеше срещу нея. Ръката ѝ бе положена върху гарафите с алкохол, защото дрънченето на стъклото беше като пословичното скърцане с нокти по черна дъска.

Баба ѝ, Джини, закопча палтото си, но не каза нищо за студа.

Клеър вдигна прозореца. Потеше се. Чувстваше дробовете си раздрусани. Не можеше да мисли за повече от няколко часа напред. В къщата щяха да дойдат над сто души. Партньорът на Пол във фирмата, Адам Куин, бе превърнал погребението в корпоративно събитие на „Куин + Скот“. Един американски конгресмен, няколко индустриални магнати и техните съпруги трофеи, неколцина мениджъри на хедж фондове, банкери, ресторантьори и предприемачи, както и безброй надувки, които Клеър не беше срещала досега и, честно казано, не искаше и да среща, но, за съжаление, скоро всички щяха да се прескачат в къщата.

Тяхната къща.

Живееха в Дънуди, предградие на Атланта. Имотът, който купиха, бе с лек наклон; на върха му бе кацнала малка къщичка, пред която имаше завързана автомобилна гума за люлка. Булдозерите я бяха сринали още първия ден, щом започна строежът. Пол бе съградил дома им от нулата. Знаеше къде трябваше да бъде всеки пирон и всеки винт. Можеше да каже накъде води всеки един кабел и за какво е предназначен.

Приносът на Клеър към инфраструктурата беше да даде на Пол машинка за етикети, тъй като той обичаше да слага етикети на всичко. Приличаше на Харолд с неговия лилав молив¹². На модема пишеше МОДЕМ, на рутера — РУТЕР. На крана за водата бе окачил огромен, висящ етикет. Всяко нещо имаше етикет, на който бе посочена датата на поставянето му. Съществуваха ламинирани контролни листове за всичко, от спирането на външните кранове през зимата до отстраняването на проблемите от аудио-видео системата, която наподобяваше по-скоро контролно табло на НАСА.

Управлението на къщата можеше да се приеме като работа на непълен работен ден. Всеки януари Пол даваше на Клеър списък с доставчиците, за да насрочи ежегодните проверки на генератора, на геотермалната система, на гаражните врати, на медните улуци, на покрива, на напоителната система, на кладенеца за напоителната система, на външното осветление, на асансьора, на фитнес оборудването, на басейна и на охранителната система.

Това бяха само задачите, които изникваха в ума ѝ на прима виста. Оставаха по-малко от два месеца до януари. На кого трябваше да се обади? Клеър винаги изхвърляше списъка, когато последният работник си тръгнеше. Дали Пол пазеше файла някъде? Знаеше ли въобще как да го открие?

Ръцете ѝ започнаха да треперят. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Беше затрупана от всички онези неща, които не знаеше, че трябва да свърши.

— Добре ли си, мила? — обърна се към нея майка ѝ.

Клеър избърса очите си. Опита се да пребори паниката с логика. Януари беше следващата година. Траурната трапеза предстоеше сега. Не беше необходимо някой да ѝ казва как да се справи. Кетърингът трябваше да е пристигнал преди час. Виното и останалият алкохол бяха доставени тази сутрин. Докато се обличаше за погребението, градинарите вече работеха в двора. Басейнът бе изчистен снощи, масите и столовете — разтоварени. Щеше да има двама бармани и шест сервитьори. Бобени кюфтета и скариди. Тиквички и царевични бухтички, както и бухтички от говеждо с кориандър. Ризото с червено цвекло. Пиле с лимон, копър и краставици. Кренвиршки с горчица, които Клеър винаги бе приемала като някаква шега, но те бяха неизменна част от кетъринга на всяка фирма, защото кой не обичаше малки хотдози.

Празният ѝ стомах изръмжа при мисълта за всичката тази храна. Вторачи се с безизразен поглед в гарафите с алкохол в лимузината. Ръката на майка ѝ лежеше върху тапите. Жълтият ѝ сапфирен пръстен беше подарък от втория ѝ съпруг, приветлив мъж, който се бе споминал от сърдечен удар, два дни след като прекрати зъболекарската си практика. Хелън Рийд беше на шейсет и две, но изглеждаше на възрастта на дъщеря си. Твърдеше, че хубавата ѝ кожа се дължи на четиресетгодишната ѝ работа като библиотекарка, която я бе държала далеч от слънцето. Фактът, че често ги смятаха за сестри, беше истинско проклятие за Клеър.

— Искаш ли питие? — попита дъщеря си Хелън.

Устата на Клеър оформи машинално „не“, ала в крайна сметка отговори:

— Да.

Хелън взе уискито.

— Ти, Джини?

Бабата се усмихна.

— Не, благодаря ти, скъпа.

Хелън наля щедро в чашата. Ръката на Клеър трепереше, докато поемаше напитката. Тази сутрин бе изпила един валиум и щом установи, че той не действа особено, взе трамадол, останал ѝ от времето, когато имаше проблеми със зъб. Вероятно не трябваше да пие алкохол с тези хапчета, но вероятно не трябваше да прави и доста други неща тази седмица.

Погълна питието. Спомни си Пол, който пиеше уискито си в онзи ресторант преди четири нощи. Задави се, когато течността стигна до стомаха ѝ, върна се обратно и изгори гърлото ѝ.

— Господи. — Джини потупа внучката си по гърба. — Добре ли си, скъпа?

Клеър потръпна, преглъщайки. Усети остра болка в бузата. Имаше малка рана от ожулено, където лицето ѝ се бе отъркало о тухлената стена в уличката. Всички бяха предположили, че нараняването е станало по време на обира, а не преди това.

— Като беше малко момиче — подхвърли Джини, — ти давах уиски със захар за кашлицата. Помниш ли?

— Да.

Старицата се усмихна на Клеър с искрена обич, нещо, с което внучката ѝ така и не успя да свикне. Миналата година баба ѝ беше диагностицирана с някаква благовидна деменция, а това означаваше, че се бе отърсила от пренебрежителното си отношение и невротичните мании, които я правеха истинска кучка през първите осем десетилетия от живота ѝ. Трансформацията караше хората около нея да бъдат крайно внимателни. Постоянно очакваха старата Джини да възкръсне като феникс и да им вгорчи живота отново.

— Много мило от страна на тенис отбора ти, че се появи — каза Хелън на дъщеря си.

— Така е. — Клеър остана шокирана, че го сториха. Последния път, когато беше с тях, бе натикана в полицейска кола.

— Бяха облечени безупречно — намеси се Джини. — Имаш такива прекрасни приятелки.

— Благодаря — отвърна Клеър, макар да не беше сигурна дали дойдоха на погребението на Пол, защото все още ѝ бяха приятелки или просто не можеха да пропуснат подобно пикантно социално събитие. Поведението им на гробището не предложи никакви улики, за да се разбере каква е истината. Те целунаха Клеър по бузата, прегърнаха я и ѝ казаха, че съжаляват, след което изчезнаха, докато останалите опечалени поднасяха съболезнованията си. Не можеше да ги чуе, но знаеше какво правят: обсъждаха облеклото на всеки присъстващ, клюкарстваха кой с кого е спал, кой е бил хванат на калъп и колко ще струва разводът.

Клеър сякаш беше напуснала тялото си и се бе понесла като дух над главите им, за да долови шушуканията им:

— Чух, че Пол пиел. Защо са отишли в онази уличка? Какво са очаквали от тази част на града?

