Кървава разходка

16.

От паркинга на кафенето той се обади по клетъчния си телефон в Сакраменто, като поиска разрешение да направи справка в щатския отдел за пускане на свобода под гаранция. Получаването на такова разрешение отне известно време. Това означаваше да бъдеш прехвърлян от чиновник на негов началник и после на друг чиновник. На всеки няколко секунди на летището се приземяваше по един самолет. Аз стоях край Майлоу, докато той изгаряше калории в усилията си гласът му да се чува отсреща. Накрая неговото търпение бе възнаградено — получи разрешение да прегледа архивите.

— Което означава дни, а не седмици — каза той и се отправи към близката телефонна будка, където взе от полицата привързания с верижка указател. Кориците му бяха покрити със засъхнала дъвка. — Поне инспекторката потвърди едно: онези от „Старкуедър“ излизат. Не често, но се случва. Тя знае със сигурност, защото преди пет години е имало такъв случай — някакъв човек, за който се е предполагало, че е под строго наблюдение, се завърнал в родния си град и се застрелял в местната бръснарница.

— Толкова по-зле за системата! — отговорих аз. — Може би Суиг затова беше нервен.

— Системата е скапана. Хората не са машини. Дори и на места като „Куентин“ и „Пеликан Бей“ съществуват проблеми от всякакъв вид. Човек или ги вкарва в клетката безусловно, или те правят каквото си пожелаят. — Той започна да рови из страниците. — Много добре, а сега да потърсим фирми за даване под наем, които имат някаква връзка с киното.

Повечето от компаниите за даване на оборудване под наем се намираха в Холивуд и Бърбанк, останалите бяха разпръснати около Вали и Кълвър Сити.

Малко след три следобед последвах колата без специални обозначения на Майлоу, първо по шосе 405, а после по 101. Излязохме на Булеварда на залеза. Движението беше слабо.

Холивудските фирми за предоставяне на оборудване под наем се помещаваха в големи складови постройки в западния край на района, между „Феърфакс“ и „Гоуър“. Струпването им на булевард „Санта Моника“ ни даде възможност да паркираме и проверим набързо около половин дузина. Споменаването на „Тин Лайн“ и „Кървава разходка“ предизвикваше удивени погледи у чиновниците, повечето от които приличаха на скитници, ровещи се из купищата метални отпадъци.

При седмия опит на едно място в Уилкокс, наречено „Материали Флик“, някакъв кокалест, наподобяващ маймуна млад човек, с дълга като грива черна коса и с продупчена устна, се показа иззад един висок щанд. Полицейската значка на Майлоу му направи много силно впечатление. Зад него се виждаха две врати с надпис „Само за персонала!“. В дъното някаква певица напрягаше до краен предел гласните си струни. Опитваше се да бъде Джоан Джет или бог знае кой друг. Дългата коса носеше прилепнала черна тениска и червени джинси. На тениската имаше надпис: „Никакъв секс, ако не води до дансинга!“ Ръцете му бяха бели и обезкосмени, повече вени, отколкото мускули. Нервни, фиброзни белези от убождания по свивките подсказваха, че вероятно е имал преживявания с полицията.

Майлоу се обърна към него:

— Работили ли сте тук преди двадесет месеца, сър?

„Сър“ накара момчето да се ухили глупаво.

— Не съвсем редовно. — То се наведе напред.

Ценоразписите бяха закачени по стените наоколо. Дневна такса за пясъчни торби, локомотиви за теснолинейки от Дивия запад, странични стени, закачалки за дрехи, лампи тип „Карделини“, зелени екрани. Удивително евтино; човек можеше да наеме машина за сняг за петдесет и пет долара.

— Да си спомняте да сте давали нещо под наем на една компания, наречена „Тин Лайн“?

Очаквах отегчена прозявка, но Дългата коса отговори:

— Може би.

Майлоу изчака.

— Звучи познато. Да, може би. Да.

— Бихте ли проверили в документите си, моля?

