Красиви момичета - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Карин Слотър (ч. 16)

Десета глава

Лидия стоеше пред Арката в центъра на Атънс. Гледаше телефона си. Презареди търсачката. Нямаше нови подробности за Ана Килпатрик. Това не пречеше на новинарските сайтове да бълват историята ѝ безспир. Дояха пресконференцията за всяка частица емоция, която можеха да изстискат. Избликът на Елинор беше във фокуса на всички медии. Ем Ес Ен Би Си, „Фокс“, Си Би Ес, Ей Би Си и Ен Би Си бяха зарязали неделните сутрешни политически обобщения. В Си Ен Ен бяха поканили психиатър, който да коментира психическото състояние на Елинор и Боб Килпатрик. Фактът, че докторът никога не беше срещал родителите на мъртвото момиче или че изобщо не бе работил по случай, в който дете е било отвлечено и убито, не му пречеше да говори като квалифициран експерт по национална телевизия.

Лидия беше много по-квалифицирана да определи психическото им състояние. Шестнайсетгодишната им дъщеря бе мъртва. Измъчвана, жигосана и изоставена на Белтлайн — пародия на спортна пътека, която повече приличаше на ловен район, свърталище на престъпници. Вероятно в момента семейство Килпатрик търсеха най-бързия начин да се присъединят към единственото си дете.

Може би през цялото време бяха предполагали, че Ана е мъртва, ала да мислиш, че е истина, и да получиш фактическо потвърждение са две коренно различни неща. Бяха разпознали тялото ѝ. Бяха видели разложението ѝ. Дали беше по-добре, че научиха точно какво се е случило, пред алтернативата да си останат само с ужасите, въртели се в главите им?

Също като семейство Каръл и те бяха хванати между чука и наковалнята.

Лидия избърса потта от челото си. Температурата бе паднала през нощта, но на нея ѝ беше горещо, навярно поради шока или стреса, или комбинацията от двете. Изкачи каменните стъпала, водещи до металната Арка, която стоеше на входа на Северния кампус от времето на Гражданската война. Баща им бе разказвал как след футболни мачове я увивали с тоалетна хартия. Джулия беше арестувана тук по време на протест срещу първата война в Персийския залив. В последната нощ от живота си тя бе минала заедно с приятелите си покрай Арката на път към „Манхатън“.

След Манхатън Кафе повече не я видяха.

Лидия искаше да е до дъщеря си. Искаше да я вземе в обятията си и да я целува по главата по начина, по който Дий ѝ позволяваше само ако бе болна или тъжна. Когато беше бебе, обожаваше да я прегръщат. Гърбът постоянно я болеше да я носи из кухнята, докато готвеше, или да я държи на бедрото си, докато переше. След като Рик се появи, Дий се просваше отгоре им като одеяло — краката ѝ бяха в неговия скут, а главата в този на майка ѝ. Двамата с Лидия се поглеждаха един друг и се усмихваха, защото имаха такова чудесно малко момиченце между тях. Лидия изпитваше невероятно облекчение, понеже единствено в тези моменти, когато беше достатъчно близо до дъщеря си, за да чува дишането ѝ, знаеше, че Дий е в безопасност.

Отпусна глава в шепите си. Затвори очи. В съзнанието ѝ изникна образът на Елинор Килпатрик, беше прогорил всяка гънка на мозъка ѝ. Начинът, по който майката крещеше с болезнена настоятелност. Обладаното ѝ изражение. „Х“-ът, който бе изрисувала от лявата страна на корема си.

Очевидно Елинор беше десничарка. Трябваше да се пресегне пред корема си, за да очертае „Х“. Не бе избрала случайно тъкмо това място.

Лидия погледна към Брод Стрийт. Клеър седеше на маса отвън в „Старбъкс“, където я беше оставила. Бе изпънала гръб като войник и се взираше в празното пространство. Имаше отнесения поглед на кататоничка. Спокойствието ѝ бе някак си изнервящо. Винаги бе толкова трудна за разгадаване, ала точно сега беше направо непроницаема.

Лидия се отправи натам. Трийсетте метра помежду им нямаше да ѝ помогнат по магически начин да разчете мислите на Клеър. Тръгна да пресича „Брод“, като спря в средата, макар да нямаше никакво движение. „Джорджия“ бяха били „Кентъки“ миналата вечер. Градът, потънал в сън, се възстановяваше след победата. Тротоарите бяха лепкави от разлята бира. Улиците — пълни с боклуци.

Клеър не вдигна поглед, когато Лидия седна на масата, но попита:

— Изглежда ли ти различно?

— Прилича ми на търговски център на открито — отвърна сестра ѝ, защото кампусът се беше променил от старомоден южняшки университет в разрастващ се корпоративен бегемот. — Превърнал се е в предградие.

— Единственото, което се е променило, е дължината на каки панталоните.

— „Тако Стенд“ не трябваше ли да е тук?

— Няколко врати по-надолу е. — Клеър посочи с глава.

Лидия проточи врат. Видя още маси и столове на тротоара. Никой не бе седнал навън, тъй като беше прекалено студено. Имаше една жена с метла и лопата, ала вместо да мете боклуците от миналата вечер, тя си гледаше телефона.

— Никога не ме накара да правим нещо странно — каза Клеър.

Лидия се обърна отново към сестра си.

— Първия път, когато видях филма на компютъра му — началото с окованото момиче, — изпитах това странно чувство, подобно на предателство, понеже исках да знам защо не го е причинил на мен. — Тя наблюдаваше един мъж, който бавно правеше джогинг по улицата. — Помислих си, че ако това му харесва, да оковава, да носи кожа, превръзки на очите и подобни неща, макар да не си падам по тях, защо не ме е помолил да опитаме? — Погледна към Лидия, все едно очакваше отговор от нея.

Сестра ѝ само сви рамене.

— Вероятно бих отвърнала „Да“. — Клеър поклати глава, сякаш за да се възпротиви на себе си. — Искам да кажа, ако това е било, което наистина е желаел, то щях да опитам, нали? Защото така правим ние. И Пол го знаеше. Знаел е, че ще опитам.

Лидия сви рамене отново, но нямаше никаква представа.

— Никога не ме накара да се облека като камериерка, да се преструвам на ученичка или каквото и да било друго. Никога не поиска анален секс, а в един или друг момент всеки мъж го иска.

Лидия се огледа наоколо с надеждата, че никой не ги е чул.

— Тя беше по-млада от мен — продължи Клеър. — Първата жена — когато я видях, ми мина тази мисъл през главата, че е по-млада от мен, и ме заболя, защото аз вече не съм млада. Това е нещото, което не можех да му дам.

Лидия се облегна на стола си. Нямаше какво друго да направи, освен да остави сестра си да говори.

— Не го обичах истински, като се оженихме. Искам да кажа, че бях влюбена, но не беше… — Махна с ръка, за да прогони емоциите. — Бяхме женени по-малко от година и наближаваше Коледа. Пол работеше над магистратурата си, а аз бях телефонистка в една правна фирма, и изведнъж си помислих: „Махам се от тук“. Имах чувството, че е напълно безсмислено да съм омъжена. Че е истинско мъчение. Мама и татко бяха толкова жизнени преди Джулия. Толкова страстни и пламенни, и интересни. Помниш ли? Какви бяха преди?

