Кървава разходка

1.

Великанът знаеше за Ричард Никсън.

Той беше висок като кула, имаше прошарени руси коси и докато огромното му, облечено в сиво-кафяви дрехи, туловище се приближаваше накуцвайки към нас, Майлоу се стегна. Погледнах въпросително Франк Долард. Надзирателят изглеждаше спокоен, месестите ръце висяха отпуснато край тялото му, устните му не помръдваха под пожълтелите от тютюневия дим сиви мустаци. Очите му бяха присвити, но той гледаше по същия начин и когато влизахме през главния вход.

Великанът се изсмя басово и отметна мазната коса от очите си. Проскубаната му брада беше с цвят на царевица. Сега можех да доловя миризмата му — кисела и наситена с излъчването на хормони. Трябва да беше около два метра висок. Сивата, безформена сянка, която хвърляше върху земята, беше достатъчно голяма, за да ни покрие.

Залитайки, гигантът направи още една крачка към нас и този път дясната ръка на Франк Долард се стрелна предупредително напред.

Огромният мъж спря, но с нищо не показа, че е забелязал ръката на Долард, стрелнала се към кръста му. На двора имаше може би още дузина мъже в сиво-кафеникави дрехи, повечето стояха неподвижни, неколцина се разхождаха, като се поклащаха, а други притискаха лица към телената ограда. Нямаше обособени групи, всеки се държеше настрана от другите. Небето беше безкрайно синьо, отмъстителното слънце прогаряше облаците с жарките си лъчи. Аз се потях в костюма си.

Лицето на великана бе сухо. Той въздъхна, сви рамене и Долард отпусна ръката си. Огромният мъж протегна пръста си като пистолет, насочи го към нас и се изсмя. Очите му бяха тъмнокафяви, стесняващи се в ъглите, а бялото им изглеждаше твърде жълтеникаво, за да подсказва добро здраве.

— Тайни служби. — Той се потупа по гърдите. — Тайните служби на Виктория по бельо, без прикритие, те винаги търсят доброто старо момче Никсън Римин, винаги обрамчени, копнеят да ги поставят в рамка, той обичаше да говори, докато се разхождаше, и прекарваше нощите си в Белия дом, като устройваше празненства и оставаше по цели нощи с Кърт Вонегът-младши, със семейство Глас на Селинджър, с всеки, който не се интересуваше от горещата кухня на политиката. Аз написах „Котешката люлка“1 и я продадох на Вонегът за десет долара, Били Батгейт я преписа на пишеща машина, когато излезе през главния вход и извървя целия път до Лас Вегас, ей, голяма караница имаше с Ангелите на ада за няколко долара, когато Вонегът искаше да смени националния дълг и Римин се съгласи, и Ангелите бяха като попикани, ние трябваше да го измъкваме — аз и Вонегът, Селинджър не беше там, Доктороу шиеше котешката люлка, това бяха лоши котки, искаха да го убият, всеки ден от седмицата го гонеха, като Харви Осуалд.

Той се наведе и вдигна левия си крачол. Под коляното костта беше покрита с лъскавата белезникава тъкан на зараснал белег, а по-голямата част от прасеца липсваше. Истински изкуствен крак от плът.

— Простреляха ме, докато пазех стария Римин — каза той и свали крачола си. — Тъй или иначе умря старият Ричард, в нито един алманах не пишат какво стана, много лошо беше обкръжен и аз не можах да направя нищо.

— Чет — рече Долард и се протегна, за да докосне великана по рамото.

Едрият мъж потръпна. Майлоу стисна зъби и мускулите на брадичката му се стегнаха. Ръката му се насочи към местото, където би трябвало да се намира пистолетът, ако не го беше оставил на влизане.

— Ще го направиш ли днес в телевизионната зала, Чет? — попита Долард.

Великанът се олюля.