— Да, изчакайте за момент. — Косата отвори двойната врата, изчезна и се появи, като размахваше един картон, готов да се разпадне. — Да, сега си ги спомням.

— Някакви проблеми? — попита Майлоу.

— Големи.

Косата изтри ръцете си в червената фланелка. Мърлявата метална халка в горната му устна определено пречеше на изражението на накърнено достойнство, което той се опитваше да си придаде.

— Какво са направили? — продължи Майлоу.

— Отмъкнаха ни неща за четиринадесет хиляди.

— Това е много оборудване! — намесих се аз.

— Не и за Спилбърг, но за такива задници — да. Дадохме им всичко. Микрофони, сценични принадлежности, високоговорители, разна бутафория, заместваща кръвта течност, филтри, кафеварки, чаши, маси, всякакви шибани джунджурии. Големите неща бяха една доли12 и две камери — купчина старо желязо, което никое студио няма да иска и да погледне, но все пак струват нещо. Искаха да ги наемат за десет дни. Досега не бяха си имали работа с нас и тъй като ни замириса на гнило, им поискахме двоен депозит и те ни издадоха чек, който според проверката ни имаше покритие. Записах си и регистрационния номер, изобщо всичко, както си му е редът. Но те не само че не ни платиха, но и духнаха с оборудването. А когато се опитахме да осребрим чека, познайте какво стана?

Момчето оголи зъбите си. Изненадващо бели. Зад тях нещо просветна. Пробит език. Докато говореше, не се бе чуло никакво подрънкване — опитът си казваше думата. Дали издръжливостта на болка при новото поколение не се повишаваше? Дали това щеше да подобри състава на морските пехотинци?

Аз казах:

— Какво ви накара да мислите, че работата намирисва?

— Те се мотаеха като патета в кълчища, не знаеха какво да правят. А най ме е яд, че аз им помогнах, човече, казах им как могат да вземат най-много за парите си. А те духнаха и ме прецакаха.

— Обвиниха ли ви за това?

— Шефът каза, че щом аз съм направил сделката, аз трябва да ги намеря и да възстановя мангизите. Намерих — дръжки!

— Казвате „те“ — отбеляза Майлоу. — За колко души говорите?

— За двама. Момче и момиче.

— Как изглеждаха?

— На по двайсет, трийсет. Тя изглеждаше готино, с руса коса — светлоруса, като Мерилин Монро или Мадона, когато се носеше така. Обаче дълга и права. Хубаво телце, но нищо особено. В лицето — гот. Той беше висок, по-възрастен от нея, опитваше се да се прави на хипар.

— На колко години? — попита Майлоу.

— Вероятно около трийсет. Мацката май беше по-млада. Всъщност не обърнах внимание. Тя не каза много, повече говореше той.

— Колко висок беше? — продължи да разпитва Майлоу.

— Горе-долу колкото вас, но мършав. Не колкото мен, но не и като вас във всеки случай. — Глупаво ухилване.

— Цвят на косата?

— Тъмна. Черна. Дълга.

— Като вашата?

— Ами, как не, човече. Неговата беше къдрава, като че къдрена, може би стигаше дотук. — Докосна раменете си.

— Тя — платиненоруса — каза Майлоу, като си записваше. — Той — дълга и къдрава. Навярно перуки?

— Ами сигурно — съгласи се Косата. — Не може да се каже със сигурност, човече.

— Как бяха облечени?

— Ами нормално. Нищо особено.

— Някои други отличителни белези?

Косата се изсмя:

— Нещо като 66613 върху челата им ли? Неее, нищо такова!

— Ще можете ли да ги идентифицирате, ако пак ги видите?

— Не знам. — Пробитият му език се вмъкна между горните и долните зъби. Този тик направи лицето му да придобие намръщения израз на трагедийна маска. — Може би не. Всъщност не обърнах особено внимание на лицата им. Опитвах се да им дам колкото е възможно повече за парите им.

— Но все пак може би ще ги разпознаете?

— Защо, да нямате снимка?

— Още не.

— Добре, донесете, ако намерите. Може би, но не обещавам.

