Красиви момичета

Двайсет и първа глава

Клеър стоеше с гръб към стената в „Офис Шоп“ срещу „Фипс Плаза“. Така можеше да наблюдава и предния, и задния вход. Засега беше единствената клиентка в малкия магазин. Служителят работеше мълчаливо на един от компютрите. Тя държеше бърнърфона в ръка. Хелън пътуваше по I-75 от десет минути.

Пол още не се беше обадил.

Главата ѝ гъмжеше от предположения, кое от кое по-безумни, защо не го бе сторил. Съпругът ѝ беше тръгнал насам. Вече бе убил Лидия. Имаше намерение да убие и нея. Щеше да проследи майка ѝ и да отиде до дома на баба Джини, след което да потърси Дий.

Може би такъв беше планът му открай време, да затрие цялото ѝ семейство. Клеър не бе нищо повече от добре пресметната първа крачка. Да излиза с нея. Да я ухажва. Да се ожени за нея. Да се преструва, че я прави щастлива. Да се преструва, че той е щастлив.

Лъжи връз лъжи връз още лъжи, безкрайни лъжи.

Те бяха като гранати. Пол ги мяташе в стената и Клеър бе чакала безкрайно дълго, докато истината най-сетне експлодира в лицето ѝ.

Снимките бяха като хиляди гранати. Ядреният взрив, запратил я в най-мрачната бездна, която би могла да си представи.

Пол, на петнайсет години, маниакално ухилен пред фотоапарата, застанал до увесеното овързано тяло на сестра ѝ. Бе вдигнал палци по същия начин, както и към Фред Нолан, когато се е изплъзнал от него.

Клеър се вторачи в бърнърфона. Празният екран все така се блещеше насреща ѝ. Помъчи се да се съсредоточи върху не толкова тревожни предположения за мълчанието на Пол. Може би имаше проблем с пренасочването на разговорите. Може би Мейхю беше говорил с някого в телефонната компания, който бе уведомил съпруга ѝ за бърнърфона. Или Адам тайно участваше в играта и се бе обадил на съдружника си да прати своите хора подире ѝ.

Никое от тези предположения не беше по-малко тревожно, защото в крайна сметка всички те водеха към Пол.

Клеър потупа дамската си чанта, за да усети твърдите очертания на револвера на Лидия. Поне едно нещо направи както трябва. Купуването на боеприпаси се оказа доста лесно. Имаше оръжеен магазин по-надолу на улицата, където ѝ продадоха кутия патрони с кух връх и не ѝ зададоха никакви въпроси.

В „Офис Шоп“ предлагаха копирни услуги, принтиране, както и достъп до компютър. Клеър бе прекалено погълната от страха си, за да флиртува със завеяния хлапак зад щанда, затова го подкупи с двеста и петдесет долара от парите на Хелън. Обясни му най-общо и мъгляво какво иска — да качи нещо в Ютюб, снимки, не клипове, и то доста, както и няколко екселски файла, но държеше всичко да е както трябва, защото някой щеше да се опита да ги свали.

Младежът я прекъсна. Не ѝ трябвал Ютюб, а някакъв Дропбокс, и тогава Клеър премести дамската си чанта на рамото и той видя кутията с патрони и оръжието и ѝ каза, че ще струва още сто долара и че ѝ трябва нещо, наречено Tor⁷².

Tor. Спомни си смътно, че беше чела за нелегалния сайт за споделяне в списание „Тайм“. Той бе свързан с тъмната мрежа, което означаваше, че не се рекламира и е непроследим. Може би Пол използваше Tor, за да разпространява филмите си. Вместо да изпраща големи файлове по имейл, би могъл да пуска усложнени уебсайт линкове, дето никой друг няма да успее да намери, освен онези, които знаят точната комбинация от букви и цифри.

Клеър разполагаше с имейл адресите им. Трябваше ли да изпрати на клиентите на Пол неговите екселски файлове и снимките?

— Готово. — Младежът стоеше пред нея, допрял сплетените си ръце до плисираните панталони. — Само пъхнете флашката и извлачете всичко, което искате, на страницата и то ще се запази на нея.

Тя прочете името на баджа му.

— Благодаря ти, Кийт.

Хлапакът ѝ се усмихна и се върна зад щанда.

Клеър положи усилие да се заеме със задачата си. Седна на стола пред компютъра, като от време на време хвърляше погледи към предния и задния вход, докато следваше инструкциите на младежа. В магазина беше студено, ала тя се потеше. Ръцете ѝ не трепереха, но усещаше вибрации в тялото си, все едно камертон се удряше в костите ѝ. Извърна се отново към вратите, когато файловете на Пол започнаха да се качват. JPEG-овете бяха най-отгоре, та с първото кликване да се отвори снимката на Джони Джаксън. Номерът беше да бъдат накарани хората да кликнат.

