Кървава разходка

24.

Когато си тръгнах малко след осем вечерта, Уилшър представляваше истински поток от фарове под черно-сивото небе. Главата ме болеше, препълнена от разкази и намеци. В Трийдуей имаше повече омраза и интриги, отколкото предполагах. Но все още нямаше връзка с Клеър Арджънт. Готов да сложа край на работния си ден, аз се обадих на телефонния си секретар от една будка на паркинга.

Истинско конско евангелие: Робин щеше да се забави до десет и един особено противен адвокат от Енсино искаше да му помогна при едно проточило се дело за попечителство. Той знаеше, че работя само за съда, а не като наемен обирджия, и все още не бе платил сметката си за една консултация, която му бях дал миналата година. Заблуди навсякъде.

Петото съобщение беше от Майлоу. „Ще съм в службата около седем и половина, свържи се с мен.“

Коментарът звучеше приблизително така: „Беше доста раздразнен твоят приятел детективът.“

Потеглих към участъка и се представих на дежурния, който позвъни в отдел „Убийства и кражби“. Край мен минаваха и се разминаваха униформени. Никой не ми обърна внимание, докато разглеждах снимките на обявените за издирване. След няколко минути вратата на асансьора се отвори и се появи Майлоу, отмятайки косите от челото си.

— Да излезем навън, имам нужда от въздух! — каза той, без да си направи труда да спре.

Костюмът му беше с цвят на гранясало овесено брашно, а на левия ревер имаше петно от нещо зелено. Връзката му бе пристегната, вратът явно го болеше и въобще той изглеждаше като момче от плакат за седмицата за борба със свръхнапрежението.

Стигнахме до тротоара и поехме по „Бътлър“. Въздухът бе натежал от суха горещина и ми се прииска да спрем някъде, където бихме могли да пийнем нещо студено.

— Още нищо за Пели — заяви Майлоу, — тъй че не ме питай. Цял ден съм се занимавал с близнаците Бийти. Брат Лерой разправял на хората, че ще играе пред публика.

— Какви хора?

— На приятелчетата си по чашка. Уилис Хукс и аз бяхме на местопрестъплението тази вечер. Недалеч от една кръчма, където Лерой обикновено киснел заедно с други няколко смукачи на грапа. Неколцина от тях казаха, че Лерой се фукал, че щял да става кинозвезда.

— Кога е било това? — попитах аз.

— Времето не е нещо строго определено за такива създания, но по техни предположения преди около три или четири месеца. Лерой също така казал на приятелчетата си по чашка, че и брат му щял да участва — след като един от режисьорите разбрал, че има близнак, му предложил повече пари. Смукачите мислеха, че просто си е дрънкал така, защото Лерой имал този обичай, когато се наквасвал както трябва. Те дори не повярваха, че Лерой има близнак. Никога не бил споменавал за Елрой.

— Лерой разправял ли им е нещо след снимките?

— Не. Бил се върнал след седмица, разнебитен, и отказвал да говори. Затова, ако бил получил някакви пари, никой не ги е виждал. Приятелчетата му предполагат, че е организирал някакъв запой и е профукал всичко.

— Или мистър Грифит Д. Уорк е изработил още някого — предположих аз. Умът ми трескаво работеше. Някои подробности от разказите се събираха… парченцата се нагласяваха…

— Помислих за това — отговори той. — Никой от тях не е виждал някакъв висок бял да разговаря с Лерой.

— Можаха ли да кажат другарчетата по чашка на Елрой нещо за филма?

— Досега Агилар не е открил никого от приятелите на Елрой. Изглежда, той е бил близнакът самотник, живял е съвсем самичък някъде край релсите. Един от кондукторите си спомня, че го е виждал от време на време да се мотае наоколо. Мислел, че е някой луд, защото винаги си говорел сам. — Той се почеса по носа. — Ето ме отново с тази история за филма. Може би това е някаква връзка между Дада и близнаците, но все още не се свързва с Клеър. С изключение на това, че тя също е ходела на кино. Дявол да го вземе, виждаш ли ме как обяснявам всичко това на родителите й? Показах нейна снимка на скитниците и те не я разпознаха. Не е за чудене, какво би могла да прави тя с някакви пияници от Южния централен? Тази вечер пак ще отида до езерото Толука, в онова място Оук Баръл, където Ричард е сервирал. Изглежда твърде невероятно, но Клеър може би е вечеряла там. Доколкото знаем, мистър Уорк ги е пипнал и двамата там — а ти между другото беше прав, че Уорк е средното име на Д. У. Грифит. Проверих. Значи нашият киноманиак се мисли за голяма клечка в тази област. — Почеса се по главата. — Това е точно от оня вид лайна, с каквито най мразя да се занимавам. Защо ще му трябва на Уорк — или на който и да е друг — да убива актьорите си?

