Кървава разходка

10.

Челюстите на Майлоу леко се раздвижиха: пресилено отпускане.

— Чувал съм за Пийк.

И аз бях чувал.

Много отдавна. Бях в университета — поне преди петнадесет години.

Спокойствието на Хейди Оут беше непресторено. Тя сигурно е била ученичка в първи клас. Родителите й вероятно й бяха спестили подробностите.

Спомних си фактите, изнесени във вестниците.

Фермерско градче на име Трийдуей, на един час път северно от Лос Анджелис. Орехи и праскови, ягоди и хубави чушки. Красиво местенце, където хората все още оставяха вратите си незаключени. Вестниците специално подчертаваха това обстоятелство.

Майката на Ардис работела като домашна прислужница и готвачка в едно от най-изтъкнатите земевладелски семейства в града. Млада двойка. Богати наследници с красива външност и голяма стара къща на два етажа — как беше фамилията им? Името на Пийк веднага ми прозвуча познато. Какво се говореше?

Веднага си припомних някои откъслеци от биографията му. Пийк, роден в северната част на Орегон, в някакъв дърварски лагер, бащата неизвестен. Майка му готвела за трима мъже.

Едва ли някой би могъл да каже със сигурност, но тя и момчето обикаляли по крайбрежието през по-голямата част от детството на Ардис. Не бил открит никакъв документ, че Той някога е посещавал каквото и да е училище, а когато Пийк и майка му пуснали котва в Трийдуей, Ардис бил на деветнадесет години, неграмотен, неестествено срамежлив и очевидно по-различен от другите.

Норийн Пийк търкала подовете на кръчмите, докато се настанила на работа в ранчото. Живеела в главната къща, в слугинската стая до кухнята, а Ардис бил напъхан в някаква едностайна колиба зад прасковената градина.

Той бил недодялан, душевноболен, толкова тих, че мнозина от хората в градчето го мислели за ням. Безработен, с премного свободно време, лишено от всякакви занимания, бил узрял за пакости. Единствените му провинения обаче били няколко дребни инцидента — мацаница с боя зад хамбара на Синклер, толкова очевидно безсмислени, че утвърдили репутацията му на бавноразвиващ се. В края на краищата собствениците на ранчото му намерили подходяща според тях работа, пращали го да лови плъхове, да изтребва различни гризачи, да убива змии. Играел ролята на териера на фермата в човешки образ.

Неговата територия били петте акра земя, непосредствено заобикалящи къщата. Задачите му никога не можели да бъдат напълно завършени, но той с готовност се трудел и често работел до късно през нощта с тояга и отрова, като понякога се въргалял в прахта, буквално забил нос в земята.

Работа на куче, възложена на човек, но според всички разкази Пийк бил намерил своята ниша.

Всичко това свършило в една студена неделна утрин, два часа преди падането на нощта.

Първо открили майка му — едра, тежка жена, облечена в износената си домашна рокля — да седи пред кухненската маса с голяма чиния ябълки от сорта „Грани Смит“ до нея, някои от които били обелени и с извадена сърцевина. Захарницата, брашното и калъпчето масло върху близкия шкаф подсказвали, че това е денят за сладкиши. Във фурната имало печено месо, а две зелки били нарязани за салатата. Норийн Пийк страдала от безсъние и обстоятелството, че възнамерявала да готви през нощта, съвсем не било нещо необичайно.

Но този път готвенето свършило преждевременно. Тя била обезглавена. Главата лежала на пода, на няколко стъпки от стола й. Край нея имало касапски нож, по който все още били полепнали късчета зеле. Друг нож от същия вид, само че по-тежък и по-голям, бил изваден от поставката за ножове.

Кървави следи от гуменки водели към стълбището за прислугата. На третия етаж на къщата младият собственик на ранчото и неговата жена лежали прегърнати в леглото, с отметнати настрани завивки. Главите им не били отделени от телата, въпреки че прерязаните вратни вени и трахеи говорели, че това не се дължало на липсата на усилия. Големият нож бил преодолял плътта, но не и костите. Превърнатите в пихтия лица допълвали ужаса. Голяма, покрита със съсирена кръв, бейзболна бухалка лежала на пода до долния край на леглото. Бухалката на съпруга; той бил батеман9 в университетския отбор шампион.

Вестниците бяха обърнали голямо внимание колко привлекателна била приживе двойката… как им беше името… Ардъло. Мистър и мисис Ардъло. Златна двойка, притежаваща всичко, за което си струвало да се живее. Лицата им били обезобразени.