Клеър отиде в пощенската програма, която Кийт ѝ беше направил. Разполагаше с нов имейл адрес, на който можеше да се зададе да изпраща имейли в точно определено време и на определена дата.

Започна да пише.

Казвам се Клеър Каръл Скот. Джулия Каръл и Лидия Делгадо бяха мои сестри.

Почувства се зле, сякаш вършеше предателство. Лидия беше жива. Трябваше да е.

Натисна бутона за връщане назад и го задържа, докато последното изречение не се изтри.

Постнах доказателство, че конгресмен Джони Джаксън е участвал в порнографски филми.

Взря се в думите. Те не бяха точни, беше нещо повече от обикновено порно. Ставаше въпрос за отвличане, изнасилване и убиване, но се тревожеше, че ако напише всичко това, хората ще се откажат да кликнат върху линка. Щеше да изпрати информацията до всяка новинарска медия и правителствена агенция, която имаше адрес за контакт в уебсайта си. Най-вероятно акаунтите се следяха от млади стажанти, нямащи никаква представа кой е Джони Джаксън, израснали с новите технологии и научени да не кликват върху анонимни линкове, особено пък свързани с Tor.

Клеър отвори нов прозорец на браузъра. Намери имейла на Пенелопи Уорд в страницата на PTO на академията „Уестърли“. Познатата на Лидия, нейната Алисън Хендриксън, приличаше на захаросана ябълка, точно както си я представяше. Имейлът на Комитета за подкрепа на Бранч Уорд беше intern@WeWantWard.com. В сайта се посочваше, че това е Комитет за политическа дейност⁷³, което означаваше, че ще търсят всякаква мръсотия, за да хвърлят кал по опонента.

Бърнърфонът иззвъня.

Клеър се отправи към склада и отвори задната врата. Дъждът продължаваше да се сипе. Вятърът се бе усилил и запрати студена струя въздух в малкото помещение. Тя се надяваше заобикалящите я шумове да са достатъчни, за да убедят Пол, че шофира по I-75.

Прие разговора.

— Пол?

— Взе ли ключодържателя?

— Да. Дай ми Лидия.

Съпругът ѝ не каза нищо. Усещаше облекчението му.

— Видя ли какво има на флашката?

— Разбира се, използвах компютъра в банката. — Вложи целия си гняв в този саркастичен отговор. — Искам да говоря с Лидия. Веднага.

Последва обичайната рутина. Чу го как пуска апарата на високоговорител.

— Лидия? — Клеър чакаше. — Лидия?

Разнесе се отчаян стон.

— Не мисля, че ѝ се приказва в момента — каза Пол.

Клеър опря глава в стената. Погледна нагоре, за да не позволи на сълзите си да потекат. Съпругът ѝ наистина беше наранил сестра ѝ. Тя се бе хванала за късчето надежда, че не го е сторил, също както толкова много години беше таила капчица надежда за Джулия. Лицето ѝ гореше от срам.

— Клеър?

— Искам да се срещнем в мола. „Фипс Плаза“. Колко време ти трябва?

— Не съм съгласен — отсече Пол. — Защо не отидем в къщата на Лидия?

Тя престана да се бори със сълзите си.

— Да не си отвлякъл Дий?

— Все още не, но знам, че си ходила там да предупредиш онзи селяндур, приятеля ѝ. Той отведе Дий в риболовна хижа на езерото Бъртън. Не разбра ли вече, че знам всичко?

Не знаеше за оръжието. Не знаеше за „Офис Шоп“.

— Тръгвай за Уоткинсвил — нареди Пол. — Ще се срещнем в къщата на родителите ми.

Клеър усети как стомахът ѝ се смъква. Виждала бе какво правеше съпругът ѝ с пленничките си в къщата на Фулър.

— Чуваш ли ме?

Насили се да отговори:

— Има голям трафик. Вероятно ще са ми нужни два часа.

— Няма да ти отнеме повече от деветдесет минути.

— Знам, че ме следиш чрез телефона ми. Гледай синята точка. Ще дойда когато мога.

— Аз съм на същото разстояние от къщата, както и ти, Клеър. Помисли за Лидия. Наистина ли искаш да се отегча, докато те чакам?

Тя затвори. Погледна към ръката си. Дъждът нахлуваше през вратата. Ръкавът на ризата ѝ беше мокър.

В магазина имаше още двама клиенти. Една жена. Един мъж. И двамата бяха млади. Носеха дънки и суичъри. Никой от тях нямаше слушалка в ухото. Клеър се взря в лицата им. Жената извърна поглед. Мъжът ѝ се усмихна.

