Кървава разходка

6.

Франк Долард ни очакваше отвън. Поведе ни през двора без никакъв коментар. Великанът Чет стоеше в ъгъла и се взираше в телената ограда. Шарбноу, пикаещия, го нямаше. Неколцина пациенти паралитично трепереха, други седяха в прахта. Слънцето припичаше още по-силно.

Долард изчака, докато получим обратно пистолета на Майлоу и моя нож. Външната врата се отвори.

— Искам да ти задам един въпрос, Франк. Човек като Хатърсън в затвора ще го смелят!

Долард се усмихна.

— Какво е положението му тук ли? Незавидно. Тук той е като всички останали. Доколкото ми е известно, другите дори не знаят какво е извършил. Те не се занимават много-много един с друг — там е работата. Те не са свързани.

Докато караше през евкалиптовата горичка, Майлоу започна да се смее.

— Какво има? — попитах аз.

— Представи си следния сценарий — ние пипваме лошото момче — някакъв палячо, когото са пуснали от болницата по погрешка. Той се преструва на луд и пак се озовава тук.

— Изпрати го в Холивуд. Или по-добре недей, не е достатъчно тъп.

Прекосихме горичката и излязохме на ослепителната светлина.

— Пак ти казвам — ако смяташ, че нашият човек вероятно не действа или не изглежда като луд, може би ще трябва да забравя за това място.

— Предполагам, че той по-скоро е от типа на онези от петия етаж.

— Значи да го търся измежду освободените напоследък питомци на „Старкуедър“? А какво ще кажеш за ръководената от Клеър група? Защо хората със забавено умствено развитие трябва да придобиват умения за всекидневния живот? Освен ако тя не е мислела, че някои от тях ще завършат дните си навън.

— Може би го е правела от алтруизъм — казах аз. — Стремяла се е да им помогне или нещо такова. Хейди Оут би могла да хвърли известна светлина върху това. Може да ни каже и дали някой от пациентите на Клеър не е бил освободен напоследък.

— Да, тя определено е на първо място в моя списък. Твърдо момиче, как само се справи с оня Ралф! Можеш ли да си представиш жена, която ден след ден идва тук!

Той излезе от отбивката за „Старкуедър“ и зави към главния път. Появи се запустялата сива площ, после първата от фабриките за опаковки, огромна и покрита със сажди. Зад мрачните колони синьото небе изглеждаше като оскърбление.

Майлоу продължи:

— Пренебрегвам основния принцип на детективите: сложи началото. Опознай жертвата. Бедата е там, че при Клеър, както и при Дада, няма за какво да се захвана, откъде да започна. Тя е живяла сама, без набиващи се в очи ексцентричности, без приятели, които мога да открия, без семейство тук. Ти чу как всички от „Старкуедър“ я описваха: симпатична, вършела е работата си, самотна. Никого не е засегнала. Духовна сестра на Ричард. Тогава с кого си имаме работа, с някакъв психопат, който преследва безобидните хора ли?

— Ако приемем, че случаите са свързани, може би е някой, който преследва самотници.

— Тогава животът на половината население на Лос Анджелис е в опасност.

— Къде живее семейството на Клеър?

— В Питсбърг. Само родителите й — тя е била единствено дете. — Той задъвка бузата си. — Обадих се по телефона, за да ги уведомя. Знаеш каква какофония настъпва: аз разбивам живота им, те плачат, аз слушам. Ще дойдат тази седмица. Може би ще успея да науча повече, отколкото по телефона, а то не беше много. Клеър нямала врагове, била страхотна дъщеря, прекрасно дете. Те винаги са прекрасни момичета.

Пресичахме изоставената индустриална зона. Камари разпадащи се машини, купчини сгурия, кални ями, празни пространства, покрити с омазнен прах. Под сиво небе това би могло да мине за ада. Днес то изглеждаше просто като нещо, което човек трябва да пази от погледите на избирателите.

Майлоу не обръщаше внимание на пейзажа. Стискаше волана с две ръце, кокалчетата им бяха побелели от напрежението.

— Самотни хора — повтори той. — Нека ти покажа дома й.

