Красиви момичета

VII

Спомням си първия път, в който не ми позволи да те хвана за ръка. Беше на дванайсет години. Водех те на рождения ден на Джейни Томпсън. Събота. Времето бе топло, макар и ранна есен. Слънцето напичаше гърбовете ни. Ниските токове на новите ти обувки тракаха по тротоара. Носеше жълта лятна рокля с тънки презрамки. Помислих си, че сигурно съм прекалено стар и затова не искаш да ме хванеш за ръка, но по-скоро ти бе станала по-голяма. Много по-голяма. Нямаше ги онези непохватни ръце и върлинести нозе, които събаряха книги и се блъскаха в де що мебел имаше. Вече не се кикотеше възторжено и не пищеше обидено, че не ти даваме да ядеш торта. Златистата ти коса сега бе руса и чуплива. Светлосините ти очи се присвиваха, изпълнени със скептицизъм. Устните ти не се разтягаха толкова бързо в усмивка, когато дръпнех плитката ти или те погъделичках зад коляното.

Днес нямаше плитки. Чорапите покриваха коленете ти.

Спряхме се на ъгъла и аз инстинктивно посегнах да те хвана.

— Татко — завъртя очи ти. Гласът ти беше на пораснало момиче. Намек за жената, която никога нямаше да видя.

Татко.

Вече не ми казваше „тате“.

Татко.

Знаех си, че всичко е приключило. Занапред нямаше да ме държиш за ръка. Нямаше да сядаш в скута ми. Да обвиваш ръце около кръста ми, когато се прибирах от работа, или да стоиш стъпила върху обувките ми, докато танцувахме в кухнята. Аз щях да бъда твоята банка. Водачът ти до къщата на приятелката ти. Критикът на домашното ти по биология. Подписът върху чека за таксата ти за колежа.

И подписвайки чека на кухненската маса, щях да си спомням как се преструвах, че пия чай от миниатюрните ти чашки, а ти и Господин Бигълс въодушевено ми разказвахте как е минал денят ви.

Господин Бигълс. Горкото плюшено куче бе преживяло дребна шарка, беше наквасено в онази напитка „Кул-Ейд“ и метнато най-безцеремонно на боклука. Беше сплескано под тежестта ти, случайно опърлено от маша за коса и офъкано по неизвестни на най-малката ти сестра причини.

Влизам в твоята стая, сварвам те да приготвяш багажа си за колежа.

— Скъпа, ти ли си изхвърлила Господин Бигълс?

Вдигаш поглед от куфара, напълнен с прекалено тесни тениски, прекалено къси панталонки, грим и кутия с тампони, които двамата решаваме да игнорираме.

Татко.

Същият раздразнен тон, с който се обърна към мен в онзи ден на ъгъла, когато отскубна ръката си от моята.

Следващите пъти, в които ме докоснеш, ще е напълно случайно — докато вземаш ключовете за колата или пари, или ме прегръщаш бързо за това, че съм ти позволил да отидеш на концерт, на кино или на среща с момче, което никога няма да харесам.

Ако бе минала деветнайсетте — ако беше оцеляла, — щеше ли да се омъжиш за онова момче? Щеше ли да разбиеш сърцето му? Щеше ли да ме дариш с внуци? С правнуци? Коледни сутрини в къщата ти. Неделни вечери. Картички за рождения ден със сърчица по тях. Споделени ваканции. Оплаквания от майка ти. Обич към майка ти. Дундуркане на племенниците ти. Дразнене на сестрите ти. Командване на сестрите ти. Постоянни обаждания. Никакви обаждания. Караници. Сдобрявания. И аз в центъра на всичко това, получавам късни обаждания по телефона за круп и морбили и защо бебето не иска да спре да плаче, и „Какво мислиш, тате?“, и „Защо прави така, тате?“, и „Имам нужда от теб, тате“.

Тате.

Намерих един от лексиконите ти онзи ден. Ти и сестрите ти прекарахте петнайсет години от краткия ти живот в планиране на мечтаната от теб сватба. Роклите и тортата, красиви младоженци и изискани булки. Люк и Лора⁷⁹. Чарлс и Даяна. Ти и Патрик Суейзи или Джордж Майкъл, или Пол Маккартни (макар че сестрите ти се съгласиха, че е доста стар за теб).

Миналата нощ сънувах сватбата ти — сватбата, която никога няма да имаш.

Кой, смяташ, стоеше в края на пътеката и те чакаше? За жалост, не и целеустременият младеж, с когото се запозна при записването в колежа, или студентът по медицина, който имаше десетгодишен план. Най-вероятно щеше да избереш онзи тромав, нехаен хлапак с рошавата коса, дето гордо декларира, че пълнолетието му се пази в тайна.

Тъй като тази сватба, която никога няма да се случи, е моя фантазия, това момче е гладко избръснато за твоя специален ден, старателно сресано, видимо нервно, докато те чака до свещеника и те гледа така, както винаги съм искал да те гледа един мъж: с нежност, с любов, с благоговение.

Двамата ще си мислим едно и също, Господин Нехайник и аз: Защо, за бога, избра него?

Музиката свири. Пристъпваме тържествено. Хората се изправят. Носят се шепоти колко си красива. Колко си грациозна. Двамата сме на няколко крачки от олтара, когато внезапно ми се приисква да те грабна и да хукнем обратно по пътеката. Ще ми се да те подкупя да изчакаш още година. Да поживеете заедно, макар че баба ти Джини ще е възмутена. Можеш да заминеш за Париж и да изучаваш Волтер. Да посетиш Ню Йорк и да отидеш на всяко представление на „Бродуей“. Да се върнеш в стаята си с плакатите по стените, с Господин Бигълс на леглото ти и онази грозна лампа, която намери на една гаражна разпродажба и която майка ти те молеше да вземеш в колежа.

Даже в съня си съм наясно, че ако те тласкам в една посока, ти ще се втурнеш в противоположната. Доказвала си го през целия си кратък живот.

Ето ме и мен, стоя до теб в този твой въображаем сватбен ден, едва сдържам сълзите си и те поверявам на едно бъдеще, което никога няма да имаш. Майка ти е на първия ред и ме чака да се присъединя към нея. Сестрите ти са до свещеника, срещу момчето, и едновременно сияят и са изнервени, гордеят се и плачат от цялата тази романтика, както и от страх от промените, които знаят, че ще настъпят. Двете са шаферки. Носят рокли, извоювани с дълга борба. Толкова са горди и толкова прелестни, и толкова готови да махнат тези тесни премени и убиващи обувки с токчета.

Ти се държиш за мен. Стискаш ръката ми — силно, както го правеше, когато прекосявахме улица, когато гледахме страшен филм, когато просто искаше да ми напомниш, че си до мен и ме обичаш.

Погледна ме. И аз се сепнах. Изведнъж, като по чудо, ти си пораснала и си станала прекрасна жена. Толкова много приличаш на майка си, ала в същото време си ти, единствена. Имаш мисли, които никога няма да узная. Желания, които никога няма да разбера. Приятели, с които никога няма да се запозная. Страсти, които никога няма да споделя. Ти имаш живот. Имаш цял един свят пред себе си.

Усмихваш се и стискаш ръката ми и дори в съня си прозирам истината: независимо какво се е случило с теб, независимо какви ужаси си преживяла, след като те отвлякоха, винаги ще бъдеш моето малко красиво момиче.