Кървава разходка

28.

Влязохме в главната сграда. Майлоу пръв отиде до вратата, като не позволи на Долард да наложи ритъма си. Линдийн Шмиц седеше на предното бюро и говореше по телефона. Тя понечи да се усмихне на Майлоу, но един поглед на Долард я възпря.

В мълчание стигнахме до Отделение „В“. От другата страна на двойната врата четирима пациенти безделничеха. Можех да видя как сестрите безгрижно бъбреха в стаята си. Дрезгав и неприятен смях долиташе от стаята с телевизора.

Долард стигна до стаята на Пийк, отключи двойната ключалка, запали осветлението и се намръщи. Издърпа двете резета и предпазливо отвори вратата. Бегъл поглед навътре.

— Не е тук.

Опита се думите му да прозвучат раздразнено, но удивлението преобладаваше в гласа му.

— Как така? — попита Майлоу. — Нали никога не напуска гази стая?

— Казвам ти — заяви Долард, — че никога не излиза.

— Може би гледа телевизия! — предположих аз.

Влязохме в голямото помещение и огледахме присъстващите. Две дузини мъже в униформи с цвят каки се бяха вторачили в екрана. От него се изливаше някаква сапунена гадория — комедия на ситуациите. Никой в стаята не се смееше. Пийк не беше между зрителите.

Когато отново се озовахме в коридора, Долард пак почервеня. Яростта на догматик, на когото са доказали, че е сгрешил.

— Ще стигна до дъното на тази работа!

Вече се беше насочил към стаята на сестрите, когато някакъв вял, стържещ звук го спря.

Шътс-шътс… шътс-шътс… шътс-шътс…

Сякаш някакъв невидим барабан глухо отмерваше бавен танц. След секунди Пийк се показа от лявата страна на сестринското помещение.

Шътс…

Пантофи с мукавени подметки, които се тътреха по линолеума.

Хейди Оут го държеше за лакътя, докато той пристъпваше напред с полузатворени очи, при всяка стъпка триъгълната му глава подскачаше като плюшено кученце, окачено над задното стъкло на автомобил. На безмилостната флуоресцентна светлина на коридора кичурите косми по главата и лицето му приличаха на безразборно разпръснати по кожата му черни точки. Вдлъбнатините по черепа му изглеждаха мъчително дълбоки. Той беше силно приведен напред сякаш гръбнакът му не го държеше. Сякаш земното притегляне го дърпаше надолу и щеше да се строполи, ако не беше хватката на Хейди.

Двамата не ни забелязаха, докато тя го влачеше и окуражително му шепнеше нещо.

Долард каза „Ей!“ и Хейди погледна нагоре. Косата й беше опъната назад в стегнат кок, в израза на лицето й имаше нещо угодническо. Сякаш Пийк беше някакъв инвалид, а тя — негова отдавна страдаща дъщеря.

Хейди спря. Пийк се олюля, отвори очи, но като че ли все още не осъзнаваше нашето присъствие. После завърта глава. Моравият му език се проточи като плужек навън, започна да се върти и остана провесен няколко секунди, преди отново да се върне в устата.

— Какво става? — попита Долард.

— Малка разходка — отговори Хейди. — Помислих си, че упражненията биха могли да помогнат.

— На какво да помогнат? — попита Долард. Дебелите му ръце се скръстиха върху гърдите, а пръстите се впиха в бицепсите.

— Да не би нещо да не е наред, Франк?

— Не, всичко е велико, страхотно — те пак искат да го видят. Щеше да е добре да бъде там, където се предполага, че трябва да бъде.

— Съжалявам! — каза Хейди, като погледна към мен. — Той да не би да има ограничения да напуска стаята си? Не съм чувала за такова нещо.

— Не, все още не — отговори Долард. — Хайде, върни го на мястото му. — После се обърна към Майлоу: — Вие си свършете работата, аз ще се върна след петнайсет минути.

С все така скръстени ръце, той се отдалечи.

Хейди неспокойно се усмихна — тийнейджърка, озадачена от избухването на татко си.

— Хайде, Ардис, времето за упражнения свърши.

Едното око на Пийк се отвори по-широко. Замъглено, нефокусирано. Той облиза устни, отново измъкна език и завъртя рамене.

— Никой не го е грижа да го изведе! — каза Хейди. — Помислих, че това може да е от помощ за… нали знаете.