Майлоу караше ужасно бързо през целия път до безплатната магистрала. Когато излязохме на нея, той каза:

— Вчера прекарах доста време там, огледах улицата, поговорих със съседите. Домът е слабото място на жените, затова накарах дактилографите добре да се потрудят. Тази сутрин получих някои предварителни данни: никакви следи от кръв или сперма, никакви доказателства за взлом или нахлуване. Многобройни отпечатъци навсякъде, както във всяко жилище, но само на Клеър. Окончателната аутопсия е насрочена за утре.

— Какво казаха съседите?

— Опитай се да отгатнеш!

— „Била е саможива, никога не е създавала проблеми.“

— Сякаш пред мен е самият интервюиран! — Той натисна педала за газта. — Никой не промълви и думичка! Никой не знаеше дори името й.

— Някакви посетители?

— Не са виждали никого — отговори той. — Също като при Ричард. Тъй или иначе имала е бивш съпруг. Момък на име Джоузеф Старджил. Адвокат, сега живее в Сан Диего. Обадих му се по телефона.

— Как го намери?

— Прегледах някои бракоразводни документи, които държеше вкъщи. Тази сутрин се обадих на доктор Тиоболд, за него щяло да бъде цяло удоволствие да си поговорел с теб като психиатър. Имал някакъв смътен спомен за развода на Клеър. Всъщност работата е там, че персоналът всяка година представял нови автобиографии. В миналото Клеър записвала „омъжена“ в съответната графа. Тази година написала „разведена“.

— Значи е станало наскоро — казах аз. — Тиоболд не я ли е попитал за развода?

— Каза, че не била от онзи тип хора, с които можеш да се държиш по-интимно.

— Може би затова е отишла да работи в „Старкуедър“.

— Какво имаш предвид?

— Голямото бягство! Появяваш се навреме, не вдигаш шум, никой не те забелязва. Както каза доктор Олдридж, персоналът не си губи времето. Може би е искала да се занимава с клинична работа, но се е страхувала, че ще трябва да има някакви отношения с пациентите. Да се заобиколиш с хора с психически отклонения, снема напрежението и тъй като никой от пациентите й не е имал насилнически прояви, тя е можела да прави с тях каквото си иска. Съвършеното бягство.

— От академията. И от емоционално обвързване. Разводът е бил последната капка. Само защото не е говорела, не означава, че не се е чувствала наранена. Хората, които минават през такива промени в живота си, понякога се опитват да ги опростят.

— Мислиш ли, че „Старкуедър“ е опростяване?

— Да, в известен смисъл.

Той не отговори и още повече увеличи скоростта.

След няколко минути аз казах:

— От друга страна, тя се е забъркала с някого. С човека, който е прерязал гърлото й.

Къщата приличаше на много други.

Едноетажна, с бяла гипсова мазилка, станала от годините млечносива, с покрив от черни дървени плоскости. До нея гараж за една кола, а в предния двор — паркинг за две. Една от онези прости, издигнати набързо, сгради, построени по възвишенията в края на петдесетте години, които имаха претенцията, че са съвременни, а всъщност бяха плод на извънредно ограничени строителни бюджети. Улицата се наричаше „Кейп Хорн Драйв“ — къса права отсечка, която в единия си край се врязваше в северната част на магистралата „Удроу Уилсън“, а в другия свършваше пред едно огромно дърво типу. Растящите от двете страни на улицата дървета бяха свели корони над паважа. Там, където клоните не хвърляха сянка, тротоарът беше сух и избелял.

Втората отбивка, третата къща от края. Общо осем съседни постройки, повечето досущ като дома на Клеър, със съвсем малки разлики. Минимален брой коли, паркирани край тротоара, но и да имаше други, сигурно бяха в гаражите. Никакви главни пресечки, наблизо нямаше търговски център. Човек едва ли би дошъл тук без някаква определена цел.

На тази височина леко полъхваше. В лятната светлина дърветата типу бяха сякаш покрити с воал, папратовидните им листа се поклащаха от лекия ветрец. Опаки творения на природата: през пролетта листата им окапваха, докато всичко друго цъфтеше. Когато клоните на другите дървета започваха да се оголват, тези на типу бяха отрупани с жълти цветове. Но не и сега. Единствените цветни проблясъци идваха от саксиите и сандъчетата с цветя наоколо. От другите къщи, не и от тази на Клеър.

