Кървава разходка

13.

Телефонирах в кабинета на доктор Майрън Тиоболд и уредих среща за десет и петнадесет на другата сутрин. В девет и четиридесет и пет вече проветрявах главата си на бързата лента на шосе 10 — Изток, пъплех нагоре по естакадите й напредвах заедно с обвития в смог поток от коли към Сан Бернардино. След няколко отбивки напуснах магистралата, като свих по Сото Стрийт в Източен Лос Анджелис, минах край окръжната морга и влязох през главния вход на сиво-кафявия болничен комплекс.

Постоянно страдаща от липса на финанси и подложена на огромно напрежение, Окръжната болница е едно чудо: първокласно лечение за старите и бедните, последна спирка за отчаяните и умопобърканите. Бях прекарал известно време тук на стаж, бях посещавал някои семинари, но от две години не бях стъпвал в болницата. Външно малко неща се бяха променили — същата редица от масивни грозновати постройки, постоянното циркулиране на хора в бели престилки, несигурно крачещите болни.

Беше един от онези горещи облачни дни, които придават на всичко унил и повехнал вид, но след „Старкуедър“ Окръжната болница изглеждаше свежо, едва ли не весело място.

Кабинетът на Тиоболд бе на петия етаж в четвърти блок — една от половин дузината семпли пристройки, изникнали в края на комплекса като нещо, дошло ти наум в последния момент. Мъже и жени, облечени в пижами, които се закопчаваха откъм гърба, се лутаха като замаяни по облицованите с плочки бели коридори. Две мрачни сестри, хванали под мишниците едра чернокожа жена, я водеха към една отворена врата. По бузите на жената блестяха сълзи като капки роса по асфалт. Някъде някой повръщаше. Радиоточката, поставена високо на стената, безстрастно изреждаше имена.

Секретарката на Тиоболд заемаше помещение не по-голямо от килията на Пийк, заобиколено от стоманени шкафове за документи. Плюшен Гарфийлд висеше на дръжката на едно от чекмеджетата. Празен стол. Бележка с надпис: „Ще се върна след петнадесет минути.“

Тиоболд навярно бе чул, че влизам, защото подаде главата си от другата врата.

— Доктор Делауер? Заповядайте!

Бях се срещал с него преди няколко години. Не се бе променил особено много. Около шестдесетгодишен, среден на ръст и добре сложен, прошарена коса, която вече оредяваше, с бяла брада, голям нос, близко поставени очи зад „авиаторски“ очила. Носеше кафеникаво сако, десен „рибена кост“, с широки ревери, бежова жилетка с тънко синьо каре, бяла риза и синя вратовръзка.

Последвах го в кабинета му. Той беше заместник-шеф на психиатрията и уважаван изследовател по неврохимия, но помещението, което заемаше, не бе по-облагородено от това на секретарката му. Мебелиран как да е с някакви вещи, които приличаха на изхвърлени от другаде вехтории, кабинетът приютяваше сбирка от шкафове, кафява тръбна мебел и купчини книги. Един опит да се освежи обстановката с килим, имитиращ тези на индианците навахо, беше пропаднал още преди години; краищата на килима се бяха разнищили, а цветните ивици бяха избледнели. Бюрото служеше за опора на спираловиден куп книжа.

Тиоболд се вмъкна зад него, а аз заех единия от двата тръбни стола, като събрах фалшивия навахо-килим.

— И така — каза Тиоболд. — Отдавна не сме се виждали. Все още преподавате в университета, нали?

— За едната чест — отговорих аз. — Не получавам заплата.

— Откога не сте били тук?

— От около две години. — Опитите му да се държи сърдечно задълбочаваха бръчките по лицето му. — Високо ценя, че ме приехте.

— Нищо особено не съм направил. — Той разчисти пространството около телефона. Разхвърчаха се някакви книжа.

— Нямах представа, че водите такъв интересен живот — консултант в полицията. Добре ли плащат?

