Красиви момичета

VI

Съжалявам, че почеркът ми е труден за разчитане, миличка. Получих много лек удар. Вече съм добре, така че не се тревожи. Случи се скоро след като довърших последното си писмо. Легнах си с велики планове в главата, а на сутринта се събудих и установих, че не мога да стана от леглото. Ще ти призная, че бях уплашен (макар че наистина съм добре сега). Усетих моментна слепота на дясното око. Ръката и кракът ми отказваха да се помръднат. Най-накрая, след доста опити, съумях да се изправя. Когато се обадих на майка ти да ѝ честитя рождения ден, речта ми беше толкова неразбираема, че тя веднага повика линейка.

Докторът, който я увери, че в действителност е достатъчно голям, за да се бръсне, рече, че съм претърпял ТИА, което, естествено, още повече я разгневи (тя винаги е била враждебна към абревиатурите). Каза му да говори на разбираем език и така научихме, че ТИА, или миниудар, означава транзиторни исхемични атаки.

Атаки в множествено число, уточни майка ти с бедния човечец, и това донякъде обяснява отпадналостта и замаяността, които чувствах през изминалата седмица.

Или по-скоро през изминалия месец, но нека си остане между нас двамата, понеже сега, като се сетя за последните си посещения при Бен Карвър, си спомням някои странни подмятания, подсказващи, че на моменти речта ми е била неразбираема и за него.

Навярно това е отговорът на въпроса защо Бен пожела да не го посещавам повече и написа онзи цитат в книгата на Доктор Сюс. Преди няколко години майка му преживяла масивен инсулт. Явно бе забелязал симптомите.

Срещаме добрина на толкова неочаквани места.

Мога ли да споделя с теб, че от дълго време насам не съм изпитвал такова щастие? Сестрите ти постоянно са до мен. Семейството ме обгръща с внимание. Най-накрая си спомних за живота, който имахме, преди да те изгубим. За първи път от почти шест години всички се събрахме в една стая и не тъгувахме за загубата ти.

Не че сме те забравили, миличка. Ние никога няма да те забравим.

Разбира се, майка ти използва ТИА като претекст да ме смъмри за продължителното преследване на вятърни мелници (нейни думи). Макар стресът да е един от факторите за инсулт и макар винаги да съм имал високо кръвно налягане, смятам, че вината е изцяло моя, защото не спях и не тренирах достатъчно. Пропусках сутрешните си разходки. Лежах буден до късно нощем, неспособен да изключа мозъка си. Както винаги съм ви казвал, мили мои момичета, сънят и упражненията са двата най-важни елемента на здравословния живот. Срам за мен, че не послушах собствения си съвет.

Предполагам, че всяко зло е за добро, тъй като майка ти се отбива в апартамента ми всеки ден, откакто излязох от болницата. Носи ми храна и ми помага да се изкъпя. (Не ми е необходима помощ, но кой съм аз, че да спирам красива жена да ме къпе?) Всеки ден ми говори всички онези неща, които ми е повтаряла през последните шест години: Ти си глупак. Ще се убиеш сам. Трябва да се откажеш от това. Ти си любовта на живота ми и не мога да те гледам как вървиш към самоубийство.

Като че бих избрал да напусна която и да е от вас по своя воля.

Инстинктивно знам, че майка ти не би искала да чуе какво съм открил за бащата на Пол. Би отхвърлила хипотезата и би я определила като поредното ми вятърничаво и безсмислено занимание, от рода на преследването на управителя на „Тако Стенд“ или притискането на Нанси Григс толкова много, че баща ѝ заплаши да издейства ограничителна заповед. (Нанси се дипломира с пълно отличие, миличка. Има добра работа, грижовен съпруг и скучен кокер шпаньол. Казах ли ти вече за това?)

Пазя всички следи за себе си и оставям майка ти да ми готви и да ме къпе, а тя от своя страна ми позволява да я прегръщам и да правя любов с нея. Мисля си за живота ни, след като най-сетне намерих доказателство, на което дори и Хъкълбери ще трябва да повярва.