Ние се отправихме към предната врата. Изгледът беше красив. Магистралата беше на километри оттук, но аз можех да чуя шумовете, които долитаха оттам. В днешно време човек като че ли ги чува навсякъде.

Върху вратата — печат на отдел „Убийства“. Майлоу имаше ключ и ние влязохме. Последвах го в тясно голо пространство, което беше твърде малко, за да бъде наречено антре. Две бели правоъгълни стени ни посрещнаха във всекидневната.

Стая, която изглеждаше необитавана.

Стени без нищо върху тях, голи дъсчени подове, никаква мебелировка.

Майлоу направи три крачки, които отекнаха в пространството, и застана в средата. Над главата му беше абажурът — от матирано стъкло с форма на купол, изглеждаше оригинален.

Плюшени завеси покриваха прозорците. Стените изглеждаха чисти, но бяха добили същия сиво-бял цвят като мазилката отвън.

Подовете привлякоха вниманието ми — блестящо лакирани, без никакви драскотини, вдлъбнатини или чепове. Сякаш обитателите бяха летели, а не бяха стъпвали по тях.

Почувствах, че се задъхвам. Къщата нямаше свой мирис — в нея не се усещаше нито полъхът на смъртта, нито ароматите на обитаването. Никакъв дъх от храна, пот, парфюм, откъснати цветя, ароматизатор. Нито дори от плесента на занемаряването.

Пусто място; без атмосфера, без следи от обитаване.

Поех си дълбоко дъх. Майлоу продължаваше да стои в средата на стаята, а пръстите му барабаняха по бедрата.

— „Уютно“ — казах аз. Бях разбрал защо искаше да видя всичко това.

Той се обърна много бавно и тръгна наляво, където беше кухнята. Един-единствен дъбов стол до масата. Бяла покривка със златисти ресни, върху която нямаше абсолютно нищо, освен няколко черни петна, оставени от праха за снемане на отпечатъци. Същото важеше и за останалите повърхности и шкафчета. На отсрещната стена висеше празна дървена поставка за подправки. Бяла готварска печка с четири дюзи, поне двадесетгодишна, хладилник в същия цвят и със същото качество. Никакви други уреди.

Майлоу отвори хладилника и изброи:

— Кисело мляко, грозде, две ябълки, сода… сода за освежаване. Тя е обичала всичко да бъде подредено. Така както Ричард… опростяването. — Започна да отваря и затваря шкафчетата. — Бели чинии от дуралекс, сервиз за четирима… Освен това прибори от неръждаема стомана… Всичко — покрито с прах за снемане на отпечатъци… Един тиган, една тенджера, солница, пиперник, никакви други подправки… Спокоен живот, а? — Отиде до печката. Вдигна скарата и каза: — Чиста е. Или никога не е готвила, или наистина е била вманиачена на тема чистота. Или пък някой друг е бил.

Отново погледнах към предната празна стая.

— Дали момчетата от „Местопрестъпление“ са откарали мебелите в лабораторията?

— Не, само дрехите й. Така намерихме къщата. Първо помислих, че някой е почистил мястото, че тя току-що се е нанесла или че се е канела да се изнася. Но не открих никакви доказателства, че е имала намерение да се мести, а хазяинът й каза, че живее тук повече от две години.

Посочих девствения под.

— Или е възнамерявала да прави ремонт, или въобще не е изпитвала нужда от мебели.

— Както казах, тягостна атмосфера. Хайде да огледаме и останалата част от къщата.

Коридор вляво водеше към баня и две малки спални, първата — подредена като кабинет. Никакви килими, същите примитивни дъсчени подове, същото пронизително ехо.

Майлоу коленичи в коридора и прокара пръст по гладкия чист дъбов под.

— Може би е събувала отвън обувките си. Като в японски дом.

