Кървава разходка

11.

Уилям Суиг каза:

— Значи мислите, че това означава нещо?

Минаваше четири часът след пладне и ние се бяхме върнали в кабинета му. Колата на Майлоу имаше малко бензин, затова я оставихме край парка и отидохме с моята в „Старкуедър“.

Той два пъти се обади по клетъчния си телефон. Опитът да се свърже с шерифа на Трийдуей, Калифорния, го принуди да използва системата за съобщения на някаква частна охранителна фирма, наречена „Бънкър Протекшън“. След няколко минути изчакване успя да се свърже. Краткият разговор го накара да поклати глава.

— Липсва — каза той.

— Шерифът ли?

— Цялото проклето градче. Сега е приют за пенсионери, наречен „Ранчото Феъруей“. „Бънкър“ се грижат за охраната. Говорих с някакво ченге робот, което през цялото време повтаряше едно и също: „За всички въпроси от подобен характер трябва да се обърнете към националното управление в Чикаго!“

Успяхме да се свържем със Суиг по телефона, но когато пристигнахме пред портала на болницата, пазачът не знаеше за нашето посещение. След като отново позвънихме в кабинета на Суиг, ни пуснаха да влезем, но трябваше да изчакаме малко, преди да се появи Франк Долард, който тръгна към нас през двора. Този път той едва ни поздрави. Наближаващата вечер не бе успяла да намали горещината. На двора се мотаеха само трима души и единият от тях бе Чет, който диво размахваше огромните си ръце към небето, сякаш му разказваше някакви свои истории.

В момента, в който минахме през вратата, Долард отстъпи встрани и ни остави сами да влезем в голямата сива сграда. Суиг ни чакаше до самата врата. Той бързо ни поведе към кабинета си.

Там седна, събра длани като колибка и ги положи върху бюрото си.

— Кутия, очи — това са очевидно психотични, несвързани мисли. Защо ги приемате толкова сериозно, докторе?

— Дори един психично болен може да каже нещо — отговорих аз.

— Може ли? Не бих казал, че това тук има нещо общо със случая.

— Навярно това не е голяма следа, сър — каза Майлоу, — но трябва да се проучи.

Интеркомът на Суиг иззвъня. Той натисна един бутон и гласът на секретарката произнесе:

— Бил? Сенаторът Тък.

— Кажи му, че по-късно ще се свържа с него. — После отново се обърна към нас: — Значи всичко е тръгнало от… Хейди Оут?

— Имате ли проблеми с доверието в нея? — попита Майлоу.

Още едно позвъняване. Суиг раздразнено натисна бутона. Секретарката се обади:

— Бил, сенатор Тък казва, че няма нужда да му телефонираш, той ще бъде на празненството за рождения ден на леля ти в неделя.

— Чудесно. Поеми другите обаждания за мен. Моля те.

Като се завъртя към нас в креслото си, Суиг кръстоса крака и ни показа глезените си. Под сините панталони той носеше бели чорапи и кафяви половинки с гумени подметки.

— Сенатор Тък е женен за сестрата на майка ми.

— Това е полезно за финансирането — подхвърли Майлоу.

— Тъкмо обратното. Сенатор Тък не одобрява това място, той мисли, че всички пациенти би трябвало да бъдат измъкнати навън и разстреляни. Неговите възгледи по този въпрос се затвърдиха по време на мандата му.

— Сигурно са подходящи за одухотворени семейни празненства.

— Дявол го взел! — кисело заяви Суиг. — Докъде бях стигнал… а, да, Хейди. Не бива да се забравя, че тя не е омъжена, а неомъжените лесно се впечатляват. Може и да е чула нещо, може и да не е, но и в двата случая не вярвам, че това има значение.

— Дори и ако става въпрос за Ардис Пийк?

— За него или за когото и да е друг! Важното е, че той е тук. Здраво заключен. — Сега Суиг се обърна към мен: — Той е изолиран, абсолютно асоциален, със силни увреждания на двигателната система, с куп негативни симптоми и рядко напуска стаята си. Откакто е при нас, не е давал каквито и да е признаци за агресивно поведение.

— Получава ли поща? — попита Майлоу.

— Склонен съм да мисля, че не.

— Но би могъл.

