Кървава разходка

15.

Телефонирах вкъщи, преди да напусна участъка. Робин беше излязла и всичко, което ме чакаше, беше писмена работа — заключителни доклади по някои случаи за попечителство, които вече бях разрешил. Казах на собствения си глас, записан на телефонния секретар, че ще се върна към пет.

Говорих със себе си.

Дайте клетъчен телефон в ръцете на някой психично болен, и той може да се побърка.

Срещата с Ардис Пийк не излизаше от ума ми.

Изверг.

Човек трудно можеше да свърже тази няма, съсухрена шушулка с човек, способен да унищожи цяло едно семейство.

Каква по-добра препоръка за високоорганизираната система на мистър Суиг?

Какво превръща едно човешко същество в такова нещо?

Бях изнесъл една съкратена лекция на Майлоу и той бе достатъчно любезен да не се оплаче. Но аз нямах истинските отговори; никой ги нямаше.

Питах се какви въпроси бяха отвели Клеър в „Старкуедър“. И при Пийк. Скоро след като бе започнала работа там, тя вече се бе доближила до Пийк. Защо именно той, със своята патология, я беше привлякъл измежду всички останали луди?

Другото, което ме безпокоеше, бе онова, което Пийк бе извършил с очите на малкото момиченце на Ардъло. Дали не омаловажавах твърде прибързано неговите нечленоразделни звуци, издадени пред Хейди? Или може би всичко бе съвсем просто: Клеър е научила за очите и е говорила с него за тях. Дали това не бе събудило нещо у него — чувство за вина, вълнение, някаква ужасна носталгия?

„Лоши очи в кутийка.“ Кутийката не беше ли ковчег? Представата на Пийк за мъртвото дете. Разкривайки престъплението и подхранвайки паметта — начина, по който убийците сладострастници го правят?

Всичко това предполагаше да се научи повече за Клеър и за демона й, останал досега в сянка.

Никакви любовни афери, никакви известни приятели. Никакво особено въздействие върху нейния свят.

От друга страна, Ардис Пийк навремето е бил звезда.

Поех с колата към Уестууд и използвах компютрите в университетската изследователска библиотека, за да надникна в материалите за масовото убийство на семейство Ардъло. За него бяха писали в национален мащаб цяла седмица. Индексът на периодичните издания предлагаше половин страница цитати и аз продължих да ровя в микрофилма.

Съдържанието на повечето статии беше почти едно и също и се основаваше върху съобщенията на телеграфните агенции. Една голяма снимка на първа страница показваше младия Пийк със застинало изпито лице, обрамчено от дълга, стърчаща черна коса.

С обезумели очи, уплашен, като сгащено в ъгъла животно. Персонажът на Едвард Мунк, който крещи с пълна сила. Под лявото му око имаше голям оток. Лявата страна на лицето му беше подпухнала. Грубост при арестуването му? Вестниците не бяха съобщавали такова нещо. Фактите бяха такива, каквито ги помнех. Множество порезни рани, черепни фрактури, жестоки обезобразявания, канибализъм. Статиите бяха пълни с имена на лица и места.

Скот и Тереза Ардъло, съответно на по тридесет и три и двадесет и девет години. Женени от шест години, и двамата завършили Селскостопански институт „Дейвис“. Той, „потомък на богати земевладелци“, беше проявил интерес към лозарството, но се беше занимавал предимно с отглеждането на праскови и орехи.

Британи, петгодишна.

Джъстин, десетмесечен.

Следваше снимка на семейството от щастливите времена: Скот, хванал за ръката малко, палаво на вид момиченце, което прилича на майка си, Тереза, която държи бебето. В устата на Джъстин има биберон, пълните му бузки се издуват като балончета от двете страни на биберона. На заден фон — виенско колело, явно от някой панаир.

Скот Ардъло беше плещест, рус, подстриган по моряшки, усмихнат широко с пълното задоволство на човек, който е убеден, че е благословен от Бога. Жена му, стройна, но не много красива, с дълга черна коса, прихваната с бяла кариока, изглеждаше не толкова уверена в благополучния край.

Не можех да понеса да разгледам още веднъж лицата на децата.

Нямаше снимка на Норийн Пийк, само съобщение за това как е била намерена, седнала пред кухненската маса. Въображението ми добави мириса на ябълки, мая, брашно.

Главният управител на ранчото Теодоро Аларкон беше открил тялото на Норийн, после беше намерил и другите тела. Бяха го натъпкали с успокоителни.

Не се цитираха негови думи.