Ще си спечеля майка ти обратно. Ще бъда бащата, от когото Пепър има нужда. Ще убедя Клеър, че струва повече — заслужава повече — от мъжете, с които се занимава. Отново ще бъда пример за жените в моя живот — ще осъзнаят какъв добър съпруг и баща съм и ще накарам момичетата ми да търсят точно това в мъжете, които избират, а не някакви безполезни плавеи, дето постоянно се блъскат в самотните им брегове.

Ето какво ще стане, когато всичко приключи: ще си върна живота обратно. Ще си запазя хубавите спомени за теб. Ще имам работа. Ще се грижа за семейството си. Ще се грижа за животните. Ще получа справедливост. Ще разбера къде си ти. Най-накрая ще те открия, ще те взема в прегръдките си и нежно ще те положа във вечното ти жилище.

Защото знам, че най-сетне съм напипал основната нишка, и със сърцето си усещам, че мога да я дръпна и да разплета цялата история на живота ти, след като ни беше открадната.

Ето нишките, до които се добрах: Джералд Скот е бил воайор, който е дебнел момичета като теб. Той им е правил образи. Трябва да ги е складирал някъде. Ако все още са наоколо и ако успея да стигна до тях и да намеря твоя, това може да се окаже сериозна следа и да ни помогне да научим какво наистина се е случило в онази вечер през март, която имам чувството, че не беше толкова отдавна.

Не съм сигурен дали Пол е наясно с воайорските наклонности на баща си, но поне мога да използвам тази информация, за да го пропъдя от най-малката ти сестра.

Напълно съм убеден, миличка: Пол не е добра партия за Клеър. Има нещо гнило в него и един ден — ако не скоро, то след пет, десет, може би дори двайсет години — тази гнилоч ще си проправи път навън и ще плъзне по всичко, което докосне.

Макар да знаеш, че те обичам, животът ми занапред ще е посветен на мисията ми да попреча на този ужасен, прогнил демон да получи шанс да разпростре злината си върху двете ти сестри.

Помниш ли Брент Локуд? Той бе първото ти „истинско“ гадже. Тогава беше на петнайсет. Момчетата, които харесваше преди Брент, бяха от безвредния асексуален тип, дето можеха да минат за членове на всяка бой банда, която слушаше тогава. Водех те на срещи с комбито ни и ги карах да сядат отзад. Гледах ги строго в огледалото за обратно виждане. Издавах едносрични гърлени звуци, когато ме наричаха доктор Каръл или показваха интерес към ветеринарството.

Брент бе различен. Той беше на шестнайсет, полумомче, полумъж. Имаше адамова ябълка. Носеше сини дънки на бели петна, косата му беше къса и пригладена отпред и дълга отзад като на Даниъл Бун⁵⁵. Дойде у дома и помоли за разрешение да те изведе на среща, защото имаше кола и искаше да те вземе с нея, а аз нямаше да позволя на никого да стори това, преди да го погледна в очите и да се уверя, че съм му изкарал ангелите от страх.

Знам, че ти е трудно да повярваш, миличка, но и аз някога бях шестнайсетгодишно момче. Единствената причина, поради която исках кола, бе, за да качвам момичета в нея. Което си беше напълно разбираема, дори похвална цел за всички хлапаци на моята възраст, ала когато си мъж и баща, а момичето, за което става въпрос, си ти, нещата са коренно различни.

Казах му да се подстриже, да си намери работа и да дойде пак да ме пита.

Седмица по-късно той отново беше на прага ми. Косата му бе подрязана. Тъкмо бе започнал работа в „Макдоналдс“.

Майка ти се кикотеше като вещица и ми каза следващия път да бъда по-конкретен.

Ти прекара часове в стаята си преди тази първа среща с Брент. Когато най-накрая отвори вратата, долових парфюм, лак за коса и всички онези странни, женски миризми, които никога не съм очаквал да се носят от собствената ми дъщеря. Беше красива. Изключително красива. Взрях се в лицето ти, търсейки нещо, което да не ми харесва — прекалено много спирала, прекалено плътна очна линия, — ала нямаше нищо подобно, освен лекото подчертаване на светлосините ти очи. Не помня какво беше облякла или как бе направила косата си (това е в ресора на майка ти), помня само онова задушаващо чувство в гърдите, сякаш алвеолите в дробовете ми бавно колабираха, бавно ме лишаваха от въздух, бавно ме лишаваха от малката ми мъжкарана, която се катереше по дърветата и тичаше след мен, когато излизах за сутрешната си разходка.