Надолу по коридора — детските спални. По-голямото дете, петгодишно момиченце, било намерено в гардероба. Съдебният лекар беше предположил, че то е чуло нещо и се е скрило. При него бил използван големият нож, страшно изкривен, но все пак цял. Вестниците бяха спестили на читателите други подробности.

Стая за игра разделяла спалнята на момиченцето от тази на бебето. Навсякъде имало разхвърляни играчки.

Бебето било десетмесечно момченце. Люлката му била празна.

Избледняващи отпечатъци от гуменки водели обратно долу, към пералното помещение и задния двор, където от следите личали само малки червени петънца по лъкатушещата, настлана с каменни плочи, алея и изчезвали в прахта на пътеката, минаваща покрай градинката пред кухнята.

Открили Ардис Пийк в колибата му — купчина от дървени летви и стари кашони, смърдяща на хиляди кучета. Но там живеели не животни, а Пийк — гол, проснат в несвяст върху едно походно легло, заобиколен от празни кутии от боя, туби от лепило, шишета с етикет на евтина мексиканска водка, едно от които било пълно с урина. Найлоново пликче със следи от бяло кристално вещество било намерено под леглото. Метамфетамин.

По устата на ловеца на плъхове имало засъхнала кръв. Ръцете му били мокри до лактите от нещо червено, косата и завивките били тъмночервени. Сиво-белите пръски в косите му после се оказали парченца от човешка мозъчна тъкан. Отначало помислили, че това е още една жертва.

Но той се размърдал, когато го разтърсили. По-късно всичко било измито.

Спял дълбоко.

Воня на изгоряло изпълвала колибата.

В нея нямало печка, а само котлон, захранван от стар автомобилен акумулатор. На котлона се мъдрело ламаринено кошче за боклук, което служело за тенджера. Металът бил много тънък; дъното вече било почнало да прогаря и зловонието от обгорялата ламарина добавяло горчив привкус към вонята от разлагаща се мърша и мръсни дрехи.

Миришело и на още нещо. На яхния.

Пижамката на бебето била захвърлена на пода, покрита с мухи.

Ардис Пийк никога не се бил проявявал като готвач. Майка му винаги имала грижата за това.

Тази сутрин се бил опитал.

Хейди Оут каза:

— Не бях чувала за него, докато не постъпих в „Старкуедър“. Когато се е случило, съм била съвсем малка.

— Значи знаете какво е направил — каза Майлоу.

— Убил е едно семейство. Записано е в картона му. Клеър ми каза за това, преди да ми възложи да работя с него, каза, че не е извършвал никакво насилие след онзи случай, но че трябва да знам с кого ще си имам работа. Отговорих й: „Добре.“ Онова, което е направил, е ужасно, но човек не завършва дните си в „Старкуедър“, защото е обрал магазин. Приех работата, защото ме интересуваха крайните състояния.

— Крайните състояния ли?

— Крайностите — колко низко може да падне човек.

Обърна се към мен, сякаш търсеше потвърждение.

— Значи крайностите ви интересуват?

— Мисля, че екстремните ситуации могат да ни научат на много неща. Искам да кажа, че желаех да разбера дали наистина ще мога да работя с психически увредени хора; предполагах, че ако успея да се справя със „Старкуедър“, ще мога да се справя с всичко.

Майлоу каза:

— Но в крайна сметка работата се оказа монотонна.

— Рутината наистина е много. Предполагам, че съм била наивна, когато съм мислела, че ще видя неща, които правят силно впечатление. Под въздействието на медикаментите и поради собствения им недъг повечето от хората наистина са извън строя — те са пасивни. Това имах предвид, като казах, че съм като бавачка там. Гледаме да са нахранени и сравнително чисти, пазим ги от неприятности, усмиряваме ги, когато имат внезапни избухвания, същото, което човек прави и за едно малко дете. Едно и също се повтаря смяна след смяна.

— Доктор Арджънт е била нова там — казах аз. — Имате ли някаква представа дали е харесвала работата си?

— Изглежда, я харесваше.

— Говорила ли е някога защо се е прехвърлила там от Окръжната болница?

— Не. Но тя не говореше много. Само във връзка с работата, нищо лично.

— Тя беше ли прикрепена към Ардис Пийк, или сама е избрала да работи с него?

— Предполагам, че е избрала — лекарите имат голяма свобода. Ние, санитарите, сме много повече свързани с рутинната работа.

— Казвала ли е защо иска да работи с Пийк?

Тя подръпна конската си опашка, после отново я прехвърли отзад на гърба си.

— Всичко, което помня да е казвала във връзка с него, е, че той е предизвикателство. Поради психическите и умствените си проблеми. Ако сме успеели да повдигнем равнището на поведението при него, щели сме да постигнем същото и при всеки друг случай. Това ме привлече.