— Възможностите за словесен изказ — подсказах аз.

Тя сви рамене.

— Идеята не изглеждаше лоша. Хайде, Ардис, да се връщаме.

Хейди го поведе по коридора към стаята му, доведе го до леглото му и го сложи да седне. Той остана точно на мястото, където тя го постави. В продължение на няколко мига никой не каза нищо. Пийк не помръдваше. После движенията на езика се подновиха. Очите му започнаха да трепкат, опитаха се да останат отворени, не успяха.

Хейди каза:

— Моля ви, може ли някой от вас да загаси лампата? Мисля, че светлината го притеснява.

Изгасих лампата и в стаята настана сумрак. Пийк седеше на мястото си, облизваше се и въртеше глава. Същата воня от чревни газове и изгоряло дърво като че ли отново нахлу към нас, като някакъв гнил поздрав, предизвикан от нашето влизане.

Хейди се обърна към Майлоу.

— Франк защо беше тъй настръхнал? Да не би нещо да не е наред?

— Франк не е в настроение. Кажете ми, Пийк проговарял ли е въобще, откакто го записахте на касетофона?

Тя поклати глава.

— Не, съжалявам. Опитвах се, но нищо не излезе. Ето защо помислих, че някои упражнения…

Пийк завъртя глава. Започна да се тресе.

Майлоу ни отведе от леглото. Застанахме близо до вратата.

Той каза:

— Значи няма уточняване на „пъфа-пъфа, бум-бум“.

Хейди широко отвори очи.

— Това всъщност значи ли нещо?

Майлоу сви рамене.

— Искам да ви попитам дали Пийк е споменавал нещо друго — нещо като име?

— Какво име? — попита тя.

— Уорк.

Хейди бавно го повтори.

— Не звучи много като име… Прилича на ръмжене.

— Та той може да го е изломотил, а вие да сте помислили, че е някаква безсмислица?

— Може би… Но не, никога не го е произнасял. — Тя протегна ръка и поправи кока си. — Уорк… Не, никога не е казвал такова нещо. Защо? Кой е той?

— Може би приятел на Пийк.

— Той няма приятели.

— Стар приятел — поясни Майлоу. — Продължавате ли да го записвате?

— Опитвах се… когато имах възможност. Франк защо беше толкова наежен?

— Франк не обича да му казват какво да прави.

— О! — каза Хейди. — А вие сте го накарали да работи.

— Франк май не обича да работи?

Тя се поколеба. Още повече приближи до вратата и погледна през пролуката.

— Може и да не е вярно, но съм чувала, че е бил изхвърлен от някакъв отдел в полицията, защото спял по време на работа. Или нещо такова.

— От кого сте го чували?

— Така се говори в отделението. Освен това той мрази жените — отнася се към мен така, сякаш съм някоя от пациентките. Видяхте как се държа — искам да кажа, какво лошо има да изведеш някого, който никога не излиза навън, да се поразходи? Всички други гледат телевизия, никой не бива да бъде пренебрегван!

Аз се обадих:

— Франк създавал ли ви е други проблеми?

— Основно отношението му, както сам видяхте. Суиг го харесва, тъй че той не си дава много труд.

Тя пак погледна към Пийк. Той продължаваше да седи на мястото си, да се клати и да ближе въздуха.

— Казвате, че Пийк всъщност има някакъв приятел? От миналото ли?

— Трудно ли ви е да повярвате? — казах аз.

— Разбира се. Никога не съм го виждала да общува с когото и да било.

Майлоу се обади:

— И не получава никаква поща?

— Не, доколкото знам. Същото е и с телефонните обаждания. Той никога не излиза от стаята си.

— До днес — казах аз.

— Е, да. Опитах се да му помогна. Какво е направил този Уорк? Какво става?

— Вероятно нищо — отговори Майлоу. — Просто работя върху всички възможни гледни точки. Човек пробива много дупки, като все се надява от някоя да избликне вода.

— Струва ми се, че върви много бавно — каза Хейди. — Без да искам да ви засягам.

— Не е като да се катериш по електростанции.

Тя се засмя.

— Много малко неща са като катеренето.

Излязохме от стаята на Пийк и тя заключи вратата.

Майлоу попита:

— Имате ли някаква представа откъде мога да взема списъка на персонала?

— От главния кабинет, струва ми се. Защо?