Някоя от тях несъмнено щеше да си направи старата шега:

— Как се нарича жена в черна тенис рокличка? Дънудишка вдовица.

Клеър беше приятелка с този тип подли момичета през целия си живот. Тя бе достатъчно красива да бъде лидерка, ала така и не беше успяла да се сдобие с онази безстрашна лоялност, необходима, за да се ръководи глутница от вълчици. Вместо това бе тихото момиче, което се смееше на всички шеги, тътреше се след тях в мола, сядаше на гърбицата на задната седалка в колата и никога — абсолютно никога — не позволи да научат, че тайно чука приятелите им.

— Заради коя те обвиниха в нападение? — попита Джини.

Клеър поклати глава, за да я прочисти.

— Тя не беше там. Пък и не беше нападение, а непристойно поведение. Разликата е важна от правна гледна точка.

Джини се усмихна любезно.

— Сигурна съм, че ще ти изпрати картичка. Всички обичаха Пол.

Клеър и майка ѝ си размениха погледи.

Джини мразеше Пол. А още повече мразеше Клеър на Пол. Бе останала млада вдовица, отгледала бащата на Клеър с нищожната си заплата на секретарка. Тя се гордееше с тегобите си и ги излагаше на показ подобно почетен медал. Дизайнерските дрехи на Клеър, бижутата ѝ, внушителната къща, скъпите коли и луксозните ваканции бяха като лична обида за жена, която бе преживяла Голямата депресия, една световна война, смъртта на съпруг, загубата на две деца и безброй други страдания.

Клеър ясно си спомняше времето, когато посещаваше баба си със своите скъпи „Лубутен“.

— Червените обувки са за малки деца и курви — остроумничеше Джини.

По-късно Клеър предаде на Пол това изявление и съпругът ѝ се пошегува:

— Странно ли е, че нямам нищо против и едните, и другите?

Клеър остави празната си чаша на поставката за алкохол. Погледна през прозореца. Чувстваше се толкова откъсната от времето и пространството, че в първия момент не разпозна пейзажа навън. После в миг осъзна, че са почти у дома.

Дом.

Думата като че ли не беше подходяща вече. Какво бе домът без Пол? През първата нощ, в която се прибра от полицейския участък, къщата ѝ се стори прекалено голяма и прекалено празна за сам човек.

Пол искаше да станат повече. Говореше за деца на втората им среща, на третата и на безброй срещи след това. Разказа на Клеър за родителите си, колко чудесни били, колко покрусен се почувствал, като починали. Бил на шестнайсет, когато майка му и баща му загинали в катастрофа по време на жестока ледена буря. Той бил единствено дете. Единственият роднина, който му останал, бил вуйчо му, споминал се, когато Пол бил в гимназията.

Съпругът ѝ бе заявил, че желае голямо семейство. Искаше много деца, за да се предпази от загуби, и Клеър беше опитвала и опитвала, докато най-накрая не реши да отиде на лекар, който я информира, че не може да роди деца, понеже има спирала и взема противозачатъчни.

Разбира се, тя не сподели това с Пол. Каза на съпруга си, че докторът ѝ е поставил някаква диагноза от рода на „негостоприемна матка“, което не беше лъжа, тъй като нямаше по-негостоприемно нещо от спирала, пъхната в матката.

— Почти стигнахме — съобщи Хелън. Пресегна се и сложи ръка върху коляното на дъщеря си. — Ще се справим с това, миличка.

Клеър сграбчи ръката на майка си. Сълзи блестяха в очите и на двете. Извърнаха се, за да ги прикрият.

— Хубаво е, че има гроб, който да посещаваш. — Джини погледна през прозореца с любезна усмивка на лицето. Никой не можеше да разбере накъде беше отлетял умът ѝ. — Когато баща ти умря, помня, че стоях на гроба му и си мислех: „Това е мястото, на което мога да оставя мъката си“. Не се случи веднага, естествено, но имах къде да отида и всеки път, като ходех на гробището, оставях частица от скръбта си там.

Хелън махна невидимо мъхче от полата си.

Клеър се опита да си спомни нещо хубаво за баща си. Беше в колежа, когато майка ѝ звънна, за да ѝ каже, че е мъртъв. Накрая бе станал много тъжен, пречупен човек. Никой не се изненада, като посегна на живота си.

— Как беше името на изчезналото момиче? — попита Джини.

— Ана Килпатрик.

Лимузината намали, за да завие към алеята пред къщата. Хелън се надигна да погледне през предния прозорец.

— Портата трябва ли да е отворена?

— Предполагам, че от кетъринга… — Клеър не довърши изречението. Три полицейски коли бяха паркирани зад вана на кетъринговата фирма. — О, боже. Сега пък какво може да е?

Една полицайка даде знак на лимузината да спре на малкия паркинг по-надолу от къщата.

Хелън се обърна към Клеър:

— Направила ли си нещо?

— Какво? — Не можеше да повярва, че майка ѝ задава подобен въпрос, но после се сети за валиума, трамадола, уискито и за безсърдечния си пробационен инспектор, който ѝ каза, че голямата ѝ уста ще я вкара в неприятности някой ден, при което тя му отвърна, че този ден е дошъл и си е отишъл, иначе нямаше да има пробационен инспектор.

Наистина ли щеше да я проверява за наркотици на погребението на съпруга ѝ?

— За бога. — Хелън се плъзна към вратата. — Клеър, направи нещо с изражението си. Вината е изписана на лицето ти.

— Не съм сторила нищо — отвърна дъщеря ѝ с онзи хленчещ тон, към който не беше прибягвала от девети клас.

— Остави ме да се оправя с това. — Хелън отвори вратата. — Има ли някакъв проблем, полицай? — Използва библиотекарския си глас — нисък, изразителен и много изнервящ.

Полицайката вдигна ръка.

— Моля, отдръпнете се, госпожо.

— Това е частна собственост. Наясно съм с правата си.

— Съжалявам. — Клеър се промъкна пред майка си. Нищо чудно, че имаше проблеми с властите. — Аз съм Клеър Скот. Това е моята къща.

— Може ли да видя документите ви за самоличност?

Хелън тропна с крак.

— О, за бога. Сериозно ли сте дошли тук с три полицейски коли, за да арестувате дъщеря ми в деня, в който полага съпруга си в земята? — Посочи с ръка към Клеър. — Прилича ли ви на престъпничка?

— Майко, всичко е наред. — Клеър не ѝ напомни, че в известен смисъл тя наистина беше престъпничка. Едно от условията при освобождаването ѝ гласеше, че полицията може да я проверява, когато си пожелае. Отвори дамската си чанта, за да потърси портмонето. Тогава се сети, че Змията ѝ го бе отнел.

Клеър си спомни също татуировката и златния му зъб. Кожата на Змията беше бяла, подробност, която я бе изумила, докато я изтъкваше пред детектива в полицейския участък. Расистко ли беше да се предполага, че богатите бели хора биваха обирани само от черни или латиноси, или бе слушала прекалено много рап музика в часовете по аеробика? Същият начин на мислене я беше накарал да си представи, че онзи държи лъскав черен пистолет, а той всъщност бе опрял нож в гърба на Пол. Нож, който дори не изглеждаше истински, но все пак беше успял да убие съпруга ѝ.

Земята започна да се тресе. Клеър усети как вибрациите тръгват от ходилата и пълзят нагоре по краката ѝ.