Шерифът на Трийдуей Джейкъб Хаас бе казал: „Служил съм в Корея, но това беше по-лошо от всичко, което съм виждал зад океана. Скот и Тери бяха взели тези хора поради добрите си сърца, ето как им се отплатиха. Човек просто не може да го повярва!“

Анонимни жители на градчето говореха за странните навици на Пийк — как си мърморел нещо нечленоразделно, как не се къпел, обикалял улиците, ровел се в казаните за смет, ядял отпадъци. Всички знаели за неговата страст да души експлозиви. Никой не го смятал за опасен.

Друга една статия добавяше: „Всички знаеха, че е странен, но не чак толкова, каза един местен младеж, Дерик Криминс. Той не беше близък с никого. Никой не желаеше да се сближава с него, защото миришеше лошо и беше твърде странен, може би е имал нещо със сатаната или кой знае какво.“

Никъде другаде не се споменаваше за сатанински ритуали и аз се запитах дали е имал последователи. Вероятно не, тъй като никой не желаел да общува с него.

Трийдуей беше описан като „спокойна общност от фермери и ранчери“.

„Най-лошото, което обикновено се случва, каза шерифът Хаас, са сбивания в баровете, веднъж някаква кражба на оборудване. Но нищо такова, никога нещо като това!“

И това се бе случило.

Нямаше съобщения нито за погребението на семейство Ардъло, нито за това на Норийн.

Продължих да се ровя и намерих три реда, публикувани в лосанджелиския „Таймс“ два месеца след убийството, където се споменаваше, че Пийк е бил изпратен в „Старкуедър“.

На думата „Трийдуей“ в компютъра нямаше регистрирана никаква информация от злощастния случай насам.

Спокойно градче. Изчезнало градче.

Как може всички жители да измрат?

Или Пийк по някакъв начин ги е избил и тях?

Заварих съобщение от Майлоу на телефонния секретар: „Мистър и мисис Арджънт, хотел «Флайт Ин» на булевард «Сенчъри», стая 129, един следобед.“

Поработих малко с документацията, привърших около дванадесет и тридесет и поех по „Сепулведа“ към летището. „Сенчъри“ прорязва като широка лента южната част на Лос Анджелис, минавайки край безличните студени сгради на хотелите край летището, корабни депа, частни паркинги и небостъргачи, чийто връх се губи в небесата.

„Флайт Ин“ се намираше до един ремонтен парк, който осигуряваше техническото обслужване на автострадата. Твърде голям, за да бъде мотел, той не беше излязъл от пубертета на хотелите. Триетажен, боядисан в бяло, блок с жълти водосточни тръби, с рекламно изображение на каубойка, която кара самолет, незабележим изход вдясно, увенчан с розов неонов надпис „Свободни места“. Гараж на два етажа се издигаше край основния корпус. Доколкото видях, на паркинга нямаше никаква охрана. Оставих сивилята на долния етаж на гаража и тръгнах към входа, когато над главата ми се чу ревът на един „Боинг 747“.

Едно табло пред хотела рекламираше огромните легла в стаите, цветните телевизори и входните талони с намаление за някакво място, наречено „Златната патица“, където човек можел да прекара няколко щастливи часа. Във фоайето, застлано с червен килим, имаше автомати, от които можеха да се купят гребени, карти на града и ключодържатели с героите на „Дисни“. Чернокожият чиновник на рецепцията не ми обърна никакво внимание, когато минах край него и се отправих към първия етаж. Картонени кутии с готова храна бяха оставени край няколко от червените врати, които гледаха към коридора. Въздухът беше горещ и солен, въпреки че бяхме на мили от океана. Стая 129 се намираше в дъното.

Майлоу отвори на почукването ми, изглеждаше уморен. Никакъв напредък или нещо друго.

Стаята беше малка и приличаше на кутийка, интериорът — изненадващо весел: двойни легла със сини кувертюри на цветя, които изглеждаха нови, щампи с летящи диви патици над горните табли на леглата, писалищна маса, имитация на колониален стил, с Библия и телефонен указател върху нея, двойка кресла с твърди седалки, телевизор с деветнадесетинчов екран, монтиран на стената. Два черни найлонови куфара бяха акуратно поставени в единия ъгъл. Срещу леглото — две затворени шперплатови врати, нащърбени отдолу. Тоалетна и баня.

Жената, седнала в ъгъла на по-близкото легло, беше заела твърде изкуствена поза на смазан от скръб човек. Красива, около шестдесетте, с фризирани на студено къдрене коси с цвета на разредена лимонада, с колие от изкуствени перли на златна верижка около врата и лек грим, тя носеше шоколадовокафява рокля с плисирана пола, бяла колосана яка и маншети. Годежен пръстен с евтин диамант, тънка златна брачна халка, златни обици във формата на мидички.