— Фактът, че са носили перуки — каза Майлоу. — Това не ви ли обезпокои?

— Защо трябва да ме обезпокои?

— Може да са прикривали нещо!

Косата се изсмя:

— Всеки в индустрията прикрива нещо! Човек тук няма да види мацка с естествен цвят на косата, а половината от момчетата носят перуки и си слагат сенки за очи. Шибана работа — но онези може би са играели в някакъв свой собствен филм и сами са се занимавали с всичко. Тъй се правят повечето работи тук.

— Казаха ли ви нещо за филма?

— Не съм питал и не са ми казвали.

— „Кървава разходка“ — каза Майлоу. — Прилича на нещо касапско.

— Може и тъй да е. — Отегчението се бе върнало на лицето му.

— Взели са изкуствена кръв.

— Няколко галона. Дадох им най-добрата, която имаме, добра и плътна. И те ми намигнаха — ей така. Шефът харесва тези неща!

— Някакъв намек, че може да е било и порно?

— Всичко е възможно — повтори Косата. — Аз познавам повечето хора от този бранш, но винаги има нови задници, които се опитват да пробият. Но тези не ми заприличаха на някои от чистото порно.

— Какво е чисто порно?

— Ами тъпчат се с екстази до вцепеняване, а после се скъсват от чукане. Много-много не се говори — понякога няма и думичка.

— Шефът ви направи ли нещо друго, освен да ви накара вие да ги търсите?

— Какво искате да кажете?

— Опита ли се да открие някаква диря от тях? Не се ли свърза с някоя агенция за събиране на дългове?

— Нае една агенция, а като не стана нищо, ги отписа. Мина цяла година и предполагам, че ще пием по една студена вода за четиринайсетте хиляди.

— Стават ли често такива неща?

— Да ни завличат ли? Не през цялото време, ама стават. Но обикновено не за толкова пари. И обикновено си връщаме нещо.

— Разполагате ли още с тяхното досие?

— Не съм го унищожил.

— Ще можем ли да го видим, мистър?…

— Бонър. Вито Бонър. — Отново изтри ръцете си. — Да се върна и да проверя. Да не са накиснали и други? Затова ли сте тук?

— Нещо такова.

— Човече! — каза Бонър. — Ама че глупаци! Ние предупредихме другите компании наоколо. Също и „Бърбанк“, и „Кълвър“. — Голям кичур от изкуствената му коса погъделичка брадичката му и той го отмахна. — Мисля, че предупредихме и във Вали. Тъй че всеки, който им е дал нещо след това, си заслужава да му го начукат!

Ние седнахме в колата на Майлоу и започнахме да изучаваме папката. На корицата пишеше: „Тин Лайн“: „Кървава разходка“. Лош кредит. Първата страница беше едно писмо от агенцията за събиране на задължения „Инсино“, в което се съобщаваше за всеобхватно търсене без резултат. Следваше молба за вземане под наем. Адресът на „Тин Лайн“ беше даден на булевард „Абът Кини“ във Венис. Сведение за телефона във Венис с бележка, че е автомат с монети.

— На един хвърлей с кола от Холивуд — казах аз. — И при това с толкова фирми за даване под наем, и то под носа им, в Санта Моника. Явно не са искали да цапат собственото си гнездо.

Майлоу кимна, докато се взираше в листа. Подписът отдолу трудно можеше да се разчете, но на една черна визитна картичка, прикрепена с телбод към папката, можеше да се прочете:

Номерът на телефона в долния ляв ъгъл. Бели букви върху черен фон. Старомодно изображение на снимачна камера в долния десен ъгъл.

— Фалшив номер — каза той. — Опит да се имитира активна дейност… Уорк. Звучи ми като прякор, специално предназначен за телефонни обаждания.

— Грифит Д. У. — казах аз. — Обзалагам се десет срещу едно, че това е обърнато име на Д. У Грифит. Освен това, обзалагам се, че У в Д. У. е Уорк. Не е особено хитро, но старият Вито не се е усетил.