— Клеър? — обърна се към нея Хелън.

Преди няколко години в Напа преживяха земетресение. Клеър беше съборена от леглото, а Пол се стовари отгоре ѝ. Грабнаха обувките си и почти нищо друго и хукнаха покрай счупени водопроводни тръби и натрошени стъкла.

— Сградата не е достатъчно подсилена — каза Пол, само по боксерки и тениска, докато стояха в средата на претъпканата с хора и отломки улица. — Една по-нова постройка би имала подпори, които да абсорбират вибрациите, или устойчива на земетресения конструкция, която би намалила доста щетите.

Слушаше го как говори, напевно и монотонно, за сеизмичното натоварване и това бе единственото, което я успокои.

— Клеър?

Тя премига. Погледна към майка си и се зачуди защо лицата им са толкова близо едно до друго.

— Припадна.

— Не съм — възрази дъщеря ѝ, макар фактите да сочеха противното. Лежеше по гръб на собствената си алея. Полицайката стоеше отстрани. Клеър се опита напразно да измисли на какво насекомо ѝ приличаше, но, честно казано, жената просто изглеждаше претоварена с работа и изморена.

— Госпожо, останете така, не мърдайте — каза ѝ служителката на реда. — До десетина минути ще дойде линейка.

Клеър се помъчи да пропъди спомена за парамедиците, които бягаха по уличката с носилката, за по-малко от минута бяха проверили състоянието на Пол и поклатиха глави.

Наистина ли някой каза „Отишъл си е“, или Клеър бе изрекла думите сама? Беше ги чула. Беше ги почувствала. Беше видяла как съпругът ѝ се превръща от човек в тяло.

— Можеш ли да ми помогнеш да се надигна? — обърна се към майка си.

— Госпожо, недейте — нареди полицайката.

Хелън я подхвана за раменете.

— Чу ли какво каза полицайката?

— Ти си тази, която ми помогна да седна.

— Не това. Някой се е опитал да ограби къщата.

— Да ограби къщата? — Клеър повтори, без да долавя смисъла на произнесеното. — Защо?

— Предполагам, че са искали да откраднат някои неща. — Тонът на Хелън беше търпелив, но дъщеря ѝ видя, че е притеснена от новината. — Хората от фирмата за кетъринг са се натъкнали на крадците.

Крадци. Думата звучеше като отживелица в устата на майка ѝ.

Хелън продължи:

— Имало е борба. Барманът е лошо ранен.

— Тим? — попита Клеър, защото си помисли, че подробностите могат да я накарат да осъзнае, че това наистина се е случило.

Хелън поклати глава.

— Не му знам името.

Клеър погледна към къщата. Отново се чувстваше обезплътена, носеше се насам-натам в дирята от отсъствието на Пол.

Спомни си Змията и се върна в настоящето.

— Не е бил само един крадец, така ли? — обърна се към полицайката.

— Били са трима, афроамериканци, средни на ръст, на по двайсет и няколко години — отговори жената. — Всички са носили маски и ръкавици.

Хелън никога не беше имала доверие на полицаите.

— Сигурна съм, че с подобно описание ще ги намерите за нула време.

— Майко — опита се да я озапти Клеър, с такова държание изобщо не ѝ помагаше.

— Били са със сребриста кола с четири врати. — Полицайката хвана дръжката на палката на колана си, вероятно защото ѝ се щеше да я използва. — Издали сме БОЛО¹³ за превозното средство.

— Млада госпожице, единственото „боло“, което съм чувала, е сос „Болонезе“. — Хелън отново бе извадила библиотекарския си глас, изкарвайки от себе си всичката тревога, която не можеше да насочи към Клеър. — Бихте ли превели на разбираем език?

Джини стори това вместо нея:

— Означава, че издирват колата. Права ли съм? — Тя се усмихна любезно на служителката на реда. — Имам цветен телевизор в дневната си.

— Не мога да остана така на алеята — каза Клеър. Хелън я хвана за ръката и ѝ помогна да се изправи. Как щеше да постъпи Пол, ако беше тук? Щеше да поеме контрола. Клеър не бе в състояние. Едва смогваше да се държи на краката си. — Крадците взели ли са нещо?

— Не мислим, че са успели, госпожо, но се налага да огледате с детективите и да прецените — отвърна жената и посочи група мъже, които стояха до задния вход. Всички носеха шлифери като на Коломбо. Един от тях дори имаше пура между зъбите. — Ще ви дадат контролен списък, за да направите проверка. Ще ви е нужен подробен доклад, който да представите на застрахователната си компания.

Клеър се почувства толкова претоварена, че едва не се изсмя. Все едно полицайката я беше накарала да направи опис на експонатите в музея „Смитсониън“.

— Очаквам гости. Трябва да се уверя, че масите са наредени. Кетърингът…

— Госпожо — прекъсна я служителката на реда, — няма да пуснем никого в къщата, докато не приключим.

Клеър притисна устата си с юмрук, за да не може да каже на полицайката да престане да се обръща към нея с това шибано „госпожо“.

— Госпожо? — погледна я въпросително жената.

Клеър махна юмрука си. В края на алеята спря кола. Сив мерцедес. С включени фарове. Жълтото флагче, на което пишеше ПОГРЕБЕНИЕ, се подаваше от прозореца. Друг мерцедес се показа зад него. Погребалната процесия пристигаше. Какво щеше да прави сега? Да се строполи отново ѝ се струваше най-лесното решение. После какво? Линейка. Болница. Успокоителни. В крайна сметка щяха да я върнат у дома. И щеше да се озове на същото това място, с детективите и описа, и застраховката, и всевъзможните глупости. Всичко беше по вина на Пол. Той трябваше да е тук. Трябваше да се погрижи за всичко. Това бе негова работа.

Клеър Скот беше бясна на мъртвия си съпруг, че не бе тук, за да реши проблемите ѝ.

— Скъпа? — взря се в нея Хелън.

— Добре съм. — Отдавна беше осъзнала, че ако лъжеш достатъчно убедително, можеш да заблудиш и самата себе си. Единственото, с което се налагаше да се заеме сега, беше да състави списък със задачите. Така щеше да постъпи Пол. Съпругът ѝ винаги казваше, че няма нещо, дето да не може да се реши, щом е направен списък. Овладей подробностите и ще овладееш проблема. — Ще разведа детективите в къщата. Трябва да отложим ритуала. — Обърна се към шофьора на лимузината, който дискретно стоеше встрани. — Бихте ли върнали баба ми в дома ѝ, ако обичате? — Каза на полицайката: — Моля ви, обадете се на линейката да не идва. Добре съм. Над сто души са се запътили насам. Ако не искате да влизат в къщата, трябва да наредите някой да застане на входа и да ги спира.

— Смятайте го за свършено. — Полицайката изглеждаше щастлива да се отърве от компанията им. Почти побягна по алеята.

Клеър се почувства малко по-спокойна. Погледна към майка си.

— Не съм сигурна, че мога да се справя с това.

— Вече го правиш. — Хелън хвана дъщеря си под ръка и двете тръгнаха към мъжете с шлиферите. — Нарани ли се, когато припадна?

— Не. — Опипа тила си. Натъртванията все още я боляха. Още една цицина нямаше да промени нищо. — Припадала ли съм и преди?

— Поне аз не помня. Следващия път гледай да се строполиш на трева. Помислих, че ще си разцепиш тиквата.