Започнахме със спалнята. Пружинен матрак на пода без дървена рамка, скрин с четири чекмеджета с фурнир от американски орех, нощно шкафче със същия фурнир. На шкафчето имаше кутия с хартиени носни кърпички и лампа с бяла керамична основа, заоблена, с форма на огромен пашкул. Спирали от бял прах, разкрили, издайнически концентрични кръгове от невидими отпечатъци.

— Чаршафите са в лабораторията — каза Майлоу — заедно с дрехите й. — Заобиколи матрака, пъхна ръка под него, отвори шкафчето. Празно. Също като скрина. — Наблюдавах, докато опаковаха бельото й — каза той. — Нищо скандализиращо, единствено обичайният бял памук. Малък гардероб: дрехи, пуловери, блузи, всичко, подбрано с вкус от „Мейси“, евтино служебно облекло, нищо скъпо. — Застана вдясно от матрака, погледна към тавана, после пак към празния скрин. — Не се е изнасяла, Алекс. Просто така е живяла. Ако можеш да наречеш това живот. — В кабинета той сключи молитвено ръце и каза: — Дай ми нещо, което да ми свърши работа, Господи!

— Мислех, че вече си огледал всичко.

— Не напълно. Не можех — с всички онези криминалисти, които се суетяха тук. Само тази кутия. — Посочи една картонена кутия, поставена на пода. — Тук открих документите по развода. Едва ли не най-отгоре.

Отиде при бюрото и огледа книгите в евтините шперплатови секции, които покриваха две стени. Полиците бяха претъпкани и се огъваха. Томове по психология, психиатрия, неврология, биология, социология, завързани с въженца списания, подредени по години. Навсякъде бял прах и отпечатъци.

Майлоу изпразни горното чекмедже, пълно със скоби за телбод, кламери, хартиени листчета и валма мъх, после се захвана да тършува из второто.

— Чудесно, ето ни и нас! — Той размаха подвързана в червена кожа спестовна книжка. — „Сенчъри Банк“, „Сънсет и Кахуенга“… я виж ти… изглежда, добре е печелила.

Аз отидох до него и погледнах страницата, на която я бе отворил. Наличност от 240 000 долара и няколко цента. Той посочи първата страница на книжката. Първата вноска бе направена преди три години, сумата бе прехвърлена от предишна книжка и беше с деветдесет и осем хиляди по-малко от сегашната.

Увеличение с почти сто хиляди долара за три години. Схемата на депозита не се променяше: никакви тегления, месечни вноски от три хиляди в края на всеки месец.

— Вероятно част от заплатата й — предположих аз.

— Тиоболд каза, че е получавала около четири хиляди, значи вероятно е внасяла в банката три хиляди, а другото й е оставало за харчене. Сякаш нищо не се е променило по времето, когато е работила в „Старкуедър“. Което е разбираемо. Нейната професионална характеристика и дава възможност да получава и съответната заплата.

— Пестелива жена — казах аз. — Как ли е плащала сметките си? И данъците? Намери ли чекова книжка?

След секунди Майлоу я откри в същото чекмедже.

— Месечни вноски от по петстотин… в последния петък от месеца — същия ден, в който е внасяла и в банковата си сметка. Жената е била като часовник… Изглежда, е подписвала главно чекове за дребни суми — вероятно за домакинството… Може би е имала кредитна карта, а останалото от сметките е плащала в брой. Затова е държала петстотин или приблизително толкова вкъщи. Или в портмонето си. За някой наркоман това би било доста кръгла сумичка. А и не намерихме дамската й чанта. И все пак не ми прилича на грабеж.

Поклатих глава:

— Не. Въпреки че убиват хора и за по-малко. Как успяхте да я идентифицирате без чантата й?

— По регистрацията на колата. Взехме отпечатъци и ги сравнихме с дипломата й за психиатър… Възможно ли е някой наркоман да я е нападнал с цел да я обере? Тя отива да пазарува и я пречукват заради парите, които носи у себе си. Но кой наркоман ще си направи труда да я напъха в чували за отпадъци, да я откара до някакво полуобществено място и да зареже отзад колата й, когато е можел да я захвърли на някое тъмно местенце и да направи няколко кръгчета с буика през нощта? Въпреки че, пак повтарям, повечето престъпници вземат хапчета за затъпяване… Добре, да видим какво друго е оставила след себе си…

Майлоу се зае с останалата част от съдържанието на бюрото. Парите се оказаха в бял ненадписан плик, забутан в задната част на лявото долно чекмедже. Девет банкноти по петдесет долара под черно кожено тефтерче, подарено от някаква фармацевтична компания. Календар отпреди три години, празни листове.