— А…

— Мисля, че трябва да го направиш в телевизионната, Чет. Ще бъде филм за демокрацията. Ще изпеем „Флагът на звезди и ивици“, ще ни трябва някой с хубав глас.

— Да, Павароти — каза великанът, като внезапно се оживи. — Той и Доминго бяха в Двореца на цезарите и не им хареса как се получава, Римин не се беше упражнявал, ли-ли-ли, ла-ла-ла, нямаше сурово яйце да смаже гърлото си, това вбеси Павароти и той не пожела да се кандидатира за обществен пост.

— Да, разбира се — отвърна Долард, като намигна на мен и Майлоу.

Великанът ни беше обърнал гръб и се взираше в голата, спечена от слънцето, пръст на двора. Нисък и дебел тъмнокос мъж беше свалил панталоните си и уринираше на земята, вдигайки облаче прах. Никой от останалите, облечени в сиво-кафяви дрехи, мъже сякаш не го забелязваше. Лицето на гиганта се вкамени.

— Мокро — каза той.

— Нямай грижа, Чет — меко произнесе Долард. — Познаваш Шарбноу и мехура му.

Великанът не отговори, но Долард явно бе дал някакъв знак, защото от отдалечения ъгъл на двора се появиха двама санитари. Единият чернокож, другият бял, мускулести като Долард, но доста по-млади, облечени в същата униформа от спортна риза с къси ръкави, джинси и гуменки. Към якичките им бяха прикрепени табелки със снимки. Лицата на санитарите бяха мокри от горещината и бягането. Спортната риза на Майлоу имаше тъмни петна под мишниците, но великанът не беше пролял и капчица пот.

Мускулите на лицето му се стегнаха още повече, докато наблюдаваше как уриниращият мъж се изтръска и тръгна през двора с патешка походка, а панталоните продължаваха да се мотаят около глезените му.

— Мокро.

— Ще се оправим, Чет — меко рече Долард.

— Аз ще му вдигна панталоните — каза чернокожият санитар.

Той се отправи бавно към Шарбноу. Белият санитар остана при Чет. Долард още веднъж потупа великана и ние си тръгнахме.

След десетина метра се обърнах. Двамата санитари бяха застанали от двете страни на Чет. Позата на великана се беше променила — той продължаваше да наблюдава мястото, където преди малко бе стоял Шарбноу, но вече с изправени рамене и високо вдигната глава.

— Как можете да контролирате човек с ръст като неговия? — попита Майлоу.

— Ние не го контролираме — отговори Долард. — Хлоразепинът го прави. Миналия месец увеличихме дозата, понеже преби един от пациентите. Счупи му поне дузина кокали.

— Може би трябва да я увеличите още — каза Майлоу.

— Защо?

— Думите му не звучат особено свързано.

Долард се изкиска:

— Свързано!

— Знаете ли каква е дозата му, докторе! Хиляда и четиристотин милиграма. Дори за човек с неговото тегло това е малко множко, не мислите ли?

— Максималната доза е приблизително деветстотин милиграма — обясних аз на Майлоу, — а на повечето хора им стига и една трета от нея.

— Беше на хиляда и сто, когато преби онзи мъж — каза Долард, като леко се задъхваше. — Оттогава винаги му даваме по-голяма доза от допустимото, но психарите казват, че няма проблем. — Той сви рамене. — Чет навярно може да понесе и повече. Ако пак направи нещо лошо.

Продължихме да вървим нататък, минавайки край други пациенти. Неподстригани коси, отпуснати усти, празни погледи, мърляви униформи. Тук нямаше здравеняци с железни мускули, каквито могат да се видят в затвора. Телата на тези мъже бяха хилави, деформирани и отпуснати. Почувствах върху тила си нечий поглед, обърнах се и видях мъж с очи на преследван пророк и рошава черна брада, който ме гледаше. Бузите му бяха мръсни и хлътнали. Погледите ни се срещнаха. Той протегна ръце и тръгна към мен, като поклащаше глава. Устата му зейна. Нямаше нито един зъб.