Тя стисна ръката на майка си.

— Не е нужно да оставаш.

— Няма да си тръгна, докато не се уверя, че всичко е наред.

Клеър сви устни. Имаше времена, когато майка ѝ не беше на разположение за нищо.

— Виж, знам какво мислиш за полицията, но трябва да поохладиш емоциите си.

— Хъкълберита — промърмори Хелън. Така наричаше некомпетентните полицаи. — Току-що ми хрумна, че аз съм единственият член на нашето семейство, който не е бил в затвора.

— Бях в ареста, майко. Отиваш в затвора, след като те осъдят.

— Благодаря на Бога, че не съм използвала погрешната дума в литературния клуб.

— Госпожо Скот? — Единият от мъжете с шлифери се приближи към тях, държеше значката си в ръка. Вонеше на цигарен дим, сякаш не беше достатъчно клише, че носеше шлифер. — Аз съм капитан Мейхю от полицейския участък на Дънуди.

— Капитан? — учуди се Клеър. Мъжът, с когото разговаря след убийството на Пол, беше просто детектив. Нима обирите бяха по-важни от убийствата или пък убийствата бяха толкова често явление в Атланта, та ги поверяваха на редови детективи?

— Искрено съжалявам за загубата ви. — Мейхю прибра значката в джоба на шлифера си. Мустакът му беше буен и неподдържан. От носа му се подаваха косъмчета. — Конгресменът ме помоли да се заема лично със случая.

Клеър бе наясно за кой конгресмен ставаше въпрос. Джони Джаксън беше благодетелят на Пол от самото начало, той му възлагаше държавни поръчки, които трябваше да отидат при доста по-опитни от него архитекти. Ранните му инвестиции бяха възнаградени през годините. Всеки път, когато „Куин + Скот“ получеше нова държавна поръчка, личната сметка на Пол биваше таксувана яко за чартърни полети, с които не беше летял, и петзвездни хотели, където никога не бе отсядал.

Клеър си пое дълбоко въздух и попита:

— Съжалявам, капитане. Чувствам се малко замаяна. Бихте ли ми обяснили, какво точно се е случило?

— Предполагам, че около погребението и всичко останало това е последното, с което желаете да се занимавате тъкмо сега. Както казах, моите съболезнования. — Мейхю също си пое дълбоко въздух, много по-дрезгаво и хриптящо. — Случаят е класически, но все още попълваме някои празноти. Не сте първата в страната, на която ѝ се случва подобно нещо. Подозираме, че става въпрос за банда млади мъже, които четат некролозите, разбират кога ще бъдат погребенията, установяват местоположението на съответната къща с Гугъл Ърт и преценяват дали си заслужава да бъде ограбена.

— Мили боже — възкликна Хелън, — това е доста извън шаблона.

Мейхю също изглеждаше възмутен.

— Смятаме, че крадците са имали само минута, преди ванът на фирмата за кетъринг да пристигне. Служителите са видели счупеното стъкло на задната врата. — Мъжът посочи парчетата върху каменните стълби. — Барманът е влязъл вътре… което вероятно не е било най-добрата идея. Пребили са го, но е успял да предотврати обира.

Клеър отново погледна към къщата. Пол чертаеше най-различни варианти на архитектурния план още като студент. Единственото, което се беше променило, бе сумата пари, които можеха да изхарчат. Никой от двамата не се бе родил богат. Бащата на Клеър беше професор в колеж. Родителите на Пол притежаваха ферма. Съпругът ѝ обичаше да има пари, защото така се чувстваше подсигурен. Клеър обичаше да има пари, защото, щом веднъж бе платила за нещо, никой не можеше да ѝ го отнеме.

Нима не беше платила достатъчно за Пол? Нима не бе работила достатъчно, не го бе обичала достатъчно, не му се бе отдала достатъчно? Затова ли го изгуби?

— Госпожо Скот?

— Съжалявам. — Клеър не знаеше защо продължава да се извинява. Пол щеше да се отнесе по-сериозно към случилото се. Щеше да е разгневен от това посегателство. Стъклото на вратата им беше счупено! Крадци бяха ровили в нещата им! Един от служителите им бе нападнат! Клеър щеше да бъде до него, щеше да е разгневена също колкото него, но без Пол едва успяваше да се насили да действа.

Хелън попита:

— Можете ли да ни кажете дали барманът е добре? Тим беше, нали?

— Да, Тим. — Мейхю кимна и сви рамене в същото време. — Повечето от раните му са повърхностни. Отведоха го в болницата, за да го зашият.

Клеър усети как ужасът започва да я поглъща. Наемаха Тим от години. Той имаше син, който страдаше от аутизъм, и бивша съпруга, която се опитваше да спечели отново, а сега го шиеха в болницата, защото нещо ужасно се беше случило в дома ѝ.

— Нуждаете се от Клеър, за да огледа къщата и да види дали крадците не са взели нещо ли?

— Да, точно така. Знам, че наистина моментът не е подходящ, но госпожа Скот трябва да ни каже какво е разположението на охранителните камери. — Мъжът посочи към черния глобус на единия ъгъл на къщата. — Сигурни сме, че някоя от тях е записала извършителите, като влизат и излизат.

— Ще ви покажа. — Клеър не се помръдна. Всички се вторачиха в нея и зачакаха. Имаше нещо друго, което трябваше да направи. Много други неща.

Списъкът. Усети как мозъкът ѝ прищрака като ключ за осветление.

Тя се обърна към майка си.

— Би ли помолила хората от кетъринговата фирма да дарят храната на някой приют? Обади се на Тим и му кажи, че ще поемем разходите за лечението му. Сигурна съм, че застраховката ни ще ги покрие. — Къде пазеха документите? Клеър дори не знаеше кой е агентът им.

— Госпожо Скот? — До капитан Мейхю беше застанал някакъв друг мъж. Той бе с няколко сантиметра по-висок и малко по-добре облечен от останалите. Шлиферът му беше по-хубав, костюмът по-качествено ушит, а лицето гладко избръснато. Непринудеността, която излъчваше, би трябвало да успокои Клеър, но имаше нещо в него, което я караше да се чувства неспокойна, насиненото му око правеше погледа му да изглежда неприятен.

Мъжът посочи нараненото място с усмивка.

— Жена ми не обича да ѝ противореча.

— Домашното насилие е доста забавно нещо — намеси се Хелън. Тя забеляза притеснения вид на дъщеря си. — Ще бъда в кухнята, ако се нуждаеш от мен.

Мъжът с насиненото око предприе нов подход:

— Извинете ме, госпожо Скот. Казвам се Фред Нолан. Можем ли да поговорим, докато ни водите към охранителната система?

Стоеше прекалено близо до Клеър и тя почувства нужда да отстъпи крачка назад.

— От тук. — И тръгна към гаража.

— Чакайте. — Нолан постави длан върху ръката ѝ. Палецът му притисна меката вътрешна страна на китката ѝ. — Значи, контролното табло за охранителната ви система е в гаража?

Клеър никога не беше изпитвала подобна мигновена, интуитивна неприязън към друго човешко същество. Погледна надолу към ръката му и ѝ се прииска кожата му да се вледени.

Нолан схвана намека и пусна китката ѝ.

— Както казах, от тук.