— Може би за да ограничи бюджета си?

— По-добре не предлагай идеите си на филмовите студии. Сериозно, какво става тук? И как — и защо — робот като Пийк може да бъде информиран за това?

— Уорк навярно филмира убийства.

— Нещо със смъркане?

— Да, или някакъв друг вариант — не е задължително да има и сексуален привкус. Хронологията на една неестествена смърт — буквално кървава разходка. За черния пазар. Това би могло да обясни защо сценарият никога не е бил регистриран и защо Уорк е използвал фалшиво име, за да наеме оборудване и да се подпише на сметката. Също така би могло да обясни разнообразието на жертвите и методите. И ритуалността. Вероятно си имаме работа с човек, който се вижда като автор на кървави филми. Прави се на бог, като създава образи — действителни хора, — а после ги унищожава. Психопатите деперсонализират своите жертви. Вероятно Уорк е стигнал до върховната деградация, като свежда актьорите си до прототипи: близнаците, актьора, такива неща. Това е жестоко, примитивно мислене — децата точно по този начин разиграват своя гняв. Някои разгневени деца никога не порастват. Колкото до Пийк, той би могъл да бъде намесен, защото Уорк е искал да бъде намесен. Защото Уорк по някакъв начин е част от миналото на Пийк. Може би Уорк е бил повлиян от престъпленията на Пийк. Сега той създава своя собствена постановка и желае да включи Пийк в процеса. И аз имам един вероятен кандидат за Уорк: човек на име Дерик Криминс.

Разказах му всичко, което бях научил за Трийдуей. За дългогодишния конфликт между семействата Ардъло и Криминс, за любовния роман между Скот и Сибил, за антисоциалното поведение на синовете на Криминс, за участието на Дерик в необразувалата се театрална трупа на Сибил.

— Той не е изпитвал особена любов към втората си майка, Майлоу, но се е забъркал с нея. Защото цялото понятие за театър — или постановка — го е увлякло лично. Той също така съответства на описанието, което Вито Бонър ни даде за Уорк — висок, слаб, а и възрастта отговаря. Дерик сега би трябвало да бъде на около тридесет и пет години.

Майлоу дълго мисли върху казаното от мен. Ние вървяхме по тъмните улици и стъпките ни отекваха върху паважа.

— Значи всички Криминс са мъртви, с изключение на Дерик?

— Бащата, мащехата, братът, всички при нещастни случаи. Интересно, не мислиш ли?

— Излиза, че той също е убиец на семейства, така ли?

— Подготовката на нещастни случаи също може да се разглежда като форма на постановка — като поставяне на сцени. Дерик далеч не е бил примерен гражданин. Уонда Хацлър описа него и брат му като покварени момчурляци и потенциални изнасилвачи.

Изведнъж спрях.

— Какво ти става? — попита той.