Жената се обърна към мен. Твърдите, ъгловати черти притежаваха свой чар, въпреки сериозния й израз. Приликата с Клеър беше поразителна и аз си помислих за матроната, каквато Клеър никога нямаше да стане.

Майлоу ни представи един на друг. Ърнестин Арджънт и аз си казахме „Приятно ми е да се запознаем!“ съвсем едновременно. Едното ъгълче на устата й леко помръдна нагоре; после устните й се затвориха — рефлективната усмивка бързо изчезна. Стиснах една студена, суха ръка. Водата в тоалетната зад едната шперплатова врата шурна и тя върна ръцете си в скута. На другото легло имаше бяла ленена кърпичка, сгъната на триъгълник.

Вратата се отвори и един мъж, който изтриваше ръцете си с кърпа, се опита да излезе.

Беше му трудно, защото едва прекрачи прага.

Не повече от петдесет и седем годишен, той тежеше около сто и осемдесет килограма и приличаше на розово яйце, облечено в бяла риза с дълги ръкави, сиви панталони и бели спортни обувки. Банята беше тясна и той трябваше да се извърне встрани, за да мине край умивалника. Като дишаше тежко, мъжът се поколеба, направи няколко малки крачки и накрая се промъкна. Лицето му се зачерви от усилието. Той сгъна кърпата, постави я върху шкафа и пристъпи много бавно, поклащайки се от една страна на друга като лодка в развълнувани води.

Панталоните бяха от изкуствена материя, чисти, прихванати с тиранти. Спортните обувки бяха напукани. При всяка стъпка в джобовете му издрънчаваше нещо.

Беше на приблизително същата възраст като съпругата си, имаше тъмна къдрава коса, фин, едва ли не деликатен нос, плътни устни, които караха бузите му да изглеждат като балончета. Тройната брадичка бе гладко избръсната. Кафявите очи, почти потънали в плътта му, бяха напрегнати. Той погледна към жена си, после внимателно ме огледа, докато продължаваше тромаво да върви напред.

Сваляйки мислено тлъстините от тялото му, аз успях да видя неговото красиво телосложение. Мъжът се придвижваше напред, като се потеше и дишаше шумно и дрезгаво. Когато стигна до мен, спря, олюля се, успя да запази равновесие и ми протегна ръка с дебелината на бедро.

Дланите му бяха по-малки, ръкостискането — сухо и силно.

— Робърт Рей Арджънт.

Дълбок, хъхрещ глас, напомнящ бас, който отеква в кухината на огромното му тяло. За секунда си го представих празен и напомпен. Но фантазията ми избледня, докато го наблюдавах как се мъчи да достигне до близкото легло. Всяка негова стъпка отекваше върху тънкия килим, всеки негов крайник сякаш вибрираше със свой собствен акорд. Челото му бе оросено с капчици пот, които се стичаха на вадички. Преодолях желанието си да го хвана под мишница.

Жена му се изправи с кърпичката в ръка и попи потта.

Той докосна за миг ръката й.

— Благодаря ти, скъпа.

— Седни, Роб Рей!

И двамата говореха с мекия, характерен за Питсбърг акцент.

Дебеланкото се завъртя бавно, леко се приведе напред и се отпусна на леглото. Дюшекът се огъна почти до пода и пружините изскърцаха. Въпреки че Роб Рей Арджънт седна с разтворени крака, бедрата му се докосваха. Сивият плат на панталоните се изду върху масивните му колене и се изпъна до пръсване върху огромния като тиква корем.

Той няколко пъти си пое дъх, прочисти гърлото си, сложи ръка пред устата си и се изкашля. Жена му погледна към отворената врата на банята, отиде да я затвори и седна на предишното си място.

— Така — каза Роб. — Значи вие сте психолог като Клеър.

Под мишниците му се очертаваха тъмни кръгове.

— Да — отговорих аз.

Той кимна, сякаш бяхме постигнали някакво съгласие. Въздъхна и отпусна ръце между бедрата си.

Ърнестин Арджънт се протегна, подаде му носната кърпичка и сега той сам попи потта по лицето си. Тя извади друг бял триъгълник от чантата си и го притисна към собствените си очи.

Майлоу каза:

— Тъкмо разказвах на мистър и мисис Арджънт как върви разследването ни.

Ърнестин нададе тих, неволен вик.

— Скъпа! — обади се Робърт Рей.

— Добре съм, скъпи — отговори тя почти недоловимо и се обърна към мен: — Клеър харесваше психологията.

Аз кимнах.

— Тя беше всичко, което ние имахме в действителност.

Роб Рей я погледна. Някои части на лицето му бяха станали тъмносини; други бяха розови, бежови, бели, като краските на обелки от ябълка, в зависимост от това как кръвният поток преминаваше през порите на кожата му. Той се обърна към Майлоу:

— Струва ми се, че не сте научили особено много. Има ли шанс да откриете дявола, който го стори?

