Кървава разходка

14.

— Значи адски е бързала да заработи с психично болни — каза Майлоу.

Беше пладне. Двамата стояхме до колата ми, марка „Сивил“, паркирана на Бътлър Авеню, срещу участъка Лос Анджелис — запад.

— Имала е много психично болни в Окръжната — казах аз.

— Но е искала луди.

— Защо? За да измъкне още няколко срички от тях ли? Да вървят по дяволите, отсега нататък аз ще се занимавам с отегчителните неща. Открих неин личен трезор в банката й и успях да се добера до него с помощта на смъртния акт. Никакви пари, никакви наркотици, никакви порнокасети или любовни писма от графомани. Ако е имала някакъв таен живот, криела го е извънредно ревниво.

— Може би ще трябва да се върнем по-назад — към университета и годините, преди да се засели в Лос Анджелис. Ще се опитам да поговоря с някого от Кейз Уестърн.

— Разбира се, но утре ще имаш възможност за нещо по-добро. Родителите й пристигат тази вечер. Имам среща с тях в осем сутринта в моргата. Не е необходимо да виждат тялото, опитах се да ги разубедя, но те настояват. След цялото това „веселие“ ще се опитам да седна някъде с тях. Ще ти се обадя къде и кога. Вероятно ще е късно следобед.

Минаха няколко млади офицери. Майлоу ги наблюдава известно време, после се загледа в покрива на колата и перна с ръка няколко прашинки от лъскавата повърхност.

— Прегледах отново досието на Ричард и гледката беше доста отрезвяваща. Не си спомням друго толкова тънко досие. Единствените, с които съм разговарял, са хазяйката на Ричард, неговите родители и персоналът в ресторанта, където е работил. Няма никакви данни в графата „Познати и приятели“. Познато ли ти звучи? Направих още един опит да установя къде е седалището на компанията „Тин Лайн“, където Ричард вероятно е бил прослушан. Все още не мога да открия никаква следа от тях. Като си помисли човек, дори един сапунен мехур като една такава компания трябва да остави някакъв знак след себе си.

— Нещо около филма ли те безпокои?

— Те наемат дърводелци за декорите, нали? С всякакви там инструменти, включително и триони.

— В ресторантите също има много ножове.

— Може би ще се върна и там.

— Една възможна гледна точка относно „Тин Лайн“ — подхвърлих аз. — Дори и еднодневките имат нужда от оборудване. Една малка фирма по-скоро ще наеме помещения, отколкото да има свои собствени. Защо не провериш някои от компаниите, които дават под наем?

— Чудесно — каза той. — Благодаря ви, сър. — Засмя се. — Във всеки друг случай бих считал историята с филма за половин следа. Но в тези двата ти сигурно не искаш да хвърляш вината върху жертвите; Алекс, но последното, което може да са направили, е да се свържат с някого.

Исках да хвърля още един поглед на автобиографията на Клеър, тъй че пресякохме улицата, отидохме в участъка и се качихме горе в стаята на детективите. Майлоу намери и донесе кутията с материалите, които беше иззел от дома на доктор Арджънт. Не беше я регистрирал в отдела за съхраняване на доказателства, очевидно бе възнамерявал да ги прегледа отново. Той отиде да вземе по чашка кафе, докато търсех автобиографията.

Намерих я, акуратно напечатана и закламерена, едва след като извадих почти половината съдържание от кутията. Данните в графата „Брачно състояние“ бяха очертани с маркер. Беше родена в Питсбърг и бе живяла там до завършване на колежа, преди да замине за Кливланд, за да се запише в Кейз Уестърн.

На хиляди мили от аризонското детство на Ричард Дада; вероятността да се намери някаква връзка беше почти изключена.

Порових се, преди да намеря първата й публикувана студия — онова студентско проучване, впечатлило Майрън Тиоболд.

