Кървава разходка

17.

На другата сутрин се събудих с мисълта за мистър и мисис Арджънт, които твърдяха, че Клеър е избрала психиатрията, защото е искала да се грижи за хората. Въпреки че се бе насочила към невропсихологията като специалност, която съсредоточава вниманието си върху диагностиката, а избягва лечението. Върху изследователската диагностика, диаграмите и схемите, тези йероглифи на науката. Тя рядко е излизала от лабораторията си. Като се има предвид това, грижела се е не за нещо друго, а за данните в Окръжната болница.

Поне допреди шест месеца и преместването й в „Старкуедър“. Робин навярно беше права и тази й стъпка представляваше част от нейния алтруизъм.

Но защо тогава? Защо там?

Нещо не пасваше. Чувствах главата си като картотека, пълна с избрани наслука фишове. Аз обикалях из кабинета си и се опитвах да ги сравнявам. Робин и Спайк бяха излезли и тишината ме съсипваше. Беше време, много отдавна, когато се чувствах добре, че живея сам. Ограниченията и свободите на любовта ме бяха променили. Дали Клеър беше изпитвала любов?

Звънът на телефона беше като звук от стъкло, разбиващо се в камък.

— Първо дребните неща — каза Майлоу. — Джоузеф Старджил съвсем не е толкова богат, колкото твърди, защото част от собствеността му е ипотекирана, но той все пак притежава черно на бяло над четири милиона. Адвокатската практика му носи около сто и осемдесет хиляди годишно. Ако е някакъв алчен психопат или е ненавиждал същността на Клеър, предполагам, че триста и петдесет хиляди биха могли да го мотивират, но не мога да намеря никакви доказателства нито за едното, нито за другото, а и един адвокат, занимаващ се с легализиране на завещания, ми каза, че на Старджил ще му трябва дяволски много време, за да влезе във владение на имота. Без завещание щатът ще вземе по-голямата част от него, а родителите на Клеър ще получат останалото. Старджил не е съвсем зачеркнат от списъка на заподозрените; все пак ще трябва да разузная дали не е направил някакви лоши инвестиции. Второ: нито една друга компания за даване на реквизит под наем не е била завлечена от мистър Уорк или „Тин Лайн“, тъй че той вероятно не е търсил някакво солидно оборудване, а е имал нужда само от необходимото за собствения му замисъл и е решил да запази взетото под наем, след като го е реализирал. Не успях да открия и самия Уорк. Сценарият за „Кървава разходка“ не е бил регистриран в никоя от гилдиите, никой не е чувал за „Тин Лайн“ и няма никакви данни филмът някога да е бил осъществен. Влязох във връзка с някои лаборатории за монтиране на филми, защото, ако има заснет някакъв метраж, той би трябвало да бъде монтиран някъде. Nada15. А в клона на Американската банка в Панорама Сити за телефонния автомат не е постъпил и грош, обаче трябваше да отида там и да представя разрешително, за да мога да надникна в сметката на „Тин Лайн“.

— Тежък ден! — казах аз.

— И в края на краищата нищо. Почвам да мисля, че цялата тази история с киното е мъгла, особено като имам предвид точка трета: чиновничката от Държавния архив ми позвъни, Бог да я благослови. Излиза, че един пациент на „Старкуедър“ е бил освободен преди седем месеца. Някой си Уендъл Пели. Три седмици преди Клеър да постъпи на работа там. Това е малка следа, но Пели е могъл да научи за Клеър от някой идиот, който още е там. Или Клеър е имала контакт с него. Помисли само: датата на нейното официално постъпване е три седмици след като Пели е бил освободен, но какво може да ни гарантира, че тя не е ходила там и преди това. Да кажем, че случайно е налетяла на Пели — той може да е бил доста прилично момче, на което са се доверявали, нещо като гид за посетителите, като Хатърсън. Тя отива там да помага на хората и й сервират някаква история за постигнат от тях успех. Това би могло да й се стори привлекателно, нали?