— За да видя с кого още бих искал да поговоря.

— Ако е заради Пийк — отговори тя, — аз съм единственият човек, с когото си струва да говорите. Никой друг не му обръща внимание, откакто Клеър я няма.

— Колко време точно му отделяше тя? — попитах аз.

— Хм. Трудно е да се каже. Понякога, когато бях на смяна, прекарваше при него около час. Понякога цял ден. Обикновено всеки ден. Тя беше такава, ангажирана.

— С всички ли?

— Не — отговори Хейди. — Всъщност, не. Искам да кажа, че по принцип прекарваше повече време с пациентите си, отколкото с останалите лекари. Но Пийк беше… тя сякаш особено много се интересуваше от него.

— След като говорим за нейните пациенти — вметнах аз, — ние току-що се срещнахме с мъжете от групата за придобиване на умения за всекидневния живот. Със забавено развитие, както вие казахте. Имате ли представа по какви критерии ги избираше тя?

— Никога не сме обсъждали това. Аз бях само санитарка. Стоях да ги пазя, да нося това или онова. За да бъда честна, трябва да ви кажа, че групата в действителност не стигна доникъде. Клеър сякаш… повече ги наблюдаваше, отколкото ги обучаваше. Групата се събра само седем пъти, преди тя да бъде… — Поклати глава. Приглади кока си. — Понякога просто ме втриса. Онова, което се е случило с нея.

— Имате ли някаква информация за биографията на тези мъже? Какво са направили, за да попаднат тук?

— Да видим… Изард Джаксън — оня мършав чернокож. Убил е жена си. Завързал я в къщата им и я изгорил. Същото е и с Холцман — стареца, за когото никога няма да помислите, че е извършил някакво престъпление. Нарязал жена си, пъхнал парчетата в хладилника и им сложил етикети като месарите — бут, рибица… Рандъл застрелял родителите си — бил в някаква нацистка групичка и имал налудничавата идея, че те са замесени в еврейски заговор… Кой друг… А, другият чернокож. Прити32. Така му е името — Монроу Прити. Убил децата си, четири от тях — най-малките. Удавил ги във ваната. Едно по едно. Сам Паз, мексиканчето, полудял на сватбата на брат си. Застрелял брат си, майка си и един куп от присъстващите. Всички говорят, че май са умрели шестима. Великанът, Чет Бодайн, живеел като отшелник. Убил някакви туристи.

Толкова много луди, толкова малко време…

Аз казах:

— Всички, освен Чет, са избили цели фамилии.

— Всъщност Чет не беше избран за групата — отговори тя. — Той разбрал за нея и помолил Клеър да се присъедини. Толкова много говореше, че Клеър помисли, че това може да стимулира другите, и се съгласи. Да, прави сте. Никога не съм се сещала за това, но тя трябва да се е интересувала от семейни убийци.

Майлоу попита:

— Имате ли някаква представа защо?

Хейди извади една фиба от кока си и отново я върна на мястото й.

— Честно казано, това вероятно няма особено значение. Много от хората тук са убили членове на семействата си. Това не е ли нещо обикновено, когато лудите побесняват? Като Пийк, той е започнал с майка си, нали? Поне така ми каза Клеър.

— Какво друго ви е казвала за престъпленията на Пийк?

Тя докосна връхчето на носа си.

— Само онова, което е направил… с майка си и едно цяло семейство. Но какво общо има това с убийството на Клеър?

— Може би нищо — отговори Майлоу. — Ще продължавате ли да работите с Пийк?

— Предполагам. Ако искате. Макар и да не съм свършила кой знае какво.

— Не си докарвайте беля на главата, Хейди. Ценя онова, което направихте.

— Разбира се — каза тя, като прехапа устни.

— Проблем ли има?

— Както ви казах преди, мислех, че е дошло време да си тръгна оттук. Останах. Нещо като изчакване, докато успеете да разплетете случая с убийството на Клеър.

— Иска ми се да можех да ви кажа, че това ще стане скоро, Хейди — отговори Майлоу. — Междувременно, тъй като доктор Делауер е тук, той би могъл да направи опит с Пийк.

— Разбира се! — отговори тя. — Каквото пожелае.

Вратата се затвори след мен с пневматично съскане.

Застанах на половината път между нея и леглото, като наблюдавах Пийк. Ако осъзнаваше присъствието ми, не направи нищо, за да го покаже.

