Кървава разходка

3.

През пролетта на 1981 г. Емил Рудолф Старкуедър почина в леглото си в Азюза на възраст седемдесет и шест години, неженен, без да остави наследници, след като беше посветил петдесет години от живота си в служба на обществото — десет като хидроинженер и четиридесет като щатски сенатор.

Стиснат във всяко друго отношение, Старкуедър бе провеждал непреклонно кампании за набирането на средства за душевноболните и бе успял да извоюва да се създадат множество общински здравни центрове за тяхното лечение в целия щат. Някои твърдяха, че грижите, които е трябвало да полага за умствено разстроената си сестра, го били превърнали в хуманист, посветил живота си на един-единствен проблем. Сестра му бе починала пет месеца преди той да получи масиран инфаркт през нощта. След нейното погребение здравето на Старкуедър внезапно се бе влошило.

Малко след неговата смърт държавните ревизори откриха, че в продължение на четиридесет години като сенатор той системно е злоупотребявал с набираните по време на кампаниите му парични средства за собствените си нужди. Част от парите бе използвал, за да заплаща за непрекъснатото денонощно наблюдение от медицинска сестра на най-близката му родственица и за лекарски хонорари, но повечето бе похарчил за закупуването на недвижимо имущество: Старкуедър беше създал цяла империя с територия от над единадесет хиляди акра в Калифорния — предимно пустеещи места в западащи квартали, които никога не бе разработил.

Никакви коне за надбягвания, никакви сметки в Швейцария, никакви тайни любовници. Никакви подбуди за извличане на печалби от какъвто и да е род. Хората започнаха да си задават въпроси относно психическото здраве на Емил Старкуедър.

Слуховете се засилиха, когато завещанието му стана публично достояние. Старкуедър бе завещал всичко на щата Калифорния при едно условие: поне сто акра от „неговата“ земя да се използват за построяването на „голямо здравно заведение за психично болни, в което да се прилагат последните открития и достижения в областта на психиатрията и сродните й дисциплини“.

Юрисконсултите изразиха мнение, че документът вероятно няма никаква правна стойност, но трябвало да минат години, за да се докаже невалидността му. И все пак в известен смисъл времето работеше изцяло в полза на новоизбрания губернатор. Без да бъде почитател на Старкуедър, когото смяташе за досаден и ексцентричен стар мърморко, той започна кампания срещу престъпността, заклеймявайки изменчивостта на правосъдието, което изпращаше опасни маниаци обратно на улицата. След трескави консултации с водещи юристи беше разработен план, който разсея кошмара. От Сакраменто бяха изпратени помощници, които трябваше да търсят евтини общински парцели. Скоро на хоризонта се появи съвършеното разрешение на проблема: запустял терен, далеч на изток от Лос Анджелис, някога газова станция на петролна компания, после сметище, а в момента смрадливо мочурище. Отровена почва, замърсители, които се просмукваха до най-долните земни пластове. Едва осемдесет и девет акра, но кого го беше грижа?

С помощта на комбинация от изпълнителна заповед и някаква вратичка в законодателството крадените парцели на Старкуедър бяха върнати на щата и бе построено „голямо здравно заведение за психично болни“, предназначено за престъпници, признати от съда за невменяеми. Сигурен пристан за алкохолизирани убийци, кръвопийци, канибали, содомити, педофили, откачени зомбита. За всички, достатъчно луди и достатъчно опасни за „Сан Куентин“, „Фолсъм“ или „Пеликан Бей“4.

Да се построи нова болница, се оказа трудна задача. По онова време затваряха един след друг държавните приюти за хора със забавено развитие и безобидни индивиди с психически отклонения благодарение на странния коравосърдечен съюз между десничари скъперници, които не желаеха да харчат пари, и невежи левичари, които бяха убедени, че хората с психически отклонения са политически затворници, и страстно желаеха да ги освободят. След няколко години щеше да възникне „проблемът с бездомните“, който щеше да шокира проповедниците на спестовността и социолозите, но тогава разрушаването на цялата система за хоспитализирани пациенти изглеждаше разумно начинание.

Все пак изграждането на контейнера за струпване на маниаци отне само две години на губернатора.

Той го кръсти на стария мърморко.

Щатската болница за невменяеми престъпници „Старкуедър“ се състоеше от основна сграда — пететажен бетонен блок, и сива, измазана с хоросан, кула, оградени с шестметрова ограда от бодлива тел, по която течеше ток, нашарена със засъхнала кал и мръсотия. Грозна с наказателна цел.