— Аз винаги съм оптимист, сър. Колкото повече ни разкажете вие и мисис Арджънт за Клеър, толкова по-добри стават нашите шансове.

— Какво друго мога да ви кажа? — каза Ърнестин. — Нямаше човек, който да не харесва Клеър; тя беше най-доброто създание на света.

Заплака. Роб Рей я докосна по рамото.

— Съжалявам — извини се накрая тя. — Това няма да помогне. Какво искате да знаете?

— Добре — каза Майлоу, — като начало да започнем с основната схема. Кога за последен път се видяхте с Клеър?

— По Коледа — отговори Роб Рей. — Тя винаги си идваше вкъщи за Коледа. Винаги сме си прекарвали много хубаво семейно и последната Коледа не беше изключение. Клеър помогна на майка си при готвенето. Каза, че в Лос Анджелис никога не си готвела, твърде заета била, ядяла само консерви и готова храна.

Това отговаряше на вида на кухнята в къщата на Кейп Хорн Драйв.

— На Коледа — каза Майлоу. — Преди половин година.

— Точно така.

Роб Рей сгъна левия си крак.

— Би трябвало да е точно по времето, когато Клеър е напуснала Окръжната болница и се е прехвърлила в болницата „Старкуедър“.

— Така мисля.

Майлоу попита:

— Тя каза ли ви, че сменя работата си?

Отрицателно поклащане на главите.

— Нито думичка?

Отново мълчание.

После Ърнестин каза:

— Тя никога не говореше за работата си в подробности. А ние никога не сме искали да си пъхаме носа в работите й.

Не са знаели. Наблюдавах как Майлоу се стараеше да прикрие учудването си. Роб Рей се опита да премести тежестта на тялото си върху леглото. Единият крак му помогна.

Майлоу отново запита:

— Клеър говорила ли ви е за някакви евентуални свои проблеми? За някой, който я е тормозел — на работата или някъде другаде?

— Не — отговори Роб Рей. — Тя нямаше врагове. Това поне мога да ви го кажа със сигурност.

— Как се държа по време на посещението си по Коледа?

— Чудесно. Нормално. Коледата винаги е била щастлив празник за нас. Тя беше щастлива, че си е у дома, а ние се радвахме, че е заедно с нас.

— Колко дълго остана?

— Четири дни, както винаги. Изгледахме цял куп филми; тя обичаше да гледа филми. Гледахме и „Леденото шоу на Питсбърг“. Като момиче Клеър караше кънки. В последния ден дойде в магазина ни, помогна ни малко — ние продаваме подаръци и трябва да държим отворено по няколко часа дори и по празниците.

— Филми — повторих аз. Джоузеф Старджил бе казал същото.

— Точно така — ние всички ги обичаме — потвърди Роб Рей.

— Тя беше щастлива, нямаше проблеми — каза Ърнестин.

— Единственият ни проблем беше, че не я виждахме достатъчно. Но разбирахме, че е свързано с кариерата й. А на нас ни е трудно да пътуваме. Заради бизнеса.

— Не обичаме да харчим много — каза Роб Рей. — Освен това аз имам трудности с пътуването заради размерите си. И какво? Това няма нищо общо с пътуването на Клеър до вкъщи или с нейните проблеми. Нямаше причина някой да я мрази; това навярно е някой маниак, пуснат на свобода от онова място, където е работела. — Кожата му започна да става все по-тъмночервена и думите му изскачаха между мъчителни поемания на въздух. — Казвам ви, ако намеря оня, който я е заплашвал, аз… Ще ви кажа само, че на мнозина животът им ще стане горчив!

— Скъпи! — обади се жена му, като потупа коляното му. После се обърна към нас: — Мъжът ми иска да каже, че Клеър беше мила, благородна и нежна. Никой не би могъл да я мрази.

— Благородна на ента степен! — съгласи се Роб Рей. — В университета тя винаги беше между първите, които искаха да помогнат на другите. На стари хора в болниците, на животни в приютите — нямаше значение, тя винаги беше начело. Особено много обичаше животните. Ние имахме куче, малък шотландски териер. Знаете как децата винаги се отнасят безотговорно с домашните животни, винаги родителите трябва да се грижат за тях. Клеър правеше всичко — хранеше го, чистеше след него. Винаги се опитваше да помогне на разни твари — да намести счупено крило на бръмбар, всякакви такива неща. Ние знаехме, че ще стане някакъв вид доктор, дори мислех, че ще бъде ветеринарен лекар, но и психологията беше чудесна специалност. Винаги получаваше много добри оценки — но това няма значение, детектив Стърджис! В моргата — онова, което току-що видяхме!… Просто не мога… Трябва да е бил някакъв маниак — на онова място в „Старкуедър“, няма други, освен маниаци.