Продължих да го наблюдавам. Езикът му не спираше причудливия си танц. Пийк се олюляваше, въртеше се, трепкаше с очи.

Докато стоях там неподвижно, потопен в сивата светлина, започнах да се чувствам безформен, безтегловен. Обонянието ми привикна към вонята. Без да откъсвам очи от ръцете на Пийк, аз се приближих още малко до него. Още няколко минути наблюдение и реших, че съм уловил последователността на движенията му.

Изплезване на езика, извиване и завъртане във въздуха, връщане в устната кухина, вратът започва да се върти по посока на часовниковата стрелка, после обратно.

Същата последователност на движенията в продължение на десет секунди, шест повторения в минута, осъществявана при постоянно поклащане на торса.

Забелязах и други подробности.

Леглото му не беше оправено. Изглеждаше така, сякаш никога не са го оправяли. Ръцете му почиваха върху смачкани, покрити с петна от пот, завивки. Пръстите на лявата ръка стискаха чаршафите, полускрити в тях.

Ръцете, които бяха причинили толкова много разрушение… Приближих се на сантиметри от леглото и известно време останах надвесен над него.

В установената последователност нямаше никаква промяна. Коленичих. Застанах на равнището на очите на Пийк. Те бяха здраво затворени. Някои белези от напрежение в ъглите им подсказваха, че той стискаше силно клепачите си. Преди няколко минути, когато беше с Хейди, те бяха полуотворени. Може би като реакция на онази стимулация? А сега, откъснат от нея, отново се беше върнал в своята изолация?

Чух някакво потропване откъм пода. Погледнах натам. Кракът му. Бос. Мукавените пантофи се бяха изхлузили, без да забележа.

Два слаби, бели крака. С големи размери. Неестествено дълги пръсти. Потупваха по пода, по-бързо от движенията на горната част на тялото, извън ритъма на танца на късната невролептична дискинезия.

Толкова много движение, но без полъх от преднамереност — неодушевеното поклащане на някоя кукла.

През цялото това време очите му продължаваха да бъдат като залепени. Застанал толкова близо, сега можех да видя сухата зеленикава коричка, напластена около миглите.

— Ардис! — казах аз.

Потропването продължаваше.

Опитах още веднъж. Нищо.

След няколко минути:

— Ардис, аз съм доктор Делауер. Искам да поговорим за доктор Арджънт.

Нищо.

— За Клеър Арджънт.

Никаква реакция. Отново повторих. Клепачите на Пийк останаха затворени, но почнаха да потрепват — клепачите се свиваха и отпускаха, едно видимо движение под кожата. Няколко зеленикави зрънца паднаха в скута му.

Реакция? Или неволно движение?

Наведох се още повече. Ако искаше да ме целуне или да извади очите ми, сега би могъл да го стори.

— Ардис, тук съм заради доктор Арджънт.

Повторен тик на очите — някаква внезапна вълна премина под приличащата на хартия кожа.

Определено реакция. На някакво равнище той беше в състояние да се фокусира.

Аз казах:

— Ти беше важен за доктор Арджънт.

Тик, повторен тик, нов тик.

— Тя беше важна за теб, Ардис. Кажи ми защо.

Клепачите му потрепваха като жаба по време на галваничен експеримент. Отброих движенията, дължащи се на болестта: едно… две… десет.

Дванадесет за две минути. Той спря.

Бяха ми се сторили повече от сто и двадесет секунди. Не че бях отегчен, но времето напредваше. Почнах да се питам колко минути е продължил бесът на Пийк. Дали Ардъло са били будни, или вече са спели? Или са били в просъница, в онова тъмно полусъзнание, когато са умирали, мислейки, че всичко това е само някакъв лош сън?

Отново произнесох името на Клеър. Очите на Пийк започнаха да правят конвулсивни движения. Но нищо повече.

Сетих се за снимката му по време на неговото арестуване, за ужаса в неговите очи. Той ми напомни нещо — за едно зло куче от моето детство. То беше ухапало много хора, но когато най-накрая беше притиснато в ъгъла от ловеца на кучета, се беше свило и бе почнало да скимти като умиращо от глад кутре.

Колко ли много насилие бе извършено в света от страх? Не стоеше ли в основата на всичко злобната страхливост?