— Склонен съм да се съмнявам — повтори Суиг. — Сигурен съм, че когато за пръв път е бил обвинен, там е имало доста от обичайния боклук — превъртели жени, които са предлагали брак, неща от този род. Но сега той е стара история. Доста забравена, както ми се струва. Ще ви кажа само едно, през четирите години, откакто съм тук, никога не е имал посещение. Що се отнася до това, че е подочул нещо, Пийк няма приятели между останалите пациенти, за които персоналът или аз да знаем. Но дори и да има. Всеки, когото би могъл да чуе, също би трябвало да е затворен тук.

— Освен някой, освободен в последно време.

— Никой не е бил освобождаван, откакто Клеър Арджънт постъпи на работа. Аз проверих.

— Ценя усилията ви.

— Няма нищо — отговори Суиг. — Нашата цел е еднаква: да се грижим за безопасността на гражданите. Повярвайте ми, Пийк не представлява опасност за когото и да е.

— Сигурен съм, че имате право — каза Майлоу. — Но ако получава или изпраща поща, никой от персонала не я е преглеждал. Същото се отнася и до обажданията по телефона…

— Никой официално не би могъл да проверява съдържанието на пощата, ако Пийк не е дал повод за това, но… — Суиг протегна пръст и натисна четири бутона върху телефона. — Артуро? Обажда се мистър Суиг. Сигурен ли си, че каквато и да е поща, искам да кажа някакви писма, пакети, пощенски картички, че нищо не е пристигало в последно време за пациент три осем четири четири три? Пийк, Ардис. Каквато и да е поща… Сигурен си? Нищо, доколкото можеш да си спомниш. Ще си държиш очите отворени, нали, Артуро? Не, не те упълномощавам за това, само ми съобщи, ако се появи нещо. Благодаря ти. — Той затвори телефона. — Артуро е тук от три години. Пийк не е получавал поща. Що се отнася до телефонни обаждания, не мога да твърдя нищо, но повярвайте ми, няма такива. Той никога не излиза от стаята си. Не говори.

— Доста голямо нарушение на функциите!

— Потънал е на петдесет метра под повърхността!

— Имате ли някаква представа защо доктор Арджънт е решила да работи с Пийк?

— Доктор Арджънт работеше с много пациенти. Не мисля, че е обръщала някакво специално внимание на Пийк. — Многозначително размаха пръст. Като стана енергично, напусна кабинета и силно тръшна вратата зад себе си.

Майлоу каза:

— Изпълнен с желание да помогне, въпреки че това го убива.

— Както каза Хейди, той е убеден, че публичността е целувката на смъртта.

— Питах се как един толкова млад човек може да бъде назначен на такъв пост. Сега знам. Чичко сенатор може и да не одобрява това място, но мога да се обзаложа на каквото поискаш, че той има нещо общо със служебното издигане на племенника.

Вратата се отвори и се появи Суиг с кафява папка в ръце. Като подмина Майлоу, той ми я подаде и седна.

Клиничният картон на Пийк. Досието беше значително по-тънко, отколкото предполагах. Дванадесет страници, предимно назначения на медикаменти, подписани от различни психиатри, няколко бележки относно късната дискинезия: „КД, без изменения.“ „КД, усилва се, по-изявени говорни затруднения.“ „КД. Несигурна походка.“ Непосредствено след настаняването на Пийк в „Старкуедър“ му бе предписан торазин и в продължение на петнадесет години бяха продължили да го лекуват със същия медикамент. Освен това му бяха предписвани и някои медикаменти срещу страничните ефекти: литиев карбонат, триптофан, наркан. „Без изменение.“ „Без изменение в поведението.“ Други лекарства бяха добавяни или спирани, но торазинът си оставаше през цялото време.

Последните две страници бяха посветени на изминалите четири месеца и съдържаха почти идентични седмични заключения, изписани с акуратен дребен почерк: „Индивидуални занимания, за да се наблюдават вербалните способности и социалното поведение. Планиране на заниманията: Пом. Х. Оут. К. Арджънт, д-р на м.н.“

Подадох досието на Майлоу.

— Както можете да видите, доктор Арджънт е наблюдавала речта му, не го е лекувала — каза Суиг. — Навярно е анализирала реакцията му към медикаментите или нещо от този род.

— Колко други пациенти наблюдаваше тя? — попита Майлоу.

Суиг отговори:

— Не знам общото й натоварване, нито бих могъл да ви посоча отделни имена, без да се поровя по-обстойно в документацията.

Протегна ръка за папката. Майлоу втори път прелисти страниците и му я върна.

— Доктор Арджънт е търсела пациенти с остри поражения, нали? — попита той.

