Красиви момичета

Двайсет и втора глава

Дъждът все още не беше стигнал до Атънс, когато Клеър мина през центъра. Силен вятър фучеше из улиците. Студентите, увити в шалове и палта, бързаха да си купят нещо за обяд между часовете. Повечето тичаха, за да изпреварят прииждащата буря. Всички виждаха мрачния хоризонт: тежките черни облаци, които пълзяха от Атланта.

Клеър бе позвънила на Хелън, за да разбере с колко време разполага. Майка ѝ се намираше близо до Уиндър, на около трийсет минути от тук. Имаше злополука на седемдесет и осми път, която ѝ осигуряваше десетина минути повече. За щастие, Хелън веднага я бе уведомила, така че когато Пол се обадеше, щеше да му обясни защо точката на айфона на Лидия бе спряла да се движи.

Караше по същия път до Уоткинсвил, по който бяха минали със сестра ѝ преди ден. Едва не изпусна отбивката за къщата на Пол. Намали скоростта, понеже не бяха само Джейкъб Мейхю и Харви Фолк, от които трябваше да се опасява. Карл Хъкаби все още беше шериф. Разполагаше със заместници и не се знаеше от коя страна на закона са.

Също така бе запознат отблизо със случващото се в къщата на Фулър.

Клеър съзнаваше, че не бива да оставя колата на видно място. Отклони се от пътя и пое между гъстите редици дървета. Гумите подскачаха и протестираха срещу неравния терен. Страничните огледала се прибраха. Металът изскърца, когато кората на един бор одра боята. Навлезе колкото се може по-навътре в гората, след което се измъкна през прозореца, защото се бе заклещила като в капан. Бръкна вътре, за да вземе револвера.

Усещаше оръжието някак по-тежко. По-смъртоносно.

Остави отворената кутия с патрони на покрива на колата. Вадеше ги един по един и внимателно ги нареждаше в барабана.

— За Джулия — каза, хващайки първия. — За татко. За мама. За Лидия.

Взря се в последния, останал в дланта ѝ. Този ѝ се струваше най-тежък от всички — лъскав месинг с опасен черен връх, който щеше да се пръсне, когато се вреже в меката плът.

— За Пол — прошепна. Гласът ѝ звучеше дрезгав и отчаян.

Последният куршум щеше да е за съпруга ѝ, умрял преди много време, още когато е бил момче и баща му го е завел в хамбара за първи път. Още когато ѝ беше казал, че е имал щастливо детство. Още когато се бе изправил пред мировия съдия и се бе заклел, че ще я обича и почита до края на живота си. Още когато толкова убедително държеше ръката ѝ в уличката и се преструваше, че умира.

Този път нямаше да се преструва.

Клеър щракна барабана на мястото му. Провери оръжието, като насочи дулото право напред и обгърна спусъка с пръст. Пробва да дръпне петлето с палец.

Ето какъв беше планът: да излее бензин около къщата на Фулър — само около спалните, предната веранда и под банята, понеже би могла да се обзаложи, че Пол държи Лидия в гаража, и искаше запалителната течност да е колкото се може по-далеч от сестра ѝ. След това да драсне клечката. Съпругът ѝ щеше да надуши пушека или да чуе пращенето на пламъците. И да се ужаси, тъй като огънят бе единственото, от което се страхуваше. Клеър щеше да го чака с вдигнато оръжие и щом изскочеше от къщата, да го застреля пет пъти, по един куршум за всеки от тях.

После щеше да побегне към гаража и да спаси Лидия.

Планът бе рискован и най-вероятно пълна лудост. Беше ѝ съвършено ясно. Също така знаеше, че буквално си играе с огъня, ала не можеше да измисли нищо друго, което да изкара Пол от къщата, и то в такова състояние, та да ѝ осигури достатъчно време да действа.

Знаеше, че трябва да стане бързо, защото не беше сигурна, че ще натисне спусъка, ако му мислеше много-много.

Клеър не беше Пол. Не можеше толкова спокойно да отнеме човешки живот, дори и от него да бе изцедено всичко човешко.