— Да, сър — каза Майлоу. — Това беше първото място, което огледахме. Обаче не открихме никакви улики. Очевидно пациентите не излизат навън.

— Разбира се! — заяви Роб Рей. — Та може ли да има такъв тъпанар, който да ги пуска навън? Да направи такава глупава грешка? — Сълзи почнаха мълчаливо да се стичат по дебелите му бузи.

— Прав сте, сър — каза Майлоу. — Но тъй или иначе не успях да стигна доникъде.

Тонът му се беше смекчил; той изведнъж започна да изглежда някак по-млад.

— Е — каза Роб Рей, — мога да кажа, че вие сте добър човек. Откъде сте родом? Семейството ви, искам да кажа.

— От Индиана.

Удовлетворено кимване:

— Знам, че се опитвате…

Внезапно дебелата му ръка се придвижи към лицето с удивителна бързина и огромният мъж покри очи с кърпичката си.

— О, Роб! — възкликна жена му и също се разплака.

Майлоу отиде в банята и им донесе вода.

Роб Рей Арджънт каза:

— Благодаря ви, тъй или иначе, трябва да пия много. Заради ставите си, така ги смазвам.

Някакъв спазъм накара приведените му плещи да потръпнат. Той извади дебелата гънка на врата си от ризата.

Майлоу продължи:

— Значи Клеър ви посещаваше само по Коледа?

— Да, сър.

— Откога е така — откакто се премести в Лос Анджелис или откакто започна да посещава университета в Кливланд?

— От Лос Анджелис — отговори Роб Рей. — Когато беше в Кейз Уестърн, тя се връщаше вкъщи за Деня на благодарността, за Великден, през лятото. Помагаше ни в магазина през летата.

— След като се премести в Лос Анджелис, колко често ви пишеше?

Мълчание.

— Ние сме по телефоните, не сме писатели — каза накрая Ърнестин. — Разговорите на далечни разстояния днес са толкова икономични! Имаме от онези телефонни абонаментни карти.

Спомних си за телефонните сметки на Клеър. В последно време нямаше обаждания до Питсбърг. Дали беше звъняла на родителите си от своя кабинет? Или се беше отчуждила от тях? Беше ги присъединила към кръжеца от чужди хора, с които се срещаме на всяка крачка?

— Значи ви се е обаждала — каза Майлоу.

— Точно така — отговори мисис Арджънт. — Доста често.

Майлоу си взе бележка.

— А какво ще кажете за омъжването й? И за развода. Нещо, което би трябвало да знам?

Ърнестин сведе очи. Мъжът й дълбоко и шумно си пое дъх.

— Каза, че се е омъжила в Рино — отговори той. — Скоро след това. При едно от обажданията си.

— Значи ви е съобщила по телефона — повтори Майлоу. — Стори ли ви се щастлива от това?

— Бих казала да — отговори Ърнестин. — Извини ни се, че не ни е съобщила предварително, каза, че това е от онези внезапни неща — любов от пръв поглед. Каза, че мъжът й е добро момче. Адвокат.

— Но вие никога не сте се срещали с него.

— Сигурен съм, че щяхме да се срещнем, но Клеър не остана омъжена за него много дълго.

Две години без никакъв контакт.

— Но тя ви е посещавала за Коледа, когато е била омъжена.

— Не — отговори мисис Арджънт. — Не и по време на брака си. Последната Коледа вече беше разведена.

Майлоу се намеси:

— Обясни ли ви защо се е развела?

— Обади ни се, след като това вече бе станало, каза, че е добре, че всичко е минало приятелски.

— Тази дума ли използва? — попита Майлоу. — Приятелски.

— Или нещо подобно. Опитваше се да ме успокои. Такава беше Клеър. Грижеше се за всички.

Тя погледна към мъжа си. Той каза:

— Знам, че ви изглежда странно — това, че не сме се срещнали с него. Че е нямало голяма сватба в бяло. Но Клеър винаги държеше на свободата си. Тя… това беше… такава си беше тя. Дай й свобода, и тя кара право напред. Винаги е била добро дете — страхотно дете! Кои сме ние, че да оспорваме решенията й? Човек прави всичко по силите си, но кой знае как ще се развие детето му? Тя излезе страхотна. Ние й дадохме свобода!

Гледаше мен през по-голямата част от речта си. Аз кимнах.

— Поискахме да се срещнем с него — продължи той. — Със съпруга. Тя каза, че ще го доведе, но никога не го доведе. Имах чувството, че нещо не е потръгнало още от самото начало.

— Защо?

— Защото никога не го доведе.

