Кървава разходка

35.

Майлоу и хората на шерифа проведоха още няколко разговора по клетъчния телефон. Ако бяха облечени в по-хубави костюми, щяха да изглеждат като брокери на работното си място. Крайният резултат продължаваше да бъде нулев — от Пийк нямаше и следа.

Майлоу погледна часовника си.

— Десет и петдесет. Ако репортерите имаха скенер, новините им щяха да са готови след десет минути.

— Това би могло да помогне — обади се Банкс. — Някой може да го е видял.

— Съмнявам се, че Криминс се е появил на открито — казах аз. — Ако въобще Пийк е с Криминс.

Майлоу каза:

— Пътният патрул съобщи, че жертвата от магистралата е била транспортирана. Мисля да отскоча до моргата.

— Много добре — отговори Банкс. — Да си разменим телефонните номера и да поддържаме връзка.

— Добре! — отговори Майлоу. — Поздрави на Питра.

— Разбира се — каза Банкс, като се зачерви. — Когато я видя.

Преди Майлоу бе профучал през евкалиптовата горичка. Сега караше колата с двадесет мили в час, като бе включил на дълги светлини и се оглеждаше на всички страни.

— Глупаво! — каза той. — Няма начин да са тук някъде, но не мога да се въздържа да не се оглеждам. На това как му викате, натрапчива непреодолима ритуалност?

— Силата на навика.

Майлоу се засмя.

— Ти можеш да намериш някакъв евфемизъм за всичко.

— Добре де. Тогава кучешка трансформация. Професията те е превърнала в хрътка.

— Ами, кучетата имат по-добър нюх. Добре, ще те оставя тук.

— Не си го помисляй! — казах аз. — Идвам с теб.

— Защо?

— По силата на навика.

Тялото лежеше покрито на носилка на колела в центъра на стаята. Нощният пазач на име Личтър беше шкембест и сивокос мъж с неуместен загар на кожата. Един детектив от пътните патрули на име Уитуърт беше попълнил документите.

— Току-що си отиде — каза Личтър.

Бронзовият цвят на лицето му придаваше вид на актьор, който играе ролята на служител от моргата. Или просто на мен навсякъде ми се привиждаше Холивуд?

— Къде отиде? — попита Майлоу.

— Върна се на местопрестъплението. — Личтър постави ръцете си в ъгъла на носилката и нежно огледа чаршафа. — Тъкмо се канех да й намеря шкаф.

Майлоу прочете доклада от местопрестъплението.

— Огнестрелна рана в тила?

— Ако пише така…

Майлоу отметна чаршафа и разкри лицето. Или онова, което бе останало от него. Дълбоки прорези се кръстосваха по плътта, разделяха кожата, откриваха кости, мускули и жили. Онова, което са били очите, представляваше две огромни малини. Косата, гъста и светлокафява там, където кръвта не беше засъхнала, се разстилаше като ветрило върху стоманената маса. Деликатна шия. Изпръскана с кръв, но неувредена; само лицето беше обезобразено. Очите… порезните рани образуваха пурпурночервена мрежа, подобна на скара, нажежена до крайна степен. Видях лунички между съсирената кръв и стомахът ми се разбунтува.

— О, господи! — каза Личтър с тъжен вид. — Още не бях я поглеждал!

— На вас прилича ли ви на рана от огнестрелно оръжие?

Личтър бързо се отправи към едно бюро в ъгъла, разрови купчинка книжа, измъкна някакви сгънати листове и ги прегледа.

— Ето и тук е същото… единствена рана на тила, куршумът все още не е изваден. — Като си сложи ръкавици, той се върна при носилката, внимателно завъртя главата, наведе се и се загледа. — А, виждам…

Отчетлив рубиненочервен отвор в тила. Черна засъхнала кръв покриваше краищата му, а нежният врат беше покрит с черни точици.

— Сякаш е гравирана — каза той. — Аз съм само един обикновен санитар, но това означава, че е стреляно съвсем отблизо, нали? — Той пусна внимателно главата. Друг тъжен поглед. — Може би първо е била застреляна, а после е използван нож. Или по-скоро брадвичка или мачете — с дебело острие, нали? Но по-добре да не говоря много. Само съдебните лекари могат да изкажат мнение.

— Кой е съдебният лекар тази вечер?

— Доктор Пейтъл. Трябваше да излезе и сигурно скоро ще се върне с някаква оригинална мъдрост.

Той започна да покрива лицето, но Майлоу задържа чаршафа.

— Първо застреляна, после накълцана. Точно до магистралата.

— Не ме цитирайте за нищо! — каза Личтър. — На мен не ми е позволено да разсъждавам.

— Предположението ви е добро. Сега ни остава да разберем коя е тя.

— О, ние знаем! — отговори Личтър. — Те веднага взеха отпечатъци от пръстите. Беше лесно, защото пръстите не са пострадали. Детектив Уитуърт каза, че веднага я е открил в картотеката с отпечатъци, почакайте! — Той се върна при бюрото и отново започна да рови между книжата.

— Имала е досие — наркотици, струва ми се… Да, ето го. Хеди Лин Хоупт, бяла, двадесет и шест годишна… арестувана преди две години за ПК 11351.5 — това значи за притежаване на кокаин за собствена употреба или за продаване, нали така? Знам го наизуст, защото тук идват много такива. Ето го и адреса й.

Майлоу на две крачки взе разстоянието, което ги делеше, и издърпа книжата от ръцете му.

— Хеди Хоупт — казах аз, като се наведох, за да погледна лицето.

Приближих се само на няколко сантиметра от разрушената плът. Усетих сладникавия дъх на кръвта, сярата от изпуснатите газове и… някакъв едва доловим аромат на цветя — парфюм.

Кожата — с онзи специфичен зеленикаво-сивкав оттенък там, където не беше покрита със засъхнала кръв.

По-голямата част от главата се беше превърнала в нещо невъобразимо, устата сякаш бе целуната от върколак, юрната устна бе разцепена диагонално. И все пак цялостната структура ми напомняше нещо. В нея имаше нещо познато… луничките по носа и по челото. Ухото, което бе раздробено на малки парченца, една пепелносива морска раковина.

Отметнах чаршафа. Блуза на квадратчета. Сини джинси. Дори и в смъртта тялото беше съхранило своите елегантни, стегнати форми. От джобчето на блузката се подаваше нещо. Крайчец на бял ластик. За пристягане на конска опашка.

— Мисля, че знам коя е тя!

Майлоу се обърна към мен.

Аз казах:

— Хеди Хоупт, Хейди Оут. Възрастта съвпада, косата има същия цвят, ръстът отговаря — погледни дясната скула, същото силно очертание. Това е тя.

Лицето на Майлоу се озова до моето, като излъчваше миризма на пот и пури.

— О, боже! — каза той. — Друг член на снимачния екип?

— Помниш ли какво ни крещеше големият Чет? — отговорих аз. — Когато заедно пресичахме двора? „Cherchez la femme!“ — търсете жената. Може би се е опитвал да ни каже нещо. Може би трябва да се вслушваме в думите на лудите.