Лидия се усмихна, понеже някак си Клеър бе отключила спомените ѝ само с един-единствен въпрос. Дори след двайсет и две години брак Сам и Хелън се държаха като тийнейджъри, които не можеха да отдръпнат ръцете си един от друг.

— Ходеха на танци, на партита, на вечери, имаха общи интереси и обожаваха да разговарят помежду си непрекъснато. — Клеър се палеше все повече. — Помниш ли, че не ни беше позволено да ги прекъсваме? Но ние и не искахме да го правим, та те бяха толкова очарователни. — Усмихна се. — Четяха всичко. Гледаха всичко. Хората се надпреварваха да прекарат малко време с тях. Когато устройваха партита, постоянно се появяваха непознати, защото бяха чували, че семейство Каръл са много забавни.

Спомените връхлетяха Лидия — как Хелън стърже сирене върху целината, а Сам опърля веждите си на грила. Игрите на шарада. Разгорещените политически спорове. Оживените дискусии за книги, изкуство, филми.

Клеър не спираше:

— Винаги се целуваха. Наистина се целуваха. Мислехме, че е отвратително, но не беше ли прекрасно, Пепър? Просто ги поглеждаш и си казваш, че точно това е обичта, нали?

Лидия кимна. Чувстваше се опиянена от отдавна забравените спомени.

— През първата година с Пол всичко това ни липсваше. Поне не смятах, че го имаме. — Клеър преглътна толкова трудно, че шията ѝ се напрегна. — В онази вечер след работа карах велосипеда си към дома ни и си мислех, че ще бъда честна и ще му кажа, че всичко е приключило. Щях да смъкна лепенката. Нямаше да чакам коледните партита и новите години да идват и да си отиват. Просто щях да си излея всичко. — Млъкна за момент. По лицето ѝ се стичаха сълзи. — Прибрах се у дома и заварих Пол в леглото. Реших, че си подремва, но целият беше плувнал в пот. Чувах как гърдите му свирят. Клепачите му потрепваха всеки път, щом премигнеше. Накарах го да стане и го заведох в болницата. Имаше настинка от няколко седмици, която беше прераснала в пневмония. Можеше да умре. За малко да се случи. — Тя избърса сълзите си. — Ето го и гвоздея на историята: бях ужасена. Не можех да си представя живота без него. Часове по-рано бях готова да го напусна, но после осъзнах, че не мога. — Поклати енергично глава, все едно някой я беше накарал да го стори. — Прекара почти три седмици в болницата и аз не го оставих през цялото време. Четях му. Спях в леглото при него. Къпех го. Винаги съм знаела, че Пол се нуждае от мен, ала когато едва не го изгубих, разбрах, че аз също се нуждая от него.

Клеър спря за момент, за да си поеме малка глътка въздух.

— Това са миговете, в които човек започва да обича истински някого. Похотта, чукането като зайци и опропастяването на собствения живот, за да си около него — то е страст. Граничеща с обсесия. Тя винаги прегаря. Знаеш го, Лиди. Подобна страст никога не може да просъществува дълго. Но онези моменти в болницата, грижата за него, ме накараха да осъзная, че онова, което имах с Пол, което си мислех, че имам, то беше нещо повече от любов и страст. Аз го обичах. Чувството бе толкова осезаемо, та почти можех да го докосна с ръце. Можех да го захапя със зъби.

Лидия никога не би се изразила по този начин, но благодарение на Рик разбираше за какво говори сестра ѝ. Той бе всичко, което би могла да иска за себе си: любовник, спътник, най-добър приятел, опора. През цялото време беше толкова фокусирана върху страха си да не изгуби Дий, че не бе прозряла колко опустошително щеше да е за нея, ако Рик се махнеше от живота ѝ.

— Пол знаеше какво преживявах след загубата на Джулия — продължаваше Клеър. — Разказах му всичко. Всичко. Не пропуснах нито една подробност. Не мога да си спомня момент от живота си, в който да съм била толкова откровена с мъж. Излях душата си — разкрих му какво беше чувството, когато мама се превърна в призрак, а татко в Дон Кихот. Колко много се нуждаех от теб, за да ми помогнеш да преодолея всеки следващ ден. — Клеър се увери, че Лидия гледа към нея. — Ти ме спаси, Пепър. Ти беше единственото, за което да се хвана, след като всичко пропадна.

Лидия усети буца в гърлото си. Двете се бяха спасили взаимно.

— Навярно затова Пол е искал да ни раздели, не мислиш ли? Знаел е колко си важна за мен. По-важна даже и от мама, понеже бях сигурна, че независимо от всичко, когато имах нужда от теб, ти щеше да се отзовеш.

Лидия поклати глава. Нямаше как да знае какво се е въртяло в главата на Пол.

— Чрез мен беше наясно през какво преминава семейството на Ана Килпатрик и все пак е гледал онези ужасни филми. Може би го е правил тъкмо заради това, защото е изпитвал удоволствие, че Ана не е единствената, която е подложена на болка. Всичкото страдание, което се трупаше в семейството ѝ, в обществото, дори в самите нас — в теб, в мен, в мама, в баба Джини. Постоянно ме питаше за Ана Килпатрик или споменаваше случая и наблюдаваше реакцията ми. Повдигна темата даже вечерта, когато умря. — Клеър се засмя сухо. — Мислех си, че го прави, понеже е загрижен за мен, но сега разбирам, че е било част от неговата игра. Също толкова извратено е да изнасилиш всички онези жени и после да ги следиш толкова много години.

Лидия беше съгласна, ала попита:

— Защо смяташ така?

— Защото става въпрос за контрол. Той ме контролираше непрекъснато, като ме караше да мисля, че имам всичко, което желая. Контролираше теб, като те изолира от семейството. Контролираше мама, като я накара да смята, че е перфектният зет. Контролирал е онези жени от папките, като е знаел точно къде се намират. По дяволите, дори е контролирал баба Джини, та нали тя щеше да е в държавен старчески дом без парите му. Въпреки всевъзможните ѝ възвишени бедняшко-вдовишки глупости се чувства прекрасно в собствен апартамент и с домашна помощница. По един или друг начин всички сме били под властния му палец.

Лидия сплете пръсти върху масата. Защо Клеър не бе забелязала нищо от това, докато Пол беше жив? Наистина ли бе толкова добър в криенето на тъмната си страна?

— Само Бог знае през какво е минала тази Лекси Фулър — каза Клеър. — Може би никога не ме е карал да правя нещо странно, защото го е правил с нея. — Отново се изсмя. — Всъщност част от мен се надява действително да е така, понеже това ще означава, че не съм напълно луда, тъй като той бе шибано нормален. Знам, че ти видя истинската му същност, но беше единствената в целия му живот, която смяташе, че нещо не му е наред. Дори татко бе заблуден. Казах ти, че четох дневника му. Единственото лошо нещо, което е написал за Пол, е, че ме обичал прекалено много.

Лидия се съмняваше баща ѝ да е обръщал особено внимание на зет си. Отношенията между Клеър и Пол станаха сериозни едва когато Сам Каръл отне живота си. Винаги бе смятала, че трагедията е извела връзката им на по-високо ниво.

— Пол е избрал да ти покаже тъмната си страна — додаде Клеър. — Скъсал си е задника, само и само да я потули от останалите, но я е разкрил пред теб, защото е знаел, че това ще ни раздели.