Затъкна оръжието отпред в дънките. Дулото не беше дълго, но барабанът се забиваше в бедрената ѝ кост. Премести го в средата, точно до ципа, така обаче стана по-зле. Най-накрая го сложи отзад на кръста. Бабешките гащи, които майка ѝ бе купила, се увиха около барабана. Дулото опря в цепката на задника ѝ, което не беше особено приятно, ала никой от джобовете ѝ не бе достатъчно дълбок, а знаеше, че ако Пол видеше оръжието, щеше да бъде прецакана.

Отвори багажника. Дръпна ципа на раницата и потърси фолиевото одеяло. Пакетът бе малък, но когато го разгъна, видя, че е с размерите на голяма пелерина. Водоустойчивият кибрит беше над сигналните ракети, които пък бяха над дебела книга с меки корици.

„Събрани поеми на Пърси Биш Шели“.

Както би казала Хелън, поетите не са единствените непризнати законодатели на света.

Клеър уви принадлежностите си в одеялото. Отвори четирите кутии с вода. Ризата ѝ още бе влажна от бягането под дъжда и все пак се поля цялата. Студената течност сякаш я прониза, ала въпреки това се увери, че е намокрила главата, гърба и всеки сантиметър от ръкавите чак до закопчаните маншети. Изсипа остатъка върху крачолите на дънките.

Взе одеялото и четиригалоновата туба.

Бензинът се плискаше вътре в широкия пластмасов съд, докато го влачеше през гората. Дъждовна мъгла бе уловена като в капан между короните на дърветата. Чу далечния грохот на гръмотевица, който ѝ се стори подходящ за фон предвид онова, което ѝ предстоеше да извърши. Присви очи. Небето ставаше все по-мрачно с всяка изминала минута, но успя да различи светлосиния Кадилак, паркиран зад една редица дървета.

Клеър остави тубата и одеялото на земята. Извади револвера. Дръпна петлето. Доближи колата внимателно, в случай че Пол или някой от приятелчетата му беше вътре.

Празна.

Върна петлето на мястото му. Затъкна оръжието в дънките си. Явно свикваше. Този път револверът не ѝ пречеше толкова много.

Допря ръка до капака на колата. Двигателят беше студен. Вероятно Пол се намираше в къщата на Фулър от момента, в който си бе тръгнала от тук.

Защо му беше да ходи някъде другаде? Разполагаше с шериф да го закриля.

Тя вдигна одеялото и тубата с бензин и се отправи към къщата. Храстите бяха гъсти. Обзе я моментна паника, че е сбъркала посоката, но после зърна зеления покрив на сградата. Продължи да върви приклекнала. Прозорците все още бяха заковани с потъмнелия шперплат. Въпреки това трябваше да бъде предпазлива. В шперплата на прозорците в дневната имаше пролуки, през които се виждаше алеята, и беше напълно възможно да са зейнали и други.

Обраслият заден двор не бе успял да попие бавния, кален дъжд. Клеър чу как сухата трева пука под краката ѝ. Люлката изстена, когато силен порив на вятъра шибна празното пространство, където някога се бе намирал Амитивилският хамбар. Стремеше се да стои настрана от мястото. Смачка с крак високата трева, за да положи одеялото и съдържанието му.

Огледа къщата от задната страна. Шперплатът, който двете с Лидия бяха отпрали от кухненската врата, бе подпрян на една от стените. Те го бяха зарязали на земята. Предположи, че Пол го е вдигнал. Вероятно бе подредил и вътре. Или бе оставил приборите пръснати по пода, като един вид аларма, за да разбере, ако някой се опита да влезе.

Клеър се тревожеше повече за изкарването на Пол от къщата, отколкото за проникването в нея.

Наведе се над пластмасовата туба и развъртя капачката на гъвкавия чучур. Започна от лявата страна на малката задна веранда пред кухнята, заливаше с бензин дървената облицовка. Действаше внимателно, за да може течността да пропие и в снадките между дъските. Вдигаше тубата всеки път, в който минеше покрай прозорец, напояваше шперплата, доколкото ѝ бе възможно, като се стараеше да го прави максимално тихо.