— Разбира се — казах аз. — Но щом са пуснали Пели преди седем месеца, значи той е бил освободен един месец след убийството на Ричард Дада.

— Тогава някой друг е убил Дада. Винаги съществува такава вероятност.

По тона му разбрах, че не трябва да настоявам повече.

— А нещо за самия Пели? — попитах аз.

— Бял, четиридесет и шест годишен, обвинен преди двадесет и една години, че е застрелял любовницата си и нейните три деца в Сиера, Страната на златото. Очевидно Пели се е опитвал да започне да добива злато, завел ги е там, за да бъдат едно щастливо семейство, напил се е, самонавил се е, че те се опитват да го ограбят, и ги избил в пристъп на луд бяс. Диагнозата е параноидна шизофрения, опиати и алкохол, бил е твърде не на себе си, за да бъде подведен под отговорност.

— Защо са го пуснали навън?

— Служебна препоръка от „Старкуедър“ е всичко, с което разполага Отделът за освобождаване под гаранция.

— Суиг е одобрил освобождаването — казах аз. — Обаче го премълча пред нас.

— Мошеник. Никога не ми е харесвал. Трябва да разбера някои неща за самия него, но в момента главната ми грижа е да открия къде е Пели.

— Избягал ли е? — попитах аз. — Предполага се, че на освободените се дават консултации и им се правят медикаментозни тестове.

— Всичко това е доста забавно, нали? Пели се е бил сврял в някакъв социален дом близо до парка „Макартър“. Наблюдаващите не са го виждали от цял месец. Твърдят, че навреме са уведомили отговарящия за него служител. Опитах се да го намеря, но той още не се е свързал с мен.

— А този служител кого би трябвало да уведоми?

— Местната полиция. Отдела за защита на населението. Обаче не могат да открият никакво уведомление. Системата, а?

— А Суиг не трябва ли да е уведомен?

— Навярно. Ако е така, значи крие и нещо друго. Не искам да кажа, че той може да ни бъде от полза в този момент. Малко вероятно е Пели да е избягал обратно в „Старкуедър“.

— Тогава каква трябва да е следващата стъпка? — попитах аз. — Общонационално издирване?

— Не — отговори той. — Това е за телевизията. Официално Пели все още не е направил нищо лошо, тъй че няма защо щатският надзор или който и да е друг да съобщават на пресата и да паникьосват хората. Ако Отделът за защита на населението бъде уведомен, това означава, че снимката на Пели и данните за него ще бъдат включени в информационния бюлетин на участъка, а те, ако проявят добра воля, ще раздадат негови снимки на дежурните полицейски коли. А това значи, че ако Пели направи нещо на обществено място и някой униформен се озове там навреме, ще бъде сгащен. Но ако не създава проблеми, може евентуално да се покрие и да се занимава с дърводелство например.

— Бил е по улиците три седмици преди Клеър да се присъедини към персонала в „Старкуедър“ — казах аз. — Може и да си прав. Тя е срещнала Пели и той е станал обект на плановете й за работа извън болницата.

— Хей! — отговори Майлоу. — Казала е на онази психиатърка, че е готова за това. „Толкова много луди, толкова малко време!“

— А може Пели и Пийк да са общували помежду си. Може би Пийк е говорел за него, защото между тях е съществувала някаква хармония. Приличат си по едно важно нещо: и двамата са избили цели семейства.

— Най-добрата основа за приятелство, която някога съм чувал! — изруга той.

— Хейди въобще не спомена за освобождаването на Пели. Но тя се е включила в персонала след Клеър, може и да не е чувала за това.

— Тъй или иначе, бих искал пак да поговоря с нея — каза Майлоу. — Още повече че е единственият човек от това място, който прояви някакво желание да помогне. Тя застъпва на смяна в три. Аз ще бъда в движение цял ден, за да се опитам да открия някаква диря от Пели, затова ще оставя съобщение на телефонния й секретар с твоя номер, за да те потърси. Съгласен ли си?

