Кървава разходка

32.

Още няколко детективи се бяха върнали в стаята на отдел „Грабежи и убийства“. Аз придърпах един стол до бюрото на Майлоу и слушах, докато той се обаждаше в „Социални осигуровки“ и Районната данъчна служба. Две попадения: на Джордж Орсън са били изплатени надвзети суми. Работно място: държавна болница „Старкуедър“.

— Чековете са били изпратени на един адрес в Пико — десет хиляди и петстотин долара. Търговска зона, пощенски клон 101. Също близо до мястото, където е бил захвърлен Ричард… Добре, добре, тук става нещо. Трябват ми повече подробности, трябва да разбера дали все още работи в „Старкуедър“.

— Какво ще кажеш за жената на рецепцията, Линдийн? — предложих аз. — Тя те харесва. Трябва да е заради оня специфичен, мъжки мирис на ченге.

Той направи гримаса.

— Да, аз съм истински бик… Добре, защо не? — Грабна телефона. — Ало, Линдийн? Здравейте, обажда се Майлоу Стърджис. Точно така… О, карам я някак, а вие?… Ами ужасно е, да, чух за онези… звучи доста забавно, поне вие успявате да се оправите… А, да, не съм сигурен, че имам нещо да… Така ли мислите? Добре, чудесно, ако успея да измъкна малко свободно време — след като изясня случая с доктор Арджънт… Не, де да беше така… А като говорим за това, дали някакъв санитар на име Джордж Орсън работи при вас? — Той произнесе името буква по буква. — Нищо важно, просто чух, че може да е близък с доктор Арджънт… Да, знам, че не е имала, но името му се появи от друго място, казаха ми, че той е работил в „Старкуедър“ и я познавал… Не ли? — Намръщи се. — Бихте ли могли? Ще бъде страхотно. — Майлоу прикри слушалката с ръка.

— Сякаш името му й е познато, но не може да го свърже с определено лице.

— Сто души персонал — казах аз. — Какво иска в замяна?

Той понечи да отговори, после отново върна слушалката до устата си.

— Да, слушам… Така ли? Кога го е направил? А някакъв друг адрес? — Приготви писалката си, но не записа нищо. — Всъщност колко време е бил при вас? — Надраска нещо. — А някаква представа защо е напуснал? Не, не бих използвал точно тези думи, просто проверявам всяка диря… Какво? Толкова скоро? Бих искал да кажа „да“, но докато случаят не се изясни, аз съм доста… Моля? Да, добре, обещавам… Да, ще бъде чудесно. Аз също. Благодаря, Линдийн. И слушайте, не бих желал да безпокоите мистър Суиг по този въпрос. Разбрах всичко, което ми трябваше. Още веднъж благодаря. — Майлоу затвори телефона. — В замяна ще трябва да изнеса лекция пред някакъв клуб за разкриване на тайнствени убийства, към който тя принадлежи. Разиграват различни престъпления и дават награди на онези, които разкрият случая. Искаше да бъда там идния месец, но аз се измъкнах за голямата им сбирка за Коледа.

— Ще бъдеш нещо като Дядо Коледа?

— Мама му стара!

— Казах ти, че мъжкият ти хормон действа!

— Да, следващия път първо ще трябва да си взема душ… Работата с Орсън е, че той е постъпил в „Старкуедър“ преди петнайсет месеца на пълен работен ден и след десет месеца е напуснал.

— Преди пет месеца… — казах аз. — Месец след като Клеър е постъпила там. Значи имали са достатъчно време, за да се запознаят.

— Брюнетката в колата — каза той. — Трисекундното наблюдение на Итатани не е достатъчно, но при тези обстоятелства възможно е да е била тя. Според досието на Орсън, той е работил предимно на петия етаж, с престъпниците, които се преструват на луди — за какво, по дяволите, му е трябвало това? Но пък е имал и известен брой извънредни часове в другите отделения, което му дава възможност за достъп до Пийк. Никакви издънки, никакви проблеми, напуска доброволно. Снимката му липсва от досието, но Линдийн мисли, че трябва да го спомня — може би е имал светлокафява коса. Вероятно е бил адски услужлив. Или е имал цяла колекция от перуки.

— Само едно бръкване в куфара с костюми! — казах аз. — Той продуцира, режисира и играе. А преди пет месеца, това означава съвсем малко след убийството на Ричард Дада. Точно когато Орсън е затворил работилницата в Шенандоа, когато е опаковал инструментите си. Той продължава да бъде подвижна мишена. Спестява пари от наема и си прави кефа с измами.

— Отношенията му с Клеър. Мислиш ли, че са надхвърлили интереса към Пийк?