Суиг се наведе напред, облакъти се на бюрото си и издаде къс, наподобяващ пъхтене, смях.

— В противоположност на какво? Ние тук не сме пансион за леки неврози.

— Значи Пийк е само един от пациентите ви.

— Никой в „Старкуедър“ не е един от пациентите. Това са опасни хора. Ние се отнасяме с тях като с личности.

— Добре! — каза Майлоу. — Благодарим Ви, че ни отделихте от времето си. Сега ще мога ли да видя Пийк, моля?

Суиг пламна:

— С каква цел? Ние говорим просто за функционирането на заведението!

— В този момент от разследването ми аз трябва да получа всичко, което може да се получи. — Майлоу му се усмихна.

Суиг отново изпъхтя:

— Вижте какво, аз високо ценя вашата отдаденост на професията, но не мога да ви позволя да идвате тук всеки път, когато развиете някаква хипотеза. Това доста разстройва работата ни и както вчера ви казах, убийството на доктор Арджънт няма нищо общо със „Старкуедър“.

— Най-малко бих желал да разстройвам работата ви, сър, но ако загърбя тези данни, ще наруша задълженията си.

Суиг поклати глава, попипа една бенка, опита се да приглади лекия пух по плешивото си теме.

— Ще приключим бързо, мистър Суиг.

Суиг заби нокът в темето си. Върху блестящата му бяла кожа остана криволичещ белег.

— Ако бях убеден, че по този начин ще сложим точка на тази история, щях да се съглася. Обаче имам ясното усещане, че вие дяволски сте решен да намерите решението на проблема си точно тук.

— Дума да не става, сър. Просто трябва да бъда изряден.

— Добре тогава — каза с внезапен яд Суиг и се изправи като пружина, пооправи вратовръзката си и взе една метална халка, на която висяха множество ключове. — Да вървим — добави, като шумно подрънкваше връзката. — Да надзърнем при мистър Пийк!

Докато се качвахме нагоре с асансьора, Майлоу попита:

— Хейди Оут не е загазила, нали, сър?

— Защо трябва да загази?

— Защото ми разказа за Пийк.

Суиг каза:

— Дали съм отмъстителен човек? О, боже, не, разбира се. Тя е изпълнила гражданския си дълг. Мога ли да изпитвам нещо друго, освен гордост от нея?

— Сър…

— Не се тревожете, детектив Стърджис! Премногото тревоги се отразяват зле на душата!

Слязохме пред Отделение „В“. Суиг отключи двойните врати и ние тръгнахме по коридора.

— Петнадесета стая, ПиО — каза той.

Коридорите още бяха пълни с хора. Някои от пациентите се отдръпваха, когато минавахме край тях. Суиг не им обръщаше внимание и вървеше енергично. В средата на коридора той спря и прегледа връзката с ключове. Носеше риза с къси ръкави и аз забелязах колко мускулести са ръцете му. Големи, силни ръце на черноработник, не на бюрократ.

Двойна заключалка заключваше вратата. Отворът на капака към покрива също беше заключен с катинар.

Майлоу каза:

— Петнадесета, ПиО. Потискане и ограничаване?

— Не защото има нужда от това — отговори Суиг, като продължаваше да рови из ключовете. — Стаите ПиО са по-малки, тъй че ако някой пациент трябва да живее сам, понякога ги използваме. Той живее сам, защото хигиената му невинаги е такава, каквато би трябвало да бъде. — Суиг продължаваше да рови из връзката. Накрая намери ключа, който търсеше, и отключи двете ключалки. Езичетата щракнаха, той открехна вратата и надзърна в стаята. После се обърна към нас: — Имате го цял-целеничък.

Метър и половина на метър и половина. За разлика от коридорите — с висок таван — почти три метра.

По-скоро тръба, отколкото стая.

Високо по стените — монтирани дебели метални халки, скрепители за железните вериги, сега намотани на кълбо и прилепнали до мазилката, подобно на някакви техно скулптури.

Розово-бели стени, покрити с пенообразна материя. Слаби драскотини подсказваха, че материалът не може да се отпори.

Полумрак. Единствената светлина идваше от малко пластмасово прозорче, тесен вертикален правоъгълник, който подхождаше на формата на помещението. Двете кръгли, вградени в тавана и скрити под дебели пластмасови полусфери, крушки не светеха. Нямаше вътрешен ключ, палеха се от коридора. Пластмасова тоалетна без капак заемаше единия ъгъл. Накъсани ленти тоалетна хартия покриваха пода.