Едва се сдържа да не потрепери, когато продължи към гаража. Мейхю вървеше до нея. Нолан ги следваше по петите. Прекалено отблизо. Беше не просто неприятен, бе някак си противен. Приличаше повече на гангстер, отколкото на полицай, ала очевидно бе добър в работата си. Клеър не беше извършила никакво престъпление — поне напоследък, — но той бе успял да я накара да се чувства виновна.

— Обикновено охранителните системи се намират в същинската част на къщата — подхвърли Нолан.

— Невероятно — измърмори Клеър. Усети пулсиране в слепоочията. Може би обирът беше истински Божи дар. Вместо да прекара следващите четири часа, забавлявайки опечалените от загубата на Пол, щеше да изтърпи половин час с този задник, преди да изрита всички от къщата си, да вземе няколко валиума и да си легне.

Поради някакви сложни причини, беше се опитал да ѝ обясни Пол, охранителните компютърни устройства бяха в гаража, който представляваше самостоятелна двуетажна постройка, в същия стил като къщата. Кабинетът на Пол на втория етаж бе снабден с малка кухня, два килера и баня. Шегуваха се, че мястото е по-приемливо от хотелска стая, ако някога Клеър го изпъдеше от къщата.

— Госпожо Скот, имате ли нещо против да ви попитам, защо алармата е била изключена? — Въпросът дойде от Мейхю. Той беше извадил бележник и химикал. Раменете му бяха увиснали, сякаш някой го бе накарал да имитира герой от роман на Реймънд Чандлър.

— Винаги изключвам алармата, когато идва фирмата за кетъринг — отвърна Клеър. — Портата беше затворена.

Мустакът на капитана потрепна.

— Хората от фирмата разполагат ли с кода за нея?

— И с ключ за къщата.

— Някой друг има ли ключ?

Въпросът ѝ се стори доста странен или може би беше раздразнена, че Фред Нолан продължаваше да ѝ диша във врата.

— Защо им е на крадците да чупят стъклото на вратата, ако притежават ключ?

Мейхю вдигна поглед от бележника си.

— Въпросът е рутинен. Ще се наложи да разпитаме всички, които имат достъп до къщата.

Клеър усети гъделичкане в гърлото. Отново започна да се чувства като премазана. Това бе едно от нещата, дето Пол със сигурност знаеше. Все пак се опита да отговори:

— Домашните прислужници, хората от поддръжката, асистентът на Пол, партньорът му, майка ми. Мога да потърся имената и телефоните.

— Майка ви — обади се Нолан — е доста своенравна.

Клеър въведе кода на малката клавиатура на алармата на гаража с четири клетки. Тежката дървена врата се плъзна тихо на релсите си. Тя забеляза как очите на мъжете се впиха в бляскавата ламперия. Подът беше от искрящо бели и черни гумени плочи. Бяха монтирани рафтове за всичко — ръчни инструменти, удължители, тенис ракети, стикове за голф, баскетболни топки, слънчеви очила, обувки. Работната маса на Пол заемаше едната част на помещението. Имаше уред за зареждане на различни устройства, минихладилник, плосък телевизор и климатик за горещите летни дни.

Вътре бяха, разбира се, и беемвето на Клеър и колите на Пол — Порше Карера и Тѐсла Модел S.

— Майка му стара. — Тонът на Нолан беше благоговеен. Клеър бе виждала мъже да се надървят повече на гаража на Пол, отколкото на жена.

— Ето от тук. — Тя набра четирицифрен код на друга малка клавиатура и ги поведе надолу към мазето. Обожаваше факта, че Пол обичаше гаража си. Прекарваше часове в него, работейки върху моделите си. Клеър го подкачаше, че единствената причина да ги конструира у дома, а не в службата, е, че после трябваше да чисти сам.

— Един вид маниак на тема чистота — каза Нолан, сякаш прочел мислите ѝ.

— Извадих късмет с него — отвърна тя. Безобидното обсесивно-компулсивно разстройство на Пол не беше попречило на съвместния им живот, нито бе подтикнало съпруга ѝ към странности, като да докосне дванайсет пъти дръжката на вратата. Даже напротив, то се изразяваше в неща, които биха се понравили на всяка жена: Пол сваляше седалката на тоалетната чиния, сгъваше всички дрехи, чистеше кухнята всяка вечер.

В дъното на стълбището Клеър въведе на малката клавиатура на вратата друг четирицифрен код. Ключалката изщрака.

— Никога не съм виждал мазе под гараж — призна си Мейхю.

— Малко като в „Мълчанието на агнетата“ — добави Нолан.

Клеър включи осветлението и пред очите им се разкри бетонена стаичка. Пол беше проектирал помещението и с друга цел — да служи като убежище от торнада. Върху метални рафтове бяха наредени провизии. Имаше малък телевизор, радио, две походни легла и купища вредна храна, защото Клеър му бе казала, че по време на апокалипсиса ще се нуждае от много шоколад и царевични пръчки.

Добре че все още беше с палто. Температурата долу постоянно бе ниска заради компютрите. Всичко се контролираше от тук, не само охранителните камери, но и аудио-видеосистемите, автоматиката на щорите и оборудването, както и всяко нещо, което караше къщата да съществува като по магия. Имаше няколко метални кутии с премигващи светлини и малко бюро с четири плоски монитора, монтирани на подвижни поставки.

— Случайно съпругът ви тайно да е работил за АНС¹⁴? — попита Нолан.

— Да. — Клеър се измори от въпросите на полицая, които бяха още по-дразнещи заради равния му, среднозападен акцент. Най-бързо щеше да ги разкара, ако просто им дадеше онова, което искаха.

Отвори едно чекмедже на бюрото и извади ламиниран контролен списък, от който ставаше ясно как работят охранителните камери. Пол се беше опитал да ѝ обясни, но тя само се бе изцъклила насреща му и се бе притеснила, че ще получи припадък.

Клеър придърпа компютърната клавиатура и набра кода за достъп до системата.

— Доста пароли за помнене. — Нолан стоеше толкова близо до нея, че можеше да усети топлината на тялото му.

Тя се отдръпна. Подаде листа на Мейхю.

— От тук насетне сте вие.

— Всичките ви къщи ли са такива? — попита Нолан.

— Имаме само една.

— Само. — Полицаят се засмя.

Търпението на Клеър се изчерпа.

— Съпругът ми е мъртъв, в дома ми са влезли крадци. Намирате ли нещо забавно в тази ситуация?

— Не. — Нолан вдигна ръце, сякаш да се предпази да не му издере очите. — Не съм искал да ви обидя, госпожо.

Мустакът на Мейхю потрепна отново.

— Трудно е да обидиш някого, ако си държиш шибаната уста затворена.

Клеър изгледа Нолан, преди да се извърне. Наясно беше как да накара един мъж да млъкне. Полицаят не се оттегли, но направи няколко крачки назад, за да ѝ даде да разбере, че намекът е схванат.

Тя наблюдаваше мониторите, докато Мейхю проверяваше списъка на Пол. Екраните бяха разделени, така че всеки да показва четири различни картини от шестнайсет камери. Всеки вход, всяка поредица от прозорци, басейнът и няколко участъка от алеята се следяха. Клеър видя, че хората от фирмата за кетъринг са се качили във вана си. Сребристият форд на Хелън беше паркиран от другата страна на гаража. Майка ѝ разговаряше с един от детективите пред задния вход. Ръцете ѝ бяха на хълбоците. Клеър се радваше, че няма звук.

Мейхю прелистваше бележника си.