Единствен автор, както беше казал той, но в края на първата страница, със съвсем дребен шрифт, имаше изразени благодарности: „На Студентската фондация към Кейз Уестърн за оказаната помощ и анализа на данните; на моите родители, Ърнестин и Робърт Рей Арджънт, за неотклонната им подкрепа по време на моето следване; и на моя научен ръководител, професор Хари А. Ракано, за неговото вещо ръководство.“

В Лос Анджелис беше един часът сутринта, а в Кливланд — четири. Като използвах телефона на Майлоу, набрах 216 — „Информация“. На никого от другите детективи не му направи впечатление, че един цивилен използва служебното оборудване. След като надрасках набързо номера на катедрата по психология на Кейз Уестърн, аз се обадих и помолих да ме свържат с професор Ракано.

Жената от другия край на линията отговори:

— Съжалявам, но тук нямаме човек с такова име.

— Бил е преподавател във факултета.

— Нека проверя в централата на факултета. — Минаха няколко минути. — Не, съжалявам, сър, в списъка на факултета липсва такова име.

— Има ли наблизо някой, който да е работил в катедрата преди десет години?

Мълчание.

— Изчакайте така, моля.

Минаха още пет минути, преди друга жена да каже:

— Може ли да попитам за какво става въпрос?

— Обаждам се от полицейски участък в Лос Анджелис. — Буквално. — За съжаление, една ваша випускничка, доктор Клеър Арджънт, беше убита. Опитваме се да влезем във връзка с някого, който я е познавал в Кливланд.

— О! — каза жената. — Убита… Боже мой, това е ужасно… Арджънт… Не, аз съм тук от шест години, сигурно е следвала преди мен — колко ужасно, нека проверя! — Чух шумоленето на хартия. — Да, така е, сър, в списъка на завършилите е. И е била студентка на професор Ракано?

— Да, госпожице.

— Е, със съжаление трябва да ви кажа, че професор Ракано е покойник. Почина точно след като постъпих тук. От рак. Добър човек. Оказваше голяма подкрепа на студентите си.

Толерантността към самостоятелния труд на Клеър показваше, че е бил добродушен човек.

— Има ли друг някой, който би могъл да познава доктор Арджънт, госпожице?…

— Госпожа Бош. Хм, боя се, че точно в този момент в сградата няма много хора. Сега в аулата се провежда голям симпозиум, един от нашите професори току-що получи награда. Мога да поразпитам и да ви се обадя.

— Много ще съм ви благодарен.

Дадох й името на Майлоу. Щом затворих телефона, той иззвъня. Майлоу не се виждаше никъде и аз вдигнах слушалката:

— Бюрото на детектив Стърджис.

Един познат глас каза:

— Бих желала да оставя съобщение за детектив Стърджис.

— Хейди? Аз съм доктор Делауер.

— О! Здравейте… слушайте, съжалявам, но днес не можах да измъкна нищо от Пийк.

— Не се безпокойте.

— Освен това със Суиг нещата също не вървят особено добре. Щом вие си тръгнахте, той ме извика в кабинета си и ме накара отново да повторя цялата история: какво казал Пийк, кога го е казал, сигурна ли съм, че съм чула както трябва.

— Съжалявам за неприятностите ви.

— Би било наистина чудесно да можех да го докажа… Между другото исках само да уведомя детектив Стърджис, че съм решила да напусна „Старкуедър“ след няколко седмици, но ако му трябвам за нещо друго, може да ми се обади по телефона.

— Благодаря, Хейди. Ще му предам.

— Значи вие наистина работите там? В полицейския участък? — попита тя.

— Не. Просто се случи така, че днес съм тук.

— Звучи интересно. Междувременно аз ще продължа опитите си с Пийк, може пък да изскочи нещо.

— Не рискувайте.

— Какво, с Ардис ли? Вие видяхте състоянието му. Той не е опасен в точния смисъл на думата. Не че съм отслабила бдителността си — мислите ли, че Клеър я е отслабила?

— Не знам — отговорих аз.

— Още мисля за нея. За онова, което й се случи. Изглежда толкова странно, че нещо би могло да я засегне.

— Какво искате да кажете?

— Тя беше от оня тип хора, които са потънали в собствения си свят. Имам чувството, че й беше добре да бъде сама. Тя не се нуждаеше от никой друг.