— Ти му позволи да те изиграе. — Преди да изрече тези думи, Лидия не беше осъзнала колко гневна е все още. Защо Клеър смяташе, че са поставили ново начало? Доверяваше ѝ се, сякаш последните осемнайсет години не се бяха случили, сякаш тя не беше единствената причина да я изритат на улицата. Каза на сестра си: — Избра едно момче пред мен.

Клеър издържа погледа ѝ.

— Права си. Не отричам. И не знам дали някога ще преодолеем това, то действително е непростимо.

Лидия първа извърна очи. Трябваше да си напомни кой е истинският злодей. Пол бе посветил живота си на манипулиране на хората. Клеър беше наивна и уязвима тийнейджърка, когато се запознаха в колежа. Хелън все още бе съвършено объркана. Сам — на ръба на самоубийството. Лидия влизаше и излизаше от ареста. Толкова трудно ли беше за Пол да впие зъби в нея?

Въпреки това не можеше да намери сили в себе си да прости на сестра си.

— Мислиш ли, че трябва да се обадя на капитан Мейхю? — попита Клеър.

— За какво? — Лидия не бе в състояние да прогони тревогата от гласа си. Рязката смяна на темата я зашлеви като студен вихър. — Той те е излъгал за филмите. Казал ти е, че всичко в тях е фалшиво.

— Може би ме е излъгал, защото не е искал да ги предоставя на медиите?

— Не, тогава щеше да наложи запрещение. Или да те арестува за възпрепятстване на разследване. Или пък просто да ти каже да си мълчиш.

— Няма да ги отнеса на агент Нолан — заяви Клеър. — Кой друг остава? Хъкълбери? — Тя махна с ръка по посока на шерифството. — Свърши чудесна работа по случая с Джулия. Сигурна съм, че веднага ще се заеме с това.

Лидия имаше чувството, че позволяват на въображението да се развихри.

— Какво знаем всъщност, Клеър? Че Пол е гледал филмите. Нищо повече.

— Те са истинни.

— Смятаме, че са истинни. — Лидия се опита отново да играе ролята на адвокат на дявола. — Смятаме, че това момиче прилича на Ана Килпатрик. Смятаме, че е била измъчвана по същия начин, заради онова, което майка ѝ каза и направи по време на пресконференцията. Сигурни ли сме сто процента, че е така? Или просто говорим празни приказки?

— Трябва да потвърдим хипотезата си. — Клеър се намръщи, чувайки собствените си думи. — Защо да не звъннем на Мейхю?

— Защото те излъга за филмите. Защото работи по най-сериозния случай в града, а зарязва всичко, за да отиде в къщата ти и да разследва опит за обир. Защото е ченге и ако го ядосаш, може да превърне живота ти в истински ад.

— Какъв мислиш, че е животът ми сега? — Клеър протегна ръка. — Дай ми бърнърфона.

Лидия изгледа сестра си. Имаше нещо различно в нея. Беше престанала да звучи като объркан страничен наблюдател и бе започнала да действа като отговорен човек.

— Какво възнамеряваш да му кажеш? — попита тя.

— Да бъде честен с мен. Да ми обясни защо филмите не са истинни, след като според Елинор Килпатрик дъщеря ѝ е измъчвана по същия начин като момичето от видеото.

— Чудесна идея, захарче. — От Лидия струеше сарказъм. — Смяташ, че един високопоставен полицейски служител може да прикрива убийство или някак си да е замесен в него, или да го е снимал, или да е разпространявал филмите, или може би всичко, взето заедно, и ти просто ще му се обадиш и ще му кажеш: „Хей, човече, я ме светни в картинката“?

— Не съм планирала да звуча като Джей Джей Уокър⁴⁵, но това ми е идеята, да.

— Клеър…

Ръката ѝ все още беше протегната за телефона.

Лидия знаеше, че е твърдо решена да изпълни намерението си. Затършува из дамската си чанта за апарата. С опакото на ръката докосна шишенцето с перкоцет, което бе прибрала от бюрото на Клеър. Казваше си, че крие хапчетата от сестра си, ала имаше неприятното усещане, че ги е взела за себе си.

— В теб ли е?

— Да. — Лидия извади телефона и ѝ го подаде. Затвори си чантата.

Клеър бързо откри визитката на Джейкъб Мейхю в портмонето си. Набра номера и притисна телефона до ухото си.

Лидия се напрегна. Броеше позвънявания, които не можеше да чуе. Дланите ѝ бяха потни. Звукът от прилива на кръв пулсираше в ушите ѝ. Не беше влизала в ареста от години, но все още се ужасяваше от полицията.

Клеър поклати глава.

— Гласова поща.

Лидия въздъхна, когато сестра ѝ затвори.

— Вероятно щеше да ме излъже отново. — Тя сложи телефона на масата. — Нямам представа на кого мога да се доверя освен на теб.

Лидия се взря в ръцете си. Дланите ѝ бяха оставили мокри петна върху студения, мрежест метал. Не искаше да е тук. Не биваше да е тук. Трябваше да се прибере у дома при Дий. Ако си тръгнеха сега, можеше да стигне навреме, за да приготви късна закуска на семейството си.

— Бил е във военно училище през март деветдесет и първа.

Лидия погледна сестра си.

— Пол е живял в академията „Лиман Уорд“, когато Джулия изчезна.

Не беше осъзнала, че въпросът се върти в главата ѝ, докато Клеър не ѝ поднесе този отговор.

— Сигурна ли си?

— Намира се в покрайнините на Обърн. Един ден ме заведе да видя кампуса. Не знаех защо иска да отиде. Ненавиждаше всяка минута, която бе прекарал там. Като стигнахме в училището, разбрах, че желае да ме разведе, което бе хубаво, понеже обичах да ме развеждат, но то беше интернат, много малък и много религиозен, и изключително строг.

Лидия бе изминавала разстоянието от Обърн до Атънс много пъти.

— Джулия изчезна около единайсет часа вечерта в понеделник. От тук до Обърн са само три часа.

— Пол е бил на петнайсет години. Нямал е шофьорска книжка, камо ли кола, а и в интерната проверяват момчетата по два-три пъти на вечер. Повечето от тях биват изпращани в такива заведения, защото родителите им не могат да ги контролират.

— Затова ли Пол е бил там?

— Каза ми, че е спечелил стипендия. — Клеър сви рамене. — Като да не е лишено от смисъл. Баща му е бил във флота по време на войната във Виетнам. Пол имал намерение да върви по стъпките му, за да може да си плати колежа, докато не прочел някаква книга за архитектура и не променил решението си.

Лидия не вярваше на това.

— Пол беше наистина много умен. Може би гениален. Ако е искал да постъпи във Военноморския флот, е щял да отиде в подготвителното училище на Военноморската академия⁴⁶ или в това на „Уест Пойнт“, а не в някакъв ултрастрог, консервативен християнски интернат насред Задник, Алабама.

Клеър затвори очи за момент. Кимна в знак на съгласие.

— Сигурна ли си, че не се е измъквал? — попита Лидия.

— Абсолютно сигурна — отговори сестра ѝ. — Имал е перфектно поведение. Снимката му стоеше във витрината с трофейни купи пред кабинета на директора, така че няма начин да е кръшкал от часовете или да е наказван за напускане на кампуса, а и пролетната ваканция е започвала седмица по-късно.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото е ходил в космическия център „Кенеди“, за да наблюдава изстрелването на совалката. Имало е някакъв технически проблем и тя не е излетяла. Виждала съм снимки. Пол пред голям банер с дата на него и празната установка в далечината. Помня, че датата беше през втората седмица на март заради…

— Джулия. — Лидия погледна отново към жената с метлата. Тя почистваше столовете и подреждаше масите.