— Значи може би е имала около петдесетина долара у себе си — каза той. — Голяма прахосница! Това съвсем не ми намирисва на грабеж!

Поисках да ми даде спестовната книжка и я прегледах страница по страница.

— Е? — попита Майлоу.

— Каква автоматичност! Една и съща схема, непроменяна нито на йота, седмица след седмица. Това, че няма някакви значителни тегления, означава също, че не е взимала отпуск, нито е харчела непредсказуемо. А това, че няма други вноски, освен от заплатата, подсказва, че не е получавала издръжка от бившия си мъж. Освен ако не я е влагала в друга сметка. Също така тя е поддържала своя собствена сметка по време на брака си. Ами данъчната й декларация? Да не би да я съхранява в архива си?

Той прекоси стаята и отиде до картонената кутия. Вътре имаше две данъчни декларации — за федералните и щатските налози, акуратно подредени.

— Никакви странични доходи, освен заплатата, не е издържала никого, освен самата себе си… Нещо липсва. Като че ли отрича да е била омъжена.

— Или се е съмнявала още от началото.

Той се зърна с пачка документи и ги запрелиства.

— Обичайните сметки… А, ето я и кредитната карта… „Виза“. Купувала е храна, дрехи, бензин за буика и книги… Не много често — през повечето месеци само по три-четири покупки… И е плащала навреме. Не представляват интерес.

Накрая на пачката имаше застраховки на колата. Премия, че не пуши, и шофьорска книжка без никакви глоби. Това, че нямаше вноски за буика, означаваше, че колата сигурно е била нейна собственост. Дори не е подозирала, че в края на краищата тя ще се превърне в нейния ковчег на колела.

Майлоу си записа нещо и върна документите в кутията. Аз мислех за онова, което не бяхме намерили: сувенири, снимки, кореспонденция, поздравителни картички. Нищо лично.

Нямаше и квитанции за платени имуществени данъци или удръжки. Ако е живяла под наем, защо нямаше издадени чекове, че го е плащала?

Зададох този въпрос. Майлоу отговори:

— Може би бившият й съпруг е плащал ипотеката и данъците. Може това да е била неговата издръжка.

— И сега, когато нея вече я няма, той се е отървал. А ако пък е плащал нещо за собствеността на къщата, това е малък стимул за теб. Имаш ли някаква представа кой ще получи двеста и четиридесетте хиляди долара? И ще се появи ли?

— Не още. Значи ти хареса съпруга?

— Просто си мисля за онова, което винаги си ми казвал. Върви по следата на парите.

Той изсумтя. Аз се върнах към секциите и извадих няколко книги. Покрити с кафяви петна страници, акуратно изписани с печатни букви бележки по полетата. До купчината броеве от последните пет години „Мозък“ стоеше сбирка препечатани статии от списания.

Статии, чийто автор беше Клеър Арджънт. Десетина студии, всичките свързани с невропсихологията на алкохолизма, писани по поръчка на национални здравни институти. Текстът беше ясен, а съдържанието се повтаряше. Много специализирани термини, но схванах същността.

По време на следването си и следващите пет години тя беше запълвала часовете си, като бе изследвала двигателните и зрителните умения на човек при различни нива на интоксикация. Наблюдаваните обекти са били леснодостъпни: Окръжна болница беше лечебен център за физически изтощени бедни алкохолици, които използваха помещенията за спешна помощ като своя частна клиника. Лекарите от спешното отделение ги наричаха ВСО — „Вън от спешното ми отделение!“.

Резултатите бяха логични: алкохолът забавя реакциите. Данните имаха значение от статистическа гледна точка, но едва ли бяха толкова важни от научна. Мнозина с академично образование правеха посредствена кариера с подобен род изследвания. Тя навярно се беше изморила от тази игра.

