Красиви момичета

Единайсета глава

Клеър отвори уста, за да каже на Лидия да не докосва нищо, но думи така и не излязоха, защото вече нямаше никакъв смисъл. Знаеше от секундата, в която видя стената от видеокасети, че няма връщане назад, както и че всичко това е неизбежно. Пол не беше обсебен от нея без причина. Не беше перфектен съпруг без причина. Не бе манипулирал живота на всички без причина.

През цялото време Клеър бе отказвала да съзре онова, което се намираше пред очите ѝ.

Може би затова не беше шокирана. Или може би вече бе изгубила способността да се шокира, понеже всеки път, в който си помислеше, че е видяла най-лошото от съпруга си, нещо ново се появяваше на повърхността и тя биваше смазвана не само от ужасните му деяния, но и от собствената си упорита слепота.

Нямаше как да разбере какво изпитва Лидия. Сестра ѝ стоеше напълно неподвижна в средата на студения гараж. Ръката ѝ посегна към шестте видеокасети, ала спря на милиметър от тях.

— Четвърти март хиляда деветстотин деветдесет и първа — изрече на глас.

— Знам. — Погледът на Клеър бе залепнал за етикетите в момента, в който отвори вратата.

— Трябва да ги изгледаме.

Клеър отново не ѝ каза, че не бива. Имаха толкова много причини да се махнат от тук. И толкова много причини да останат.

Червено хапче/синьо хапче.

Всичко това вече не беше философско упражнение. Искаха ли да научат какво се бе случило с Джулия, или не?

Очевидно Лидия бе взела своето решение. Раздвижи се бавно. Хвана зелените видеокасети с две ръце. Обърна се и изчака сестра ѝ да се отмести.

Клеър я последва в дневната. Облегна се на стената, докато Лидия зареждаше касетата във вехтото видео. Бе избрала последната от поредицата, защото тя беше единствената от значение.

Нямаше дистанционно за нищо. Лидия натисна един бутон, за да включи телевизора. Кинескопът изпука. Картината избледня и замига, сякаш се сипеше сняг. Тя завъртя копчето за звука, да намали статичния шум. Конзолата имаше две копчета — едно за VHF и едно за UHF. Пробва канал три. Зачака. Опита канал четири.

Екранът стана от мигащ отново черен.

Лидия положи палец върху големия оранжев бутон, на който пишеше ПУСНИ. Погледна към Клеър.

Червено хапче? Синьо хапче? Наистина ли искаш да знаеш?

После сякаш чу гласа на баща си: Има неща, които не можеш да забравиш.

Може би предупреждението на Сам я притесняваше най-много, тъй като вече бе гледала другите филми. Знаеше, че има сценарий на мъченията, на които бяха подлагани момичетата, знаеше също и какво щеше да види на последната видеокасета, онази, която Лидия бе поставила във видеото.

Джулия Каръл, деветнайсетгодишна, гола и прикована към стената. Подутини и изгаряния по цялото ѝ тяло. Следи от удари с електрическа пръчка за добитък. Жигосана плът. Разкъсана кожа. Отворена уста, която крещи от ужас, когато маскираният мъж влиза с мачетето.

— Клеър? — Лидия искаше разрешение. Можеха ли да го направят? Трябваше ли да го правят?

Наистина ли имаха избор?

Сестра ѝ кимна и тя натисна ПУСНИ.

Появи се бяла зигзагообразна линия на черния екран. Образът премина прекалено бързо, за да успеят да различат нещо от него. Лидия отвори панела на видеото и настрои тунера.

Образът се избистри.

Тя издаде звук, нещо средно между стон и изпъшкване.

Джулия бе разпъната на стена като на кръст с формата на буквата „Х“, с окови на ръцете и краката. Беше гола, оставили ѝ бяха само сребърните и черните гривни, които винаги носеше на лявата си китка. Главата ѝ бе наведена надолу. Тялото ѝ беше отпуснато. Единственото, което я държеше изправена, бяха веригите.

Клеър затвори очи. Чуваше тихото скимтене на Джулия през единствения говорител на телевизора. Мястото, където се намираше, не бе същото като другото, не беше сценично оформеното мазе, а някакъв хамбар. Дъските бяха тъмнокафяви, навярно това бе задната стена на конюшня. По пода беше разпръснато сено. В краката ѝ имаше животински екскременти.