— Почти толкова, колкото в Медицинския в Калифорния.

Доктор Тиоболд успя да се засмее.

— А иначе с какво се занимавате? Още ли сте в Западния педагогически?

— От време на време давам консултации, предимно по правни въпроси. По някои случаи, изискващи по-кратък срок на лечение.

— А как се справяте със служителите от здравното министерство?

— Избягвам ги, когато мога.

Той кимна.

— Така… значи сте тук заради бедната Клеър. Струва ми се, онзи детектив си мисли, че ще ви поверя всички тайни, които съм скрил от него, но аз наистина нямам какво повече да ви кажа.

— Според мен той мисли, че е важно да се знае какви точно въпроси трябва да бъдат зададени.

— Разбирам — отговори Тиоболд. — Настоятелен тип е този детектив Стърджис. По-умен, отколкото изглежда. Опита се да ме обезоръжи, като се позова на класовото съзнание — „Аз съм бедно ченге от работническата класа, докато вие сте голям, умен доктор!“ Интересен подход. Действа ли?

— Стърджис има добър рейтинг.

— Добър за него… Проблемът е, че си губи времето, като се опитва да приложи талантите си върху мен. Аз не крия нищо. Нямам вътрешна информация за Клеър. Познавах я като изследовател, не като личност.

— Като че ли всички говорят същото.

— Добре — рече той, — поне съм в хармония с другите. Значи никой не ви е казал нещо повече за нея?

Кимнах утвърдително.

— И мислите, че аз мога — заради начина, по който ръководя проектите си.

— Какво искате да кажете?

— Приятно ми е да си мисля, че съм човечен администратор. Наемам подходящи хора, доверявам им се да си вършат работата и най-често се държа настрана. Не се меся в личния им живот. Не надзиравам никого.

Той спря, сякаш очакваше да коментирам думите му.

Аз казах:

— Клеър е работила тук в продължение на шест години. Сигурно й е харесвало.

— Предполагам.

— Как я открихте?

— Дадох обява за вакантната длъжност и тя подаде молба да бъде назначена за невропсихолог. Имаше специализация след докторската си степен в Кейз Уестърн, беше публикувала самостоятелно две статии като дипломантка. Интересите й — алкохолизмът и времето за протичане на реакциите — съвпадаха с моите. Тук съвсем не липсват алкохолици. Помислих, че ще може да намери кой да я финансира, и тя действително намери.

Всички факти, които бях прочел в автобиографията на Клеър.

— Значи тя е работила с вас, както и върху свои собствени изследвания.

— Двадесет и пет процента от времето й беше посветено на нейните изследвания; през останалото време работеше върху моето обширно проучване за прилагането на невролептиците — странични ефекти, три експериментални медикамента плюс плацебо11. Тя провеждаше тестовете на пациентите, помагаше за организирането на данните. Сега продължихме изследванията за още пет години. Току-що назначих нейния заместник, едно умно момче от Станфорд, Уолтър Ий.

— Кой друг е работил върху изследването? — попитах аз.

— Още трима изследователи, освен Клеър — двама доктори по медицина и един доктор по фармакология.

— Тя поддържаше ли приятелски отношения с тях?

— Не бих могъл да знам. Както ви казах, не се меся. При нас побратимяването след часовете няма място.

— Продължаване с пет години — казах аз. — Значи е нямало финансови причини да ви напусне?

— Дума да не става. Вероятно и тя би могла да продължи собствените си изследвания. Имаше отпусната значителна сума от Националния здравен институт и беше завършила последния етап от проучването, преди да напусне. Необобщени резултати, но добре проведено проучване, с много прилични възможности. Но тя не кандидатства за продължение. — Той погледна нагоре. — Дори не ми каза, че са удовлетворили молбата й да напусне.

— Значи от известно време е възнамерявала да напусне?