— Кой знае? Кастро каза, че не се е проявил като голям хитрец в Маями, но пък е имал време да се шлифова. При цялата й любов към усамотението, Клеър трябва да е била самотна и ранима. А и знаем, че е можела да бъде агресивна в сексуалните си отношения. Навярно нейният интерес към патологичното не я е оставял и след приключването на работния й ден. Или Орсън й е обещал да я вкара в киното.

Майлоу разтърка очи с кокалчетата на ръката си и много бавно издиша въздуха от дробовете си.

— Добре тогава, да проверим този адрес на Пико.

Когато излязохме от сградата, аз казах:

— Нещо, което е в наша полза — може и сам да си е подложил динената кора. Защото в неговото поведение има нещо много установено и едновременно с това много детинско. Виж само начина, по който е описал мошеничествата си в Маями. Обзалагам се, че и сега е направил същото. Или начина, по който се установява в луксозни квартали, как захвърля Клеър съвсем близо до един от адресите си, а Ричард — край друг. Той се мисли за някакъв факир, изпълнен с творческо въображение, но винаги се връща към рутината си.

— Звучи доста вероятно за човек от шоубизнеса — отговори Майлоу.

Пощенски клон „Хевън“. В североизточния ъгъл на една сенчеста алея, точно на запад от Барингтън, един душен офис, обточен с метални кутии, в който миришеше на влажна хартия. От задната стая се появи млада жена с червени коси и светли очи, която просия, когато Майлоу й показа значката си. Тя смяташе, че полицейската работа е „страхотна“.

Кутията на Джордж Орсън беше наета от някой друг преди година и служителката не разполагаше с регистрация за първоначалното й прехвърляне.

— Няма начин — каза тя. — Ние не пазим документацията. Хората идват и си отиват. Знам кой ни ползва в момента.

Върнахме се в колата на Майлоу. По пътя към участъка минахме край мястото, където беше изоставено БМВ-то на Ричард Дада. Малки фабрики, монтьорски работилници, дворове за резервни части. Просто още един индустриален парк — само че по-чиста, по-компактна версия на запуснатата площ край „Старкуедър“.

Удобни зони…

Спряхме, паркирахме край тротоара и безмълвно наблюдавахме мъжете с навити ръкави, които влачеха и прекарваха с автомобили материалите си, безделничеха и пушеха. На заграждението нямаше специални входове. Достъпът вътре беше съвсем лесен. Празни, тъмни акри земя — просто съвършено място, за да захвърлиш някого или нещо. Плоска канавка с алуминиева тръба минаваше отстрани. От един фургон за закуски с ръждясали петна по белите стени се разнесе звук на клаксон и към него се отправиха неколцина мъже, за да получат сандвичите си със съмнително съдържание.

Шумът никога не беше стихвал, но сега го чух за пръв път. Компресори виеха и скърцаха, метал се блъскаше в цимент, свистящ триумф на трион, който се впива в дърво…

Придружавах Майлоу, докато той посещаваше място след място, задаваше въпроси, срещаше отегчение, объркване, недоверие, понякога открита враждебност.

Питаше за висок, слаб, плешив мъж с птиче лице, който се е занимавал с дърводелство. Може да е бил с перука, черна или кафява, къдрава или с прави коси. С жълт корвет или стар фолксваген. Два часа и всичките ни усилия ни донесоха само дробове, пълни с напоения с химикали въздух.

Майлоу ме закара до участъка и аз се отправих към дома си, обзет от внезапни и необясними мисли за изчезналото куче с добросърдечна усмивка.

Нощта може да бъде толкова различна.

Малко след осем вечерта Робин и аз ядяхме пица на верандата под беззвездното пурпурно небе. Жегата беше станала по-поносима. Тишината беше благодатна.

Робин бе пристигнала преди половин час. Тъй като се чувствах виновен, че съм ходил в „Старкуедър“, без да й съобщя, аз започнах да й разказвам всичко.

— Не е нужно да се изповядваш. Важното е, че си цял-целеничък…

Изглеждаше изморена и си взе вана, докато аз отидох до Уестууд, за да купя пици. Взех камионетката, като извънредно силно си подсвирквах една композиция на Джо Сатриани. Не мислех за потока от коли, всъщност не мислех за нищо. Когато се върнах, изпих две бири, без да успея да се разтревожа. Банята беше освежила Робин и да я наблюдавам през масата как се справя с второто си парче ми се струваше прекрасен начин за прекарване на времето.

Позволих си да се чувствам превъзходно, докато колата без опознавателни знаци не избръмча пред вратата на къщата.

Фаровете ме заслепиха. Тази нощ Мари Синклер и аз бяхме сродни души.

Колата спря. Спайк излая. Робин махна с ръка. Аз не помръднах.

Майлоу подаде глава през прозореца на колата.