— Дойде ми нещо друго наум. Шерифът Хаас ми каза, че след убийството край Пийк в колибата му са били намерени купища най-различни наркотици, включително и няколко таблетки фенобарбитал, които по принцип се дават срещу лекарска рецепта. От аптеката в Трийдуей не е липсвало нищо и никой от домакинството на Ардъло не е получавал рецепта за фенобарбитал. Така че Хаас беше сигурен, че са били взети някъде извън града. Но никой не е виждал Пийк да напуска града. Може би е имал някакъв източник за наркотици в града. Уонда е виждала Дерик и приятелите му да висят край Пийк, преди всичко, за да го дразнят. Пийк не им се е съпротивлявал и бил крайно пасивен. Дали момчетата на Криминс не са били онези, които са го снабдявали с наркотици — за да се забавляват със селския идиот? В нощта на клането Пийк е силно дрогиран, психиката му рухва и той накълцва семейството. А Дерик и брат му разбират, че косвено са участвали в това. Някой друг сигурно би се ужасил от тази мисъл, но момчетата на Криминс са имали един куп основания да мразят Скот. Неговият отказ да продаде земите си е пречел на намеренията на баща им в продължение на години. А и Скот спял с доведената им майка. Дали пък не са били доволни от онова, което Пийк е направил? Ами ако са си приписали зловещата заслуга за това? И в най-ужасния смисъл това е било успешна постановка: сделката със земята се осъществява, семейството отново е богато. И този „успех“ може да се е оказал силен наркотик за момчето, което вече е проявявало своите антисоциални наклонности. След няколко години Дерик се опитва да направи нещо по-пряко: вдига във въздуха яхтата на татко си и доведената си майчица. И още веднъж номерът му минава.

— Или — обади се Майлоу — крушението на яхтата наистина е било нещастен случай, някой друг е дал наркотика на Пийк, Уорк не е Дерик, а Дерик си остава само един плейбой, който си пие пиня коладата на Палм Бийч и работи върху меланома24 си.

— Това също става — отговорих аз. — Но след като вече почнахме да се заяждаме, аз ще отида още по-далеч: делът на Дерик и Клиф е повече от неволно съучастие. Те съвсем преднамерено са давали наркотиците на Пийк и са си играли с неговите налудничави идеи. Те са го подтикнали да убие семейство Ардъло. Те са били доминиращите, агресивните; Пийк е бил пасивен, възприемчив. Те може да са научили, че Пийк е хранел някаква своя лична неприязън към семейството, и са го използвали. Навярно никога не са очаквали, че това може наистина да се случи — просто празни приказки на дрогирани младежи, а когато Пийк е получил амока си, те отначало са били уплашени. После учудени. След това доволни.

Майлоу разтърка очи.

— Какво се е случило в детството ти, та можеш да мислиш по този начин?

— Имах твърде много свободно време.

Баща алкохолик, потисната майка, часове наред сам в тъмната изба, мъчейки се да избягам от шумовете горе, опитвайки се да си създам свой собствен свят…

— Боже, боже, боже…

— В края на краищата — казах аз, — няма ли да бъде добре да разберем къде живее сега Дерик, какво е финансовото му състояние, дали има някакво досие в полицията?

— Чудесно — отговори той. — Чудесно!

Когато се върнахме в „Убийства и кражби“, той се зае с компютъра си. Дерик Криминс не беше в списъка на издирваните, нито в списъка на пуснатите под гаранция, не беше в списъка на сексуалните престъпници, нито във файловете на ФБР и доколкото разбрахме, не заемаше място в който и да е от затворите на Калифорния.

Позвъняването до Транспортната полиция не ни даде никакви регистрации под това име.

Същото и относно Грифит Д. Уорк. Търсенето по имената ни снабди с няколко Д. Криминс, но нито един Дерик. Никакъв Г. Д. Уорк.

Майлоу каза:

— Утре ще се свържа и със социалното осигуряване. Дори ще проверя смъртните актове на семейство Криминс просто за да ти покажа, че работя по въпроса. Къде точно е хвръкнала във въздуха яхтата?

— Всичко, което знаем, е, че е станало някъде по крайбрежието на Южна Флорида — отговорих аз. — Брат му Клиф е катастрофирал на мотоциклетно състезание в Пим, Невада.

Той се почеса, затвори бележника си и тежко се надигна.

— Който и да е този Уорк, как влиза в контакт с Пийк?

— Може би лесно — отговорих аз. — Може би работи в „Старкуедър“.

Майлоу направи гримаса.

— Искаш да кажеш, че пак трябва да прегледам списъка на персонала. Моят стар приятел мистър Суиг… Ако тази „Кървава разходка“ е някакъв свръх кървав филм, мислиш, че Уорк наистина се надява да го продаде?

— Или просто иска да си го държи за собствен кеф. Ако той е Дерик и е наследил огромно богатство, и няма нужда от пари, филмът би трябвало да е някакво голямо, отвратително забавление.

— Игра.

— Винаги съм си мислил, че в убийствата има някакъв игрови елемент.