— Онзи противен тип, заради когото арестуваха татко, все още управлява мястото — подхвърли Клеър.

Лидия помнеше как майка им разказа за ареста с нейния библиотекарски глас, гневен шепот, който можеше да смрази горещ пламък.

— Странно е, че татко ми липсва повече, когато съм с теб — каза Клеър. — Навярно понеже си единствената, с която мога да говоря за него.

Вратата на „Старбъкс“ се отвори. Група хлапета се изсипа на тротоара. Всяко от тях носеше чаша с димящо кафе. Видимо страдаха от махмурлук, припряно търсеха цигарите си.

Лидия стана от стола.

— Да се махаме от тук.

Тѐслата беше паркирана пред „Тако Стенд“. Тя погледна през прозорците на ресторанта. Мястото бе доста обновено. Столовете бяха с подплата. Масите изглеждаха чисти. Имаше диспенсъри за салфетки, а не ролки евтина хартия.

— Ще отидем до къщата, нали? — попита Клеър.

— Предполагам.

Лидия не знаеше какво друго да направи, освен да придружи сестра си. Седна отново на шофьорското място. Натисна спирачката, за да стартира двигателя. На Рик щеше да му е интересно да научи подробности за колата. За тъчскрийна. За вибрирането на волана, ако пресечеш жълтата линия. Смяташе да използва тази информация, за да го умилостиви, защото като му разкажеше с какво се бяха захванали двете, щеше съвсем основателно да получи шибан пристъп.

— Върни се на магистрала „Атланта“. — Клеър въведе адреса на Фулър на тъчскрийна. — Сещам се, че танцувах на „Love Shack“⁴⁷ с Джулия на едно от коледните партита на мама и татко. Ти спомняш ли си? Беше три месеца, преди тя да изчезне.

Лидия кимна, макар че умът ѝ продължаваше да е при Рик. За съжаление, връзката им не беше от онези, в които партньорите крият разни неща един от друг. Казваха си всичко, независимо от последствията. Навярно щеше да спре да ѝ говори. Може би това ненормално пътуване щеше да е капката, която да накара чашата да прелее.

— От тук е минавала Джулия. — Клеър посочи през Арката към „Хил Комюнити“, където бе живяла сестра им през първата година от обучението си. — Общежитията вече са климатизирани. Мама казва, че имат безплатна кабелна и безжичен интернет, фитнес и кафене.

Лидия прочисти гърлото си. Допреди малко се притесняваше, че Рик ще ѝ е бесен, а сега тя му беше бясна, че щеше да ѝ казва какво да прави, което си беше чиста лудост, тъй като разговорът не се бе състоял в действителност, а само в нейната глава.

— Манхатън Кафе все още съществува — додаде Клеър. — Сега е напълно различно заведение.

— Мама все още ли извървява пътя на всяка годишнина?

— Така мисля. Не говорим много по темата.

Лидия задъвка върха на езика си. Искаше ѝ се да попита дали двете въобще говорят за нея, но се страхуваше от отговора.

— Чудя се какво не ѝ е наред — каза Клеър.

— На мама?

— На Лекси Фулър. — И се изви на седалката, за да се обърне с лице към Лидия. — Очевидно Пол ме е избрал заради Джулия. Бях толкова уязвима, след като изчезна. Бил е притеглен от трагедията ми. Не разбираш ли?

Лидия не беше разбрала досега.

— Когато се срещнахме за първи път, се престори, че не знае нищо за Джулия, но, естествено, не е било така. Родителите му живееха на петнайсет минути път от мястото, на което изчезна тя. Все пак фермата не е била откъсната от света. Баща му е бил сезонен работник в кампуса на университета. Майка му — счетоводителка в града. Плакати със снимка на Джулия бяха разлепени навсякъде. Вестниците писаха надълго и нашироко. Всички в Обърн бяха запознати със случая. Имаше доста студенти от Атънс. Ти беше там. Видяла си всичко това. Не бяхме казали на никого, но хората научиха.

— Тогава защо му повярва, че не знае нищо?

— Дълбоко в себе си се съмнявах. Просто си мислех, че се опитва да бъде любезен, понеже това беше един вид клюка. — Клеър облегна глава на седалката. — Този е единственият случай, за който се сещам, когато не съм му повярвала за нещо.

Лидия намали, щом джипиесът я предупреди за наближаващ завой. Странно, ала не изпитваше удоволствие от факта, че Клеър най-накрая бе съзряла проблема, който тя забеляза преди осемнайсет години. Може би сестра ѝ беше права. Лидия бе видяла тъмната страна на Пол, защото той бе решил да ѝ я покаже. Ако онова в колата никога не се беше случило, напълно вероятно бе през всичките тези години да го приема като дразнещия зет, който поради някаква причина правеше сестра ѝ щастлива.

А той очевидно бе правил Клеър щастлива. Поне докато беше жив. Като знаеше как действа копелето, навярно стремежът да се добере до нея се бе зародил много преди двамата да се запознаят. Нямаше да се учуди, ако някъде имаше дебела папка за Клеър Каръл. Дали Пол беше в Обърн, защото знаеше, че тя ще последва Лидия в университета? Дали не работеше като преподавател по математика по програмата „Мат Лаб“ само защото бе разбрал, че Клеър има проблеми с тригонометрията?

Лидия все още помнеше въодушевлението, с което сестра ѝ разказа за мъжа, когото е срещнала в допълнителните часове по математика. Пол беше намерил идеалния път към психиката на Клеър — не възхваляваше външния ѝ вид, както бе свикнала да правят всички още от детството ѝ. Възхваляваше ума ѝ. И то по такъв начин, сякаш бе единственият мъж на планетата, прозрял, че тя притежава нещо повече, което да предложи, освен лицето си.

Лидия отби колата на банкета на пътя. Плъзна лоста на „Паркиране“. Обърна се към Клеър и ѝ каза онова, дето трябваше да сподели с нея от самото начало:

— Имам седемнайсетгодишна дъщеря.

Сестра ѝ изглеждаше изненадана, но очевидно причината не беше тази, за която Лидия мислеше.

— Защо ми го казваш сега?

— Ти знаеш. — Идеше ѝ да се срита отзад, задето е толкова глупава, а след това ѝ се прииска да повърне, понеже самата мисъл, че Пол е плащал на някакъв непознат да я следи, беше изключително обезпокоителна. — Защо не ми каза, че Пол има папка и за мен?

Клеър погледна настрани.

— Опитвах се да те предпазя. Смятах, че ако разбереш какво е вършил, ще…

— Ще те изоставя, както ти ме изостави?

Клеър си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Права си. Всеки път, в който си казвам, че трябва да стоиш настрана от всичко това, си намирам причина да те задържа още малко, защото искам голямата ми сестра да оправи нещата. — Погледна към Лидия. — Съжалявам. Съзнавам, че звучи банално, но съм искрена.

Лидия не желаеше поредното ѝ извинение.

— Какво друго знаеш за мен?

— Всичко — отвърна Клеър. — Всичко, каквото и за останалите жертви на Пол.

Жертва. Ако засегнеше тази струна още малко, Лидия щеше да се нуждае от отдушник.