Никакво нощно шкафче, никаква мебелировка, само две пластмасови чекмеджета, вградени в пенообразните стени. Лети. Без никакви железни части.

Някъде от тавана се чуваше музика. Сладникави струнни инструменти и блеещи валдхорни — някакви отдавна забравени шлагери от четиридесетте години в мажорна тоналност, свирени от състав, който не се стараеше особено.

Върху тънък дюшек, прикрепен към издигната над пода пластмасова платформа, седеше… нещо.

Голо от кръста нагоре.

Кожа с цвят на суроватка, с очертани сини вени, безкосмена. Ребрата — толкова изпъкнали, че напомняха скелет на пуйка след Деня на благодарността.

Сиво-кафеникави панталони покриваха долната половина на тялото, висейки като чувал върху тънки клечести крака, и се издуваха на коленете, които бяха ръбести като ръчно изработени консервени кутии. Краката му бяха боси, но мръсни, неизрязаните нокти представляваха кафява рогова материя. Главата му беше обръсната. Черни кичури покриваха брадичката и страните. Малкото покарали косми по темето подсказваха, че нещото е почти плешиво.

Главата му имаше странни очертания: много широк в горната част, обезкосменият череп бе плосък на върха, тук-там набразден, сякаш пръстите на дете си бяха проправяли път през бял маджун. Под изпъкналото чело очите се губеха в подобни на лунни кратери кухини. Сиви клепачи, хлътнали бузи. Под костеливата арка на тази телесна форма цялото лице се стесняваше надолу, като подострен молив.

Стаята миришеше ужасно. Сладникаво-кисела воня от натрупани газове и изгоряла гума. Като от мърша.

Музиката продължаваше да свири, някаква красива танцова мелодия в ритъма на валса.

— Ардис? — каза Суиг.

Главата на Пийк остана сведена надолу. Аз леко се наведох и успях да огледам цялото му лице. Малка уста, хлътнала, без устни. Изведнъж се изпълни: отвътре се показа тъмен, влажен език с цвета на суров дроб. Езикът се прибра. Отново се появи. Бузите на Пийк се издуха, хлътнаха, пак се издуха. Той извъртя глава наляво. Със затворени очи, отворена уста. Повечето от зъбите липсваха.

Суиг пристъпи по-близо и застана на около три крачки от леглото.

Главата на Пийк се отпусна и той отново се загледа в пода. Носът му, къс и много слаб, не по-голям от хрущялно образувание, също клюмна наляво. Още маджун, който детето беше продължило да мачка капризно с пръсти. Големите, но без долната мека част уши стърчаха като на прилеп. Тесните ръце с изпъкнали вени завършваха с пръсти като пипала, които обхващаха коленете.

Жив скелет. Някъде бях виждал подобно лице…

Езикът на Пийк отново се показа. Той започна да се клати. Движеше главата си ту на едната, ту на другата страна. Извиваше гръб. Спазматично мигаше. Още игра с езика.

Устата се беше сплескала и бе станала двуизмерна. Овлажнени от слюнката, устните се материализираха — тъмночервен процеп в центъра на триъгълника, живнал върху кожата с цвят на тесто.

Устата пак се отвори и езикът се показа изцяло — дебел, моравочервен, на петна — като някакъв плужек.

Увисна във въздуха. Изви се. Замята се насам-натам. Пак се прибра.

Отново вън. Отново вътре.

Още въртене на врата.

Вече знаех къде съм виждал това лице. На една картичка от дните ми в колежа. „Крясъкът“ на Едвард Мунк10. Плешив, топящ се мъж, сгърчил лице в първична ментална агония. Пийк би могъл да позира за тази картина.

Ръцете му продължаваха да лежат в скута, но горната част на тялото се люшкаше, трепереше, няколко пъти внезапно се раздруса, изглежда, искаше да се изправи. После престана. Сам се укроти.

Погледна към нас.

Беше насякъл семейство Ардъло деветнадесетгодишен, сега беше на тридесет и пет. Изглеждаше по-възрастен.

— Ардис? — повтори Суиг.

Никаква реакция. Пийк се пулеше към нас, но сякаш не ни виждаше. После затвори очи. Започна да върти глава. Още две минути балет със забавени движения.