Клеър си спомни Амитивилския хамбар, който бе нарисувала на онази картина. Зачуди се дали Пол го беше съборил от отвращение или, характерно за неговия типичен, ефективен начин на мислене, смяташе, че ще е най-добре да държи всичко под един покрив.

Джулия отново започна да скимти на екрана.

Клеър отвори очи. Маскираният беше влязъл в кадър. Бе виждала снимки на Пол от 1991-ва. Той беше висок и слаб, с прекалено къса коса и болезнено изправена стойка, която инструкторите във военното училище му бяха набили в главата.

Маскираният бе висок, но не и слаб. Определено беше по-възрастен, вероятно наближаваше петдесетте. Извивката на раменете му беше различна. Коремът му бе по-мек. Имаше татуировка на бицепса: котва с думи, които Клеър не можеше да разчете, ала очевидно показваха, че е бил във Военноморския флот.

Бащата на Пол бе служил в него.

Бавно, целенасочено маскираният направи една крачка към Джулия, после и втора.

Клеър се обърна към Лидия:

— Излизам навън.

Сестра ѝ кимна, ала не извърна очи от екрана.

— Не мога да стоя тук, но не те изоставям.

— Добре. — Лидия гледаше като хипнотизирана. — Върви.

Клеър се оттласна от стената и отиде в кухнята. Стъпваше върху разпръснатите прибори и счупеното стъкло и не спираше, докато не се озова навън. Острият въздух защипа кожата ѝ. Дробовете ѝ се свиха при внезапния студ.

Седна на задните стъпала. Обви ръце около тялото си. Тресеше се цялата. Зъбите я заболяха. Ушите ѝ горяха. Не беше изгледала най-страшната част от видеото, но бе видяла достатъчно и знаеше, че баща ѝ е бил прав. Всичките ѝ щастливи спомени за Джулия: как двете танцуваха на „Американска естрада“⁵¹ пред телевизора всяка събота, как пееха в колата на път за библиотеката, за да вземат Хелън, как подтичваха след Сам и Лидия, за да отидат до клиниката да видят новородени кученца — всичко това се беше заличило.

Сега, като си помислеше за нея, в съзнанието ѝ изплуваше единствено образът на разпънатата Джулия на онази груба стена в помещение, предназначено за животни.

Чу плача на Лидия от вътрешността на къщата.

Звукът беше пронизителен, като парче стъкло, което режеше сърцето ѝ. Зарови глава в шепите си. Цялата гореше, но тялото ѝ не спираше да трепери. Чак сърцето ѝ трепереше в гърдите.

Лидия започна да вие.

Клеър също изхълца измъчено. Закри уши с ръце. Не можеше да издържи жалните ридания на сестра си. Деляха ги две стаи, ала виждаше всичко, което Лидия гледаше: вдигането на мачетето, стоварващото се острие, избликващата кръв, конвулсиите, изнасилването.

Трябваше да се върне вътре. Да бъде до сестра си. Да стане свидетелка на последните секунди от живота на Джулия. Трябваше да направи нещо различно, а не просто да седи безполезна на задната веранда. Не можеше да се застави да помръдне.

Можеше само да гледа огромното, пусто поле и да пищи — за убитата си сестра, за прокудената си сестра, за разбитата си майка, за сломения си баща, за опустошеното си семейство.

Мъката премаза Клеър, но тя не спря да пищи. Падна на колене. Нещо се пречупи в гърлото ѝ. Кръв изпълни устата ѝ. Стовари юмруците си в сухата червена пръст и прокле Пол за всичко, което ѝ беше отнел: да гушка бебето на Лидия, дори да си има свое, да гледа как родителите ѝ остаряват заедно, да сподели живота си с единствената ѝ останала сестра. Бясна беше за тази измама, която смяташе за брак — бе похабила осемнайсет години да обича един болен, извратен психопат, накарал я да вярва, че има всичко, когато в действителност нямаше абсолютно нищо.

Ръцете на Лидия я обгърнаха. Сестра ѝ плачеше толкова силно, че заекваше, думите излизаха от устата ѝ на пресекулки.