— Така. Разполагаме с приблизителния час на нахлуването, базиран на обаждането на служителите от фирмата на 911. — Той натисна някакви бутони и Хелън изчезна от екрана. Ванът направи рязък завой. Мейхю превърташе назад записите, докато не намери онова, което търсеше. Трима души стояха в началото на алеята. Бяха прекалено далеч, за да бъдат разпознати, представляваха тъмни, заплашителни петна, устремени към къщата.

Клеър усети как настръхва. Това наистина се беше случило. Наистина се беше случило в къщата ѝ.

Забеляза часа на таймера на видеото. Докато крадците прекосяваха паркинга пред дома ѝ, бе стояла в малкия, отворен за всички, независимо от вероизповеданието, параклис на гробището и се беше питала защо и тя не умря в онази уличка заедно със съпруга си.

— Ето — каза Мейхю.

Клеър почувства остра болка в гърдите, когато петната се превърнаха в мъже. Самата гледка правеше всичко това реално, нещо, срещу което трябваше да се изправи лице в лице. Точно както полицайката бе казала, трима афроамериканци със ски маски и ръкавици бягаха нагоре по алеята. Бяха облечени в черно. Главите им се мърдаха в пълен синхрон, докато се озъртаха наляво и надясно. Един от тях държеше кози крак. Друг имаше оръжие.

— Приличат ми на професионалисти — отбеляза Нолан.

— Това определено не е първото им родео — съгласи се Мейхю.

Клеър огледа мъжа, който уверено вървеше към задния вход на къщата. Пол беше поръчал всички врати и прозорци от Белгия. Те бяха от солиден махагон с четворно заключване, което бе преодоляно лесно, след като лостът разби оловното стъкло, един от крадците пъхна ръката си в дупката и дръпна резето.

Устата на Клеър пресъхна. Усети как очите ѝ се пълнят със сълзи. Това беше нейната къща. Това беше нейната задна врата, същата, която използваше безброй пъти всеки ден. Онази, през която Пол влизаше, когато се прибираше от работа.

През която беше влизал.

— Ще съм горе, ако ви трябвам — каза Клеър.

Тя се качи по стълбите. Избърса очите си. Отвори уста. Направи усилие да поеме въздух, да го изпусне, да пребори истерията, зародила се в дълбините на стомаха ѝ.

Стълбите на Пол. Работната маса на Пол. Колите на Пол.

Мина през гаража. Стигна до стълбите в дъното и ги изкачи толкова бързо, колкото ѝ позволяваха краката. Не съзнаваше къде отива, докато не се озова в средата на кабинета на Пол.

Тук беше канапето, на което обичаше да си подремва. Също и креслото, на което сядаше, за да чете или да гледа телевизия. Тук беше картината, която му бе подарила за третата годишнина от сватбата им. Както и чертожната маса, на която работеше. И бюрото, което бе проектирал така, че да няма никакви видими кабели. Пресата за попиване беше чиста. В тавичката за документи имаше подредени листове с кривия почерк на Пол. Тук беше компютърът му. И комплектът моливи. Тук беше и снимката в рамка на Клеър, която бе отпреди повече години, отколкото можеше да преброи. Пол я беше направил с фотоапарат „Никон“, принадлежал на майка му.

Тя вдигна снимката. Бяха на футболен мач. Якето му беше наметнато на раменете ѝ. Спомни си колко топло ѝ бе с него, колко уверена се чувстваше в онзи момент. Обективът я бе хванал как се смее с отворена уста и глава, отметната назад. Екстатично, неотменимо щастлива.

Двамата отидоха да учат в Обърнския университет в Алабама, защото за Пол той предлагаше една от най-добрите учебни програми по архитектура в страната, а за Клеър достатъчно голямо разстояние от дома ѝ. Фактът, че се бе омъжила за момче, израснало на по-малко от трийсет километра от родния ѝ дом, беше поредното доказателство, че независимо колко надалеч избягаш, винаги се озоваваш обратно там, откъдето си тръгнал.

Пол беше глътка свеж въздух в сравнение с останалите момчета, с които се срещаше в колежа. Той бе толкова уверен в себе си, в онова, което искаше да прави. Знаеше накъде се беше насочил. Бакалавърската му степен бе покрита от стипендията, която беше спечелил, а магистърската — от парите, които бе наследил след смъртта на родителите си. Благодарение на малката застраховка „Живот“, на постъпленията от продажбата на фермата и на договорката извън съдебната зала между него и транспортната компания, собственик на тира, убил родителите му, се бе сдобил с достатъчно пари за обучението и за ежедневните си разходи.

Въпреки това Пол се беше трудил през цялото време. Бе отраснал във ферма, където работата започваше с пукването на зората. В девети клас бе спечелил стипендия за военно училище интернат в Югоизточна Алабама. Беше научен на дисциплина, станала част от характера му. Той просто не можеше да стои бездеен. През годините в колежа бе работил най-напред в „Тайгър Рагс“, университетска книжарница. А после като преподавател по математика по програмата „Мат Лаб“¹⁵.

Специалността на Клеър беше история на изкуството. Математиката не ѝ се удаваше. Или поне никога не се беше старала особено, което си бе същото. Ясно си спомняше първия път, когато бе седнала заедно с Пол, за да ѝ помогне за домашното ѝ.

— Всички знаят, че си красива — беше ѝ казал той, — но никой не знае, че си интелигентна.

Интелигентна.

Всеки можеше да е умен. Ала не всеки можеше да е интелигентен.

Клеър върна снимката на мястото ѝ. Седна на бюрото на Пол. Отпусна ръцете си там, където и съпругът ѝ бе отпускал своите. Затвори очи и се опита да улови неговия аромат. Пое си дълбоко въздух, докато дробовете не започнаха да я болят, след което бавно го издиша. Клеър беше на почти четиресет години. Нямаше деца. Съпругът ѝ бе мъртъв. Най-добрите ѝ приятелки навярно пиеха маргарити в близкия бар и клюкареха колко зле е изглеждала на погребението.

Тя поклати глава. Имаше цял живот на разположение, за да се самосъжалява колко е самотна. Сега просто трябваше да успее да преживее деня. Или поне следващия час.

Вдигна слушалката и набра номера на мобилния на Адам Куин. Пол познаваше Адам от по-отдавна, отколкото нея. Бяха съквартиранти през първата година в Обърн. Завършиха архитектура заедно. Адам беше кум на сватбата им. По-важното бе, че двамата използваха едни и същи хора, за да осъществяват плановете в живота си.

Куин отговори при първото позвъняване.

— Клеър? Добре ли си?

— Добре съм — отвърна му тя, ала наистина ли беше така, или се дължеше просто на факта, че имаше да прави нещо? — Виж, съжалявам, че те безпокоя, но знаеш ли кой е застрахователният ни агент?

— О, да. Ето… — Адам звучеше объркан, вероятно защото това беше последният въпрос, който очакваше Клеър да му зададе в деня на погребението на съпруга си. — Името ѝ е Пая Лорайт. — Произнесе буква по буква фамилията на застрахователката. — Мога да ти изпратя контактите ѝ с есемес.

— Нямам мобилен телефон — осъзна Клеър. — Змията го взе. Искам да кажа, мъжът, който…

— Ще ти ги пусна на имейла.