Вече знам какво е истински удар, даже и мини, но докато Брент Локуд те отвеждаше с колата си, имах чувството, че ще получа масивен инфаркт. Бях толкова разтревожен заради това момче, заради това първо момче, та не осъзнавах, че ще се появят още много други. Че някои от тях ще ме карат да милея за Брент Локуд с неговата Импала трета ръка и миризма на пържени картофки.

Защо мисля за това момче сега ли? Защото то бе първото? Защото смятах, че ще е последното?

Мисля за него заради Клеър.

Тази вечер Пол ми се обади по телефона. Интересуваше се за здравето ми. Говореше както трябва. Казваше всичко както трябва. Звучеше както трябва, но аз знам, че нищо в него не е както трябва.

Той ме смята за старомоден и изобщо не се опитвам да му променя мнението, понеже така ми е удобно. Майка ти е онази, която се прави на сърдито старо хипи и го държи нащрек през цялото време. Аз съм от бащите, които се усмихват и намигат, и се преструват, все едно вярвам, че той е това, за което се представя.

Разказах му за Брент Локуд, момчето, поискало разрешение, за да излезе с най-голямата ми, понастоящем отвлечена дъщеря.

Както очаквах, Пол веднага ми се извини, че не ме е попитал дали може да излиза с Клеър. Той не е нищо друго освен добър имитатор на добро поведение. Ако не разговаряхме по телефона, а бяхме очи в очи, сигурен съм, че щеше да падне на колене, молейки ме за позволение. Но не беше пред мен, така че гласът му бе този, който трябваше да предаде уважението и емоциите.

Да предаде.

Както майка ти казва, Пол може да е поточна линия във фабрика за понички, толкова е добър в лепкавото, емоционално предаване.

Разсмях се по телефона, защото молбата му да излиза със сестра ти беше твърде закъсняла, и той стори същото, защото точно това се очакваше от него. След подобаващ период от време намекна за една бъдеща молба, която би поставила връзката му с Клеър на доста по-трайна основа, и аз осъзнах, че макар този непознат да излизаше с дъщеря ми само от няколко седмици, вече мислеше за брак.

Брак. Така го нарече, но мъжете като Пол не се женят за жените. А ги притежават. Контролират ги. Те са ненаситни търбуси, които поглъщат всяка частица от избраницата си, след което почистват зъбите си с кокалите.

Съжалявам, миличка. Откакто те отвлякоха, съм станал много по-подозрителен от преди. Виждам конспирации зад всеки ъгъл. Знам, че мракът е навсякъде. Нямам доверие на никой друг освен на майка ти.

Прочистих си гърлото няколко пъти, вложих малко болезнена емоция в тона си и казах на Пол, че не мога да си представя да дам позволение на който и да е мъж да се ожени за някоя от дъщерите ми или да присъствам на сватбите им, преди да науча какво се е случило с най-голямото ми дете.

Също като Пепър и като теб, разбира се, Клеър е толкова импулсивна, колкото и инат. Тя е моето малко момиченце и никога няма да престъпи желанията ми. Има едно нещо, което знам за двете ти сестри: по-скоро ще ми потрошат ръцете и краката, нежели да ми разбият сърцето.

Тази истина ми е толкова добре позната, както смехът на Клеър, изражението на лицето ѝ, когато е на път да се усмихне, да се разплаче или да обвие ръце около раменете ми и да ми каже, че ме обича.

И на Пол е добре известна.

След като му казах за дилемата си, в другия край на линията настъпи дълга пауза. Хитър е, но е млад. Един ден ще се превърне в обигран манипулатор, ала след два дни, щом го хвана на четири очи, аз ще съм този, който ще задава въпроси, и няма да му позволя да мръдне, докато не получа всички отговори.