— Ббила е… ттолкова… изпплашена…

— Знам. — Клеър се вкопчи в нея. Защо беше повярвала на Пол? Защо бе позволила на сестра си да си отиде? — Всичко е наред — излъга тя. — Всичко ще бъде наред.

— Ббила е ужасена.

Клеър стисна здраво очи и се замоли кошмарните образи да се махнат.

— Ссъвсем сама. Ття е била съвсем сама.

Клеър започна да полюшва Лидия като бебе. Двете трепереха толкова силно, че едва се държаха. Бяха смазани от преживяното.

— Ття е знаела какво предстои и нне е можела да помръдне и е нямало никой… — Думите ѝ бяха прекъснати от задавен вой. — О, боже! О, боже!

— Съжалявам — прошепна Клеър. Гласът ѝ беше пресипнал. Едва говореше. Лидия се тресеше неконтролируемо. Кожата ѝ бе студена. Всяка глътка въздух като че ли дрънчеше в дробовете ѝ. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че сестра ѝ го усещаше върху собствените си гърди.

— Господи — ревеше Лидия. — Господи.

— Съжалявам. — Всичко това бе по вина на Клеър. Въобще не трябваше да се обажда на сестра си. Нямаше право да я въвлича. Беше егоистично и жестоко от нейна страна и заслужаваше да остане сама до края на живота си. — Толкова много съжалявам.

— Защо? — изхълца Лидия. — Защо е избрал нея?

Клеър поклати глава. Нямаше обяснение. Никога нямаше да разберат защо в онази нощ Джулия се бе превърнала в мишена.

— Тя беше толкова добра. Толкова шибано добра.

Болезнено познати думи. Сам и Хелън си задаваха този въпрос отново и отново: „Защо нашата дъщеря? Защо нашето семейство?“.

— Защо е трябвало да бъде тя?

— Не знам. — И Клеър се беше питала. Защо Джулия? Защо не тя, която се мъкнеше с момчета, лъжеше приятелите си от математическата паралелка и флиртуваше с учителя по физкултура, за да не я кара да бяга?

Лидия трепереше, тялото ѝ бе пропито от мъка.

— Трябваше да бъда аз.

— Не.

— Бях такава каша.

— Не.

— Нямаше да боли толкова много.

— Не, Лиди. Погледни ме. — Клеър обхвана лицето ѝ с длани. Беше изгубила баща си заради същия начин на мислене. Нямаше намерение да изгуби сестра си отново. — Погледни ме, Лидия. Не казвай това. Никога повече не го казвай. Чуваш ли ме?

Сестра ѝ не отговори. Даже не я погледна.

— Ти значиш много. — Клеър се опита да прогони ужаса от гласа си. — Не искам никога повече да казваш това, става ли? Ти значиш много. Значиш много за Рик, за Дий и за мама. Значиш много за мен. — Чакаше отговор. — Ясно?

Главата на Лидия още бе притисната между дланите на сестра ѝ, но тя все пак съумя да кимне едва.

— Обичам те — изрече Клеър, думи, които не бе промълвила дори на умиращия в ръцете ѝ съпруг. — Ти си моя сестра. Ти си чудесна и аз те обичам.

Лидия хвана ръцете ѝ.

— Обичам те — повтори Клеър. — Чуваш ли ме?

Сестра ѝ кимна отново.

— Аз също те обичам.

— Нищо и никой няма да застане никога повече между нас. Чу ли?

Лидия пак кимна. Цветът ѝ започна да се връща. Дишането ѝ се беше поуспокоило.

Клеър стисна ръцете ѝ. Стояха така, забили погледи в земята, защото не можеха да понесат да гледат къщата, след като бяха узнали ужасната ѝ история.

— Кажи ми какво беше усещането, когато Дий се роди — настоя Клеър.

Лидия поклати глава. Прекалено разстроена беше.

— Кажи ми — умоляваше я сестра ѝ. Светът се разпадаше около тях, но тя трябваше да разбере какво друго ѝ беше отнел Пол. — Кажи ми какво пропуснах.

Навярно Лидия също се нуждаеше от нещо такова — от малко светлина в мрачния гроб, в който се бяха заровили двете.

— Беше много мъничка. — Устните ѝ потрепнаха във вяла усмивка. — Като кукла.