Ние се отклонихме от шосе № 10, профучахме край Бойл Хайтс и пропътувахме няколко километра през индустриалния „резерват“, минавайки покрай редица изоставени петролни сонди, замръзнали като огромни богомолки, мръсносиви скотобойни и опаковъчни фабрики, изоставени депа, после още няколко километра пустеещ терен, който вонеше на безплодна предприемчивост.

— Пристигнахме — каза Майлоу и посочи островче от асфалт, на което имаше табела „Шосе Старкуедър“. Друга табела гласеше: „Щатското учреждение — напред“.

Немаркираният път навлезе в сиво-зеления пояс от евкалипти — около седемдесет на брой, — който ни благослови с пропита от ментолов аромат сянка, преди отново да излезем на августовското слънце и ослепителния му блясък, толкова пронизващ, че направи излишни слънчевите ми очила.

Пред нас се изпречи високата ограда. Дебели и черни като водни змии електрически кабели. Цялата колекция от предупредителни надписи на английски и испански в приетите от щата цветове върху остъклената кабина и стоманената порта. Пазачът — набит младеж с неопределено настроение — отвори прозорчето, изслуша обясненията на Майлоу и си отбеляза времето на влизането ни. После разгледа личните ни карти с болезнено изражение, постави всички документи в стъкления си шкаф, попита дали носим огнестрелно оръжие или ножове и конфискува служебния пистолет на Майлоу и моя армейски нож.

След няколко минути портата се отвори дразнещо, бавно и Майлоу подкара колата. По време на пътуването той беше необичайно спокоен. Сега изглеждаше разтревожен.

— Не се безпокой — успокоих го аз. — Не си облечен в каки, ще те пуснат да си отидеш. Освен ако не говориш прекалено.

Той изхъмка. Беше облечен в стар кафеникав блейзър със сиви декоративни шнурове, сива риза, набръчкана черна вратовръзка, износени бежови високи обувки с белезникави подметки. Имаше нужда от подстригване. Около голямата му глава се ветрееха черни сплъстени кичури. Контрастът с вече побелелите му бакенбарди беше очебиен. Вчера се беше пошегувал, че е станал същински мистър Скункс5.

Пътят започна да се изкачва нагоре, сетне отново стана равен. Стигнахме до външен паркинг, който беше почти пълен. След него — още една телена ограда, после — обширно пространство пръст, жълтеникава и серниста. Зад оградата стоеше мъж със солидна осанка, облечен в карирана спортна риза и джинси. Тихото бръмчене на колата ни го накара да се обърне и той се втренчи изпитателно в нас.

— Нашият официален посрещач — каза саркастично Майлоу и започна да търси свободно място, където да паркира. — Защо, по дяволите, човек би пожелал да работи тук?

— Питаш най-общо или имаш предвид доктор Арджънт?

— И двете. Но да се спрем на нея. Какво я е накарало да избере това място?

Понеже едва предния ден ми беше съобщил по телефона за убийството на лекарката, още не бях виждал досието й.

— За всекиго има по нещо — отвърнах аз. — Освен това навярно желанието да упражнява професията си си е казало думата. Или просто не е имала избор.

— Имала е голям избор. Била е изследовател в Окръжната болница, нещо, свързано с невро- не знам какво си.

— Може би и тук се е занимавала с изследователска работа.

— Може би — отговори той, — но длъжността и тук е била „психолог II ранг“ — тоест съвсем редови лекар, и директорът, мъж на име Суиг, не спомена за никакви проучвания. Защо е заменила Окръжната с това?

— Сигурен ли си, че не е била уволнена?

— Бившият й шеф в Окръжната болница ми каза, че си е подала оставката. Доктор Тиоболд.

— Майрън Тиоболд.

— Познаваш ли го?

— Срещали сме се няколко пъти на събирания на факултета. Какво друго ти каза?

— Почти нищо. Като че ли не я е познавал особено добре. Или може би си пази гърба. Може би ти трябва да поговориш с него.

— Разбира се.

Той намери свободно за паркиране място, рязко зави и наби спирачките. Докато се освобождаваше от предпазния колан, се взираше през предното стъкло. Мъжът с карираната риза отключи втората ограда и приближи. Махна с ръка. Беше около петдесетгодишен, с прошарени мустаци. Майлоу му отвърна със същия жест. Взе сакото си от задната седалка и пусна ключовете в джоба си. Гледаше покрай мъжа с карираната риза към оградената пустош.

— Тя е прекарвала тук осем часа дневно. С умопобъркани убийци. И сега е мъртва. Би ли могъл да наречеш това място Щастливите ловни полета на един детектив?