Не, не мислех така, все още бях убеден, че убийството на Клеър е било извършено от позицията на силата и доминацията.

Забавно.

Дали Пийк беше изпитал удоволствие от своята кървава разходка? Като го гледах сега, ми беше трудно да си представя, че може да изпита задоволство от каквото и да е.

Докато го наблюдавах, картините как делово обезглавява собствената си майка, качва се на втория етаж, с кървав нож в ръка, притичва от стая в стая, причинявайки страдание и смърт, изглеждаха невъзможно далечни…

Също толкова неправдоподобни, колкото и представата за милия мистър Холцман, който разфасоваше жена си и подреждаше парчетата от тялото й в хладилника.

На това място логиката не означаваше нищо.

Казах:

— Лоши очи в кутийка.

Никакво движение под клепачите.

— Пъфа-пъфа, бум-бум.

Нищо.

Опитах пак. Същата липса на реакция.

Отново основното. Името на Клеър.

— Доктор Арджънт — казах аз.

Нищо. Да не би да го бях изключил?

— Доктор Арджънт се грижеше за теб, Ардис.

Пет, шест… очите продължиха тиковите си движения.

— Защо умря доктор Арджънт, Ардис?

Единадесет, дванадесет… тик, повторен тик, нов тик.

— Кажи ми нещо за Уорк?

Четиринадесет…

— Грифит Д. Уорк.

Шестнадесет, седемнадесет. Нищо.

— „Кървава разходка“.

Неподвижни клепачи.

Навярно тези тикове не означаваха нищо и аз се самозаблуждавах, като позволявах една случайна неврологична искрица да придобие някакъв смисъл.

Заблудите са навсякъде…

Осъзнах, че това може би е последният ми опит с Пийк, аз реших да продължа. Просто да продължа.

Доближих се достатъчно, за да мога да прошепна в ухото му:

— Доктор Арджънт. Клеър Арджънт.

Клепките подскочиха спазматично и аз отстъпих назад с разтуптяно сърце.

Той замръзна. В продължение на няколко секунди нямаше никакво потрепване.

Очите се отвориха. Виждаше ли ме? Не бях сигурен.

Затвориха се.

— Доктор Арджънт се грижеше за теб — казах аз.

Никакво движение на очите — но жилите на врата му се изопнаха; той се наклони към мен. И аз отново отстъпих неволно назад.

Не ме виждаше, но бе обърнат към мен и аз въпреки всичко си помислих, че той… се опитва да осъществи контакт. Устата му зейна по-широко. Езикът не се виждаше. Пийк започна да издава хъхрещи звуци, сякаш се задушаваше. Внезапно главата му се люшна напред със змиеподобно движение, а клепките отново подхванаха своето безумно трептене.

Докато го наблюдавах, парализиран от ужас, той отметна глава назад, а вратът му се изопна толкова силно — сякаш по някакъв невъзможен начин се удължи, че малката му челюст се вирна към тавана.

Отстъпих още една крачка. Ръцете му почнаха да се вдигат нагоре. Бавно. Мъчително.

Очите му се отвориха. Останаха отворени. Широко, много широко. Приковани към тавана.

Сякаш раят се криеше в мазилката… сякаш се молеше на някого.

От гърлото му се изтръгнаха нови клокочещи звуци. Колко ли навътре бе набутал езика си?

Ръцете му се издигнаха още по-високо. В молба.

Изкашля се беззвучно. Гърчовете на врата се възобновиха, по-силни отвсякога, бързи като при епилептичен пристъп. Още давене. Хлътналата му гръд се задъха. Сетих се за Дентън Арджънт, умрял в килията си от инсулт, и се запитах дали и аз не съм причинил същото.

Но Пийк сякаш задиша по-нормално. Не беше инсулт. Само движения от нов тип.

Почна да се клати по-бързо. Мършавите му бедра почти се отделиха от дюшека, докато издаваше гърдите си напред.

Предлагаше себе си.

Дясната му ръка се спусна към устата. Четирите пръста потънаха в нея.

Той ги извади и езикът се показа, увисна навън и започна да се извива и да се мята като риба на сухо… в същата последователност: изплезване, въртене, мятане, прибиране. Но задникът му остана приповдигнат на няколко сантиметра от леглото, краката едва докосваха пода. Неестествена поза — това изискваше голямо усилие, — дали изпитваше болка?