Тъкмо щеше да му отговори, че няма достъп и до електронната си поща, но се сети за своя айпад. Моделът беше стар. Пол постоянно заплашваше, че ще го смени с лаптоп, а тя продължаваше да го уверява, че за нея си е добре, и сега вероятно щеше да го опакова, за да го вземе след трийсет години със себе си, когато отидеше в старчески дом.

— Клеър? — Гласът на Адам беше приглушен. Вероятно бе отишъл в друга стая. По време на колко телефонни разговори между двамата бе отивал в друга стая? Пет-шест може би.

Толкова безсмислено, толкова глупаво.

— Наистина съжалявам — каза Адам.

— Благодаря ти. — Отново бе на път да се разплаче и се намрази за това, защото партньорът на съпруга ѝ бе последният човек, пред когото трябваше да го прави.

— Искам да знаеш, че ако се нуждаеш от нещо… — Той млъкна. Клеър долови дращещ звук и предположи, че Адам потърква лицето си с пръсти. Беше от онези мъже, които имаха неизменна черна брада даже и след като се обръснеха. Клеър не намираше косматите мъже за особено привлекателни, ала това не ѝ попречи да спи с него.

Не я успокояваше дори фактът, че се бе случило преди много време.

— Клеър, чуваш ли ме?

— Да.

— Съжалявам, че се налага да повдигам темата в такъв момент, но Пол трябва да има файл на компютъра си с текущите задачи. Може ли да ми го пратиш на имейла? Неудобно ми е, че те моля, само че ни предстои наистина важна презентация в понеделник рано сутринта, а ще ми отнеме часове да навляза в работата му.

— Няма проблем. Разбирам. — Клеър бръкна под бюрото и извади клавиатурата. — Ще ти го пратя от неговия имейл.

— Знаеш ли паролата му?

— Да. Пол ми имаше пълно доверие. — В миг осъзна, че и двамата бяха наясно, че не би следвало да е така.

Каква глупава, безсмислена грешка.

— Ще го получиш след няколко минути — обеща тя.

Затвори телефона. Спомни си часовете, прекарани с Адам Куин. Часове, които трябваше да прекара със съпруга си. Часове, за които би убила, за да ги върне отново.

Нямаше връщане назад. Оставаше ѝ единствено да продължава напред.

Десктопът на аймака на Пол представляваше празен син екран, в чиято долна част се намираха иконите с приложения. До тях имаше три папки: „Работа“, „Лично“, „Къща“. Клеър кликна върху третата и в нея откри списъка със задачите за януари. Също така видя файл, озаглавен „Застраховка“, който съдържаше не само информация за застрахователната им агентка, но и PDF с описания, снимки и серийни номера на де що имаше в къщата. Пусна за принтиране всичките 508 страници.

После отвори папка „Работа“. Тя беше много по-сложна и объркана. Нямаше файл „Текущи задачи“, само множество файлове с номера вместо имена. Клеър предположи, че това са номера на проектите, ала нямаше как да е сигурна. Кликна върху полето с датите, за да ги подреди хронологично. Имаше петнайсет наскорошни файла, върху които Пол беше работил през последните две седмици. Единият бе отварян вечерта, преди да умре.

Клеър кликна върху него. Очакваше да намери схеми и чертежи, но изведнъж малката иконка iMovie започна да подскача.

— Ау — възкликна тя, защото първоначално не разбра какво точно вижда. След това се усмихна за първи път, откакто Змията им нареди да не мърдат.

Пол бе гледал порно на компютъра си.

Не просто порно.

Извратено порно.

Млада жена с кожено бюстие беше прикована с вериги към бетонена стена. Около врата си имаше кучешка яка с шипове. Ръцете и краката ѝ бяха разпънати като на кръст с формата на буквата „Х“, а кожените ѝ панталони без дъно се впиваха в кожата ѝ. Тя издаваше пискливи, плашливи звуци, по-характерни за възбудена еротична актриса от 70-те години на миналия век, отколкото за уплашена жена от настоящето.

Клеър погледна с виновно изражение към отворената врата на кабинета на Пол. Спря звука, ала остави филма да върви.

Жената се намираше в мръсна стая и Клеър се смути още повече от това, че Пол е проявил интерес към подобно нещо. Очевидно беше млада, но не и шокиращо млада. Кестенявата ѝ коса бе подстригана късо. Миглите ѝ бяха обилно покрити със спирала. Яркочервеното червило правеше устните ѝ да изглеждат по-големи, отколкото бяха в действителност. Имаше малки гърди, ала фантастични крака. Пол винаги бе харесвал краката на Клеър, дори когато носеше мониторинговата гривна на глезена.

Всъщност особено харесваше монитора на глезена ѝ, което беше най-ексцентричното у него, преди да се отнесе необяснимо грубо с нея в онази уличка.

А сега и този странен филм.

Изведнъж мъжка глава изпълни целия екран. Мъжът носеше кожена ски маска с отворени ципове на устата и очите. Усмихна се на камерата. Имаше нещо обезпокоително в начина, по който червените му устни контрастираха с металните зъби на ципа, макар Клеър да се съмняваше, че Пол е обръщал голямо внимание на мъжа.

Фокусът се размаза, след което картината отново се проясни. Усмивката изчезна. Мъжът тръгна към момичето. Клеър видя, че еректиралият му пенис стърчи от тесните кожени панталони. Държеше мачете в ръката си. Дългото острие блестеше на светлината, която се лееше от тавана. Спря на няколко крачки от момичето.

Мачетето се изви във въздуха.

Клеър изстена.

Мачетето се стовари върху шията на жената.

Клеър изстена отново.

Мъжът издърпа острието. Пръсна кръв навсякъде — върху стените, върху мъжа, върху камерата.

Клеър се наведе напред, не можеше да отлепи поглед от екрана.

Истинско ли беше това? Наистина ли се е случило?

Тялото на жената се сгърчи, ръцете и краката ѝ изпънаха веригите, главата ѝ се килна на една страна. По гърдите ѝ потече кръв и образува локва на пода.

Мъжът започна да я чука.

— Госпожо Скот?

Клеър така се стресна, че столът ѝ се удари в стената.

— Горе ли сте? — Фред Нолан се качваше по стълбите.

Тя взе да натиска бутоните на клавиатурата в отчаян опит да спре филма.

— Ехо? — Стъпките на Нолан се приближаваха. — Госпожо Скот?

Клеър стовари пръст върху контрол бутона и бясно заблъска „Q“-то, за да излезе от програмата. Наизскачаха прозорци за грешка. Тя грабна мишката и започна да ги затваря един по един. Колелцето в цветовете на дъгата се появи на екрана.

— Мамка му! — изсъска.

— Госпожо Скот? — Фред Нолан стоеше на прага на отворената врата. — Всичко наред ли е?

Клеър погледна към компютъра. Мили боже. На десктопа отново нямаше нищо. Едва овладя гласа си да не трепери.

— Какво има?

— Просто исках да се извиня за преди малко.

Клеър кимна, боеше се да говори, нямаше си доверие.

Нолан огледа помещението.

— Хубав кабинет.

Тя се опита да не премигва, защото всеки път, щом затвореше очи, виждаше момичето от филма. Мъжа. Кръвта.

— Както и да е. — Полицаят пъхна ръце в джобовете си. — Исках да ви кажа, че разговарях с детектив Реймън относно случая със съпруга ви.

Наложи се Клеър да си прочисти гърлото няколко пъти, преди да изрече:

— Какво?

— Детектив Реймън от полицията в Атланта. Говорили сте с него в нощта, когато съпругът ви е бил убит, нали?