— Но тя всъщност никога не ви се е оплаквала от брака си — каза Майлоу.

— Никога не каза, че е нещастна — отговори Роб Рей, — ако това имате предвид. Защо? Да не би да подозирате, че той има нещо общо със случилото се?

— Не — отговори Майлоу. — Просто се опитвам да науча каквото мога.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно, сър. В този момент той не е заподозрян. За съжаление никой не е заподозрян.

— Добре — каза Роб Рей, — знам, че ще ни съобщите, ако има нещо. Единственият път, когато спомена за него, беше някъде към края на един разговор, каза нещо такова: „Джо изпраща поздрави.“ Каза, че бил адвокат, но не пледира пред съда, а се занимава с търговски дела. Имах чувството, че той винаги работи. Тя също. Един от тези модерни бракове. Изглежда, точно това е станало, двамата са били твърде заети, за да си обръщат внимание.

Ърнестина се обади:

— Тя ни изпрати снимка. От сватбата — в параклиса. Тъй че ние знаехме как изглежда той. Червенокос. Помня, двамата с Роб Рей се шегувахме, че ще си имаме малки червенокоси внучета.

Тя отново се разплака, но успя да се овладее и ни се извини сподавено.

Роб Рей каза:

— Би трябвало да знаете какво момиче беше тя, за да я разберете. Много независима. Винаги се грижеше сама за себе си.

— Но се е грижела и за другите — допълних аз.

— Точно така. В такъв случай разбирате защо има нужда да се поразсее. Разтоварва се, като ходи на кино. Или чете книги. Уединението е важно за нея, тъй че ние се стараем да го зачитаме. Почти всичко върши сама. Освен когато заедно отиваме на кино. Обича да ходи на кино с мен — ние и двамата сме луди за филми.

Неправилната употреба на сегашно време ме накара да изпитам парене в очите.

Навярно господин Арджънт също осъзна какво е казал. Раменете му внезапно се отпуснаха надолу, сякаш някой ги беше натиснал, и той втренчено се загледа в покривката на леглото.

— Някакви по-специални филми? — наруших мълчанието.

— Всички добри — прошепна той. Лицето му остана сведено. — Гледахме ги заедно. Никога не съм я насърчавал да спортува. За да бъда искрен, тъй като съм много едър, самият аз не бях особено в състояние да търча насам-натам и бях щастлив, че е такова момиче, което си седи спокойно и си гледа филми.

— Дори и когато беше съвсем малка, можеше сама да се забавлява — каза Ърнестин. — Беше най-сладкото малко същество на света! Можех да я оставя в кошарката и да си гледам домашната работа и независимо от всичко, което ставаше около нея, тя си играеше там с онова, което сме й оставили.

— Създавала си е свой собствен свят — казах аз.

Усмивката й беше внезапна и някак не на място.

— Точно така, докторе. Съвсем точно го казахте. Независимо от всичко, което ставаше около нея, тя си създаваше свой собствен свят.

Независимо от всичко, което ставаше около нея, тя си създаваше свой собствен свят. За няколко мига тя два пъти употреби тези думи. Дали те не подсказваха някакви семейни бури?

Аз допълних:

— Уединението като бягство.

Роб Рей вдигна глава. В очите му се четеше безпокойство. Опитах се да го въвлека в разговора, но той се обърна настрани. Ърнестин го наблюдаваше, като мачкаше носната си кърпичка.

— Колкото до начина, по който Клеър се омъжи — каза тя, — Роб Рей и аз имахме голяма венчавка в църква и заради нея баща ми задлъжня за две години. Винаги съм мислела, че едно от намеренията на Клеър е било да прояви деликатност.

— Онова, което й отвори очите — допълни Роб Рей, — беше, че се съобразяваше с другите. Че помагаше на хората.

— Преди мистър Старджил — намеси се Майлоу — Клеър имала ли е други приятели?

— Срещаше се с момчета — отговори Ърнестин. — В гимназията, искам да кажа. Не беше някаква флиртаджийка, но излизаше. Местни момчета, нищо постоянно. Едно момче на име Джил Грейд й беше кавалер на абитуриентския бал. Сега е лейтенант в противопожарната служба.

— А по-късно? — попита Майлоу. — В колежа? В университета?

Мълчание.

— А когато се премести в Лос Анджелис?

— Убедена съм — каза мисис Арджънт, — че когато искаше да си уреди среща, умееше да се покаже от най-добрата си страна. Тя винаги е била много красива.

Нещо, вероятно последният спомен от дъщеря й — сива, обезобразена, просната на металната маса, — принуди лицето й да се сгърчи. Тя го прикри с две ръце.

Мъжът й каза:

— Не мога да разбера за какво е всичко това!