— Учили сте се от най-тежките случаи.

— Точно така.

— А какво можете да ни кажете за групата по усвояване на умения за всекидневния живот? — попитах аз. — Каква беше нейната цел?

— Искаше да разбере дали хората могат да се научат да се грижат по-добре за себе си — да се обслужват, да придобият някои основни умения, да обръщат внимание, когато говори някой друг. Дори и с психическите си увреждания.

— Как бяха подбрани хората за групата?

— Клеър ги подбра. Аз само й помагах.

— Постигнахте ли някакъв напредък?

— Малък — отговори тя. — Имахме само седем събирания. Утре щеше да бъде осмото.

— Никакви по-особени проблеми с дисциплината в групата?

— Нищо необичайно. Те си имат настроенията; човек трябва да бъде твърд и настоятелен. Ако питате дали се бунтуваха срещу нея, не, въобще не. Харесваха я. Всеки я харесваше. — Подръпване. Тя започна да дъвче бузата си и отново изви гръб. — Наистина е ужасно. Тя беше добра учителка, много търпелива. Не мога да повярвам, че някой би поискал да й причини нещо лошо.

— Въпреки че не е споделяла нищо лично — каза Майлоу, — споменавала ли е нещо за живота си навън?

— Не. Съжалявам — искам да кажа, човек не можеше просто да седне и да пие кафето си с нея.

Все пак говореше за Клеър, употребявайки малкото й име. Моменталната фамилиарност на гена Х.

Мис Оут каза:

— Наистина бих желала да можех да ви кажа повече. Онова за Пийк — то е нищо, нали?

— Вероятно нищо — отговори Майлоу. — Но аз бих искал да поговоря с него.

Тя поклати глава.

— Няма да можете да поговорите с него. Не и по нормалния начин. През по-голяма част от времето той е напълно отнесен. На двете с Клеър ни трябваха месеци, за да го накараме да ни обърне някакво внимание.

— Добре — каза Майлоу, — ще видим какво ще стане.

Тя посегна нагоре, откъсна листо от дървото и започна да го мачка между пръстите си.

— Струва ми се, че го очаквах. По-добре да се подготвя за конско от доктор Суиг. Вероятно първо ще трябва да мина през него.

— Искате ли да се намеся?

— Не, сама ще се справя. Поне знам, че постъпих както трябваше. Време е да си ходя обаче. Трябва да се позанимавам с децата.

— Колко още ви остава в университета?

— Една година за бакалавър, после дипломната работа. Плащам за всичко, тъй че ще ми отнеме повече време. Едно от хубавите неща в „Старкуедър“ е, че плащат добре. Но ще намеря нещо.

Майлоу попита:

— Окончателно ли сте решили да напуснете?

— Не виждам причина защо да не напусна.

— Много лошо. Бихте могли още да ни помогнете.

— Как?

— Като се опитате отново да размърдате Пийк.

Смехът й прозвуча леко пресилено.

— Не, благодаря, детектив Стърджис. Не искам да се забърквам повече. А освен това той и с мен не говори в истинския смисъл на думата.

— Но ви е проговорил в деня, преди да убият Клеър.

— Това беше… въобще не знам какво е било това! — заяви тя.

Майлоу се засмя.

— Не мога да ви убедя, а?

Тя отговори на усмивката му:

— Не мисля.

— Помислете за това като възможност да научите повече за крайните случаи — като за предизвикателство.

— Ако сега ми трябва предизвикателство, ще отида да се катеря по скалите.

— Алпинистка — каза Майлоу. — Мен ме е страх от височините.

— Човек просто трябва да привикне. Това е тайната на успеха. Обичам всякакви предизвикателства — всякакви физически усилия, катерене, сърф, парашутизъм. Физическите упражнения са особено важни, когато работиш в място като „Старкуедър“. Трябва през цялото време да се самонаблюдаваш, но да не правиш никакви жестове, никакви движения. Тъй или иначе… — Мис Оут погледна часовника си. — Наистина бих искала да си ходя.

— Добре.

Тя се ръкува с нас и си тръгна с леката походка на атлет.

Майлоу избухна:

— И така, какво, по дяволите, означава намесването на Пийк в цялата тази работа?

— Нищо, предполагам — отговорих аз. — Той е промърморил нещо; при нормални обстоятелства Хейди е нямало да му обърне внимание. Но след като Клеър е била убита, това я е уплашило.

— Нямаш ли впечатлението, че е доста ексцентрична? За една малка мис Хич не ми пука?

