Красиви момичета

IV

Помниш ли онази статия, която написа за училищния вестник, когато Тимоти Маккоркодейл беше екзекутиран? Той бе осъден на смърт през 70-те години на миналия век за убийството на бяло момиче, което видял да говори с чернокож мъж в един бар в центъра на Атланта. Не ти беше лесно да проумееш защо подобно нещо е предизвикало такава реакция. Едновременно се гордеех с теб и се надявах да не разбереш този нелеп расизъм. Майка ти и аз израснахме по време на последните издихания на законите „Джим Кроу“⁴¹. Марширувахме за равни права на всички, но ни беше лесно, тъй като приятелите и състудентите ни маршируваха рамо до рамо с нас.

Помня, че говорих с майка ти за твоята статия, в която ти коментираше, че макар Маккоркодейл да е заслужавал да бъде наказан, обществото е нямало правото да го осъжда на смърт. Толкова се гордеехме с теб, че вярваш в нещата, в които вярвахме и ние. Аз и майка ти споделяхме яростта ти, че един човек е бил изпържен на електрическия стол за отвличане, изнасилване, мъчение и убийство на седемнайсетгодишно момиче.

Мислех си за твоята статия тази сутрин на път към Джорджийския затвор за диагностика и класификация. Може би си спомняш от проучването си, че това е мястото за осъдените на смърт в Джорджия. Не знам защо материалът ти изникна в ума ми, докато минавах през централния портал, и макар все още да се гордея с теб, тотално си промених мнението относно смъртната присъда. С единствената уговорка, че трябва да разрешават на родителите да натискат бутона.

Няколко години след като ти изчезна, пощенски служител на име Бен Карвър беше осъден на смърт по обвинение за убийство на шестима млади мъже. (Той е хомосексуалист, което, по думите на Хъкълбери, означава, че няма интерес да похищава млади жени.) Според слуховете Карвър е изяждал части от жертвите си, но тъй като нямаше съдебен процес, по-пикантните подробности не станаха публично достояние. Открих името на Карвър в папката на шерифа преди десет месеца, на петата годишнина от изчезването ти. Писмото беше написано и подписано от директора на затвора. Той уведомяваше шерифа, че Бен Карвър, осъден на смърт затворник, споменал на един от надзирателите, че би могъл да предостави информация, отнасяща се до твоя случай.

Хъкълбери си беше отбелязал, че е проверил следата, ала Карвър лично ми каза, че шерифът никога не е разговарял с него. Разбира се, аз отидох при Бен Карвър. В интерес на истината посетих затвора общо четиресет и осем пъти през последните десет месеца. Щях да ходя по-често, но осъдените на смърт имат право само на едно посещение седмично.

Миличка, съжалявам, че не съм ти споменавал досега за тези визити, ала, моля те, продължи да четеш и може би ще разбереш защо.

В дните за посещения Бен Карвър и аз седим един срещу друг като риби в развъдник, разделени от телена мрежа. Дупките на мрежата са съвсем малки. Стаята за посещения е твърде шумна. Тук има около осемдесет мъже със смъртни присъди и за мнозина от тях единственият контакт с външния свят са майките им. Можеш да си представиш всичките емоции, които бушуват на това място. Майката на Бен Карвър е прекалено стара вече, за да го посещава, затова той се задоволява с мен. Трябва да се наведа напред и да допра устни до метала, макар да виждам черната мръсотия от долепянето на хиляди усти преди моята.

СПИН, мисля си. Хепатит В. Херпес. Инфлуенца. Мононуклеоза.

Въпреки това допирам уста до преградата.

Карвър е очарователен мъж с провлачен говор. Той е любезен и внимателен, което ме кара да се питам дали това е нормалното му държание, или просто е чел прекалено много романи за Ханибал Лектър?

Винаги е изключително загрижен за моето добро физическо състояние и външност. „Изглеждаш изморен днес“, казва ми той. Или: „Храниш ли се достатъчно?“. Или: „Може би трябва да обсъдиш прическата си с твоя фризьор“.

Наясно съм, че флиртува с мен, защото е самотен, точно както аз флиртувам с него, защото искам да разбера какво знае.

Говорим за всичко друго освен за теб.

Карвър е перфектният събеседник на тема филми. „Казабланка“. „Отнесени от вихъра“. „Среднощен каубой“. Поредицата за „Монти Пайтън“. После следват книгите, които чете — предимно класика или Ан Ривърс Сидънс (романи, свързани с Атланта), Барбара Картланд (романси), Нийл Геймън (фентъзи). Водили сме повече дискусии за „Селестинското пророчество“, отколкото бих могъл да спомена.