— Ако беше някой глупак — отговори той, — бих могъл да не обърна внимание на фантазиите ти… Добре, обратно на планетата Земя. Към Оук Баръл.

— Ще дойда с теб, ако искаш.

Майлоу погледна часовника си.

— А сърцето и домашното огнище?

— Твърде горещо е да паля огън в сърцето, а домашното огнище ще бъде празно още няколко часа.

— Прави каквото искаш! — заяви той. — Ти шофираш.

Езерото Толука е закътано между Северен Холивуд и Бърбанк. Дотам се достига по едно кривващо на изток удължение на магистралата Ривърсайд, край което са наредени скромни магазинчета, много от които още са съхранили оригиналните си фасади от четиридесетте и петдесетте години. Домовете варират от обградени с градинки самостоятелни къщички до големи имения. Боб Хоуп25 е живял там. Много звезди все още живеят, предимно тези, които поддържат Републиканската партия. Повечето от големите уестърни са били заснети в близост с него, в студиите на Бърбанк и по склоновете на околните хълмове. Коневъдният комплекс е само на няколко мили оттам, както и седалището на Ен Би Си.

Една малка отбивка от която и да е страна на Ривърсайд ще ви отведе в тихи улици, които са пусти през нощта, защото в тях се влиза само с пропуск — правило, за което се грижат бдителните сили на реда. Ресторантите на Толука Лейк са полутъмни и просторни, сервиращи онази неподаваща се на каквато и да е класификация храна, известна като континентална кухня, някога основен приоритет на Лос Анджелис, а сега разпространена само западно от каньона „Лоръл“. Белите коси не предизвикват презрително изсумтяване от страна на обслужващия персонал, мартинито не е ретроманията на деня, баровете с пиано все още съществуват.

От време на време аз свидетелствам в съда в Бърбанк и се отбивам там, като си мисля за съвършените предградия от шоупрограмите на черно-бялата телевизия: модерни мебели, скъпи „Седан“-и, тъмно червило. Джак Уеб с твърд като стомана поглед се е облегнал на броня с винилови тампони, отмаряйки след един дълъг ден на снимачната площадка. Съвсем наблизо трябва да е актьорът, играл ролята на Уърд Кливър, каквото и да беше името му.

Бях посещавал няколко ресторанта по магистралата Ривърсайд, но не бях ходил в Оук Баръл. Той се оказа скромна тухлена постройка с гипсова мазилка, свита в югоизточния ъгъл, полуосветена от уличните лампи, а зелени неонови тръби дискретно очертаваха върху табелата му бъчва и бокал над малък портик. Един паркинг с размери два пъти колкото самия ресторант подсказваше, че заведението бе строено в края на четиридесетте или началото на петдесетте години. Нямаше портиер, само добре осветена асфалтирана площадка с очертани места за паркиране, една четвърт от които бяха заети от линкълни, кадилаци и буици, преобладаваха линкълните.

Входната врата беше от дъб с прозорче от шуплесто стъкло. Ние влязохме, заобиколихме дървената решетка, която се изпречи пред нас, и се озовахме в малко антре, в дъното на което се намираше салон за коктейли. На бара висяха четирима пияници. На стената, над рафтовете с бутилки, премигваше телевизор. От апарата не се чуваше никакъв звук. Въздухът беше студен, подправен с твърде деликатната музика на пиано, осветлението беше толкова оскъдно, че едва различавахме цветовете. Но зеленото сако на салонния управител успя да си пробие път през полумрака.

Беше висок, най-малко седемдесетгодишен, с пригладена бяла коса, римски черти на лицето и очила с черни рамки. Върху дъбовия плот пред него беше отворена книга за резервации. Куп свободни места. Дървената решетка препречваше погледа към главната зала вляво от него, но до слуха ми достигнаха подрънкването на сребърни прибори и гълчавата на разговорите. Пианистът бе превърнал „Бъдете тъй добра, госпожо“ в менует.

Салонният управител ни поздрави:

— Добър вечер, господа! — Дискретна усмивка, ясна дикция, подправена с италиански акцент. Когато приближихме към него, той каза: — А, детективе! Радвам се пак да ви видя! — На малък златен правоъгълник върху сакото му беше гравирано „Лю“.