— Така изглежда. Аз доста й се ядосах. За това, че не искаше да продължава. Че не ми е съобщила. Бях раздразнен и на себе си, че не бях осъществил някакъв контакт с нея. Ако беше дошла при мен, аз най-вероятно щях да имам възможност да й осигуря пълновременна заетост или щях да намеря нещо друго. Беше много добра в областта, в която работеше. Надеждна, не се оплакваше. Успях да назнача доктор Ий на пълен работен ден. Но тя не си направи труда — предполагам, че имате право. Искала е да напусне. Нямам представа защо.

— Значи никога не се е оплаквала?

— Нито веднъж. Такъв бе и начинът, по който ми съобщи, че напуска — без лична среща помежду ни; просто ми изпрати обобщението на данните с бележка, че задачата е изпълнена, и това беше всичко.

Това ми напомни на начина, по който се бе развела с Джо Старджил.

— А с кого работеше по собствените си изследвания?

— Ползваше на хонорар една от нашите секретарки, но по принцип сама вършеше цялата си работа, анализираше данните. Това също дразнеше. Убеден съм, че е можела да кандидатства за допълнително финансиране, да докара повече пари в отделението, но тя винаги искаше да работи сама за себе си. Грижеше се за себе си, никога не ме е безпокояла за каквото и да било. Последното, което ми трябваше, беше някой, който да има нужда да го подпирам. Въпреки че… струва ми се, е трябвало да й обръщам повече внимание.

— Самотница — казах аз.

— Но всички ние сме самотници! В моята група. Не съм възнамерявал да назначавам антисоциални типове, но може би до известна степен… — Широка усмивка. — Знаете ли, че съм започнал като психоаналитик?

— Наистина ли?

— Можете да се обзаложите, класически фройдист, психоаналитик и всичко останало. — Той докосна брадата си — беше извънредно подходяща за един психоаналитик брадичка. — Присъединих се към института веднага след настаняването си тук, изминах почти половината си житейски път, пропилявайки стотици часове, докато се науча да казвам както трябва прословутото академично „Хммм!“, преди да разбера, че това не е за мен. Не е за никого, според преценката ми, освен вероятно за Уди Алън. Само погледнете до каква степен се е вживял в тази роля! Напуснах, защитих докторат по биохимия. Убеден съм, че подобен избор означава нещо психодинамично, но предпочитам да не си губя времето да разбера какво именно е то. Клеър ми се струваше същата — отдадена на науката, съсредоточена върху действителността, хладнокръвна. И все пак трябва да е била ужасно нещастна тук.

— Защо го казвате?

— Да напусне заради място като онова… Били ли сте там?

— Вчера.

— Как ви се стори?

— С извънредно добра организация. И много медикаменти във високи дози.

— Прекрасният нов свят! — каза той. — Не мога да разбера защо Клеър е пожелала да иде там.

— Може би е искала да се занимава с клинична работа.

— Глупости! — отговори остро Тиоболд. После извинително се усмихна. — Искам да кажа, че би могла да има каквато си пожелае клинична работа и тук. Не, просто не знам какво да си мисля.

— Мога ли да поговоря и с останалите колеги? — попитах аз.

— Защо не? Уолтър Ий, разбира се, не я познава, а според мен и Шаши Лакшман — той е фармаколог, има собствена лаборатория в отделна сграда. Но може би е работила с медиците Мери Хърцлинджър и Анди Велман. Нека се обадя първо на Шаши.

Няколко секунди разговор по телефона потвърдиха, че доктор Лакшман никога не се е срещал с Клеър. Ние слязохме по стълбите в лабораторията на втория етаж и заварихме Хърцлинджър и Велман да работят на персоналните си компютри.

Двамата колеги психиатри бяха по на около тридесетина години и бяха облечени в бели престилки. Мери Хърцлинджър носеше къса кафява рокля под престилката си. Беше слабичка, имаше късо подстригана платиненоруса коса, кожа с цвят на слонова кост, добре оформени, но напукани устни. Престилката на Андрю Велман беше закопчана догоре и разкриваше само яката на черна риза и здраво стегнатия възел на лимоновожълта вратовръзка. Той беше нисичък, имаше чуплива черна коса и златна обичка на лявото ухо.