Сърцето ѝ биеше толкова силно, когато стигна до стъпалата на предната веранда, че се уплаши да не я издаде. Не отделяше поглед от гаража. Мъчеше се да не мисли за Пол и за онова, което причиняваше на Лидия. Ролетната врата все още бе заключена с катинар. Подсигурена отвън. Неговата стая за убийства. Сестра ѝ беше пленничка, затворена в неговата стая за убийства.

Клеър се огледа. Крадешком се върна и направи половин обиколка около къщата, за да провери дали е изляла достатъчно бензин под закованите прозорци. Като приключи, изсипа остатъка във формата на полумесец край лявата част на сградата, обхващаща предната веранда, спалните и банята. Само кухнята и гаражът бяха оставени сухи.

Първа стъпка: завършена.

Промъкна се отново до одеялото. Коленичи. Потеше се, но ръцете ѝ бяха толкова студени, че почти не усещаше пръстите си. Изрече безмълвно извинение към майка си, библиотекарката, и разкъса Събраните поеми на Шели. Намачка и нави страниците на фитил. Махна чучура от тубата. Напъха хартиения фитил вътре, като остави около петнайсет сантиметра да стърчат навън.

Втора стъпка: пълна готовност.

Беше взела от раницата две сигнални ракети. Държеше ги в ръката си, докато вървеше към къщата. Застана под стаята с шевната машина. Пустият път беше зад гърба ѝ. На бензиностанцията бе прочела инструкциите как да запали ракетите. Също като да драснеш клечка кибрит. Махаш пластмасовата капачка и потъркваш върха в абразивната хартия.

Клеър махна пластмасовата капачка. Погледна към къщата. Сега беше моментът. Все още можеше да спре. И да се върне в колата. Можеше да се обади в седалището на ФБР във Вашингтон. На Департамента за вътрешна сигурност. На тайните служби. На Джорджийското бюро за разследване.

Колко часа щяха да са им необходими, за да стигнат до тук?

Още колко часа Пол щеше да бъде сам със сестра ѝ?

Клеър потърка върха на ракетата. Отскочи назад, защото не очакваше подобна внезапна, мощна струя огън. По краката ѝ заваляха искри. Ракетата изригна като чешма, пусната докрай. Обзе я пристъп на паника от онова, което имаше намерение да направи. Смяташе, че ще разполага с повече време, ала огънят бързо изяждаше секундите. Бензинът пламна. Червеникавооранжеви пламъци облизаха едната страна на къщата. Тя метна ракетата. Сърцето ѝ се бе качило в гърлото. Трябваше да действа бързо. Нещата се случваха сега. Нямаше връщане назад.

Хукна към къщата. Запали и другата ракета и я хвърли под главната спалня. Чу се свистене, вдигна се облак горещ въздух и пламъците плъзнаха по бензинената следа към шперплата на прозореца.

Жегата се усилваше, но Клеър трепереше. Върна се до отправната си точка и уви одеялото около раменете си. Набръчканата материя едва покри горната част на тялото ѝ. Погледна към небето. Облаците се движеха бързо. Дъждът вече падаше на едри, тежки капки. Не му обръщаше внимание. Наблюдаваше едната страна на къщата, за да се увери, че огънят е лумнал. Бял пушек започна да се издига на спирала във въздуха. Оранжеви пламъци плъпнаха под шперплата.

Трета стъпка: в ход.

Клеър грабна тубата с бензина и се втурна към задната веранда. Спря на три метра, точно срещу стъпалата. Остави я на земята. Извади револвера. Отпусна ръка, държейки оръжието с обърнато надолу дуло.

Зачака.

Вятърът смени посоката си. Пушекът я лъхна в лицето. Цветът му се бе променил от бял на черен. Тя не знаеше какво означава това. Спомни си един телевизионен филм, където разликата в цвета беше важен елемент от интригата, но също така се сети и за статия, в която се казваше, че цветът на пушека зависи от онова, което гори.

Нещо въобще гореше ли? Не виждаше повече пламъци. Само издигащия се стълб черен пушек. Чакаше Пол да побегне с писъци навън.

Мина цяла минута. После още една. Стисна револвера по-силно. Едва потисна пристъп на кашлица. Вятърът духна по посока на пътя. Още една минута. И още една. Ушите ѝ бучаха от прииждащата кръв, сърцето ѝ заплашваше да изскочи от гърдите.