— О, извинявайте. Не е нещо важно. Обади ми се утре, Алекс.

Спайк беше надул децибелите и сега лаеше като обидено куче. Робин стана и се наведе през перилата.

— Не ставай глупав. Влез и хапни нещо.

— Не! — отговори той. — Влюбените птички имат нужда от малко време само за себе си!

— Хайде, млади човече. Веднага!

Спайк се хвърли надолу по стълбището, озова се пред колата и започна да подскача пред вратата на Майлоу.

— Как да тълкувам това? — попита Майлоу. — Като приятелски жест или като враждебност?

— Като приятелски жест — отговорих аз.

— Сигурен ли си?

— Психолозите никога не са сигурни — отвърнах аз. — Нашите преценки са само вероятни.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако започне да пикае по обувките ти, значи съм сгрешил.

Майлоу твърдеше, че е хапнал сандвичи, но след бира и половина започна да наблюдава пицата с интерес. Преместих я към него. Той си сложи четири парченца в чинията и заяви:

— Може би е здравословно — подправките пречистват тялото.

— Разбира се — подкрепих го аз. — Това е здравословна храна. Отстрани токсините от тялото си!

Майлоу вече се трудеше над петото си парче, Спайк се беше свил в краката му и улавяше хапките, които той му подхвърляше скришом под масата с лявата си ръка и с непроницаемото лице на покерджия, като си мислеше, че Робин и аз не забелязваме прикритото му дарителство.

Робин попита:

— Десерт?

— Не си прави труда…

Тя вирна глава и влезе в къщата.

Аз казах:

— И какво е това, което не е толкова важно?

— Открих още четири банкови сметки на Джордж Орсън. В Глиндейл, Силмар, Нортридж и в търговската част на града. Все същият модел — внася в брой за една седмица и тегли веднага след като напише чекове.

— Чекове за какво?

— Все още не съм успял да се занимая с тях. След определено време — изглежда, никой не знае точно колко — документите се унищожават и данните се изпращат в централния компютър.

— В Минесота — уточних аз.

— Без съмнение. Тези хора са пристрастени към бумащината, изглежда, не желаят да си помогнат сами.

— Глиндейл, Силмар, Нортридж, търговската част — повторих аз. — Орсън се е разпрострял из целия град. Това също би могло да означава, че той е неуморен пътник. Логично за един убиец забавление. Някой спомня ли си го?

— Никой. Престъпленията са надлежно документирани, полицейските доклади са заведени, но никой не си е направил труда да се понапъне и да ги проследи. Втора точка: лабораторията разполага с пълен кръвен анализ на петната от гаража. Изпратих кръвните данни на Ричард за сравнение. В къщата не са открили нищо. Мистър Итатани е чистил твърде усърдно — къде са нехайните собственици на коптори, когато имаш нужда от тях?

Спайк издаде вибриращ, напомнящ квакането на жаба, звук. Лявата ръка на Майлоу се плъзна под масата. Мляс-мляс.

— Накрая — едно приятно и едно неприятно съобщение. Мис Синклер наистина се е обаждала за нощното движение пред къщата. Дузина оплаквания, изпращали са седем пъти патрулки, но всичко, което колегите са видели, били няколко коли на алеята за паркиране, нямало е никакви наркотици. Говорих с един от сержантите. Той мисли, че Синклер е откачена. Помолих го да ми обясни защо смята така. Очевидно нейното основно хоби е да се жалва. Веднъж се обадила в два след полунощ заради някаква птица присмехулник, която, според нея, чуруликала фалшиво на дървото — това било птичи заговор, целящ да й попречи да свири на пианото си. Реших, че по-добре ще бъде да не описвам по-дробно психическото й състояние в рапорта си и я нарекох „съседка, която видяла“. Но им казах: „Каква изтощителна работа имате, момчета, вие никога няма да останете без ангажименти“.

— Много жалко, че мисис Лейбър не е забелязала нищо — казах аз.

— Коя е мисис Лейбър?

— Госпожата с изгубеното куче.

— О, тя ли! Единствената й грижа е кучето.

— Мислих си за кучето.

— Какво имаш предвид?

— Лицето му е пред очите ми. Не знам защо. Имам чувството, че съм го виждал и преди.

— В миналия си живот ли?

Засмях се, защото това беше най-доброто, което можех да направя. Майлоу пусна на Спайк голямо парче от пицата.

Робин се върна с кафе с лед и шоколадов сладолед. Майлоу довърши пицата и се присъедини към нас, посръбвайки от кафето и ближейки лениво сладолед. Скоро той се отпусна на стола си и почти задряма със затворени очи и глава върху облегалката.

— Ах! — въздъхна той. — Прекрасен живот!

После телефонът му иззвъня.