Трябваше да се махне от тук. Седна отново пред компютъра. Файловете се бяха качили. Провери линка, за да е сигурна, че работи. Мониторът бе обърнат така, че никой друг в магазина да не го вижда, но усети да я обливат горещи вълни, когато се увери, че снимката на Джони Джаксън е на сървъра.

Може би трябваше да я остави отворена? Може би трябваше да позволи на Кийт да разбере от какво неволно бе станал част?

Вече беше наранила достатъчно хора. Затвори снимката. Нямаше време да се упражнява в красноречие и да лъска стила си. Написа още няколко реда, след което пейстна линка от Tor отдолу. Провери още веднъж кога трябваше да бъдат изпратени имейлите.

След два часа всички с интернет достъп щяха да научат истинската история на Пол Скот и съучастниците му. Щяха да я съзрат в снимките на вуйчо му и баща му, които му бяха предали семейната жажда за кръв. В стотиците имейл адреси, разкриващи истинската самоличност и местоположение на клиентите му. Щяха да я усетят в червата си, гледайки снимка подир снимка на млади момичета, отвличани от семействата им в продължение на повече от четири десетилетия. Щяха да разберат как Карл Хъкаби и Джони Джаксън се бяха възползвали от отговорните си постове, за да покриват всичко.

Досега.

Клеър извади флашката от компютъра. Провери дали няма копия, които по магически начин да са се озовали на десктопа. Прибра USB драйва в дамската си чанта. Помаха на Кийт и напусна магазина. Небето отново се бе раздрало и изсипваше тонове дъжд върху нея. Докато стигна до форда на Хелън, беше подгизнала цялата.

Включи чистачките. Излезе от паркомястото. Пое по Пийчтрий Стрийт и когато се увери, че е в безопасност, се обади на майка си.

Гласът на Хелън звучеше неестествено.

— Да?

— Добре съм. — Също като Пол, и Клеър бе свикнала да лъже с лекота. — Искам да продължиш да караш към Атънс. Аз съм с около двайсет минути пред теб, така че намали темпото. Спазвай ограниченията.

— У дома ли се прибирам?

— Не, недей. Паркирай до „Тако Стенд“ в центъра, след това отиди пеша до къщата на госпожа Флин. Остави телефона в колата. Не казвай на никого къде ще ходиш. — Клеър си помисли за имейлите, които щяха да бъдат разпратени. Майка ѝ беше в списъка на получателите, което бе емоционалният еквивалент на намушкване в сърцето. — Пратих ти имейл. Вече ще е пристигнал, когато стигнеш у госпожа Флин. Можеш да го прочетеш, но не кликвай върху линка. Ако не ме чуеш до три часа, искам да отидеш и да го покажеш на твоята приятелка, която работи в „Атланта Джърнъл“ — онази, дето пише книги.

— Тя се пенсионира.

— Навярно обаче все още има контакти. Много е важно, мамо. Трябва да я накараш да отвори линка, само не гледай онова, което е там.

Хелън очевидно беше изплашена, ала не каза нищо друго освен едно „Клеър“.

— Не се доверявай на Хъкълбери. Той те е лъгал за Джулия.

— Знам какво има на касетата. — Майка ѝ млъкна за миг, преди да продължи: — Затова не исках никога да я виждаш, защото аз я гледах.

Клеър не мислеше, че е способна на повече болка.

— Как така?

— Аз бях тази, която откри баща ти. — Хелън пак млъкна за момент. Определено спомените бяха мъчителни. — На стола пред телевизора, който работеше. Дистанционното беше в ръката му. Исках да разбера какво е гледал и…

Отново замълча.

Двете знаеха какво беше последното, което Сам Каръл е видял. Единствено Клеър обаче предполагаше, че именно съпругът ѝ му го бе показал. Тази ли беше последната капка, накарала баща ѝ да отнеме собствения си живот? Или Пол му бе помогнал и в това?

— Беше преди много време и мъжът, който го е извършил, вече е мъртъв — каза Хелън.

Клеър отвори уста да възрази, но майка ѝ щеше да научи всичко, когато получеше имейла.

— Помага ли? Това, че знаеш, че е мъртва?

Хелън не ѝ отговори. Беше против смъртното наказание, ала нещо подсказваше на Клеър, че не би се възпротивила някой друг, не правосъдните органи, да убие мъжа, който се е гаврил с дъщеря ѝ.

— Само не ходи при Хъкълбери, става ли? — предупреди я тя. — По-късно ще разбереш защо. Трябва да ми се довериш. Той не е почтен човек.

— Захарче, доверявам ти се цял ден. Та точно сега ли ще се откажа?

Клеър отново помисли за Дий. Хелън беше баба. Заслужаваше да знае. Но бе наясно, че не можеше просто да ѝ съобщи. Майка ѝ щеше да настоява за подробности. Да пожелае да се запознае с Дий, да говори с нея, да я докосне, да я прегърне. Щеше да поиска да разбере защо Клеър я е държала настрана. И тогава щеше да започне да пита за Лидия.