Не ме познаваше, но очите му бяха пълни с омраза.

Свих юмруци и ускорих крачка. Долард забеляза това и погледна намръщено брадатия. Онзи моментално спря и остана като вкопан под прежурящото слънце. Червеният знак на изхода върху вратата в дъното беше на около двеста метра от нас. Наоколо не се мяркаха санитари. Продължихме да вървим. Небето беше прекрасно, но без никакви птици. Някъде забръмча машина.

— Бръщолевенето на Чет — обадих се аз. — Приказките му май все пак имаха някакъв смисъл.

— Какво? Защото говореше за книги ли? — попита Долард.

— Мисля, че преди да откачи, е бил в някакъв колеж. Изглежда, произхожда от семейство на интелектуалци.

— Как е попаднал тук? — попита Майлоу и погледна назад.

— Както всички останали. — Долард поглади мустаците си и ускори крачка.

Дворът беше пуст. Вече бяхме преполовили пътя до изхода, преминавайки край още безжизнени очи, замръзнали лица и безумни погледи, от които космите по тила ми взеха да настръхват.

„Не слагай нищо в каки или кафяво — беше ме предупредил Майлоу. — Пациентите са облечени в тези цветове и може да те помислят за един от тях — въпреки че това би било интересно, не смяташ ли? Психиатър, който се опитва да ги убеди, че не е луд!“

— Както всички останали? — повторих аз.

— Не е бил в състояние да бъде подведен под отговорност — отвърна Долард. — Вашият прословут член 1026.

— Колко пациенти има тук? — попита Майлоу.

— Трябва да са към хиляда и двеста. Случаят на стария Чет е доста тъжен. Живеел на върха на някаква планина край мексиканската граница като отшелник — спял в пещери, хранел се с бурени и други подобни неща. Двама туристи имали нещастието да попаднат на най-неподходящата пещера в най-неподходящото време и го събудили. Той ги разкъсал — при това с голи ръце. Когато го открили, вече бил успял да откъсне ръцете на момичето и се мъчел да стори същото с единия й крак. Някакъв рейнджър или шериф прострелял Чет в крака, затова сега накуцва. Когато го арестували, не се съпротивлявал, просто стоял край разкъсаните тела и гледал боязливо човека, който го улучил. Не е учудващо, че са го обявили за невменяем по член 1026, като се има предвид какво е извършил. Тук е от три години. Първите шест месеца не правеше нищо, стоеше свит на кълбо, крещеше и смучеше палеца си. Трябваше да го храним със системи.

— Сега пребива хората — отбеляза Майлоу. — Какъв прогрес.

Долард сви пръсти. Беше около шестдесетгодишен, мършав и загорял от слънцето, без никаква видима тлъстина по тялото. Тънките сухи устни под мустаците му потрепнаха от възмущение.

— А според вас какво трябваше да направим? Да го завлечем навън и да го застреляме ли?

Майлоу изръмжа.

Долард каза:

— Знам какво си мислите: това би било подходящ край за такава отрепка. Вие бихте били щастливи да участвате в наказателния взвод. — Той се изсмя. — Така разсъждават всички ченгета. Работил съм като патрул в Хемит в продължение на десет години и щях да кажа същото, преди да дойда тук. Няколко годинки като надзирател и сега знам каква е реалността: някои от тези отрепки наистина са болни. — Поглади мустаците си. — Старият Чет не е Тед Бънди2. Той може да се погрижи за себе си колкото едно бебе, наакало памперсите си. Същото е и със стария Шарбноу, дето се изпика в прахта. — Почука с пръст по слепоочието си. — Бушоните им са изгърмели и някои се превръщат просто в измет. А това място е истинско бунище.

— Точно затова сме тук — каза Майлоу.

Долард вдигна вежди.