— А, значи ме помните! — отговори Майлоу с приветлива усмивка, която можеше да мине за естествена.

— Паметта ми още е свежа. А и нас не ни посещават особено много полицаи. Този път сте дошли да хапнете?

— Да пия — отговори Майлоу.

— Оттук, моля. — Единият от зелените ръкави се размаха.

— Някакъв напредък относно Ричард?

— Бих искал да имаше — отвърна Майлоу. — Тъй като заговорихме за това, тази жена идвала ли е тук?

В ръката му като гълъб на фокусник се появи снимката на Клеър.

Лю се усмихна.

— Веднага заговорихме за това, а? Ще пиете ли нещо друго, освен информация?

— Разбира се. Бира, ако имате.

Лю се засмя и внимателно се вгледа в снимката.

— Не, никога не съм я виждал. Защо? Да не би да е познавала Ричард?

— Точно това бих желал да науча — каза Майлоу. — Кажете ми, не ви ли е дошло нещо ново наум от последния път, когато бях тук?

Салонният управител му върна снимката.

— Не. Ричард беше добро и скромно момче. Добър работник. Ние обикновено не наемаме разни набедени, но той беше на мястото си.

— Набедени? — намесих се аз.

— Ами, набедени актьори, набедени режисьори — те повечето са въздух под налягане, мислят си, че могат да правят всичко и че ви оказват голяма чест, като са се появили тук. Девет души от десет не могат да държат поднос за хляб в ръцете си или вбесяват някой от редовните ни клиенти, тъй че аз съм принуден да слушам всякакви ругатни. — Той мушна ръка зад гърба си и се поизпъчи. — Предпочитаме по-възрастните — подчерта. — Професионалисти от класа. Като мен. Но Ричард беше много свестен за младок. Учтив — „Мадам!“ и „Сър!“, а не онова проклето „Ей, вие“. Добро момче, много добро момче, ето защо, макар и да искаше да става актьор, аз го наех. А и той ми се примоли. Каза, че наистина има нужда от пари. И аз се оказах прав по отношение на него. Добър работник, приемаше поръчките както се полага, никакви оплаквания — „заповядайте“, „да минем оттук, господа“, „разполагайте се и да ви е сладко“.

Барът представляваше огромна парабола от лакирано орехово дърво, обточена по края с червена кожа. Месингов тезгях, червени столчета с месингови крачета. Четиримата клиенти вече гледаха стъклено, мъже на средна възраст със спортни сака. Една вратовръзка, три спортни ризи с отворени яки, извадени над широките ревери. Седнали на разстояние един от друг. Те се взираха във високите си чаши върху картонени подложки, ровеха с дебели пръсти в чинийките с орехи, маслини, печени чушки, парченца наденица, розови варени скариди, забодени с пластмасови клечки за зъби. Барманът гонеше шестдесетте, тъмнокож, с буйна коса и лице на издялан от дърво идол на племето тики. Той и двама от пиячите погледнаха към нас, когато Лю ни поведе към края на бара, но само след секунда всички отново, потънаха в алкохолната хипноза.

Лю каза:

— Хернандо, поднеси на тези господа…

— „Гролш“ — заяви Майлоу.

Аз си поръчах същото, а Лю добави:

— Капни и на мен от онзи сотерн26, от отлежалия, но съвсем малко.

Ръцете на Хернандо се движеха отривисто като на карате боец. След като ни поднесе питиетата и се върна в средата на бара, Майлоу попита:

— Да сте имали клиент на име Уорк?

— Уърк?

— Уорк — повтори буква по буква Майлоу. — Някъде около тридесет и пет годишен, висок, слаб, с тъмна къдрава коса. Твърди, че е кинопродуцент.

Очите на салонния управител ни погледнаха весело.

— Мнозина твърдят какво ли не, но не си спомням никакъв Уорк.

Майлоу отпи от скоча си.

— А Криминс? Дерик Криминс? Може да е идвал с жена, по-млада, с дълга руса коса.

— Може, навярно… все още ли за Ричард?

— Може би — отговори Майлоу.

— Съжалявам, и за Криминс не си спомням, но някои хора идват тук, без да са си направили резервация, и ние не знаем имената им.