— Да скачаш от самолет е едно, убийството — съвсем друго.

— „Лошите очи на доктор А. в кутийка“ — каза той. — Ами ако не е случаен брътвеж? Ако Пийк си е имал другарче, което е излязло оттам? Някой, който му е казал, че възнамерява да направи нещо лошо на Клеър?

— Не мисля, че Пийк си има другарчета. Хейди каза, че живее сам в стая, че никой не желае да общува с него. Но може пък да не е така. Трябва да проверим.

— Ардис Пийк — каза замислено Майлоу. — Мина много време, откакто направи онова нещо. Шестнадесет години. Знам точно, защото току-що бях почнал в отдел „Убийства“, първото, което ми връчиха, беше един заплетен случай, над който се потях, без да намеря изход, питайки се дали не работя погрешно. След няколко дни Пийк направи онова в Утървил и някакъв местен шериф селяндур се справи още същия ден. Помня, че си мислех как някои хора имат късмет: оня задник му беше поднесъл себе си на тепсия с всички гарнитури. Няколко години по-късно, когато бях на курс за квалификация в Куонтико, момчетата от ФБР използваха Пийк като учебен пример, говореха, че това е типичен случай на дезорганизиран, пиян убиец, напълно отговарящ на очертания профил: бълнуващ луд с лоша хигиена, съзнанието му се пука по всички шевове, не прави никакви особени усилия, за да скрие престъплението. „Лоши очи в кутийка“… значи сега е минал от психарите към пророците?

— Или случайно е чул друг пациент да казва нещо и го е повторил. Просто не мога да си представя, че е замесен в убийството на Клеър. Защото е дезорганизиран. Интелигентността му е ограничена. А оня, който е убил Клеър — и Ричард, е действал педантично.

— Това е при положение, че приемем, че Пийк действително е толкова побъркан.

— Мислиш, че през целия си живот се е преструвал?

— Ти ще ми кажеш възможно ли е.

— Всичко е възможно, но не бих казал, че е твърде правдоподобно. Значи предполагаш, че е част от някакво дуо убийци? Тогава защо ще се хвалят с това? От друга страна, някой може да сметне тип като този — откъснат от света, който никога не говори, — че въобще не е в час, и съответно да не е предпазлив пред него, да каже нещо интересно. Ако е станало именно това, Пийк може би ще успее да се съсредоточи достатъчно, за да ни каже кой е бил този някой.

— Значи обратно в лудницата? — възкликна Майлоу. — Превъзходно!

Ние напуснахме парка й се отправихме към колите си.

Аз казах:

— Едно нещо се връзва с всичко, което преди малко говорихме за Клеър. Решила е да се заеме с него, защото е искала да се занимава със сериозен патологичен случай. Но в процеса на работата може да е станало нещо друго. В усилията да накара Пийк да говори тя е разкрила себе си — направила е грешката да говори за себе си. На жаргона на терапевтите това се нарича „разговор със самия себе си“ и нас са ни учили как да внимаваме и да го избягваме. Но хората непрекъснато смесват двете неща и се съсредоточават върху себе си, вместо върху пациента. Клеър е била невропсихоложка по специалност. В областта на психотерапията тя е била новачка.

— Никога не се е сближавала с хората, но при Пийк това е станало.

— Именно защото Пийк не е можел да направи обратна връзка.

— Значи — заключи Майлоу — тя му е казала нещо, свързано с кутия, с лоши очи… каквото и да значи това, по дяволите, и той го е изпял обратно.

— Навярно кутията се свързва с някакъв вид садомазохистична игра.

— Отново се връщаме към доминацията… Наистина ли виждаш нещата в тази светлина?

— Просто подхвърлям някои идеи — отговорих аз. — Клеър може би е избрала Пийк, защото е изпитвала огромно съчувствие. Робин не се съгласих впечатленията ми от къщата на доктор Арджънт. Каза, че според нея Клеър просто е търсела уединение.

— Нещо друго — каза той. — Нещо, което накара сърчицето ми да се разтупти, когато Хейди спомена името на Пийк. В Куонтико ни дадоха да се запознаем с досието му. Помня, че някои сравнително калени приятелчета погледнаха снимките и започнаха да стенат; неколцина бяха принудени да излязат навън. Беше по-лошо от касапница, Алекс. По онова време аз още не бях такова закоравяло копеле. Успях само да го прегледам отгоре-отгоре.

Майлоу толкова внезапно спря, че извървях няколко крачки сам.

— Какво ти става? — попитах аз.

— Една от снимките — отговори той. — На едно от децата. На по-голямото. Пийк беше извадил очите му.