Суиг отправи изпълнен с отвращение поглед и махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Сами си го търсихте!“

Майлоу не му обърна внимание и приближи още. Пийк почна да се тресе по-бързо, докато облизваше устни, а езикът му се показваше, извиваше, отново изчезваше. Няколко от пръстите на левия му крак подскачаха. Дясната му ръка пърхаше.

— Ардис, аз съм мистър Суиг. Довел съм ти посетители.

Нищо.

— Започвайте, детектив! — каза Суиг.

Никаква реакция към думата „детектив“.

Аз се наведох и застанах на равнището на очите на Пийк. Майлоу стори същото. Очите на Пийк останаха затворени. По лицето му сякаш се разляха малки вълнички — очните ябълки играеха под сивата кожа. Гърдите му бяха бели и обезкосмени, обсипани с черни точици. Сиви зърна, като две купчинки пепел. Отблизо вонята на изгоряло беше по-силна.

— Здравей! — каза Майлоу с изненадваща мекота.

Нови тикове на раменете, придружени от конвулсивни движения на езика. Пийк завъртя глава, повдигна дясната си ръка, задържа я във въздуха, после тежко я отпусна.

— Здравей! — повтори Майлоу. — Ардис!

Лицето му беше на сантиметри от това на Пийк. Аз също се доближих, все още усещах вонята на изгоряло, но не почувствах някаква топлина да се излъчва от тялото на Пийк.

— Казвам се Майлоу. Тук съм да те питам нещо за доктор Арджънт.

Движенията на Пийк продължаваха, автономни, напълно непреднамерени.

— Клеър Арджънт, Ардис. Твоята лекарка. Аз съм детектив, който разследва убийства, Ардис. Убийства.

Не последва дори примигване на очите.

— Ардис! — извика силно Майлоу.

Нищо. Минаха няколко минути, преди клепачите да се вдигнат. Наполовина, после разкриха напълно очите.

Черни процепи. С точица светлина в центъра, но без разграничение между ириса и бялото.

— Клеър Арджънт — повтори Майлоу. — Доктор Арджънт. Лоши очи в кутийка.

Очите се затвориха. Пийк завъртя главата си, езикът търсеше въздух. Един пръст, този път на десния крак, започна да подскача.

— Лоши очи — каза Майлоу, като едва ли не шепнеше, но гласът му бе изтънял и аз знаех, че той полагаше усилия да говори тихо.

— Лоши очи в кутийка, Ардис.

Десет секунди, петнадесет… почти половин минута.

— Кутийка, Ардис. Доктор Арджънт в кутийка.

Невропатичният танц на Пийк продължаваше непроменен.

— Лоши очи! — изкрещя Майлоу.

Аз гледах право в очите на Пийк, търсейки в тях някакъв проблясък на разум.

Пълна чернилка; никаква светлинка.

Изведнъж се сетих за един жесток израз, описващ умствената недостатъчност: „Вкъщи няма никой.“

Някога той беше унищожил цяло едно семейство, бързо, сладострастно, като чумата, въплътена в лицето на един-единствен човек.

Беше извадил очите.

Сега неговите представляваха две дупки в кораб, плаващ за никъде.

Вкъщи няма никой.

Сякаш някой или нещо бе прерязало нишките, свързващи тялото с душата.

Езикът му още веднъж се стрелна напред. Устата му се отвори, но оттам не излезе никакъв звук. Продължавах да се взирам в него и се опитвах да се натъкна на някаква реакция. Той гледаше през мен — не, това означаваше твърде голямо усилие.

Той беше, аз бях. Никакъв контакт.

Никой от нас в действителност не беше тук.

Устата му се разтвори, сякаш за прозявка. Нямаше прозявка. Просто един зеещ отвор. Тя остана така, докато главата му се накриви встрани. Заприлича ми на сляп новороден бозайник, който търси нянката на майка си.

Музиката от тавана премина във „Вероломната“, изпълнявана доста по-бавно. Натрапчиви ударни инструменти, които сякаш се тътреха зад стенещите тромпети.

Майлоу опита още веднъж, още по-тихо, още по-настойчиво:

— Доктор Арджънт, Ардис. Лоши очи в кутийка.

Забавените движения продължаваха — несвързано, неритмично. Суиг нетърпеливо потропна с крак.

Майлоу стоеше приклекнал, краката му сякаш пукаха от напрежение. Аз се изправих и хвърлих поглед върху веригата на стената. Завита на кълбо като спящ питон.

В стаята замириса още по-лошо.

Пийк не забелязваше нищо.

Никакви промени в поведението.