— Знаеше ли за тях? — попита тя.

— Нямах никаква представа. За нито една, изобщо.

— Колко дълго ме е следил?

— Почти от момента, в който спряхме да си говорим.

Лидия видя живота си да преминава като мълния пред очите ѝ. Не хубавите мигове, а срамните. Всеки път, в който излизаше от супермаркета с открадната храна, скрита под блузата ѝ, защото не можеше да си позволи да купи нищо. Или когато сменяше чиповете на дрехите в магазините, понеже искаше Дий да има готините дрешки, които всички популярни момичета носеха. Лъжите, дето бе изричала, че чекът е в пощата, че парите за наема са забравени в службата, че заемите скоро ще бъдат изплатени.

Колко от всичко това бе видял Пол? Снимки на Лидия с Рик? Дий на баскетболното игрище? Дали ѝ се беше смял, че се бори със зъби и нокти, за да се измъкне от мизерията, докато той се шири в безжизнения си, климатизиран палат?

— Знам, че не искаш да го чуваш — продължи Клеър, — но съжалявам изключително много. Нямах намерение да ти казвам, ала ти ми призна за дъщеря си и ми се стори нередно да се преструвам.

Лидия поклати глава. Вината не беше на Клеър и въпреки това все още изпитваше желание да я обвинява.

— Красива е — каза сестра ѝ. — Ще ми се татко да беше жив, за да ѝ се радва.

Лидия усети как в гърдите ѝ се надига вълна от страх. Винаги бе мислила какво ще ѝ е, ако изгуби дъщеря си, но никога не се беше замисляла какво щеше да ѝ е на Дий, ако изгубеше майка си.

— Наистина не мога да направя това — изрече тя.

— Знам.

Не смяташе, че Клеър може да я разбере.

— Не заради себе си. Имам семейство, за което да се грижа.

— Права си. И този път ще бъда непреклонна. Трябва да вървиш. — Клеър разкопча колана си. — Вземи колата. Ще се обадя на мама. Тя ще ме върне в Атланта. — Посегна към дръжката на вратата.

— Какво правиш?

— Това е пътят, край който е живял Пол. Къщата на Фулър е някъде тук.

Лидия не се опита да скрие раздразнението си.

— Смяташ просто да се разхождаш наоколо с надеждата, че ще я откриеш?

— Явно ми се удава да се приземявам в лайна. — Клеър дръпна дръжката на вратата. — Благодаря ти, Лиди. Наистина съм ти благодарна.

— Спри. — Лидия бе сигурна, че сестра ѝ крие нещо от нея. — Какво не ми казваш?

Клеър не се обърна.

— Просто искам да видя лично Лекси Фулър. Със собствените си очи. Това е.

Лидия сбърчи чело. Сестра ѝ имаше изражението на човек, решил да извърши нещо много глупаво.

— Защо?

Клеър поклати глава.

— Няма значение, Пепър. Прибери се у дома при семейството си.

Лидия я сграбчи доста силно този път.

— Кажи ми какво смяташ да правиш.

Сестра ѝ се извърна, за да я погледне право в очите.

— Наистина се гордея с теб, да знаеш. Това, което си сторила с живота си, отгледала си една умна и талантлива дъщеря, страхотно е.

Лидия не обърна внимание на четкането.

— Мислиш, че Лекси Фулър е поредната му жертва, нали?

Клеър сви рамене.

— Всички ние сме негови жертви.

— Това е различно. — Лидия стегна хватката си около ръката на сестра си. Обзе я внезапен пристъп на паника. — Смяташ, че е заключена в къщата или прикована към стената, а ти просто ще влезеш там като Луси Лиу и ще я спасиш?

— Разбира се, че не. — Клеър погледна настрани към пътя. — Може би тя има информация, която да ни насочи към маскирания.

Кожата на Лидия настръхна. Не бе гледала тази част от филма, но описанието на Клеър беше ужасяващо.

— Наистина ли искаш да се срещнеш с този мъж? Той е убил жена с мачете. След което я е изнасилил. Господи, Клеър.

— Може би вече сме го срещали. — Тя повдигна рамене, сякаш говореха за невероятни хипотези. — Може би Лекси Фулър знае кой е той.

— Или може би маскираният мъж е в къщата със следващата Ана Килпатрик. Обмисли ли тази възможност? — Лидия беше толкова ядосана и се чувстваше толкова безсилна, че ѝ идеше да удари главата си във волана. — Ние не сме супергерои, Клеър. Това е прекалено опасно. Не мисля само за дъщеря си. Мисля за теб и за себе си, и за всичко, което може да ни се случи, ако продължим да изравяме тайните на Пол.

Клеър се отпусна на седалката. Вторачи се в дългия прав път пред тях.

— Трябва да разбера.

— Защо? — недоумяваше Лидия. — Той е мъртъв. Вече знаеш достатъчно за него, за да го приемеш като божествена справедливост. Онова, дето искаш да направим… само си търсим белята.

— Има още едно видео, което показва как Ана Килпатрик е убита.

Лидия нямаше какво да отговори. Сестра ѝ отново беше с едни гърди пред нея.

— В сериите съществува последователност, докато се стигне до този апогей. Един вид прогресия. Последната стъпка е убийството, така че трябва да има последен филм с убийството на Ана.

Лидия знаеше, че Клеър е права. Който и да бе отвлякъл момичето, нямаше да се отърве от него, преди да се позабавлява.

— Добре, да предположим, че по някакво чудо успеем да открием филма. Какво друго ще ни покаже освен как момиче, което може да е Ана Килпатрик, бива убито?

— Лицето ѝ — отвърна Клеър. — В последния филм с другата жена се разкри лицето ѝ. Камерата дори го уголеми.

— Уголеми го? — Лидия усети как устата ѝ става суха като шкурка. — Не беше автофокус?

— Не, уголеми картината така, че да се вижда всичко от талията нагоре.

— Някой трябва да стои зад камерата, за да уголеми образа.

— Знам — отвърна Клеър и Лидия прецени по мрачното ѝ изражение, че тази възможност не ѝ е убягнала.

— Лекси Фулър? — подхвърли, защото съзнаваше, че ако спомене Пол като предполагаем активен участник, Клеър щеше да бъде сломена окончателно. — Това ли си мислиш, че Лекси е била зад камерата?

— Не знам, но филмите следват един и същ сценарий, така че можем да допуснем, че в последния за Ана Килпатрик лицето ѝ е увеличено.

Лидия подбираше думите си внимателно.

— Наистина ли смяташ, че ако тази Лекси е била зад камерата по време на убийство, ще се изповяда, че е съучастница, и ще ти даде записа?

— Имам чувството, че щом я видя, щом погледна в очите ѝ, ще разбера дали е замесена, или не.

— Защото ти нямаш равна в преценяването на хората?

Клеър не обърна внимание на забележката.

— Маскираният мъж е някъде наоколо. Навярно се оглежда за следващата си жертва. Ако Лекси Фулър знае кой е той, може би ще помогне да го спрем.

— Нека си изясним нещо: да речем, че накараш Лекси Фулър да ти даде копие от филма, в който смяташ, че е заснето убийството на Ана Килпатрик. Да оставим настрана факта, че по този начин Лекси се признава за виновна. На кого ще го предоставиш? На Мейхю? На Нолан?

— Мога да го кача в Ютюб, стига някой да ми покаже как да го направя.