Клеър се усмихна, защото искаше сестра ѝ да продължава да се усмихва. Трябваше да мисли за нещо хубаво сега, нещо, което щеше да пропъди образа на другата Джулия, загнездил се в главата ѝ.

— Кротко бебе ли беше?

Лидия избърса носа си с ръкав.

— През цялото време ли спеше?

— Господи, не.

Клеър чакаше, искаше сестра ѝ да говори за каквото и да е, само не за онова, което бяха видели на видеокасетата.

— Капризна ли беше?

Лидия сви рамене и едновременно поклати глава. Все още мислеше за Джулия, приклещена в онази дълбока, мрачна дупка.

— Каква беше? — Клеър стисна ръцете ѝ. Опита се тонът ѝ да звучи по-ведро. — Хайде, Пепър. Кажи ми каква беше племенницата ми. Кротка като агънце? Сладка и прекрасна като мен?

Сестра ѝ се засмя, но все още клатеше глава.

— Плачеше през цялото време.

Клеър не преставаше да напира.

— Защо плачеше?

— Не знам. — Лидия въздъхна тежко. — Защото ѝ беше топло. Защото ѝ беше студено. Защото беше гладна. Защото беше преяла. — Избърса отново носа си. Маншетът на блузата ѝ вече бе мокър от сълзите. — Смятах, че аз съм те отгледала, но мама беше свършила тежката работа.

Клеър знаеше, че е детинско, ала ѝ допадна идеята, че Хелън е свършила тежката работа.

— Кажи ми защо.

— Да те дундуркам и да си играя с теб беше лесно. Да сменяш памперси, да стоиш будна през нощта и всичко останало — трудно е за сама жена.

Клеър отметна косата ѝ. Трябваше да бъде край нея. Да ѝ пазарува, да ѝ сгъва прането и да я отменя, когато беше необходимо.

— Плачеше много през първите две години. — Лидия избърса с пръсти влагата под очите си. — Тогава се научи да говори и не спираше да бърбори. — Засмя се на спомена. — Пееше си постоянно. Не само когато бях наблизо. Хващах я да си пее сама и се чувствах малко странно. Все едно да завариш котката да си мърка, след като си мислел, че го прави специално за теб.

Клеър се засмя, за да насърчи Лидия да продължи.

— После порасна и… — Тя поклати глава. — Да имаш тийнейджърка е като да имаш наистина, ама наистина много гадна съквартирантка. Изяжда всичката ти храна, краде ти дрехите, взема пари от чантата ти и заема колата ти, без да пита. — Сложи ръка на сърцето си. — Но те размеква по начин, който не можеш да си представиш. Толкова е неочаквано. Направо ти избива всичко лошо. Извлича по-добрата версия на теб самата, дето дори не си предполагала, че съществува.

Клеър кимна, защото в нежното изражение на сестра си съзираше промяната, която Дий Делгадо бе предизвикала.

Лидия я сграбчи за ръцете и я стисна здраво.

— Какво ще правим?

Клеър бе готова за този въпрос.

— Трябва да се обадим в полицията.

— На Хъкълбери?

— На него, на пътен патрул, на Джорджийското бюро за разследване. — Докато изреждаше, в главата ѝ се роди план. — Ще се обадим на всички. Кажи на Департамента за вътрешна сигурност, че сме видели някой да прави бомба. На ФБР — че има отвлечено момиче в къщата. Обади се на Агенцията за опазване на околната среда и им кажи, че сме забелязали бидон с токсични отпадъци. Кажи на тайните служби, че Лекси Фулър замисля да убие президента.

— Смяташ, че ако успеем да докараме всички тук по едно и също време, никой няма да може да прикрие нищо.

— Трябва да се обадим и на медиите.

— Това е добра идея. — Лидия кимаше. — Мога да постна някакво съобщение в родителския бюлетин на училището на Дий. Има една жена — Пенелопи Уорд. Тя е моята Алисън Хендриксън, но не съм я удряла в коляното. Съпругът ѝ ще се пробва за Конгреса догодина. Разполагат със сериозни връзки, а тя е като куче, не изпуска кокала. Няма да позволи на никой да се измъкне.

Клеър седна на петите си. Знаеше името Пенелопи Уорд. Бранч Уорд се бореше за мястото на конгресмен Джони Джаксън. Джаксън бе онзи, който тласна Пол по неговия път на успеха. Той беше причината Джейкъб Мейхю да се появи в къщата в деня на обира.