— Скъпа? — изрече Хелън. — Има ли нещо друго?

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам.

Клеър затвори телефона. Хвърли го на седалката до себе си. Хвана волана с две ръце. Погледна часовника на таблото и си позволи да остане така цяла минута, за да се отдаде на скръбта и отчаянието, които не успя да излее на погребението на баща си.

— Добре — каза си. — Добре.

Яростта щеше да ѝ помогне. Да ѝ вдъхне силата да извърши необходимото. Щеше да убие Пол, задето беше показал касетата с Джулия на баща ѝ. Щеше да го убие заради онова, което бе сторил на всички тях.

Дъждът шибаше по предното стъкло и я заслепяваше, но тя продължи да кара, защото единственото ѝ средство срещу Пол беше изненадата. Точно как тази изненада щеше да проработи все още бе загадка за нея. Имаше револвер. Също и патрони с кух връх, които можеха да разкъсат тяло на две.

Помнеше този ден преди цяла вечност, когато бе завела съпруга си на стрелбището. Първото, което управителят каза, беше, че никога не трябва да насочваш оръжие към друг човек, ако не си готов да натиснеш спусъка.

Клеър беше повече от готова. Само не знаеше дали щеше да ѝ се удаде подобна възможност. Съществуваше вероятност да се озове в къщата на Фулър преди Пол. Можеше да паркира колата на майка си между дърветата и да се промъкне до задния вход. Имаше няколко места, на които би могла да се скрие: в една от спалните, в коридора, в гаража.

Освен ако съпругът ѝ вече не беше там. Освен ако не я лъжеше отново и през цялото време не е бил там.

Клеър предполагаше, че има друга къща, но може би тази на Фулър бе единствената, от която Пол се нуждаеше. Обичаше всичко да си остава такова, каквото е. Беше роб на рутината. Използваше една и съща купичка на закуска, една и съща чаша за кафе. Всеки ден щеше да носи все същия стилен черен костюм, ако тя му бе позволила. Той имаше нужда от стабилност. От познати неща.

От таблото се разнесе камбанен звук. Клеър нямаше представа какво означава. Намали. Не можеше двигателят да откаже точно сега. Трескаво затърси светнали предупредителни лампи на таблото, но единствената жълта светлина беше за резервоара, който бе на минимума.

— Не, не, не. — Тѐслата не се нуждаеше от гориво. Пол пълнеше резервоара на беемвето ѝ всяка събота. Не помнеше откога не бе ходила на бензиностанция за друго освен за диетична кола.

Следеше внимателно знаците на магистралата. Намираше се на четиресет и пет минути път от Атънс. Премина покрай няколко изхода, докато не съзря табела за „Хес“.

Караше на изпарения, когато отби към бензиностанцията. Дъждът беше намалял, ала небето все още тъмнееше от буреносни облаци, а въздухът бе станал хапещо студен. Извади последните пари от Хелън. Нямаше никаква представа колко галона можеше да поеме фордът. Даде на човека зад щанда четиресет долара, надявайки се на най-доброто.

Една млада двойка стоеше до очукан седан, когато Клеър се върна обратно при колата. Опита се да не им обръща внимание, докато пълнеше резервоара с гориво. Караха се за пари. Двамата с Пол никога не се бяха разправяли за пари, понеже той винаги имаше. В началото споровете им бяха предимно за това, че правеше прекалено много за нея. Задоволяваше всяка нейна потребност. Приятелите ѝ все повтаряха: Пол се грижи за всичко.

Помпата изщрака.

— Мамка му. — Клеър поля ръката си с бензин. Миризмата беше неприятна. Отвори багажника, съпругът ѝ бе набавил същия комплект за спешни случаи и за автомобила на Хелън. Извади раницата и намери в нея пакет кърпички. Имаше ножица, но тя скъса целофана със зъби. Погледна към разпръснатите неща в багажника, докато търкаше ръката си да я изчисти от бензина.

В ранните години на брака им Пол страдаше от един повтарящ се кошмар. Единствено тогава го бе виждала изплашен.

Не, не изплашен. А ужасѐн.

Кошмарът не го навестяваше често, може би два-три пъти годишно, но съпругът ѝ се будеше с писъци, ръцете и краката му деряха въздуха, устата му зееше, мъчейки се да поеме въздух, защото сънуваше, че гори жив, по същия начин, по който майка му беше изгоряла при автомобилната катастрофа, отнела живота на двамата му родители.

Тя разгледа съдържанието на багажника.

Сигнални ракети. Книга с меки корици. Водоустойчив кибрит. Четиригалонова туба с бензин.

Пол наистина се беше погрижил за всичко.

Сега бе ред на Клеър да се погрижи за него.