После всичко внезапно свърши. Главата му отново увисна към гърдите, ръцете се върнаха върху завивките и потропването с краката продължи…

Един път, два пъти…

Останах при него още пет минути, като шепнех, уговарях го, но без никакъв резултат.

Този път името на Клеър го остави безучастен като мазилката на стената. Може би смяната на темата щеше да го подтикне към нов изблик.

— Братята Бийти — казах аз. — Елрой. Лерой.

Нищо.

— Пъфа-пъфа, бум-бум!

Нищо.

— Единият с пистолет, другият — прегазен от влак.

Глух, сляп, ням.

И все пак името на Клеър го беше възбудило. Знаех, че имам нужда от повече време с него, знаех, че не бях постигнал много.

Продължавай!

Един интервал, два…

Прошепнах:

— Ардъло.

Никаква промяна.

— Ардъло — Скот Ардъло, Тери…

Да, да, ето го тика на клепките, по-ускорен отпреди, доста по-ускорен, потрепването на клепачите, сякаш очните ябълки се въртяха с бясна скорост.

— Тери и Скот Ардъло — повторих аз.

Очите се отвориха. Сега живи.

Вперени в моите.

Буден.

С очевидно намерение. Да направи какво?

Втренчено се взираше в мен. Без въобще да помръдне.

Приковано внимание? Върху мен.

Бях постигнал успех, но имах чувството, че по гърба ми лази скорпион.

Проверих къде са ръцете му. Онези ръце. И двете — сгърчени върху коленете.

Продължавах да следя за някакво внезапно движение.

— Скот и Тери Ардъло! — казах аз.

Втренчен поглед.

— Британи и Джъстин.

Мигна. Веднъж, два пъти, шест, двадесет, четиридесет пъти — конвулсии на клепките, които не можеха — или не искаха? — да престанат.

Като метроном, хипнотично. Почувствах, че му се предавам. Не се поддавай, наблюдавай ръцете му…

Ръцете му отново се повдигнаха. Обхвана ме страх, бързо се изправих и отстъпих назад.

Той сякаш не ме забелязваше.

Изправи се сам.

Несигурно, но успя да се задържи изправен. По-силен, отколкото изглеждаше в коридора, поддържан от Хейди.

Продължаваше да се взира. С жар. Ръцете бавно се свиха в юмруци.

Изправи гърба си.

Пристъпи към мен.

Чудесно, направи го, Делауер! Успех!

Направи още една крачка напред. Аз се стегнах и започнах да обмислям защитата си. Какво би могъл да ми направи, невъоръжен, толкова слаб, толкова крехък?

Още една стъпка. Ръцете му се протегнаха, като че търсеха прегръдка.

Отстъпих към вратата.

Устата се отвори, изкривена — езикът не се подаде навън. Наблюдавах мъчителните опити на безустното отвърстие, което се бореше да промени формата си, мъчеше се да проговори или да извика… усилено се опитваше, опитваше се, опитваше се…

Внезапно изскочи остър, сух звук. Тих, тъничък, като ехо — едва доловим, но пронизващ слуха ми…

Ръцете му отново се повдигнаха, извънредно бавно. Когато застанаха паралелно на раменете, те се размахаха. Като крила на птица. Не като хищна птица, а като нещо фино, колебливо, деликатно — като жерав.

Без предупреждение той се обърна с гръб към мен и с накуцване — като все още размахваше ръце, сякаш летеше — се отправи към далечния ъгъл на стаята.

Притисна гръб към стената и продължи да държи ръцете си разперени. Главата му бе наведена надясно.

Вградените в стената над него метални куки за усмирителните въжета приличаха на предупредителни знаци.

Очите му все още бяха отворени, широко отворени, облещени; можех да видя влажните им червени очертания. Влажни очи. Сълзите извираха, преливаха, стичаха се надолу по хлътналите страни.

Той кръстоса левия си крак върху другия и остана да стърчи на един крак.

Друга летяща поза? Не, не, нещо друго…

Позираше.

Поза, която не можеше да се сбърка.

Тялото му образуваше кръст.

Разпятие върху невидим ешафод.

Сълзите продължаваха да текат по лицето му. Неконтролирани, мълчаливи хълцания, всеки пристъп подчиняваше крехкото му тяло и го разтърсваше като мокро котенце.

Плачещ Христос.