Майлоу ме погледна.

— Още нещо, моля ви — намесих се аз. — Клеър интересувала ли се е някога от изкуство или художествени занаяти? От рисуване, дърворезба, такива неща?

— Изкуство ли? — каза Роб Рей. — Драскаше, като всяко дете, но това беше всичко.

— Най-вече обичаше да чете и да гледа филми — допълни Ърнестин. — Няма значение какво ставаше край нея, тя винаги успяваше да намери свободно време за себе си.

— Извинявайте — каза Роб Рей.

Като се надигна с труд, той се повлече към банята. Ние тримата изчакахме, докато вратата зад него се затвори. През дървото се чу шум от течаща вода.

Мисис Арджънт заговори тихо и поверително:

— Толкова трудно го изживява! Когато Клеър растеше, децата му се подиграваха. Жестоки деца! Той просто си е такъв огромен, понякога яде по-малко и от мен. — Тя спря, сякаш ни предизвикваше да оспорим казаното. — Той е чудесен мъж. Клеър никога не се е срамувала от него, никога не се е отнасяла към него другояче, освен с уважение. Тя винаги се гордееше със семейството си, няма значение какво… — Тя внезапно млъкна. Изчаках дали няма да каже нещо повече. Устните й се свиха навътре. Докато ги хапеше, брадичката й се разтрепери. — Той е всичко, което имам сега. Тревожа се как ли ще му се отрази…

Още едно пускане на водата. След няколко секунди вратата се отвори и оттам се показа голямата глава на Роб Рей. Той повтори трудното си излизане и отново провлече стъпки към леглото. Когато накрая седна, каза:

— Не бих желал да си помислите, че Клеър е била странно дете, което е стояло през цялото време заключено в стаята си. Тя беше упорита, грижеше се сама за себе си, никога не се забъркваше в нищо лошо. Оня трябва да е бил някакъв насилник, някакъв маниак! — Сега заговори малко по-високо, с повече сила, сякаш се бе заредил с гориво. — Клеър не беше глупачка — продължи той. — Клеър знаеше как да се погрижи за себе си — би трябвало да знае!

— Защото е живяла сама ли? — попитах аз.

— Защото… Да, точно така. Моето малко момиче беше независимо!

По-късно, когато с Майлоу седяхме в едно кафене в Ла Тихера, аз казах:

— Толкова голяма болка!

— О, човече! — отговори Майлоу. — Те изглеждат добри хора, но говорят врели-некипели. Държат се така, сякаш са щастливо семейство, въпреки че Клеър никога не си е направила труда да заведе съпруга си при тях, никога не им се е обаждала. Тя ги е отрязала, Алекс. Защо?

— Нещо, което майката каза, ме накара да се замисля за семейния им хаос. Тя три пъти използва фразата „независимо от всичко, което ставаше около нея“. Като подчерта, че Клеър се е справяла добре. Може би е имало някакви неразбории. Но те със сигурност няма да ти кажат нищо. Всичко, което им е останало сега, са хубавите спомени. А и защо онова би могло да има някакво значение?

Той се засмя:

— Значи съвсем внезапно миналото стана неуместно?

— То винаги е уместно за нечий живот — отговорих аз. — Но може би няма нищо общо със смъртта на Клеър. Аз поне не виждам връзка.

— Някой маниак, както каза старецът.

— Той и жена му може да крият семейните си тайни, но не мисля, че искат да ти пречат — казах аз. — Клеър от години е напуснала дома си. Смятам, че в Лос Анджелис се крият повече отговори, отколкото в Кливланд или Питсбърг.

Майлоу погледна край мен към касата и махна за келнер. С изключение на двамата шофьори на камиони със зачервени очи, седнали в отделни сепарета, ние бяхме единствените клиенти.

Келнерката дойде — млада, гъгнива, готова да ни обслужи. Когато си тръгна с нашата поръчка за сандвичи, аз казах:

— Ако е израснала в едно разбито семейство, а след това е пожелала животът й като възрастен човек да бъде спокоен, тогава празните стаи придобиват повече смисъл. Но как са допринесли да се превърне в жертва, това не знам.

Майлоу почука с нокът по един от предните си зъби.

— Само размерите на таткото са достатъчни, за да подействат разрушително. Децата са се подигравали с него и Клеър е трябвало да се справя с това положение.

Той отпи от кафето си, вперил поглед навън през витрината на кафенето. Един невидим пътнически самолет прелетя над сградата и я разтърси.

— Може да е и това — отговорих аз. — Фактът, че е пораснала край него, навярно я е карал да се чувства по-удобно в присъствието на хора, които са по-различни. Но когато е станало въпрос за личния й живот, тя е прокарала ясна линия: никакви скандали, никакви бъркотии. Избягала е в самотата също както когато е била дете.