Не казвам на майка ти за тези разговори, и то не само защото смята „Мостовете на Медисън“ за сантиментален боклук. Тя е непоколебима в отказа си да чува каквото и да било за, както аз ги наричам, моите извънкласни дейности, които определя като безплодно начинание. Ако изключим тази тема, вече почти няма за какво да си приказваме с нея. Можем само да предъвкваме стари спомени за мъчителни излети на къмпинг, приключения с Феята на зъбките и разгорещени разговори с учители. Сестрите ти имат свой собствен живот. Намериха си приятели, започнаха да създават семейства извън нашето. Майка ти пък ми намери (посредствен) заместник, а аз…

?

Мога ли да ти призная, че съм самотен? Че всяка сутрин се събуждам в разхвърляната си, празна спалня, взирам се в жълтия напукан таван и се чудя, има ли смисъл да ставам? Че не мога да понеса да виждам четката си за зъби самотна, без тази на майка ти? Че имам две чинии, две лъжици, две вилици и два ножа, но не защото ми трябват, а защото ги продават само в комплект? Че изгубих работата си? Че най-накрая изгубих майка ти? Че спрях да моля сестрите ти да ме посещават, понеже с всеки разговор усещам, че ги завличам в дълбините на океана?

Може би сега разбираш защо дискусиите за филми и литература с осъден сериен убиец се превърнаха в толкова важна част от моя живот. Те са причина да се изкъпя. Да си обуя обувките. Да изляза от дома си, да се кача в колата, да отида на място, различно от апартамента с една спалня, който чувствам като затворническа килия, подобна на онези в Джорджийския затвор за диагностика и класификация.

Съзнавам, че Бен ме разиграва, както и че позволявам да го прави. Изумявам се, че напоследък единствените мигове, в които не мисля за теб, са онези, дето прекарвам в дебати за Джойс с един предполагаем канибал. Целта на моите посещения не е ли да науча какво знае Карвър? Да проверя слуховете, които е чул, за да мога най-накрая да разбера какво се е случило с теб?

Имам неприятното усещане, че той не знае нищо за теб.

Но имам още по-неприятното усещане, че не ми пука.

Ето какво правя: казвам си, че го изучавам. Такъв тип човек ли те е отвлякъл? Бил ли е похитителят ти толкова мил с теб, както Бен Карвър с мен? Дали те е отвлякъл, защото те е искал само за себе си? Или защото е искал да те нарани?

Тогава си задавам въпроса какво ще се случи, ако тази мръсна метална мрежа я няма. Какво би ми сторил човек като Бен Карвър, ако нямаше пазачи, нито бариера между нас? Дали щеше да ми разяснява „Кралицата на феите“ на Спенсър, или щеше да ме разпори и да си хапне парче от панкреаса ми?

Днес осъзнах, че никога не ще науча отговора — не защото подобен сценарий е невъзможен, а защото ми беше забранено да посещавам повече Бен Карвър. Веднага заподозрях намесата на Хъкълбери, ала директорът ми разкри действителната причина. Колкото и нагласено да ми се струваше всичко. В крайна сметка той бе човекът, чието писмо ме насочи към Бен Карвър.

Ето как се случи: вместо да ме отведат в чакалнята за предстоящата среща, бях поведен по един дълъг коридор от закръглен пазач, който постоянно смучеше зъбите си. Звукът отекваше, отразен от лъскавите плочки на пода. В затворите коридорите са дълги и широки, вероятно за да можеш да бягаш, но не и да се скриеш. На всеки ъгъл има големи огледала тип „рибешко око“. Видеокамери следят всяка твоя крачка.

Ако центърът на Атънс бе също толкова добре обезопасен, навярно щеше да се прибереш у дома при нас.

Кабинетът на директора беше облицован с евтина ламперия и обзаведен с институционални зелени мебели. Както би казал Бен:

— Спомни си „Хладнокръвният Люк“⁴².

Всяка повърхност бе от метал или имитация на дърво. Директорът беше дебел, много късо подстриган и с гуша, която почти скриваше яката му. Сякаш това не бе достатъчно, за да се впише в стереотипа, ами носеше и бяла риза с къси ръкави и защипана вратовръзка на червени и черни райета. Пушеше пура и ме изучаваше, седнал зад бюрото си. Настаних се срещу него, в ръцете си държах оръфан екземпляр от „Човек е стар само веднъж!“ на Доктор Сюс. Подарък от Бен, изпратен по директора. Последната комуникация на Карвър Канибала с мен. Той бе пожелал да не го посещавам повече. Вече нямаше да бъда допускан в затвора.