— Говорим за преди осем-девет месеца. Можете ли да помните всяко име — дори и да имате превъзходна памет?

Лю изглеждаше засегнат.

— Ако искате да проверя в книгата за резервации, с удоволствие ще го направя, но отсега мога да ви кажа, че странни имена като тези определено ги помня. — Притвори очи. — Висок и мършав, а? Клиент на Ричард?

— Може би.

— Мисля си за един човек, никога не ми е казвал името си, само валсираше, докато чакаше да го настаня — но нямаше момиче, беше сам. Помня го ясно, защото ни създаде проблеми. Обсеби цялото време на Ричард, докато останалите клиенти още не бяха получили храната си. Те почнаха да се оплакват на помощник-келнерите, помощник-келнерите хванаха мен и аз трябваше да оправям нещата. Друга причина да го помня е, че това беше единственият път, когато имах някакъв проблем с Ричард. Не че той ми се нацупи — това не беше негов проблем, беше си проблем на оня човек, той непрекъснато бърбореше нещо на Ричард и момчето не знаеше какво да прави. Работеше тук само от няколко месеца. Ние непрекъснато им набиваме в главата, че клиентът винаги има право, тъй че Ричард изпадна в затруднено положение, нали разбирате какво искам да кажа? И аз трябваше да се справям, направих всичко по силите си да бъда учтив, но човекът съвсем не беше от учтивите. Така ме изгледа, сякаш говореше „Ти ли ще ми кажеш на мен!“, нали разбирате какво имам предвид?

— Ричард не каза ли какво му е говорил онзи човек?

— Не, но човекът сам каза. Нещо от рода на: „Хей, аз мога да му осигуря хляба, да не мислиш, че той възнамерява да остане тук цял живот!“. Ричард беше на друга маса и ме погледна с крайчеца на окото си, като че искаше да ми даде да разбера, че идеята не е негова. Аз предложих на оня човек да изпием заедно по чаша вино, но той отговори нещо гадно, хвърли парите на масата и си тръгна. Едва стигнаха за сметката, за Ричард едва ли остана нещо. Салата „Цезар“, телешко по пармски, немска шоколадова торта.

— А можете ли да ми кажете какво е свирил пианистът? — попита Майлоу.

Лю се ухили.

— Вероятно „Говориш твърде много“. — Сви рамене. — Наистина съм късметлия, винаги съм имал добра памет, никога не съм имал затруднения с онези старчески работи от рода на склерозата. Ако говорим сериозно, понякога съвсем не е забавно. Имам си две бивши съпруги, които с удоволствие бих забравил. — Смехът му беше хрипкав. — Ако имате снимка на оня Уорк, веднага ще ви кажа дали е същият.

— Още нямам — отвърна Майлоу. — Можете ли да го опишете?

— Около метър и осемдесет-осемдесет и пет, мършав, целият в черно, както онези днешните, набедените. Господи, сякаш идваше от погребение!

— Коса?

— Дълга, тъмна. Но не къдрава. Падаше до раменете — като перука. Сега, като се замисля, може и да е било перука. Голям нос, малки очички, тънки устни. Не изглеждаше добре. Сякаш беше гладен, нали разбирате какво искам да кажа? И един такъв мургав — сякаш се е пекъл под кварцова лампа.

— Колко пъти е идвал тук?

— Само онзи път. Ако това би могло да ви помогне, видях колата му. „Корвет“. Не беше нова — от онези, които са с големи калници отпред. Светложълта. Като такси. Видях я, защото след като оня си тръгна, аз надникнах през вратата, за да се убедя, че наистина се маха. Казвате, че има нещо общо с убийството на Ричард? Копеле!

— Не знам — отговори Майлоу, като довърши питието си.

— Много ни помогнахте. Високо ценя това. Има ли още някой, който да е работил онази нощ и който би могъл да си спомни този човек?

Лю прокара пръст по ръба на винената си чаша. Питието му имаше меднозлатист цвят. Не беше го докоснал.

— Може би Анджело — ще проверя. Ще пиете ли още по едно?

— Не, благодаря. А случайно да сте видели регистрационния номер на корвета? Поне някои цифри.

— О! — отговори салонният управител. — Май сте от онези безумни оптимисти, а? Като в песничката — ще накарам Дорис да я изсвири!