— Разбира се. Освен това мога да опитам да разбера от оня главен психиатър в „Старкуедър“ — Олдридж, какво знае за Пели.

— Не, още не — трябва да бъдем дискретни. Ако излезе, че Пели е нашият лош човек, оня, който е дал съгласие за освобождаването му, ще попадне на мушката. Няма смисъл да ги предупреждаваме и да им даваме възможност да организират защитата си. Да даваме възможност на Суиг да се свърже с чичо си сенатора и да вдигне цяла барикада от документи! — В думите му прозвуча раздразнение, но и нотка на оживление.

— Като че ли имаш добри предчувствия! — подхвърлих аз.

— Не знам, но ще ти кажа едно нещо и го запомни: това ми харесва адски повече, отколкото всички онези филми и дрънканици за бръщолевенето на Пийк. Това е светът, който аз познавам: лошият човек излиза на улицата и се случват лоши неща… Предполагам, че вярата ми в двата края, които някъде се съединяват, ще се потвърди още веднъж.

Стоплих си малко от останалата супа и набързо я изгълтах, докато си мислех колко въодушевен беше Майлоу от мисълта за Уендъл Пели.

В допълнение към обстоятелството, че бе чист по отношение на убийството на Дада, Пели беше използвал пистолет, не нож. Но пък двадесет и едната години може и да бяха променили стила му на убиване. И е офейкал от социалния дом.

Само че Майлоу се осланяше на онова, което мразеше най-много: теорията. Ако погледнеше трезво на нещата, щеше да поохлади ентусиазма си. Аз обаче не казах нищо. Запазих съмненията си за себе си. Терапията ме беше научила на едно: трябваше да се избере подходящият момент.

Телефонът ми иззвъня в три и двадесет и три. Очаквах да е Хейди Оут, но секретарката ми съобщи:

— Обажда се някоя си доктор Хърцлинджър от Окръжната болница. Казва, че е по повод на доктор Арджънт.

— Свържи ме.

Прещракване.

— Доктор Делауер? Обажда се Мери Хърцлинджър. Звънях на детектив Стърджис, но от участъка ми дадоха този номер.

— Той излезе и ме помоли да приема някои от съобщенията за него. За какво става въпрос?

— След като вие си отидохте, установих, че все повече мисля за Клеър. И почнах да се питам дали не съм предала нещо погрешно. Например относно онези нейни странни думи при раздялата ни — „Толкова много луди, толкова малко време!“ Вие ме попитахте дали Клеър е изглеждала разстроена, когато ги е казала, и аз отговорих отрицателно, че тя всъщност се усмихваше. Но колкото повече мисля, толкова повече разбирам колко нехарактерна за Клеър е тази забележка. Защото преди тя никога не се бе шегувала. Никога не бе проявявала каквото и да е чувство за хумор, наистина. Не искам това да прозвучи непочтително към нея — но тя беше просто един извънредно сериозен човек. Когато не съм на работа, аз се опитвам да не анализирам хората, но вие знаете как става. Аномалиите ме привличат.

— Както и мен. Риск на занаята.

Тя се изсмя:

— Аномалиите освен това ме карат да се питам и за чувството на страх.

— Мислите, че Клеър е изпитвала чувство на страх, когато е сменяла местоработата си?

— Просто разсъждавам — отговори Мери, — но тя изрече онези думи така, сякаш ги беше репетирала. Сякаш ги рецитираше сама на себе си. Защото, да бъдем откровени, онова, което правеше, беше странно. Работата на Клеър беше сигурна, доктор Тиоболд я харесваше. Но да си събереш багажа просто така и да напуснеш заради място като „Старкуедър“? Тя никога не беше работила с пациенти, да не говорим — с психопати убийци. Това просто не звучи смислено!

— Може би след като е свършила изследванията си, е пожелала да помага пряко на хората.

— Тогава защо в „Старкуедър“? Кой има нужда от помощ там?

— Значи искате да кажете, че решението й я е плашело, но тя тъй или иначе се е хвърлила с главата надолу — казах аз.