— Старият Вито навярно знае повече за бутафорията, отколкото за историята на киното. — Той отгърна на следващата страница. — Ето и банковото удостоверение за чековия депозит — клон на Американската банка в Панорама Сити. Тези момчета са овършали цялото място. — Той погледна часовника си, марка „Таймекс“. — Твърде късно е да телефонираме на мениджъра. Аз ще отида до адреса във Венис да проверя дали наистина са имали кантора там; после ще занеса папката в лабораторията, просто да видят дали по нея няма да се появят някакви отпечатъци от известни ни лоши момчета. Утре са наред всички останали фирми в окръга, даващи реквизит под наем, за да разберем дали мистър Уорк не е оставил и други без снимачен инвентар.

— Май сега историята с филма ти харесва — закачих го аз.

— Работя с всичко, до което мога да се добера — отговори той. — Аз съм стар копой: когато нещо започне да вони, отивам да душа.

— Обявата за прослушване може да е била друга уловка — да накарат мераклиите да си платят за удоволствието.

— Не би ме изненадало. Всъщност целият Холивуд е една огромна уловка — Имиджа uber alles14. Дори когато се предполага, че е законно. Един от първите ми случаи, още по времето, когато се занимавах с кражби, беше… — Той спомена името на един известен актьор. — Беше започнал като студент, правейки филмчетата си с кинокамера, открадната от университетския театрален факултет. Когато го залових, се държеше като света вода ненапита и не прояви и капчица разкаяние. Накрая се съгласи да върне всичко, а университетът реши да не разнищва повече въпроса. Няколко години по-късно си седя, гледам телевизия и какво да видя — този задник е номиниран за „Оскар“ заради някакъв филм със социални проблеми върху реформата на затворите и реди едни високопарни слова! А какво да кажем за… — Той спомена името на един голям режисьор. — Зная с абсолютна сигурност, че е започнал, като е продавал кокаин на изходите на студиите. Да, този Уорк е намерил подходящия бизнес за един психопат. Въпросът е доколко неговите пакости имат връзка с моите случаи.

Върнах се вкъщи едва след шест. Колата на Робин беше в гаража. Къщата ухаеше прекрасно от пикантния аромат на пилешки бульон.

Тя беше край печката и бъркаше нещо. Косата й беше пусната и падаше свободно по гърба й; тъмни капчици пот подчертаваха кестенявия й цвят. Ръкавите бяха навити до лактите, а лицето й беше зачервено от парата на супата, то блестеше от пот. Долу в краката й бе приклекнал Спайк, задъхан, готов да скочи за някое късче. Масата бе сервирана за двама.

Когато я целунах, Спайк изръмжа.

— Бъди добро момче! — сгълчах го аз.

Той изръмжа още веднъж и се помъкна към купичката си с вода.

— Убеждаване чрез принуда — казах аз.

Робин се засмя:

— Реших да ядем вкъщи. Напоследък не съм те виждала много.

— Звучи ми чудесно! Искаш ли да приготвя нещо?

— Не, освен ако не ти се яде нещо друго.

Аз надникнах в тенджерата. Златният бульон приютяваше в бълбукащата си пазва моркови, целина, лук, късчета бяло месо и широки ивици юфка.

— Нищо друго не ми се иска — казах аз, като застанах зад нея и обгърнах кръста й, после плъзнах ръце към бедрата й. Почувствах, че се отпуска в обятията ми. — Това — продължих аз — е една от онези големи фантазии — той се промъква зад нея, докато тя готви, и какъвто е стар сладострастник…

Робин се засмя, въздъхна леко и се притисна към мен. Ръцете ми се насочиха към гърдите й, отпуснати и меки, покрити с дребни капчици пот. Зърната им се втвърдиха под дланите ми. Аз промъкнах пръсти под колана на панталоните й. Тя издиша рязко.

— Ах, вие, психиатри такива! — възкликна тя, като постави ръка върху моята. После я насочи надолу. — Прекарвате повечето си време с разни фантазии, а не с реалността!