Капитанът ѝ бе казал: „Конгресменът ме помоли да се заема лично със случая“. Тогава в ума на Клеър се завъртяха мисли за рушвети и измами, защото бе предположила, че Джаксън просто си покрива задника. Имаше ли друга причина? Ако Мейхю беше замесен, това означаваше ли, че и Джони Джаксън е вътре?

— Какво се замисли? — попита Лидия.

Клеър не сподели разкритието си. Щеше да предостави на различните държавни агенции възможността да стигнат до него. Погледна към къщата.

— Не искам касетите с Джулия да са част от всичко това.

Лидия кимна отново.

— Какво ще кажем на мама?

— Просто че знаем, че Джулия е мъртва.

— А като ни попита откъде сме научили?

— Няма да го направи. — Клеър беше сигурна. Преди много време Хелън бе взела решение да спре да търси истината. Към края на живота на Сам не му позволяваше дори да изрича името на Джулия.

— Смяташ ли, че мъжът от видеото е бащата на Пол? — попита Лидия.

— Навярно е той. — Клеър стана. Не искаше само да седи и да се опитва да разгадае всичко. Трябваше да се обадят на хората, които наистина можеха да го сторят. — Ще прибера касетите с Джулия.

— Ще ти помогна.

— Не. — Клеър не желаеше сестра ѝ да види отново който и да е кадър от видеото. — Започвай да звъниш. Използвай стационарния, за да могат да засекат обажданията. — Тя отиде до монтирания на стената телефон. Изчака Лидия да вдигне слушалката. — Можем да сложим касетите в предния багажник на тѐслата. Никой няма да се сети да провери там.

Лидия набра 911. Нареди на сестра си:

— Побързай. Надали ще им е нужно много време.

Клеър влезе в дневната. Слава богу, екранът на телевизора беше черен. Видеокасетите бяха наредени върху него. Провикна се:

— Мислиш ли, че трябва да се приберем в града и да чакаме?

— Не!

Клеър съзнаваше, че сестра ѝ е права. Последния път, в който остави тази работа на полицията, Мейхю се бе държал с нея като с дете. Натисна бутона ИЗВАДИ на видеото. Положи пръсти върху касетата. Опита се да извика в съзнанието си образ на Джулия, различен от онзи във филма.

Прекалено скоро беше. Единственото, което изникваше, бе окованата ѝ сестра.

Клеър имаше намерение да унищожи записите. Щом се окажеха в безопасност, щеше да извади всичката лента и да я изгори в метален кош.

Взе касетата от устройството. Почеркът на етикета бе сходен с този на Пол, но не беше същият. Дали съпругът ѝ не бе намерил филмите, след като баща му беше умрял? Те ли бяха разпалили интереса му? Джулия изчезна около година преди катастрофата на родителите му. Пет години по-късно Пол ухажваше Клеър в Обърн. Бяха женени от по-малко от два месеца, когато баща ѝ се самоуби. Вече не вярваше в съвпадения, което пораждаше въпроса дали съпругът ѝ не беше проектирал всичко от момента, в който бе разпознал Джулия във видеоколекцията на баща си? Това ли го бе тласнало към нея?

При липсата на писмени доказателства знаеше, че никога няма да научи истината. Смъртта на Джулия я преследваше като призрак през последните двайсет и четири години. Сега мистерията около истинския образ на съпруга ѝ щеше да я преследва през оставащите ѝ десетилетия.

Върна видеокасетата обратно в картонената ѝ кутия. Стегна цялата купчина с ластичката.

Усети афтършейва на Пол.

Миризмата беше слаба. Доближи нос до касетите. Затвори очи и вдиша.

— Клеър — произнесе съпругът ѝ.

Тя се обърна.

Пол стоеше в средата на стаята. С червен суичър от Джорджийския университет и черни дънки. Главата му беше обръсната. Брадата му бе пораснала. Носеше дебели пластмасови очила, като онези, с които беше в колежа.

— Аз съм — додаде той.

Клеър изтърва видеокасетите. Те изтракаха на пода до краката ѝ. Истинно ли беше всичко това? Случваше ли се в действителност?

— Съжалявам — каза Пол.

Сви юмрук и я удари в лицето.