— Да, но това също не звучи смислено, нали? Ако е била нервна, защо да го прави? Бих се обзаложила, че ако беше отишла в кабинета на доктор Тиоболд и му беше съобщила, че е променила решението си, той на секундата щеше отново да я вземе на работа, без да задава никакви въпроси. Тя беше прекрасен изследовател. Сега, като разглеждам нещата със задна дата, ми се струва странно поведението й, когато разчистваше кабинета си и пренасяше нещата си в колата. Онова, за което разговаряхме. Не мога да си спомня много неща, но все пак помня едно: тя спомена, че е оставила някакви материали в шкафа в кабинета, и каза, че ще се върне за тях следобед. Но аз бях в кабинета целия ден, а тя не се върна. Никога не се върна. Отидох да проверя и наистина те бяха там, в ъгъла. Два кашона с името й върху тях. Бяха затворени, но не бяха запечатани и аз отворих единия — надявам се, че не съм нанесла някаква вреда, като съм го направила?

— Не — отговорих аз. — Намерихте ли нещо интересно?

— Главно ксерокопия на вестникарски статии. Собствени публикации на Клеър и някои статии, свързани с нейните изследвания върху алкохолизма. Но наред с това имаше и един найлонов плик, пълен с изрезки от вестници. Всъщност фотокопия и когато ги прочетох, разбрах, че трябва да се обадя на детектив Стърджис. Всички бяха за едно масово убийство, станало преди шестнадесет години…

— На семейство Ардъло — казах аз. — Ардис Пийк.

Мълчание.

— Значи вече знаете?

— Пийк е в „Старкуедър“. Той е бил един от пациентите на Клеър.

— О, Господи!… Значи Клеър се е интересувала от него още преди да отиде там… може би той е бил една от причините тя да приеме тази работа. Но защо?

— Добър въпрос — казах аз. — Къде са изрезките сега?

— Точно пред мен — не искам да пипам другите неща, дори не съм се докоснала до втория кашон. Можете да ги вземете преди осем тази вечер, а утре ще бъда тук около седем сутринта.

— Благодаря ви — казах аз. — И ви благодаря, че се обадихте. Щом се свържа с детектив Стърджис, ще го уведомя.

— Този Пийк — каза тя. — Още ли е там — затворен?

— Да.

— Значи не би могъл да бъде той — произнесе тя и в гласа й прозвуча някакво облекчение. — Започнах да чета изрезките. Онова, което е направил… Тъй или иначе, положението е такова.

— Още нещо — казах аз. — Клеър споменавала ли е някога, че обича да гледа филми?

— Не и пред мен. Защо?

— Казаха ни, че това е било основното й развлечение.

— Струва ми се, че не съм изненадана — отговори Мери.

— Разбира се. Мога да го разбера — да избяга от себе си във фантазиите.

— Според вас тя е била човек с активно въображение?

— Според мен е била човек, който би могъл да бъде зависим от въображението си. Защото, не искам да бъда жестока, но истината е, че тя, изглежда, не е имала достатъчно реален живот.

Интересувала се е от Пийк, преди да приеме работата.

Нейният проект. Опитвала се е да увеличи способностите му за словесен изказ.

Или поне така е твърдяла. Какво у него е породило интереса й? Нещо във връзка с психиката му? Или неговите престъпления?

Да смеси изрезките с данните от своите изследвания!

Защото е смятала изрезките за данни?

Защо един изследовател на алкохолизма, израснал в Питсбърг и следвал в Кливланд, ще се занимава с едно зверство отпреди шестнадесет години, извършено в някакво калифорнийско градче?

Градче, което вече не съществува.

Помислих си за унищожаването на Трийдуей. Цяло едно население изчезва. Каква роля е изиграла онази безумна нощ на Ардис Пийк?

Кървавата разходка на Пийк… Още известно време се борих с тази идея. Клеър, един изследовател, който открива нещо…

Вече беше три и четиридесет, а Хейди Оут още не се бе обадила. Включих телефонния си секретар и се върнах в библиотеката.