Нищо.

— Мамка му — процеди през зъби. Къде се беше дянал огънят? Дъждът не бе достатъчен да намокри тревата, камо ли да изгаси горяща сграда. Дори ракетата продължаваше да пламти.

Клеър не отместваше поглед от задната врата, докато правеше няколко крачки, за да провери какво се случва отстрани на къщата. Пушекът излизаше изпод шперплата като цвете от въгленов прах. Дали огънят не беше в стените? Дървеният материал бе стар и сух. На повече от шейсет години. Беше виждала хиляди чертежи на подобни стени: външната облицовка, тънките дървени плоскости за усилване, дебелия слой изолация между дървените стойки, гипсокартона. Имаше поне петнайсет сантиметра материал между вътрешната и външната стена, предимно дърво, повечето пропито с бензин. Защо огънят все още не бе обхванал цялата къща?

Изолацията.

Пол беше сменил всички прозорци. Вероятно бе махнал стария гипсокартон от стените и бе използвал противопожарна изолационна пяна, защото независимо какво си мислеше Клеър, съпругът ѝ винаги беше с едни шибани гърди пред нея.

— Майка му стара — процеди отново тя.

Сега какво?

Тубата. Вдигна я. Все още имаше малко бензин вътре. Хартията бе попила по-голямата част. Това беше единственият ѝ резервен план: да запали фитила и да хвърли тубата на покрива.

И после какво? Да гледа как няма да пламне и той? Смисълът да предизвика пожар във формата на полумесец бе да накара Пол да хукне да бяга през задния вход. Ако чуеше нещо откъм покрива, можеше да излезе през предната или дори през гаражната врата. Или просто да не обърне внимание на шума и да сметне, че е паднал някой клон, или изобщо да не го долови, зает с онова, което причиняваше на Лидия.

Клеър остави тубата на земята. Отвори телефона. Набра „Информация“ и попита за домашния номер на Бъкминстър Фулър. Натисна бутона, за да осъществи връзката.

Кухненският телефон започна да звъни. Звукът беше като шило за лед в ухото ѝ. Потупваше крака си с дулото на револвера, докато слушаше звъненето. Едно. Две. Три. По същото време вчера седеше на задната веранда като послушно дете и чакаше Пол да ѝ се обажда на всеки двайсет минути, за да ѝ каже дали сестра ѝ е все още жива, или не.

Съпругът ѝ вдигна на петото позвъняване.

— Ало?

— Аз съм. — Говореше тихо. Можеше да го види през счупеното стъкло на вратата на кухнята. Стоеше с гръб към нея. Нямаше пушек в помещението, нито следа от огън. Беше си свалил червения суичър. Плешките му стърчаха под тънката материя.

— Защо се обаждаш на този телефон? — сопна ѝ се той.

— Къде е Лидия?

— Наистина почна да ми писва постоянно да питаш за сестра си.

Вятърът пак бе променил посоката си. Пушекът пареше в очите ѝ.

— Гледах необработените филми.

Пол не отвърна нищо. Вдигна очи към тавана. Дали беше помирисал пушека?

— Знам, Пол.

— Какво си мислиш, че знаеш? — Опита се да опъне кабела, за да надникне в коридора.

Някакъв проблясък привлече погледа на Клеър. Един пламък се стрелна като пръст от софита⁷⁴ в банята. Взря се отново в Пол. Телефонът го беше приковал в кухнята.

— Знам, че ти си маскираният.

Съпругът ѝ пак не отвърна нищо.

Тя наблюдаваше как огненият пръст се превръща в ръка. Софитът почерня. Дървото се покри със сажди.

— Знам, че има снимки на Джони Джаксън на флашката. Знам, че си искаш списъка с клиенти, за да продължиш бизнеса си.

— Къде си?

Сърцето ѝ подскочи от вълнение, докато наблюдаваше как огънят пълзи по шперплата на прозореца в банята.

— Клеър?

Пол не говореше по телефона. Стоеше на верандата и гледаше нагоре. Пушекът се виеше над покрива. Не изглеждаше ужасѐн. А слисан.

— Какво си направила?