— Ще го свалят за две секунди, ФБР ще те арестува за разпространение на неприлични материали и Нолан ще свидетелства срещу теб. — Лидия се сети за много по-ужасна заплаха. — Да не мислиш, че маскираният просто ще остави нещата така?

Клеър продължаваше да се взира в пътя. Гърдите ѝ се надигаха и спускаха учестено. Изражението ѝ излъчваше същата тревожна съсредоточеност, която Лидия бе доловила в кафенето.

— Ами ако преди двайсет и четири години две жени са имали информация за Джулия — кой я е отвлякъл, какво точно се е случило — и са запазили мълчание, понеже са се страхували да се намесят?

Лидия се опита да отговори честно:

— Предполагам, че бих ги разбрала, на първо място е трябвало да мислят за собствената си безопасност.

— Ама ти се отнасяш със страхотно разбиране към всичко, така ли? — Клеър поклати глава, вероятно защото познаваше добре Лидия и знаеше, че не е такава. — Спомни си какво стори неведението с татко. Желаеш ли самоубийството на Боб Килпатрик да ти тежи на съвестта? Желаеш ли да носиш страданието на Елинор Килпатрик на плещите си? — Тонът ѝ бе станал пронизващ. — Нямам какво да губя, Лиди. Буквално нищо. Нямам деца. Нямам никакви приятели. Котката ми е мъртва. Притежавам къща, в която не искам да се прибирам. Има социални служби, които да се погрижат за баба Джини. Мама ще оцелее, тя винаги оцелява. Пол беше мой съпруг. Не мога просто да загърбя всичко. Трябва да разбера. Не ми остана нищо друго в живота, освен да науча истината.

— Не драматизирай, Клеър. Все още имаш мен.

Думите увиснаха между тях като тежки балони. Сериозно ли говореше Лидия? Дали беше тук заради нея, или просто искаше да докаже, че през цялото време е била права за Пол?

Ако това целеше, нямаше смисъл да продължава повече.

Лидия затвори очи за момент. Опита се да си подреди мислите.

— Ще отидем до къщата.

— Сега кой драматизира? — Клеър звучеше също толкова раздразнена, колкото се чувстваше сестра ѝ. — Не искам да го правиш. Не си поканена.

— Жестоко. — Лидия провери огледалата, преди да излезе на пътя. — Така или иначе, няма да влизаме.

Клеър не си сложи колана. Записука предупредителен сигнал.

— Смяташ да скочиш от движеща се кола ли?

— Може би. — И посочи напред. — Това трябва да е.

Къщата на Фулър се намираше на трийсетина метра от лъскав сребрист пожарен кран. Лидия натисна спирачката. Остави колата да се движи по инерция покрай бялата постройка, облицована с дъски. Покривът беше нов, но тревата в двора бе зимно кафява. Бурени се подаваха от пукнатините в алеята. Потъмнели и изметнати от атмосферните влияния листове шперплат стояха заковани на вратите и прозорците. Дори пощенската кутия беше махната. Самотният ѝ стълб стърчеше като счупен зъб в пастта на алеята.

Лидия очакваше да види всякакви неща тук, само не и подобна гледка.

Клеър също се изуми.

— Изоставена е.

— И то от доста време. — Шперплатът бе започнал да се бели. Боята се лющеше от вертикалните дъски. Улуците бяха запушени.

— Обиколи наоколо — нареди Клеър.

Пътят не беше натоварен. Не бяха виждали друга кола, откакто Лидия зави преди десетина минути. Тя даде напред, назад и пак напред към къщата.

— Отбий по алеята — каза сестра ѝ.

— Това е частна собственост. Не искаме да ни гръмнат.

— Пол е мъртъв, така че фактически е моя собственост.

Лидия не беше особено сигурна, ала все пак отби. Нещо зловещо лъхаше от къщата на Фулър. Колкото повече се приближаваха, толкова по-неудържимо се засилваше притеснението ѝ. Всяка костица в тялото ѝ крещеше да се връщат.

— Не ми се струва редно.

— А как трябва да ти се струва?

Лидия не отговори. Гледаше към големия катинар на ролетната врата на гаража. Къщата беше изолирана. Нямаше друга на километри от тук. Бе заобиколена от огромни дървета. Задният двор беше дълъг около петнайсет метра, а отвъд него се простираха акри с празни бразди, които чакаха да бъдат засети през пролетта.

— Имам револвер — сподели Лидия. Като съден престъпник, можеше да влезе в затвора за притежание на оръжие, но беше самотна майка, която живееше в доста съмнителни квартали, когато помоли един мъж в службата да ѝ намери патлак. — Зарових го под задната веранда, след като се нанесохме в къщата. Трябва да работи все още. Сложих го в полиетиленова торбичка с цип.

— Нямаме време да се връщаме. — Клеър барабанеше с пръсти по крака си, докато обмисляше положението. — Има един магазин недалеч от Лъмпкин, където продават оръжия. Можем да купим пистолет и ще бъдем тук отново след трийсет минути.

— Ще те проверят.

— Мислиш ли, че някой прави истински проверки? Масовите убийци си купуват картечници и достатъчно боеприпаси, за да сринат двайсет училища, и никой не обръща внимание.

— Все пак…

— Мамка му, все забравям, че съм в пробация. Сигурна съм, че моят инспектор е вкарал името ми в системата. Къде са тия от Националната асоциация на притежателите на огнестрелно оръжие⁴⁸, когато са ти нужни?

Лидия погледна часовника си.

— Трябваше да се срещнеш с Нолан преди час. Вероятно вече издава БОЛО за теб.

— Първо ще приключа тук, преди да съм се отказала. — Отвори вратата и слезе от колата.

Лидия изпусна низ от ругатни. Клеър се качи по стълбите на предната веранда. Помъчи се да надникне през пролуките в шперплата, който покриваше прозорците. Поклати глава към сестра си, когато отново слезе. Вместо да се върне в колата, заобиколи къщата.

— Проклятие. — Лидия извади мобилния телефон от дамската си чанта. Можеше да прати съобщение на някого, че са тук. И какво? Рик щеше да се паникьоса. Не трябваше да намесва Дий. Би могла да направи пост в бюлетина на родителите на учащите в академията „Уестърли“, но Пенелопи Уорд навярно щеше да наеме частен хеликоптер и да долети до Атънс, за да разбере какво става.

Тогава на Лидия щеше да ѝ се наложи да обяснява защо седи в колата като някоя страхливка, докато по-малката ѝ сестра се опитва да проникне в тайната къща на мъртвия си съпруг.

Излезе от автомобила. Заобиколи на бегом къщата. Задният двор беше завзет от висока до кръста трева. Стабилната люлка бе покрита с мъх. Земята пукаше под краката ѝ. Бурите още не бяха дошли от Атланта. Растителността беше суха като подпалки.

Клеър стоеше на малка веранда. Бе подпряла крак на стената, а пръстите ѝ бяха проврени под шперплата, закован на задната врата.

— Няма мазе, само малко пространство, колкото да пропълзиш.

Лидия можеше и сама да види това. Клеър беше изритала капака за празното пространство под къщата. По-малко от шейсет сантиметра деляха пръстта от подовите греди.

— Какво правиш?

— Прецаквам си маникюра. В багажника на тѐслата има кози крак.