Един интересен факт: винаги беше публикувала самостоятелно — нещо, необичайно за академичната медицина, където разните научни ръководители или шефове на отделения изписваха имената си върху всичко, което техните подопечни създават.

Може би Майрън Тиоболд беше почтен човек.

Щом бе оставил Клеър Арджънт да върши работата си самостоятелно.

Клеър, вървяща сама по пътя си от самото начало.

Някакво трополене ме накара да се обърна. Майлоу разместваше предметите върху бюрото и бе изтървал една писалка. Той я вдигна и я постави до малко календарче в зелена пластмасова рамка. Подарък от друга фармацевтична компания. Местата за бележки — празни. Никакви насрочени срещи, никакъв признак, че страницата е била докосвана.

Толкова еднообразен живот!

Няколко книги, възхваляващи достойнствата на природосъобразния живот, станали бестселъри напоследък. Запитах се дали новозабогателите им автори вършеха на практика онова, което проповядваха.

Тази къща не изглеждаше естествена, беше пуста, куха, безлична.

Излязохме от кабинета и отидохме в банята. Шампоан, сапун, паста за зъби, поливитамини, дамски превръзки. Никакви противозачатъчни. На широкия парапет на ваната нямаше никаква козметика. Никакви соли, пяна или гъба от люфа — нищо от онези удоволствия, за които самотните понякога копнеят. Порцеланът беше нашарен с кехлибарени пръски.

Майлоу каза:

— Луминол. Във ваната или в канала няма никаква кръв. По хавлията или чаршафите няма следи от сперма, само от пот, която отговаря на кръвната група на Клеър.

Като се питах дали нечий друг крак, освен този на Клеър, въобще беше стъпвал в тази къща, аз мислех за стила на работа, който тя си беше избрала. Пет години с алкохолици, шест месеца с опасни психопати. Навярно след всички онези дни, през които е била погълната от халюцинации и всякакви извратености, тя е копнеела за тишина, това е била нейната собствена дзен-философия.

Но това не обясняваше липсата на писма от дома й, на снимки на родители, на племеннички и племенници. Липсата на всякакъв контакт.

Върховният триумф на дзен-философията е способността да изгубиш своята идентичност, да се потопиш в нищото. Но това място не подсказваше признаци за някакъв вид победа. Просто една тъжна малка кутийка… или може би на мен ми липсваше нещо? Може би аз проектирах собствената си необходимост от привързаност?

Помислих си какво беше съхранявала Клеър: своите книги и своите статии.

Навярно работата й е била всичко за нея, била е нейната същност.

И все пак тя импулсивно беше напуснала първата си работа, бе се отказала от субсидиите, сменяйки сухата, но солидна наука с възможността да учи психично разстроени убийци на изкуството да се живее във всекидневието.

С каква цел?

Продължавах да търся причините, поради които бе заменила Окръжната със „Старкуедър“, тази промяна продължаваше да ме безпокои. Дори при почти еднакви заплати, положението на обществен служител беше понижаване на статута на човека в бяла престилка, какъвто тя бе имала в Окръжната болница. А даже и да бе копняла за контакти с шизофреници, там е разполагала с достатъчно такива. Опасни пациенти? Затворническото отделение се намираше именно там.

Ако се беше изморила от скучното еднообразие да публикува и да се преуморява от работа, тогава защо не беше минала на частна практика? Уменията на психиатрите бяха високо ценени, а добре подготвен невропсихолог би могъл да работи в областта на съдебната медицина, да консултира адвокатите в случаи на нанасяне на телесни повреди, би могъл да сътрудничи в някои медицински учреждения и да получава пет-десет пъти по-голяма заплата, отколкото в „Старкуедър“.

Но дори ако парите не са значели нищо за нея, какво е било удовлетворението от работата й? Защо бе предпочела да работи смяна след смяна в онази грозна сива сграда? И да пътува с кола до „Старкуедър“ ден след ден покрай онази сгурия?

Би трябвало да има някаква друга причина, за която не можех да престана да мисля като за своего рода самодеградиране.

Като че ли тя беше решила да се самонакаже.

Заради какво?

Или беше избягала от нещо?

Беше ли я настигнало то?