— Доктор Каръл — започна директорът с глас, който наподобяваше този на Фогхорн Легхорн⁴³ — Бен Карвър е психопат. Той не познава съпричастие и разкаяние. Ако виждате нещо човешко в него, то е само защото играе роля.

Разлистих книгата. Ръцете ми се потяха. Страниците залепваха за пръстите ми. В затвора е горещо, независимо кое време на годината е. Мирише на пот, отходни канали и отчаяние от мъжете, натъпкани в килиите като вещи.

Директорът продължи:

— Очевидно Карвър е получил онова, което е желаел. Приключил е с вас. Не го приемайте лично. Смятайте се за щастливец, че сте се измъкнали невредим.

Невредим.

Оставих думата да се разходи из главата ми. Изрекох я на глас, докато ме съпровождаха обратно по дългия коридор. Повтарях си я в колата, държейки подаръка в ръцете си.

„Човек е стар само веднъж! Книга за остарели деца“ е книга с картинки за възрастни. Преди няколко години ти и сестрите ти ми подарихте екземпляр за рождения ден, понеже вие, младите, смятате, че е много забавно, когато старите стават още по-стари. Не си спомням някога да съм споменавал на Бен за книгата, но ми изглежда като нещо, което бих подхвърлил в началото, опитвайки се да го накарам да ми разкрие някаква улика за теб.

Разговорът би протекъл навярно по следния начин:

Бен: Кажи ми, Сам, какво четеш напоследък?

Аз: Намерих една книга, която Джулия и сестрите ѝ ми подариха за рождения ден. „Човек е стар само веднъж!“ от Доктор Сюс.

Бен: Знаеш ли, на шестнайсет получих най-хубавия си подарък за рожден ден — майка ми ми връчи комплект ключове за колата ѝ. Каква бе първата ти кола, Сам? Обзалагам се, че е била някоя стара таратайка. Сигурно си подлудявал момичетата с нея.

Ето какъв беше той. Сменяше темата, като винаги преди това казваше нещо ласкателно. Обикновено бе по-ловък. Трудно е да опишеш как някой те е манипулирал, защото в повечето случаи не го осъзнаваш на мига. Не е като да си водиш бележки.

Сигурен съм, че по време на посещенията ми Бен бе успял да събере много повече информация за мен, отколкото аз за него. Трябва да призная, че действаше на ниво, което дори не подозирах, че съществува. И наистина беше психопат, знаех това, но все пак интересен психопат, и ми осигуряваше нещо, дето да правя веднъж седмично, всяка седмица, в продължение на десет месеца, при алтернативата да си прережа вените и да гледам как кръвта ми блика и се стича в сифона на ваната.

Трябваше да спомена скалпела, когато изброявах приборите в чекмеджето. Вече цяла година е там — лъскав метал с наточено хирургично острие. Виждал съм колко лесно реже плът и си представям колко лесно срязва моята.

Смятам, че се е случило следното: Бен е знаел, че ми е помогнал да се измъкна от депресията и че е време да ме пусне. Не защото е искал да прекрати контактите ни, а защото, ако продължавах да го посещавам, щеше да се изкуши да унищожи онова, което толкова дълго бе градил.

Директорът беше прав, че моят странен приятел е психопат, ала не беше прав, че не познава съпричастието. Държах доказателството за това в ръцете си.

Не знам как бе успял да се докопа до екземпляр от „Човек е стар само веднъж!“, при положение че беше със смъртна присъда, но знам, че е доста находчив и изобретателен. Имаше много почитатели навън. Надзирателите го уважаваха като стар затворник. Дори в затвора можеше да получи почти всичко, което пожелаеше. Никога обаче не искаше нещо, ако нямаше подобаваща причина за това. Причината този път беше да ми изпрати съобщение.

Ето какво ми бе написал в книгата:

„Първо трябва да видиш образите, думите идват подире им.“

Робърт Джеймс Уолър⁴⁴.

Образи.

Виждал съм тази дума и преди — поне шест пъти по време на ежегодните си пребивавания в кабинета на шерифа. Тя беше свързана с дело, а делото беше свързано с деяние, а деянието бе извършено от мъж и този мъж, сега разбирах, беше свързан с теб.

Виждаш ли, миличка?

В крайна сметка Бен Карвър знаеше нещо за теб.