На Лидия не ѝ оставаше нищо друго, освен да се върне при колата. Вдигна капака и се натъкна на тайното скривалище на Макгайвър. Аптечка. Храна и вода за спешни случаи. Две електрически одеяла. Светлоотразителна жилетка. Стъргалка за лед. Куфарче с инструменти. Сигнални ракети. Чувалче с пясък. Празна газова бутилка, макар че колата беше електрическа. Два светлоотразителни триъгълника. Голям кози крак, с който човек можеше да отнесе нечия глава.

Не кози крак, а истински лост за разбиване. В единия край имаше гигантски чук и остър нокът. В другия — извит ръб. Това чудо си го биваше, беше от солидна стомана, около шейсет сантиметра дълго и тежащо близо пет килограма.

Лидия не се запита защо Пол шофираше с подобен инструмент в багажника и докато заобикаляше къщата, се стараеше да не мисли за мрачната шега, която Клеър подхвърли, че е възможно да има и други заровени госпожи Фулър в обраслия заден двор.

Сестра ѝ продължаваше да се опитва да махне шперплата. Бе успяла да провре пръстите си между листа и рамката на вратата. Кожата ѝ беше разранена. По потъмнялото дърво имаше кръв.

— Разкарай се. — Лидия изчака Клеър да отстъпи и промуши плоската част на лоста в цепнатината. Изгнилото дърво се забели като обвивка на банан. Сестра ѝ сграбчи ръба и отпра шперплата.

Вратата беше като на всяка друга кухня, която Лидия бе виждала. От тънко дърво, със стъкло в горната част. Натисна дръжката. Беше заключено.

— Отдръпни се. — Клеър взе козия крак и разби стъклото. Прокара лоста около рамката, за да се увери, че всички парчета са паднали, след което пъхна ръка и отключи.

Лидия знаеше, че е прекалено късно, ала реши да попита:

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това?

Клеър ритна вратата. Влезе в кухнята. Включи осветлението. Енергоспестяващите крушки оживяха.

Изглежда, нямаше никой, но Лидия все пак извика: „Ехо?“. Изчака няколко секунди и повтори: „Ехо?“.

Макар да не получи отговор, я прониза чувството, че къщата е готова да изкрещи всичките си тайни.

Клеър стовари козия крак на кухненската маса.

— Толкова е странно.

Лидия знаеше какво има предвид сестра ѝ. Кухнята приличаше на чисто нова, на кухня мечта от края на 80-те години на миналия век. Плотовете от бели плочки все още бяха в чудесно състояние, въпреки че фугите вече жълтееха. Шкафчетата бяха в цвят на орех с бели вратички и чекмеджета. Белият хладилник работеше. Газовата печка бе сякаш съвсем нова. Плочките на пода бяха наредени в паркетна шарка, като фалшиви червени и кафяви тухли. Нямаше мръсотия в ъглите, нито трохи около шкафчетата. В интерес на истината се забелязваше много малко прах по повърхностите. Кухнята изглеждаше чиста. Къщата бе запечатана, но въздухът в нея не беше застоял. Даже миришеше на препарат за почистване.

— Имам чувството, че семейство Хъкстейбъл⁴⁹ ще влязат всеки момент — каза Лидия.

Клеър бутна препарата за съдове и гъбата в мивката като отегчена котка. Започна да отваря шкафчетата. Издърпа чекмеджетата докрай и те паднаха на пода. Приборите издрънчаха. Грил комплектът и щипките също. Пръстите ѝ още кървяха. Всяка повърхност, която докоснеше, почервеняваше.

— Искаш ли да ти донеса аптечката от колата? — попита Лидия.

— Не искам нищо, принадлежало на Пол.

Клеър влезе в съседното помещение, което очевидно е било дневна. Шперплатът на прозорците и на входната врата спираше всякаква светлина. Тя палеше лампите по масите, минавайки покрай тях. Лидия видя голям диван и фотьойл за двама, кресло и вграден в шкаф стар телевизор, който по-скоро приличаше на част от обзавеждането. Над него, върху дървен рафт, имаше видео. Часовникът не светеше, както при другите видеа, които бе виждала. До устройството бяха наредени видеокасети. Тя ги разгледа. Всички филми бяха от 80-те. „Батман“. „Принцесата булка“. „Блейд Рънър“. „Завръщане в бъдещето“.

На килима се забелязваха дълбоки следи от наскорошно минаване с прахосмукачка. Лидия прокара пръсти през прахта на масата зад дивана. Вероятно не беше чистено от около седмица, горе-долу от времето, когато умря Пол.

— Той идваше ли често в Атънс?

— Явно е идвал. — Клеър изваждаше видеокасетите и проверяваше дали отговарят на обложките. — Работеше по много часове. Можел е да дойде тук и да прекара цял ден, без дори да разбера.

— Би ли могла да провериш джипиеса в колата?

— Виж. — Клеър бе намерила телефонния секретар на масата до дивана. Изглеждаше направо старинен, от онзи тип с две касети — една за изходящите съобщения и една за входящите обаждания. Червеният LED индикатор показваше, че има четири съобщения. До апарата бе оставена касета, на чийто етикет пишеше МАРИЯ. Клеър отвори гнездото за изходящите съобщения. На етикета пишеше ЛЕКСИ.

— Две различни касети — констатира Лидия. — Мислиш ли, че е някакъв код? Обаждаш се и едната ти казва, че е безопасно, а другата — че не е?

Вместо да гадае, Клеър натисна бутона за получаване на съобщенията. Секретарят изщрака и оживя. Първото съобщение се състоеше само от статичен шум, последван от тежко дишане. Разнесе се продължително бипкане, после се стартира второто съобщение. Същата работа, докато не дойде четвъртото. Лидия долови изпъшкване от другата страна на линията. Спомни си, че Клеър бе тази, която изпъшка след края на записа на телефонния секретар.

Навярно сестра ѝ също бе разпознала звука. Натисна копчето да спре апарата. Огледа се наоколо.

— Запазил е всичко както си е било — каза Клеър и Лидия разбра, че има предвид Пол. — Родителите му са умрели през деветдесет и втора. Някъде през януари. Гарантирам ти, че тогава тук е изглеждало по същия начин.

— Защо му е на Пол да лъже, че не е запазил къщата?

Клеър не отговори, навярно защото не бе в състояние да го стори.

— Няма никаква Лекси Фулър, нали?

Лидия поклати глава. Може би е имало жена, която се е представяла като Лекси Фулър, но предвид заниманията на Пол, не се знаеше какво се бе случило с нея.

Клеър отново обходи с очи помещението.

— Лошо място.

— Цялата къща ми се струва лоша.

От дневната се излизаше в два коридора. Единият вероятно водеше към спалните. Другият надясно, към гаража. Вратата в дъното му беше затворена. Нямаше катинар, само месингова брава с ключалка.

Клеър тръгна наляво, като включваше осветлението и трополеше с решителност, каквато Лидия никога не бе виждала в нея. Това беше Клеър, ударила в коляното жена от тенис отбора си и опустошила гаража си. Тя издърпваше чекмеджета, риташе кутии и преравяше килери. Обръщаше бутилки. Чупеше лампи. Дори вдигна един матрак. Всичко, което откриваше, показваше, че тук сигурно живеят хора, които обаче не са остарели и с ден, откакто първият Буш бе заживял в Белия дом.