Попитах ги за Клеър.

Първо заговори Велман, който изяждаше думите:

— Виртуален чужденец! Тук съм вече две години, а едва ли сме разменили двадесетина изречения. Винаги изглеждаше прекалено заета. Освен това аз правя структурните клинични интервюта за проучването, докато тя се занимаваше с невропсихическите жестове, тъй че винаги работехме с различни пациенти.

— Споменавала ли е някога защо напуска, за да отиде в „Старкуедър“?

— Не — отговори той. — Въобще не знаех за това, докато Мери не ми каза.

Анди погледна към Хърцлинджър. Същото стори и Тиоболд.

Прихванала с една ръка престилката си, за да я задържи затворена, тя каза:

— Каза ми няколко дни преди да напусне. — Дълбок, мек глас. — Моят кабинет на долния етаж наистина е много мъничък и тя ме попита дали не бих искала да взема нейния. Отидох да го видя и отговорих „да“, после й помогнах да занесе няколко кашона до колата й. Тя каза, че субсидията й е свършила и че не се е опитала да я поднови. Току-що била написала уведомлението за доктор Тиоболд.

Тиоболд попита:

— Каква причина ти изтъкна, Мери?

— Никаква.

— Какво беше настроението й, когато ви го каза? — намесих се с въпрос и аз.

— Беше напълно спокойна. Нито възбудена, нито разтревожена… Бих могла да я опиша като спокойна и сдържана. Сякаш отдавна го беше обмислила и решила.

— Дошло й е времето да си ходи — допълни Велман.

— Общувахте ли с нея? — попитах аз Хърцлинджър.

Тя поклати отрицателно глава.

— Също както и при Анди — ние почти нямахме контакти. Аз съм тук едва от една година. Виждали сме се в кафенето и сме пили заедно кафето си. Навярно три или четири пъти. Никога не сме обядвали заедно. Аз въобще не съм я виждала да обядва. Понякога, когато отивах в кафенето, минавах край кабинета й и ако вратата беше отворена, я виждах да работи на бюрото си. Спомням си, че неведнъж съм си мислела: „Каква работохоличка, сигурно е много продуктивна!“

— Когато сте пили заедно кафе — казах аз, — за какво разговаряхте?

— За работата, за данни. След като научих какво й се е случило, разбрах колко малко съм знаела за нея. Толкова е гротескно — полицията има ли някаква представа кой го е направил?

— Все още не.

— Ужасно! — възкликна Мери.

Велман се обади:

— Сигурно има нещо общо със „Старкуедър“; Само погледнете пациентите, с които е работила там!

Аз поясних:

— Единственият проблем е в това, че пациентите никога не излизат оттам.

— Никога?

— Поне така се твърди.

Той се намръщи.

— Тя казвала ли е на някого от вас, че отива в „Старкуедър“?

Велман поклати отрицателно глава.

Мери Хърцлинджър отговори:

— На мен ми каза. В деня, когато пренесохме кашоните. Това ме изненада, но не й зададох никакви въпроси — тя не обичаше такива работи. Човек не можеше да бъде близък с нея.

— Посочи ли ви някаква причина? — попитах аз.

— Всъщност не причина — отговори тя. — Но каза нещо… насмешливо — съвсем нехарактерно за нея. Току-що бяхме оставили кашоните в колата. Тя ми благодари, пожела ми щастие, а после се засмя. Едва ли не самодоволно.

— Кое беше смешното? — попита Тиоболд.

— Точно там е работата! — отговори Хърцлинджър. — Аз казах нещо от рода, че се радвам, че е доволна от плановете си. И тогава тя ми отговори: „Не е въпрос на доволство, Мери. Много луди, малко време.“