— За това аз не знам нищо. Нашият измет не излиза оттук. Не виждам как можем да ви помогнем за доктор Арджънт. — Той отново сви пръстите си. Ноктите му бяха жълти като рог. — Харесвах доктор Арджънт. Наистина добра жена. Но тя намери смъртта си извън това място. — Долард посочи неопределено в пространството. — Някъде вън, в цивилизования свят.

— Вие работили ли сте с нея?

— Не постоянно. От време на време обсъждахме някои случаи, тя ми казваше дали пациентът има нужда от нещо. Но с нея човек можеше да си поговори за хората. Добра жена. Малко наивна, но беше нова при нас.

— Наивна в какъв смисъл?

— Тя организира тази група — „Умения за всекидневния живот“. Седмични дискусии, за които се предполагаше, че може да помогнат на някои от момчетата да се справят по-лесно със света навън. Сякаш някой от тях някога ще се измъкне оттук!

— Сама ли я водеше?

— Заедно с една помощничка.

— Коя е тя?

— Едно момиче на име Хейди Оут.

— Две жени са ръководили група убийци?

Долард се усмихна.

— Държавата казва, че е безопасно.

— Но вие не мислите така?

— Не ми плащат да мисля.

Доближихме се до телената ограда. Майлоу попита:

— Имате ли някаква представа кой в цивилизования свят би могъл да убие доктор Арджънт? Искам мнението ви на бивше ченге.

Долард отговори:

— Ако съдя по онова, което ми казахте — как сте я намерили в багажника на колата и как всички улики са били заличени, — бих предположил, че е някой психопат, прав ли съм? Някой, който дяволски добре е знаел какво върши и е изпитвал удоволствие от това. Тук става въпрос по-скоро за член 1368, отколкото за 1026 — извършил го е някой от вашите закоравели престъпници, който се опитва да се изкара луд, защото страда от заблудата, че тук ще му бъде по-добре, отколкото в затвора. На петия етаж имаме двеста-триста от тях, а може би и повече, поради Трите стачки. Пристигат тук, като декламират високопарни фрази и се правят на палячовци, размазват лайна по стените, но бързо разбират, че не могат да измамят тукашните лекари. Тези, които успяват, са по-малко от един процент. Официалният изпитателен период е деветдесет дни, но повечето от тях почват да се молят да излязат оттук много преди да е изтекъл.

— Доктор Арджънт работила ли е на петия етаж?

— Не. Всичките й пациенти бяха по член 1026.

— Освен абсолютно лудите и онези хапльовци с деветдесетте дни изпитателен срок, какви други имате тук? — попита Майлоу.

— Имаме няколко изнасилвачи с психични отклонения — отговори Долард. — Педофили и всякакъв подобен измет. Около тридесетина на брой. Обикновено са повече, но все променят закона — пъхат ги тук, не, хайде в затвора, после — хоп! — отново тук, после пак в затвора. Доктор Арджънт не се занимаваше с тях или поне аз не съм забелязвал.

— Значи според вас онова, което й се е случило, няма връзка с работата й тук.

— Улучихте. Дори и някой от нейните момчета да излезе навън, а те не излизат, никой от тях не би могъл да я убие и да я напъха в багажника. Никой не би успял да го замисли толкова добре.

Бяхме пред вратата. Загорели мъже стояха наоколо като огромни фигури за игра на шах. Машината в далечината продължаваше да бръмчи.

Долард посочи назад към двора.

— Не казвам, че момчетата са безобидни, дори и при всичките медикаменти, с които постоянно ги тъпчем. Когато превъртят напълно, тези копелета са способни на всичко. Но те не убиват за удоволствие — ако съдя по онова, което съм видял, — те не изпитват голяма радост от живота. Ако мизерното им съществуване изобщо може да се нарече живот. — Той прочисти гърлото си и се изплю. — Да се учудиш защо Господ си е направил труда да създаде такива боклуци.