Келнерката донесе сандвичите. Тя придоби разочарован вид, когато Майлоу й каза, че няма да поръчаме друго. Той отхапа от воднистата си шунка, аз се заех с моя хамбургер. Малък, мърляв, с цвят на засъхнала кал. Побутнах го встрани. Единият от шофьорите остави парите на масата и излезе през вратата на кафенето с накуцване.

Майлоу отхапа още два залъка от сандвича си.

— Чудесно зададе въпроса за изкуствата и художествените занаяти. Надяваше се да извикаш спомен за някаква дърводелница ли?

— Щеше да е добре.

Той отхапа още веднъж, попадна на нещо неприятно и отдръпна сандвича си на една ръка разстояние, преди да го върне в чинията.

— Сетих се за една сцена в моргата. Патоанатомът се беше постарал да събере Клеър, но гледката далеч не беше приятна. Аз пак се опитах да ги разубедя да не влизат при нея. Те настояха. Майката се справи добре, таткото беше този, който почна да диша тежко, целият почервеня и се подпря на стената. Помислих, че накрая ще си имаме работа с още един труп. Човекът от моргата, който отначало гледаше горкия човечец, сякаш той е чудото на седмицата, сега наистина се заплесна. Изведох ги оттам. Слава богу, че не припадна.

И двамата помълчахме известно време. Винаги пленник на професията си, аз потънах в мисли за детството на Клеър. Бягството от… нещо… намирала е убежище в самотата… защото самотата размества пластовете на въображението… като в някакъв театър на съзнанието. Истински театър.

После се обадих:

— Обичта на Клеър към филмите. И родителите, и Старджил споменаха за това. Ами ако това я е водело до нещо, което е отвъд самото гледане? Ако я е карало да си мисли, че и тя може да играе? Ами ако се е отзовала на съобщението за прослушване на актьори — на същото, на което се е отзовал Ричард Дада?

— Тя харесва странностите, но пък изведнъж да й се прииска да стане кинозвезда?

— Защо не? — отговорих аз. — Това е Лос Анджелис! Може би Клеър също има нещо общо с онази „Кървава разходка“. Ето ти я и връзката с Ричард. Убиецът се е срещнал с двамата на прослушването.

— Всичко, което досега сме научили за тази жена, ни кара да мислим, че е живяла затворена в себе си. Наистина ли мислиш, че тя би могла да застане пред камера?

— Познавам актьори, които са много свенливи. Но превъплъщаването им в друг човек ги кара да се чувстват свободни.

— Предполагам — каза колебливо Майлоу. — Значи те двамата са срещнали някакъв маниак на прослушването и той е решил да ги ликвидира, бог знае поради какви мотиви… Но защо тогава е този промеждутък между убийствата?

— Може би между тях е имало и други убийства, за които не знаем.

— Потърсих подобни случаи. Нещо, свързано с багажник на кола, с изваждане на очи или със следи от трион. Нищо.

— Добре де — отговорих аз. — Просто теоретизирам.

Келнерката отново се появи и попита дали желаем десерт.

Изръмжаването на Майлоу „Не, благодаря“ я накара да отстъпи и да изчезне набързо.

— Разбирам онова за играенето на някаква роля, Алекс, но тук става въпрос за мис Празна стая, а нейната голяма тръпка е била да си стои самичка. Не мога да си я представя как дава матине, като се прави на Шарън Старлет, или нещо подобно. Да ходиш на кино не е като да си на екрана. Дявол да го вземе, не мога да повярвам, че убийството й няма никаква връзка със „Старкуедър“. Жената е работила с убийци, за бога, и от мен се очаква да повярвам, че никой от тях не е излязъл оттам и не я е ликвидирал. А междувременно ние си седим тук и обсъждаме някакви хипотетични актьорски, щуротии.

Той притисна с ръце слепоочията си и аз разбрах, че има главоболие.

Келнерката донесе сметката и ни я подаде от разстояние. Майлоу остави двадесетачка и помоли за аспирин, като й каза да задържи рестото. Тя се усмихна и хукна с уплашено изражение.

Когато донесе таблетките, той ги погълна на сухо.

— По дяволите Суиг и неговите съдебни нареждания! Време е да отида в щатския отдел за пускане на свобода под гаранция и да видя какво могат да ми кажат за мръсниците от „Старкуедър“, изхвърчали от клетката, откакто Клеър е отишла да работи там. А след това, разбира се, онази история с киното, защо не? Взето под наем оборудване, както ти подхвърли. — Той смачка опаковката на аспирина и я пусна в пепелника. — Както каза, това е Лос Анджелис. Откога тук логиката значи нещо?