Клеър хвърли телефона. Все още държеше револвера с дулото надолу. Той сведе очи към ръката ѝ. Видя, че има оръжие. Сега беше моментът да го вдигне, да го насочи към него, да дръпне петлето. Трябваше да действа бързо. Да застане стабилно. Трябваше да е готова да натисне спусъка, преди кракът му да стъпи вън на двора.

Пол слезе по трите стъпала. Помнеше как слизаше по стълбите у дома. Как ѝ се усмихваше сутрин и ѝ казваше колко е красива, целуваше я по бузата, оставяше ѝ бележки в аптечката и ѝ изпращаше забавни съобщения през деня.

— Да не си запалила къщата? — попита. Не можеше да повярва и тайничко бе доволен, звучеше по същия начин, както като му се обади от полицейския участък и му каза, че се нуждае от пари за гаранцията.

— Клеър?

Не можеше да помръдне. Това беше съпругът ѝ. Това беше Пол.

— Откъде го взе? — Той посочи към оръжието. Отново изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото притеснен. — Клеър?

Планът. Не биваше да забравя плана. Огънят започваше да се разраства. Револверът бе в ръката ѝ. Трябваше да издърпа петлето. Да насочи оръжието към лицето на Пол. Да натисне спусъка. Да натисне спусъка. Да натисне спусъка.

— Лидия е добре. — Стоеше толкова близо до нея. Можеше да усети неприятната миризма на потта му. Брадата му бе станала още по-голяма. Бе свалил дебелите очила. Виждаше очертанията на тялото му под бялата тениска.

Тя беше целувала това тяло. Беше прокарвала пръсти през космите на гърдите му.

Той се извърна към къщата.

— Май се разпространява бързо.

— Огънят те ужасява.

— Да, когато е достатъчно близо, за да ме изгори. — Пол не изрече очевидното: че се намира навън, че вали, че разполага с акри земя, където би могъл да избяга и да потърси спасение от пламъците. — Слушай, огънят няма да е толкова слаб още дълго. Дай ми флашката и ще си тръгна. Можеш да влезеш вътре и да освободиш Лидия. — Дари я със сладката си, непохватна усмивка, която ѝ казваше, че се е погрижил за всичко. — Ще видиш, че не съм я наранил, Клеър. Спазих си обещанието към теб. Винаги си спазвам обещанията към теб.

Тя имаше чувството, че наблюдава отстрани как вдига ръка, за да го докосне по бузата. Кожата му беше студена. Тениската му бе прекалено тънка. Трябваше му яке.

— Мислех си…

Пол я погледна в очите.

— Какво?

— Мислех си, че аз съм те избрала.

— Разбира се, че си. — Дланите му нежно обгърнаха лицето ѝ. — Избрахме се взаимно.

Клеър го целуна. Наистина го целуна. Той изстена. Дъхът му спря, когато езиците им се докоснаха. Ръцете му затрепериха върху лицето ѝ. Усещаше как бие сърцето му. Бе същото както винаги, а тя вече знаеше, че винаги е било една голяма лъжа.

Дръпна петлето. Натисна спусъка.

Изстрелът отекна наоколо.

Кръв плисна по врата ѝ.

Пол падна на земята. Пищеше. Звукът беше див, плашещ. Той стискаше коляното си или поне онова, което бе останало от него. Патронът с кух връх беше минал през капачката и бе разкъсал глезена. Бели кости, сухожилия и хрущяли висяха като кървави късове от раздран наниз.

— Това беше за мен — каза Клеър. Пъхна револвера отзад в дънките си. Грабна фолиевото одеяло. Тръгна към къщата.

Спря се.

Огънят бе обхванал лявата ѝ част. Пламъците пъплеха към кухненската стена. Искри летяха към тавана. От жегата се пръскаха стъкла. Телефонът се бе стопил. Подът беше черен. Пушекът бе увиснал като бял памук във въздуха. Оранжеви и червени пламъци бяха погълнали дневната и упорито настъпваха към коридора.

Към гаража.

Вече беше прекалено късно. Не можеше да влезе. Истинска лудост бе да се опита да помогне на Лидия. Щеше да умре. Двете щяха да умрат.

Клеър си пое дълбоко въздух и се втурна вътре в къщата.