Тя затаи дъх, мъчейки се да се успокои.

— Да.

— Държа да знаете, че проверихме всички възможни версии и не изглежда да има връзка между случилото се със съпруга ви и нахлуването в дома ви.

Клеър кимна. Изпита силна болка в челюстта от стискането на зъби.

Нолан отново обходи кабинета с поглед.

— Съпругът ви е бил подреден тип.

Клеър не отговори.

— Един вид маниак на тема контрол?

Тя сви рамене. Пол никога не се беше опитвал да я контролира. Освен когато притисна лицето ѝ в онази тухлена стена в уличката.

Полицаят посочи дигиталната ключалка на вратата.

— Доста сериозна охранителна мярка.

Клеър повтори онова, което съпругът ѝ често ѝ казваше:

— Няма особена разлика, ако не пускаш алармата.

Нолан се усмихна със своята обезпокоителна усмивка. Стоеше на разстояние, но тя се чувстваше все едно се беше надвесил над нея.

— Така или иначе, ще се наложи да изпратим екип тук.

Сякаш сърцето ѝ спря. Компютърът. Файловете. Филмът.

— Не е необходимо.

— По-добре да се презастраховаме, отколкото да съжаляваме по-късно.

Клеър се помъчи да измисли добро оправдание, за да го отклони от намерението му.

— Охранителните камери заснели ли са мъжете да влизат в гаража?

— Няма как да знаем.

Тя наподоби вяло библиотекарския тон на майка си:

— Мисля, че шестнайсет камери биха могли да ви убедят в това.

Нолан сви рамене. Отново ѝ се усмихваше.

— Както и автомобили на стойност половин милион долара, които все още са в гаража.

Той не преставаше да се усмихва и Клеър осъзна, че говори прекалено много. Ръцете ѝ се потяха. Стисна подлакътниците на стола.

— Има ли нещо, което не желаете да видим? — попита Нолан.

Тя се помъчи да не поглежда към компютъра. Вместо това насочи погледа си към устните му и се опита да не мисли за червените, влажни устни зад маската с циповете.

— Любопитен съм, госпожо Скот — продължи той, — дали съпругът ви не ви е казал нещо, преди да бъде убит?

Клеър си спомни уличката, грубите тухли, горящата кожа на ожулената буза. Дали Пол внезапно не се беше вдъхновил? Затова ли държеше този филм на компютъра си?

— Госпожо Скот? — Нолан сметна мълчанието ѝ за смущение. — Не се тревожете. Детектив Реймън ми обясни защо сте били в онази уличка със съпруга си. Не искам да ви съдя. Любопитен съм какво ви е казал.

Клеър прочисти гърлото си отново.

— Обеща ми, че няма да умре.

— Нещо друго?

— Вече разказах всичко на детектив Реймън.

— Да, но това е било преди няколко дни. Понякога е необходимо време, за да се завърнат някои спомени. — Полицаят натисна малко повече. — Обикновено сънят помага. Имал съм си работа с много жертви на тежки престъпления. Приливът на адреналин ги превежда през трудните моменти, след което се налага да разкрият историите си на стари натрапници като мен, а после се прибират у дома и остават сами, и започват да се разпадат, защото адреналинът си е отишъл, и нямат повече сили, и заспиват дълбоко, и внезапно се събуждат, облени в пот, и си спомнят нещо.

Клеър пак преглътна. Той описа в детайли първата ѝ самотна нощ, но единственото откритие, което направи в мокрите от потта завивки, бе, че Пол не е до нея, за да я утеши.

Да я утеши.

Как беше възможно мъжът, гледал подобна мръсотия, да бъде онзи нежен съпруг, утешавал я цели осемнайсет години?

— Е — прикани я Нолан, — спомнихте ли си нещо? Не е нужно да ви се струва полезно. Някакъв коментар да е изрекъл, нещо необичайно да е направил. Преди или след нападението. Всичко, за което бихте могли да се сетите. Може да не е реплика, а нещо в поведението му.

Клеър сложи ръка на бедрото си. Все още усещаше местата, където Пол си бе забивал пръстите. Никога не ѝ беше оставял такива белези преди. Дали бе искал да го стори? Дали се беше борил с импулса през всичките тези години?

— Нещо в поведението му изобщо — настоя Нолан. — Нещо, което е казал.

— Помня, че беше шокиран. И двамата бяхме. — Клеър постави ръцете си една до друга на бюрото, за да не вземе да кърши пръсти. — Нарича се комплекс „Господари на Вселената“. — Звучеше като Пол и в интерес на истината този израз принадлежеше на съпруга ѝ. — Състои се в това, че хората започват да си мислят, че социалният статус и парите могат да ги предпазят от трагедии.

— Смятате ли, че е така? — попита Нолан. — Изглежда, сякаш сте видели много трагедии.

— Това, което вършите, е детективска работа. — Клеър се насили да остане в настоящето. — Детектив ли сте? Когато се появихте на алеята, не ми казахте длъжността си, нито ми показахте документите си.

— Права сте.

Не ѝ предостави желаната информация, затова тя додаде:

— Искам да видя документите ви.

Нолан беше невъзмутим. Бръкна в джоба на палтото си и пристъпи към нея. Портфейлът му изглеждаше евтин. Вместо детективска значка в него имаше две ламинирани карти. Всичко на горната беше отпечатано със златисто мастило — думите Федерално бюро за разследване, сляпата Лейди Правосъдие и белоглавият орел. Долната карта бе в синьо, съдържаше цветна снимка на Фред Нолан с името му и разкриваше, че той е специален агент от офиса в Атланта на „Уест Пийчтрий“.

ФБР. Какво търсеше ФБР в къщата им?

Клеър помисли за файла на компютъра на Пол. Дали от ФБР не бяха проследили свалянето му? Дали Фред Нолан не беше тук, защото съпругът ѝ се бе натъкнал на нещо, на което не трябваше? Онова, дето бе гледала, вероятно не беше истинско. Може би представляваше филм, създаден с цел да задоволява някакъв извратен фетиш.

Извратен фетиш, на който очевидно съпругът ѝ беше попаднал случайно или просто бе крил от нея цели осемнайсет години.

— Доволна ли сте? — Нолан продължаваше да държи портфейла си отворен. Все още се усмихваше. Сякаш това беше най-обикновен разговор.

Клеър погледна отново към документите му. Мъжът на снимката имаше по-малко сиви косми в косата.

— Рутинна практика ли е ФБР да разследва осуетени обири?

— На тази работа съм от достатъчно дълго време, за да си давам сметка, че нищо не е рутинно. — Той затвори портфейла си. — Бандата, която е нахлула в къщата ви, е прекосила доста граници в страната. Помагаме за координацията между полицейските сили.

— Това не е ли задължение на Джорджийското бюро за разследване?

— Определено сте наясно с йерархията ни.

Клеър трябваше да сложи край на тази размяна на реплики, преди да си каже всичко.

— Току-що осъзнах, че вие не отговаряте на въпросите ми, агент Нолан, така че може би и аз трябва да спра да отговарям на вашите.

Той се усмихна.

— Забравих, че имате опит с правосъдната система.

— Искам да си вървите.

— Няма проблем. — Нолан посочи към вратата. — Отворена или затворена?

Клеър не му отвърна, но той я затвори на излизане.

Тя отиде на бегом в банята и повърна.