Момчешката стая на Пол представляваше смесица от влакчета и плакати на хевиметъл групи. Леглото му бе единично с тъмночервена завивка, изпъната и провесена до пода. Всяко чекмедже в шкафа имаше написан на ръка етикет. БЕЛЬО И ЧОРАПИ. ТЕНИСКИ И ШОРТИ. СПОРТНИ ЕКИПИ. И тук, както и в дневната, почти нямаше прах. Килимът беше на ивици от прахосмукачка. Дори перките на вентилатора на тавана бяха почистени.

Същата спретнатост можеше да се види и в малката спалня за гости, в която имаше шевна машина пред закрития прозорец с изглед към предния двор. На сгъваема масичка бе оставена кройка на „Маккол“. До нея — парчета плат, приготвени за кроене.

В главната спалня се набиваше на очи легло кралски размер със синя сатенена завивка. Призраците на родителите на Пол като че ли още обитаваха мястото. Плетената покривка на люлеещия се дървен стол. Износените ботуши с метални върхове, строени до дамските обувки. Двете нощни шкафчета. В чекмеджето на едното имаше ловно списание. В това на другото — пластмасова кутийка за диафрагма⁵⁰. Картините на стената бяха от онзи тип, който можеш да си купиш от битпазар или от разпродажба на творби на гладуващ художник: пасторални пейзажи с много дървета и прекалено сини небеса, надвиснали над една нереална сцена с пасяща овца и доволно овчарско куче. И отново следи от прахосмукачка по мекия син килим.

Лидия повтори една по-ранна забележка на сестра си:

— Прилича на светилище на детството му.

Клеър отиде в банята, която бе малка и подредена като останалите помещения. Завесата на цветя беше дръпната. В сапунерката имаше зелен сапун. На поставката под душ слушалката — шампоан „Хед енд Шолдърс“. На закачалката за хавлии висеше употребявана кърпа. Двете меки килимчета на пода бяха подравнени като по конец.

Отвори аптечката. Започна да вади едно по едно всичко от нея и да го хвърля където свари. Дезодорант „Шуър“. Паста за зъби „Клоуз-Ъп“. Взе някакво шишенце с хапчета.

— Амитриптилин — прочете. — Бил е предписан на бащата на Пол.

— Това е стар антидепресант. — Лидия беше добре запозната с популярните лекарства от края на XX век. — Преди прозака.

— Пол никога не е споменавал за депресии в семейството. — Клеър метна шишенцето през рамо. — Готова ли си да отидем в гаража?

Лидия съзнаваше, че отлага неизбежното. Въпреки всичко се опита да разубеди сестра си:

— Все още можем да си тръгнем.

— Разбира се. — Клеър се стрелна покрай нея и се отправи към дневната. Влезе в кухнята. Когато се върна, държеше козия крак в ръцете си. Пое по тесния коридор към гаража. Разстоянието беше около четири метра и половина, ала Лидия имаше чувството, че се движат на забавен каданс. Козият крак описа дъга над главата на сестра ѝ. Увисна във въздуха за няколко секунди, преди да се стовари върху месинговата брава. Вратата се отвори към гаража.

Клеър се пресегна и заопипва за ключа за осветлението. Светлината се разля наоколо.

Тя пусна козия крак на пода.

Лидия замръзна на място. Намираше се на три метра разстояние, но ясно виждаше стената срещу вратата — зловещите вериги, захванати за бетона, ръба на мръсен матрак, разхвърляни по пода опаковки от хамбургери, фотографски прожектори, камера на триножник. Таванът беше изменен, та помещението да прилича на мазе. Висяха кабели. Водопроводни тръби не водеха доникъде. Върху бетонения под се търкаляха вериги. Имаше и кръв.

Много кръв.

Клеър се отдръпна назад в коридора и затвори след себе си. Бравата беше счупена. Трябваше да обхване лостчето с пръсти. Опря гръб на вратата, за да препречи пътя на сестра си.

Тяло, помисли си Лидия. Още една жертва. Още едно мъртво момиче.

Клеър заговори с нисък, равен глас:

— Искам да ми дадеш телефона си. Ще използвам камерата, за да заснема помещението, а ти ще излезеш на пътя и по бърнърфона ще се обадиш на ФБР. Не на Нолан. Звъни на номера във Вашингтон.

— Какво видя?

Клеър поклати глава. Цялата беше пребледняла. Изглеждаше болна.

— Клеър?

Отново поклати глава.

— Има ли тяло?

— Не.

— Какво тогава?

Тя продължи да клати глава.

— Стига ме размотава. Кажи ми какво има вътре.

Клеър стисна по-силно вратата.

— Видеокасети. VHS.

Лидия усети неприятен вкус в устата си. VHS. Не DVD. Не дигитални файлове. Видеокасети.

— Колко?

— Много.

— Колко много?

— Прекалено.

Лидия намери достатъчно сили в себе си, за да пристъпи напред.

— Искам да видя.

Клеър запречи вратата.

— Това е местопрестъпление. Тук е умряла Ана Килпатрик. Не можем да влизаме.

Лидия усети ръката на сестра си върху своята. Не помнеше как бе тръгнала по коридора към онова, което тя се мъчеше да скрие от нея, но сега се намираше достатъчно близо, за да долови металическия мирис на съсирена кръв.

Зададе единствения значим въпрос:

— От кога са видеокасетите, от кои години?

Клеър пак поклати глава.

Лидия почувства, че гърлото ѝ се превръща в бодлива тел. Опита се да избута сестра си настрани, ала тя не се помръдна.

— Махни се от пътя ми.

— Не мога да те пусна…

Лидия сграбчи ръката ѝ. Хватката ѝ беше по-силна, отколкото искаше, а след това и другата ѝ ръка се стрелна напред и двете се сборичкаха. Заблъскаха се из коридора по същия начин, по който се бяха били някога за дреха, книга или момче.

Трите години разлика във възрастта винаги се оказваха в полза на Лидия, ала този път и едни допълнителни петнайсетина килограма ѝ помогнаха да надделее. Блъсна Клеър толкова силно, че тя се препъна и политна назад. Опашната ѝ кост се удари в пода. Изпухтя, когато въздухът ѝ бе изкаран.

Лидия прескочи сестра си. Клеър се опита да я хване за крака, но не успя.

Лидия отвори вратата на гаража.

Част от една от стените беше заета от дървени рафтове. Осем реда, от пода до тавана, всеки около два метра и половина широк и трийсетина сантиметра висок. Видеокасетите бяха подредени плътно една до друга. Цветните им картонени кутии ги разделяха на секции. На всеки от етикетите бе написана поредица от числа. Лидия вече знаеше кода.

Датите стигаха до 80-те години на миналия век.

Тя пристъпи вътре. Тялото ѝ трепереше, имаше чувството, че стои прекалено близо до ръба на стръмна скала. Краката ѝ бяха омекнали. Ръцете ѝ не я слушаха. Отново се потеше. Костите ѝ вибрираха под кожата. Сетивата ѝ бяха изострени.

Чу Клеър да плаче зад нея. Усети острата миризма на белина. Вкуса на страх на езика си. Погледът ѝ се закова върху шестте касети, заели почетно място на средния рафт. Те бяха прихванати със зелена ластичка, съответстваща на картонените им кутии. Почеркът беше ъгловат и ясен. Числовата поредица бе лесна за дешифриране, след като Лидия знаеше ключа:

0-1-3-9-0-9-4-1

03-04-1991

Март 4-ти, 1991.